Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (46)

48

Няколко нощи по-късно ги събуди тежък тъп удар. Двамата седнаха с разтуптяни сърца, заслушани в тишината.

— Какво беше това? — попита Саранда.

— Сякаш се ударихме в брега.

Мейс се надигна и отиде гол до прозорчето.

— О, Господи!

Саранда беше вдигнала чаршафа към гърдите си.

— Какво има?

— Малко моторно корабче ни е спряло. Качват се на борда.

Сега и двамата чуха гласове — резки, заповедни, — в които звучеше заплахата на властта. Без да и се казва, Саранда разбра защо тези мъже се качват посред нощ на кораба. Тя се надигна и бързо започна да се облича.

Мейс навлече панталоните си, прилепил ухо до люка.

— Какво става тук? — той чу гласа на капитана, възмутен от безпокойството. Приглушените гласове потвърдиха опасенията на Мейс и той бързо нахлузи ботушите си.

— Погледнете тук — чу се глас.

Прошумоля хартия и двамата чуха сепнатия отговор на капитана:

— Ами, да, мисля, че е на борда.

Саранда отваряше чекмеджета, събираше дрехи и бельо. Тя ги пъхаше в чантата, когато чуха стъпки по коридора.

— Какво ще правим? — попита тя. — Нямаме пистолет. Изключено е да ги придумаме да се откажат.

Мейс се оглеждаше из стаята. Като погледна нагоре, той зърна на тавана окачалката за газовата лампа. Набързо заключи вратата.

— Когато почукат, отвори им веднага.

Стъпките завиха зад ъгъла и спряха точно пред тяхната врата. Мейс изпъна ръце няколко пъти напред-назад, проверявайки състоянието на оздравялата си ръка. Саранда не знаеше какво е намислил, но нямаше време за въпроси. Трябваше да се довери на способността му да съобразява бързо.

По вратата захлопаха с юмруци.

— Отваряйте!

Мейс кимна. Саранда отключи и разтвори широко вратата. В същото време той скочи високо, сграбчи полилея, залюля се назад, после напред и нанесе по един свиреп удар с ботуш на двамата стъписани мъже на прага. Те се свлякоха на пода.

— Е, как е? — каза той, втренчен изненадано в тях. — Получи се.

— Не беше ли сигурен?

— Никога преди не го бях опитвал.

— О, страхотно. Нищо не може да се сравни с експеримента, когато животът ни е в опасност.

— Ще го обсъждаме по-късно, ако не възразяваш.

Той я грабна за ръка и я повлече след себе си, прескачайки телата. Когато приближи до ъгъла, провери коридора. На кърмата на кораба бяха заели позиция няколко души. След като чуха раздвижването, те побягнаха в тяхна посока, но бе ясно, че ще им трябва известно време, за да ги стигнат.

— Можеш ли да плуваш? — попита Мейс.

— Разбира се, че мога. — Саранда се бе спасявала неведнъж чрез гмуркане и плуване.

— Тогава хайде. — Мейс я дръпна след себе си и крадешком, но бързо се запромъква към другия край на парахода, далеч от мястото, където той бе хвърлил котва. Чуваха приближаващи стъпки и гласове, които спореха в тъмното. Двамата мъже трябва да бяха дошли на себе си, тъй като викаха на другите да ги спрат.

Мейс взе чантата и я хвърли във водата, без да се чуе никакъв плисък. Сетне, като сложи предупредително пръст на устните си, той помогна на Саранда да се прехвърли и държа ръцете й, докато се спусне в мътните води на Мисисипи. Идеше й да изписка, когато се гмурна във водата. Беше топла, но някак гъста около тялото й. Наоколо плуваха парчета от нещо лепкаво и се отъркваха около краката й. Саранда прехапа устни, за да не извика. Само един Господ знаеше какво се криеше в тия води.

— Те са въоръжени и опасни — извика някакъв глас над тях. — Имаме заповед да стреляме на месо.

Саранда моментално забрави всичко — водата, тинята, възможните водни животинки. Докато Мейс безшумно се спускаше във водата зад нея, тя опипваше слепешката наоколо за куфара. Дори да плаваше наблизо, Саранда не можеше да го открие. Тя продължаваше да търси, когато течението я повлече надолу, потопи главата й и изпълни ноздрите й с вода. Мейс я извади, улови я над лакътя и с мощни движения заплува надалеч от кораба.

Трудно им бе да се движат, тъй като течението постоянно заплашваше да ги повлече надолу. След няколко минути Саранда се задъха, водата влизаше в очите й, а дрехите й я дърпаха надолу при всяко движение. Раменете я заболяха, а дробовете й сякаш бяха пълни с вода. Наблизо плуваха големи клони, които дращеха кожата й и късаха роклята й. Но когато погледна назад към парахода и видя светлината от фенерите, чу виковете за тревога, когато бяха установили, че са избягали, тя поднови усилията си.

И въпреки всичко Саранда забавяше измъкването им. Полите й бяха толкова тежки, че я повличаха надолу като котва, убивайки скоростта им.

Двамата плуваха към брега и се криеха сред храсталаци и тръстики. Саранда се гушеше до Мейс, трепереща в нощния въздух, докато параходът минаваше покрай тях със скоростта на охлюв. По страничните перила бяха надвиснали мъже и осветяваха наоколо с фенерите си. Саранда потопи лице в тинята. Не се знаеше дали в тъмното някой случаен сноп светлина няма да попадне върху нея.

В един момент светлината пробяга върху тях и тя затаи дъх, сигурна, че са ги открили. Но параходът отмина.

— Не виждам нищо — чуха някакъв мъжки глас да се обажда.

— Не се тревожи — извика друг. — Никой не може да престои дълго в тази река. Ако течението не ги удави, ще трябва да се насочат към брега. А в тези гори няма да могат да стигнат далеч. Ще патрулираме из района до сутринта. И тогава ще ги открием.

Мейс сложи устни на ухото й. Нервите й бяха толкова опънати, че тя подскочи от допира.

— Единственият ни шанс е реката. Ако успеем да минем покрай тях, ще заплуваме надолу по течението.

— Но ти чу какво казаха. Никой не може да плува дълго…

— Забрави ли, че съм акробат? Свикнал съм да напрягам тялото си до крайност. — Мейс обърна лицето й към своето. — Хайде, любима, не ме предавай точно сега.

Саранда кимна, окуражена от неговата увереност.

— Просто се дръж за мен.

Саранда го послуша и двамата заплуваха близо до брега, като се плъзгаха бавно и предпазливо покрай парахода и спираха само когато върху им попаднеше светлина. Това бе трудна работа и Саранда едва си поемаше дъх. Тя знаеше, че тези хора нямат намерение да я заловят, за да я изправят пред съда. Ако ги хванеха, щяха да ги убият — навярно, твърдейки, че са ги застреляли при опит за бягство. При мисълта за това краката й се схващаха.

Но щом погледнеше Мейс в отраженията от фенерите, Саранда виждаше в очите му твърдата решимост да приеме невъзможното предизвикателство. Тя си спомняше, че той е боец по душа, свикнал да се справя с лекота с корумпирани и властни хора. Това я успокояваше и й даваше сила.

Щом преминаха успешно покрай парахода, Мейс започна да плува с решителни махове, като увеличаваше разстоянието между тях и преследвачите им колкото бе възможно повече. Саранда се бореше да не изостава. Беше принудена да го сграбчи за раменете и да го остави да я тегли напред. След като оставиха парахода далеч зад себе си, той спря бързите си махове и се обърна към нея. Задъхан, я придърпа към себе си, хвана я за колана на роклята и го разкъса.

— Какво правиш?

— Освободи се от тази смъртоносна тежест.

Той дръпна полата от нея и я метна настрани, след което течението я понесе.

— Да не си полудял? — извика задъхано Саранда. — Току-що хвърли единствената ми дреха. След като вече си загубих куфара.

— По-добре дрехите, отколкото живота ти. Когато стигнем на брега, ще измислим нещо.

— Кога, за Бога, ще бъде това?

— Когато реша, че е безопасно. Засега това е най-бързият ни начин на придвижване. Освен ако, разбира се, не искаш дреха на затворнически райета.

И така, двамата заплуваха отново, като отвреме-навреме се отпускаха по течението, за да си починат, след което продължаваха колкото можеха по-бързо. Саранда трябваше да признае, че й бе по-лесно без тежестта на полите й. Но бе отчайващо изморена, ръцете й вече не издържаха под постоянното напрежение да се държи над водата.

Трябва да бяха плували часове наред. Небето започна да просветлява на изток. Точно когато Саранда мислеше, че не може повече, Мейс изплува, като преплете краката си в ножица, за да се задържи над водата. Без атлетичните му мускули, Саранда започна да потъва под повърхността, докато Мейс не я хвана и не я вдигна над водата.

— Най-добре да поемаме към сушата — каза той, като огледа небето. — Нощем реката е спасително кътче. Но през деня е цяла беля.

Саранда дори нямаше сила да изрази облекчението си. От целия й скиталчески живот тази нощ в реката бе най-неприятната.

Усетил изтощението й, Мейс я прихвана и заплува с нея към далечния бряг. Щом стигнаха, двамата излязоха от водата с изтръпнали крака и задъхани паднаха на тинестия бряг.

Саранда лежа известно време, като се опитваше да си поеме дъх. Зазоряваше се и тя усещаше как тинята охлажда лицето й. Усети как губи съзнание и потъва в сън. Едва когато Мейс я разтърси, си спомни опасността и му позволи да я вдигне на крака.

Щом се надигна, станала безчувствена към умората, Саранда се огледа. На дневна светлина Мисисипи бе кафява, каквато си я спомняше от палубата на парахода. Оттук дори не се виждаше отвъдният бряг. Само се чуваше плисъкът на водата, същият звук, който я бе приспивал дълги часове наред.

Погледът й падна върху дрехите й и от устните й излезе вик, когато осъзна какво представлява. Беше цялата в тиня. Блузата й бе разкъсана на парчета, сатенените й гащи също бяха на парцали и прилепваха към бедрата й. Добре поне, че от тинята, полепнала потях, не прозираха. Косата й, станала кафява, висеше на мокри кичури. Саранда усещаше мръсотията по лицето си, виждаше я в гънките на дланите си и под ноктите си.

— Погледни ме! — извика тя, забравила умората.

— Точно това правех.

Саранда се обърна към Мейс. И той не изглеждаше по-добре. Панталоните му бяха окъсани като нейната блуза и също толкова мръсни. Голите му гърди бяха целите покрити с тиня, така че изглеждаше като някаква езическа статуя от глина. Косата и лицето му бяха целите в мръсотия. Когато прокара ръка по челото си, я размаза още повече.

— Чувствам се така, сякаш съм се въргаляла в кочина — оплака се Саранда, като се опитваше да изтърка мръсотията от лицето си.

— Всъщност, изглеждаш доста привлекателно — каза Мейс, като я притегни към себе си.

— Дрънкаш сладникавите глупости, които всяка жена иска да чува.

— Щеше ли да помогне, ако бях ти казал, че си красива като Нил на лунна светлина?

— Никакво споменаване на реки, моля те. Дойде ми до гуша от тази проклета река, ще ми стигне до края на живота!

Двамата се огледаха. Нищо не се виждаше, освен водата от едната страна и гората от другата. Гората изглеждаше гъста и враждебна, но поне не беше мокра.

— Може да ти се наложи да я заобичаш. Не знам къде сме. Някакси трябва да стигнем до най-близкия град, а оттам — до Ню Йорк.

— Не ме е грижа как ще стигнем дотам, само да не плуваме.

— Първата ми работа е да намерим някакви дрехи. После ще видим как да стигнем до града. Ако изобщо съществува подобно нещо наоколо. Което, при липса на избор, означава, че засега ще вървим.

— Да вървим ли? А кога ще спим?

— Когато вече не изглеждаме като същества от друг свят.

Саранда се опита да се изплакне с вода от реката, но без успех.

— О, Мейс, никога не съм се чувствала толкова мръсна и отвратителна. Как изобщо ще се измием?

— Ти ми кажи — предложи той с предизвикателно пламъче в погледа.

— Като открием хора, баня, дрехи и намерим начин да стигнем до града?

— Сега мислиш точно като жената, в която се влюбих.

— Така ми се иска. Какво да кажем, та да обясним убедително състоянието си?

Мейс я целуна и се разсмя, когато тя се изскубна от накаляните му устни.

— Нека просто го оставим на вдъхновението на мига, а?

— Трябва да кажа, че си в забележително добро настроение. Като се има предвид, че си мокър до кости, покрит с мръсотия и без никакво име.

— Е, принцесо, както виждам нещата, двамата сме живи и заедно. В сравнение с това, какво значение има мръсотията?

Сърцето й заби от внезапен прилив на любов към Мейс. Внезапно калта вече нямаше значение. Тя го целуна силно, като вкара език в устата му и се притисна към лепкавата му кожа. Когато най-накрая се отдръпна, за да си поеме дъх, Саранда бе изпълнена с оптимизъм като Мейс.

— Хайде да вървим и да подмамим първия фермер да си свали панталоните, за да му ги вземем.

Мина сякаш цяла вечност, преди да усетят миризмата на дим. Часове наред вървяха през гората, а храсталаците им дращеха нозете, докато мръсотията се спичаше по кожата им. Когато слънцето се вдигна в небето, жегата стана непоносима. Не след дълго потта се смеси с мръсотията и по лицата им потекоха струйки.

Внезапно стигнаха до просека, където из въздуха се носеше миризма на готвено. Изтощението на Саранда внезапно изчезна. Отвъд гората се намираше обещанието за баня, чисти дрехи и топла храна. Не разполагаха с нищо друго освен с ума си, а трябваше да измислят хитра история, която да изглежда разбираема дори за простите фермери.

Двамата спряха и се спогледаха. Саранда видя предишното въодушевление от предизвикателството в очите на Мейс. Тя ненадейно се почувства жива, усети как кръвта й бушува във вените като река Мисисипи.

— Ти води, а аз ще те следвам — каза тя и бързо го целуна за късмет.

— Измислил съм идеалната история — каза й той, ухилен. — Толкова е абсурдна, че ще трябва да повярват.

Заедно навлязоха в просеката. Вървейки уверено, те се насочиха към малка нивичка. В далечината имаше някаква постройка, а от комина се виеше дим.

С приближаването си обаче намалиха ход. Отблизо видяха, че мястото не е нищо повече от ферма на изполичар. Постройката бе просто една колиба, която се нуждаеше от незабавен ремонт. Едно единствено прасе ровеше в калта, оградено с ниска ограда. Отпред вреше стар котел. Една жена, на вид съсипана и състарена от работа, търкаше дрехи върху дъска за пране. Беше заобиколена от поне осем деца, които изглеждаха под дванайсетгодишна възраст. Всичките бяха слаби и дрипави, липсваха им зъби, а скулестите им лица ясно показваха колко са недохранени.

Когато приближиха, жената вдигна глава. Отблизо пролича, че е около трийсетгодишна. Кожата й обаче бе провиснала по лицето, а погледът й бе доста добре познат на Саранда. Виждала го бе в очите на отчайващо бедните по лондонските улици. Това бе кухият, изпразнен поглед на човек, който отдавна се е отказал от всякакви надежди. Който дори не си спомня, че подобно нещо съществува.

Мейс докосна ръката на Саранда и двамата внезапно спряха. Не бяха необходими никакви думи. Като го погледна в очите, Саранда видя мъка, тъга и симпатия. Усети внезапен прилив на радост. Погледът му я накара за първи път да осъзнае нещо. Тя се бе променила заради него. Сега можеше да разтвори сърцето си и да почувства страданието на друг човек. Знаеше, че никога повече няма да пожелае да нарани невинни хора.

Това бе най-приятното чувство, което Саранда бе изпитвала. С преизпълнено и благодарно сърце тя обви ръка около кръста на Мейс.

— Ти вече не си онази змия — прошепна тя. И знаеше, че той я разбра.