Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (41)

43

— Значи Ланс стои помежду ни — каза тихо Мейс.

— Знаеш, че е така.

— Не можеш да забравиш какво ти е направил.

— А как да очакваш да мога?

— Не можеш да правиш любов с мен, без да мислиш за него.

Саранда отпусна глава, избягвайки погледа му.

— Дори не можеш да ме погледнеш в лицето, без да видиш неговото лице. Така ли е?

— Да. Все го виждам как се смее насреща ми, докато ми причинява болка. Виждам ужасното пламъче в очите му. Като побесняло куче ме стиска за гърлото. Без да се интересува какво чувствам, просто утолява желанието си за моя сметка. Нека ти се случи това, а после върви ми разправяй, че можеш да гледаш брата на лудия ида не си спомняш.

— И въпреки това можеш да ме гледаш в други моменти без затруднения.

Саранда не го разбра.

— В моменти, когато не си… възбудена от присъствието ми?

Саранда дори не бе осъзнала това, но беше вярно.

— Така е.

Мейс се приближи.

— Значи моето докосване предизвиква това объркване.

— Едва ли съм объркана.

— А ти как би нарекла това една жена да гледа мъжа, който я обича, и вместо него да вижда брат му?

— Безнадеждно.

— Безнадеждно не е дума от моя речник. Не и откакто те срещнах.

— Вдъхновявам ли те тогава?

— Ти ме вдъхновяваш по много начини. — Гласът му, станал приглушен, я накара да потръпне. Мейс се приближи още повече и като мушна ръце под сребристите й коси, ги разстла около шията й. Докосването му беше вълшебно. Саранда внезапно почувства познатото желание, което от самото начало я бе накарало да се по-чувства слаба. Никой мъж не бе имал подобно влияние над нея. Не преставаше да се удивлява на спонтанната реакция на тялото си под неговите ръце. Дъхът й секваше в гърлото като уловена пеперуда. Но когато повдигна клепачи и го погледна, отново видя проклетото лице на Ланс Блакууд.

Тя обърна глава, защото щеше да се разплаче.

— Разбирам — рече тихо той и отпусна ръце.

Саранда се почувства отчаяно самотна, когато Мейс отстъпи назад, като шамандура в бурно море. Желаеше го с неподозирана сила И въпреки това…

Какъв смисъл имаше? Защо да го преживява отново? И отново… и отново…

— Но ти ме желаеш, нали? — попита замислено той, а гласът му прозвуча не като на отхвърлен мъж, а като на учен по средата на някакъв експеримент.

— Това е най-лошото. Ако не те желаех, нямаше да имаме проблем. Или ако не те обичах… — прошепна тя.

Мейс повдигна подигравателно вежда.

— Да не би любовта ти към мен да те държи надалеч от леглото ми?

— Навярно винаги съм те обичала. Само един Господ знае, че не го исках. Имаше време, когато не бях осъзнала чувствата си към теб и тогава беше толкова лесно. Ти беше една цел — нито повече, нито по-малко. Аз те видях и имах силното желание да направя всичко, за да те накарам да паднеш на колене.

— Дали ще помогне? Ако падна на колене?

— Не ставай смешен. Не искам да ми се кланяш. Да не смяташ, че твоят страх от отказа ми може да ми се хареса? Първото нещо, което ме привлече в теб, бе твоят характер. Ти си човек, който дръзко взема онова, което иска. Мъж, достатъчно умен, за да надхитри всеки в стаята. Достатъчно хитър, за да ги преметне. Виждаш ли, аз съм завладяна от твоята увереност. Въпреки желанието на баща ми да се омъжа за човек извън нашата професия, не мога да не се възхищавам на подвизите ти. Ти си всичко онова, което баща ми не искаше да ми се случи.

— Аз съм всичко онова, което си обичала в баща си. И нещо повече.

— Добре казано, но ти превъзхождаш баща ми във всичко.

— Предполагам, че чувствата ти към мен не са чувства на дъщеря към баща.

Саранда се изчерви.

— Не точно.

— Значи ти презираш факта, че съм мошеник и въпреки всичко обичаш точно това у мен. Правилно ли съм схванал?

— Презирам това, че си от семейство Блакууд. Нищо повече!

— А, значи отново се върна в тая точка. Но ти казваше, че ме обичаш и че това създавало някакви проблеми?

— Преди да те заобичам, можех да си затварям очите и да се любя с теб заради чувството, че те контролирам. Винаги ставаше така. След като брат ти ме изнасили, аз започнах да използвам тялото си, за да подчинявам мъжете. Бях се заклела никога повече да не се оказвам в слаба позиция. Затова стисках зъби и карах партньорите си да загубват ума и дума от желание към мен.

— Прости ми, любима, но ти съвсем не реагираше така на моето внимание.

Очите им се срещнаха и помежду им припламна искра.

— Аз реагирах на теб въпреки твърдото си решение. Но нещата се промениха, Мейс. Ти не ме молиш да споделям леглото ти. Ти искаш да се любим. Никога не съм се любила истински. Дори не знам как става.

— Е, можеше и да ме излъжеш — промърмори той.

— Спала съм с мъже, когато не е имало начин да го избегна. Само в абсолютно крайни случаи. Но никога не съм се любила. О, този разговор е абсурден! Чувствам се отвратително.

Саранда сякаш не можеше да измисли какво да прави с ръцете си. Мейс все още я гледаше замислено, но в очите му се четеше нежност и веселие.

— Не се притеснявай. Значи ще трябва да направим нещо, за да променим всичко това.

— Какво има да правим?

— Доколкото разбирам, не те притеснява това, че съм измамник. Причината не е точно и в това, че съм от семейство Блакууд. А че съм братът на Ланс Блакууд. И че в момент на близост с мен ти си спомняш ужаса, който си изживяла в прегръдките на брат ми.

— Да, но…

— А това се случва само когато си възбудена, което, за щастие или за нещастие, изглежда се появява със застрашителна регулярност.

— Да, така че…

— Значи трябва да се справим с тази асоциация.

— С… асоциацията? — Саранда се обърка и се заинтригува.

— Нали знаеш, ние свързваме всички неща с други неща. Чаша бренди след добра вечеря. Цигара след спречкване на улицата. За лъжа плясват момчето по ръката и то разбира, че е грешно да се лъже. Но ако го наградят — е, това е съвсем различно нещо. В подходящите ръце този метод може да се превърне във форма на изкуство.

— Май не ми харесва погледът ти.

— Имам ли някакъв определен поглед?

— Щях ли да го спомена, ако нямаше?

Мейс внезапно изпадна в бодро настроение, сякаш току-що бе измислил отговора на вечния въпрос. Той се оглеждаше из каютата, хвърляше замислени погледи към балдахина, вземаше възглавници от дивана и ги претегляше в ръката си.

— Какво си намислил? — попита подозрително тя. Инстинктът и подсказваше, че той замисля нещо — нещо, което можеше да не й хареса.

Мейс отиде в спалнята, огледа се и после отвори гардероба и взе дългия бял шал, който тя бе носила предния ден. Саранда го наблюдаваше как изтегля нагънатата коприна безкрайно бавно през едрия си юмрук.

— Привързана ли си към този шал? — попита небрежно той.

— Знаеш, че в нашата работа човек не се привързва към ни…

Като разпери шала на ширина, Мейс провери якостта му, захапа го, откъсна малко парченце, сетне дръпна надолу по дължината и го сцепи на две.

— Какво, за Бога, правиш? — извика Саранда.

Мейс седна на ръба на леглото.

— Ела тук, принцесо — отвърна той, като потупа матрака до себе си.

Тя се приближи предпазливо, сложила ръце на гърба си.

— Ела и седни до мен.

Саранда предпазливо седна до него с изправен гръб. Още преди да е успяла да се отпусне, той я грабна за талията и с лекота, сякаш бе кукла, я повдигна и я сложи отново да седне, облегната на горната табла на леглото. Внезапно тя се озова обградена от златистия брокат отгоре и завеските отстрани.

— Какво правиш? — попита, когато той се пресегна под нея, за да оправи възглавниците и да сложи още зад гърба й, след което премести краката й така, че да легнат по дължината на леглото.

— Създавам ти удобства. Добре ли ти е?

— Честно казано, по-скоро изпитвам любопитство.

— Искаш ли още възглавници?

— Бих искала да разбера най-после какво се каниш да правиш.

Мейс взе една от копринените ленти и я опъна здраво между юмруците си. Като спря за миг, той я погледна в очите и сякаш я прикова с погледа си към таблата на леглото. Въпреки лековатия тон, погледът му беше настойчив, изпълнен с твърда решимост, която говореше за сила. Сила, която бавно и необратимо ще бъде отприщвана. Внезапно Саранда се изплаши.

— Ще те покажа разликата между брат ми и мен — каза й той с безпощаден глас.

Сетне завърза шала за китката й и с дръзко дръпване я прикова към таблата на леглото.