Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (4)

3

Бат се стресна, събуди се и посегна към пистолета, който оставяше винаги да виси на таблата на леглото. Кобурът си беше там, но пистолет нямаше. Разтревожен, той седна в леглото и се втренчи във видението пред себе си.

Саранда седеше в долния край на леглото му в бяла дантелена нощница и прозрачен халат, който падаше на меки дипли. Някак бе успяла да запали малка газена лампа; светлината й не бе по-силна от тази на звездите. В едната си ръка държеше револвера, а в другата — патроните. Полюлявайки оръжието с два пръста, тя прошепна с предизвикателна усмивка:

— Това ли търсиш? — На дланта на другата ръка подхвърляше патроните като зарове.

Свалила грима, тя изглеждаше млада, свежа и обезоръжаващо естествена. Чувствеността й бе вродена, а не заучена. Кожата й сякаш гореше с вътрешна светлина и излъчваше странен, тревожещ дъх на невинност — като се има пред вид „работата“ й и прекалено очевидният факт, че седеше на леглото му посред нощ в нощница, която не скриваше почти нищо от женствената й фигура. Потъналата в сянка ямка между гърдите й привлече погледа му. Не му остана време да се почуди дали ще може да види зърната й през дантелата, защото забеляза нещо не по-малко важно. Тя бе напъхала в корсажа си няколко новички банкноти — от онези, които му бе дал Джаксън ван Слайк. Погледна към тоалетката. Портфейлът му бе преровен; няколко от същите нови банкноти се подаваха отстрани, като да бяха върнати там набързо.

Саранда проследи как погледът му се връща към деколтето й и се засмя тихо.

— Помислих си, че ще е честно да делим печалбата, защото аз уредих идването ти тук. Считай го като комисионна за направени услуги.

Същата Саранда от едно време. И все пак изглеждаше съвсем различна от жената, с която бе прекарал вечерта в присъствието на други хора. Нямаше я изтънчеността на Сара Вурс. В светлината на лампата сребристата й коса висеше около лицето и по раменете й несресана, като ореол от лунни лъчи. Очите й изглеждаха по-светли, сивкаво-сини, като дим. Бяха огромни за това лице, предизвикателни с далечната си тайнственост и с насмешливата си чувственост. Тя бе по-свежа, по-смайващо красива без тържествения „костюм“, в който бе облечена вечерта.

— Как влезе тук? — попита той. Още не се бе събудил напълно и не бе убеден, че не сънува. Намираше се в една от многото стаи за гости в двореца на Ван Слайк. Както винаги заключи вратата, преди да си легне. Знаеше, че тя остава за уикенда като домакиня на гостите, останали да преспят. За да влезе при него, е трябвало да се промъкне по коридора от своята стая, без да я усетят. После се е справила с бравата, запалила е лампата, преровила е портфейла му, взела е пистолета и е извадила патроните от него. И през цялото това време той е спал. По необходимост спеше много леко и винаги бе готов да извади оръжието при най-лекия шум. През всичките години на границата бе живял заобиколен от груби мъже и никога не бе позволил да го нападнат изневиделица. Бе обезпокоен от възможностите й, демонстрирани току-що.

Тя му показа малка стоманена пила и пошепна усмихнато:

— Хитростите на занаята. Но ти ме разочарова, скъпи. Мислех си, че ще си щастлив да ме видиш.

Той погледна надолу към дългите си долни гащи. Бе в неудобно и неизгодно положение.

— В такава ситуация човек може и да бъде убит. А ако твоят годеник дойде да те търси и те намери в моята стая?

— Това прави цялата история още по-забавна. Но не бива да се тревожиш. Ако говориш тихо, никой няма да разбере. Освен това Уини е прекалено голям джентълмен, за да дойде в стаята ми преди сватбата. О, Бат, толкова ми е хубаво, че те срещнах!

Тя пропълзя по леглото му, обви ръце около него и го прегърна силно. От нея се носеше освежителен аромат на чистота, но без отблъскващата миризма на парфюм. Той си спомни, че едно време тя никога не се парфюмираше, особено ако трябва бързо да изчезне. Веднъж му каза, че някакъв мъж бил хванат, защото ограбената от него жена познала миризмата на одеколона му.

— Мислех си, че ще говорим утре — каза той. Не смееше да я докосне. Беше забравил колко е нежна и колко изкушаваща е кожата й.

— Вече е утре! Как си представяш нашия разговор на закуска, в присъствието на другите гости?

Той се пресегна, махна ръцете й от шията си и я отдалечи от себе си.

— Нека те погледам.

Тя стана права и разпери ръце за огледа.

— Ти си все така най-красивото нещо отсам Великия вододел!^[1]

С инстинктите на жена, която познава силата на своята чувственост, тя се завъртя, за да може да я разгледа добре,

— Значи смяташ, че изглеждам добре? Модата се промени откакто те видях за последен път. Страхувам се, че тези впити парцали не ми подхождат. Имам страхотно закръглено дупе, което все иска да се покаже, когато вървя. Подхожда много повече на рокля с турнюр. Как мислиш, Бат? Наистина ли тялото ми е прекалено старомодно?

Тя захвърли дантеления халат на пода и направи няколко крачки към вратата, за да може той да види всяка извивка на полюляващото се задниче, съблазнително очертано под прилепналата дантела. Той изстена мъчително, когато разбра, че под нея няма нищо. Тя спря и го погледна през рамо, развеселена от намръщения му поглед.

— Проклета изкусителка! Имаш най-прекрасното… дупе от всички жени на света и го знаеш!

Изящните й ръце погалиха нежно задните й части.

— Всъщност задникът ми, на мода или не, е най-красивото нещо в мен. Жалко, че в наше време не може да се показва.

Бат се потеше. Обичаше я, разбира се. Беше я обикнал още когато се втурна в живота му като звезден дъжд. Но той знаеше, че не е за нея. Тя провокираше измамника в него — оня, който гледа и вълкът да е сит, и агнето да е цяло и прилага закона според това кой носи значката. В онези ранни години считаше себе си за изпечен мошеник, но срещата с легендарната Саранда Шъруин му показа бързо какъв аматьор е всъщност. Започна да мисли за нея по нейния начин — като за връх на върховете, величество в занаята. Не че не се беше опитал да я постигне. Направи всичко, каквото можа, да я вкара в леглото си. Когато най-после задоволи желанието му онзи пръв и единствен път, тя му доказа онова, за което го бе предупреждавала през цялото време. Колкото и да му бе неприятно да го признае, като жена тя му дойде прекалено много. И той го знаеше.

За да смекчи удара, Саранда му призна, че никога не се е влюбвала. Не била способна да се влюби, така му обясни. Виждала била мъжете само като партньори в престъплението (като Бат) или като обекти за оскубване.

Разбрал, че нямат бъдеще като мъж и жена, той игра ролята на брат, която тя му бе определила. И, колкото и странно да бе, правеше го с удоволствие — най-малкото в нормални условия. Но не я беше виждал дълго време. Сега, докато я гледаше в стаята си, толкова зряла, тъй сладка, тъй дяволски съблазнителна, ръцете внезапно го засърбяха да се пресегне и да докосне разкошния задник, който тя галеше. Близостта на почти разголеното й тяло подложи на изпитание задръжките му.

Той преглътна мъчително и каза много тихо:

— Облечи си халата, мила. Да не си мислиш, че съм от камък?

Погледът й се смекчи и тя облече халата.

— Сигурно е жестоко от моя страна да те измъчвам така. Правя го само защото зная, че чувствата ти към мен бяха всъщност само сляпо увлечение. Някой ден ще намериш жена, която да те заслужава и ще ме забравиш напълно.

Не му се искаше да продължават този разговор.

Навън в коридора се чуха стъпки. Двамата замръзнаха, втренчени във вратата. Бат вече мислеше какво ще каже, ако ги хванат, когато стъпките отминаха нататък. Тялото му се отпусна и той въздъхна облекчено.

Саранда се обърна към него с доволна усмивка. Вбесяваше го с хладнокръвието си.

— Защо ме доведе тук? — попита той рязко. — Изглежда е струвало доста усилия.

Тя сви рамене, сякаш това е било най-лесното нещо на света.

— Все едно те се канеха да доведат някой стрелец. Аз само подхвърлих идеята на Уини, а той я подаде на… Арчър. Помислих си, че щом се канят да доведат някого, този някой можеш да бъдеш и ти. Като зная какъв играч си, допуснах, че би могъл да използваш парите. Съмнявах се, че имаш нещо против да пишат за теб. Но исках да те видя пак. Липсваше ми. Това беше най-важното.

— Поласкан съм. — Той погледна нервно към вратата. — Виж, защо не ми кажеш какви са намеренията ти, преди да са дошли да те търсят? Ще го направиш ли? С оня колт в ръка?

Тя му подаде пистолета. Бат започна да го зарежда с патроните, а тя се загърна в дантелената роба, седна на леглото му и кръстоса крака.

— Откъде да започна?

— Започни от Арчър. Кой е той?

— Мейс Блакууд.

Каза го, сякаш трябваше да значи нещо за него.

— Блакууд… Защо ми звучи познато?

— Блакууд са фамилия от мошеници, стара колкото моята — най-малко триста години. Двете семейства враждуват от също толкова години. Стана традиция да се надхитрява другото семейство, за предпочитане без то да знае, че е измамено. Докато Ланс Блакууд премина границата.

— Кой е Ланс Блакууд?

— Братът на Мейс. — В гласът й прозвуча презрение. — Не мога да ти разкажа всичко. Достатъчно е това, че Блакууд са въплъщение на злото.

— Не са като твоето семейство, значи.

Тя се наведе напред и каза тихо, сякаш се бранеше:

— Може да произхождам от дълга редица крадци, както Мейс Блакууд, но ние, семейство Шъруин, имаме кодекс на честта, който никога не нарушаваме. Никога не мамим хора, които не го заслужават, нито крадем от тях. За повече от триста години не сме убили човек, за да вземем каквото искаме. Имаме стил и финес. Майка ми гледаше на аристократите.

— Сладурче, няма нужда да оправдаваш семейството си пред мен.

— Не ги оправдавам. Само изтъквам решаващата разлика. Блакууд не само са способни на убийство. Те убиват, докато си свалиш шапката. Бат, Ланс Блакууд уби моите родители.

— Разбирам — каза тихо той. Знаеше какво значат родителите за Саранда, особено баща й, и колко я беше наранила загубата им на крехката възраст тринайсет години.

— Той обвини майка ми и баща ми, че са убили неговите родители. Разбираш ли, те бяха захванали най-голямата афера в живота си. Ланс трябваше да се представи за син на богат американец в една екскурзия по Нил. От онези специални екскурзии, нали разбираш, на които като гости се канят аристократи. Неговата задача беда открадне от гостите колкото може повече скъпоценности. Но нещо тръгна накриво. Както бе планирано, той отвлече истинския американец, но вместо да го освободи след като свърши работата, той го уби. Моите родители научиха и уведомиха властите. Блакууд бяха преминали границата — бяха извършили убийство. Баща ми беше непреклонен — добрият измамник никога не прибягва до насилие; ако си знаеш занаята, не се нуждаеш от него. Така че той прекрати работата, преди някой да пострада. В резултат на това трима от тях бяха затворени. Ланс избяга, без съмнение с помощта на брат си Мейс, но родителите им бяха обесени. Светът не загуби, разбира се, но те бяха охулени из цяла Англия. Лондонският „Таймс“ го счете за лично отмъщение.

— Значи Ланс си отмъсти, така ли?

— Всеки друг би си дал сметка, че собствените му действия са довели до всичко това и би поел отговорността. Но Ланс си беше луд. Някак бе ослепял с едното око. Повечето от времето си използваше да отмъщава на света и в частност — на нас, семейство Шъруин. Оправдаваше непрекъснатите си провали като джебчия с този недъг. На този негодник никога не му мина през ума, че е неспособен или че не е с акъла си, каквото фактически беше положението. — Тя потрепери при този спомен.

— Къде е Ланс сега?

— Мъртъв. Корабът, с който се опита да избяга от Англия, потъна и той умря.

— А Мейс…

— …е последният жив от семейство Блакууд. Най-добрият от цялата тайфа. Баща ми, най-великият от всички мошеници на своето време, казваше, че Мейс Блакууд е най-добрият, когото някога е срещал. Истински престолонаследник на династията Блакууд. Номерата му бяха всеизвестни като него. След като родителите му умряха, отиде в Оксфорд.

— В Оксфордския университет?

— Да! Подправи си документите, възприе акцента и с времето стана като тях — даже нещо повече от тях самите. Не знаеха какво ги е сполетяло. За нула време стана капитан на отбора по гребане, председател на дискусионния клуб, редактор на вестника и каквото още искаш. Фактически той пръв предизвика администрацията в писмен вид. Там придоби безупречната си реч. Другите от семейството му говореха като в копторите на Източен Лондон. Но това бе само началото. Напусна Англия, обходи цяла Европа и завлече приказни съкровища от богати аристократки, които умираха да се разделят с бижутата си, само и само да го имат в леглата си.- Тонът й бе станал язвителен. Спря за момент да го поправи. — До днес никой не е успял да го пипне. И тук се появявам аз. Имам намерение да го поваля веднъж и завинаги.

— Затова ли се сгоди за Ван Слайк?

— Да, това е една от причините. Години наред следвах Блакууд из цяла Европа, преди да потегли за Америка. Все губех следите му. Не съм ти казвала, но това е причината, поради която пътувах из Запада, когато те срещнах. Знаех, че рано или късно ще се натъкна отново на него. И най-после го намерих тук, в Ню Йорк. Сега той играе ролята на Арчър и, както можеш да видиш сам, е успял да измами всички и особено семейство Ван Слайк. Това е най-голямата измама, която е извадил досега… и най-успешната.

— Значи си намерила своя шанс — промърмори Бат.

— Разбрах, че ако успея да се сближа с Ван Слайк, ще мога да сложа край на бягствата на Блакууд. Когато видях портрета на Лалита — майката на Уини — реших и как ще го направя.

— Аха, направила си така, че да приличаш на нея. Знаела си, че ако синът не се влюби в теб, бащата ще го направи.

— Нещо такова. Макар че сега, когато го каза гласно, прозвуча доста коравосърдечно. То си беше така отначало, признавам си. Тогава за мен имаше значение само това, че ще накарам Блакууд да плати за всичко, което неговото семейство бе направило на моето. За унищожаването му. Но с времето нещо се случи. Открих това, което всички научават, след като се запознаят с Ван Слайк — те двамата са най-милите и най-свестни мъже, живели някога. Обичат ме истински и искат да стана част от семейството им. Бат, знаеш ли какво значи това за мен? — Гласът й бе тихи развълнуван.

— Мисля, че разбирам.

— Вече не е само унищожаването на Блакууд. Въпросът е да се опазят двамата Ван Слайк от него. Така ги е баламосал, че Джаксън имаше намерение да му остави „Глоуб“! Докато се появих аз. Не че съм благородна. С разкриването на измамите на Блакууд аз не само ще опазя Ван Слайк, но и ще си отмъстя.

— Как смяташ да го направиш?

— Като стана толкова незаменима за Ван Слайк, че влиянието ми да стане по-силно от това на Блакууд. Ще стана глас, който те слушат и на който се доверяват. Постепенно ще навляза във вестника и ще подроня авторитета на Арчър. След това ще го дискредитирам и той ще бъде уволнен. Всичко ще стане широко известно и той никога вече няма да може да изиграе някой от номерата си.

— Ако този план не успее?

— Ще разкажа какво представлява.

— Искаш да кажеш, ако той не разкаже пръв за теб. Знае ли коя си?

Тя помълча.

— Не съм сигурна. Понякога се съмнявам, че знае. Със сигурност ще узнае, когато го довърша. Искам той да разбере, че една Шъруин е довела гибелта на династията Блакууд. Във всеки случай той чувства, че аз съм заплаха за него. Прави всичко възможно да предотврати женитбата ми с Уинстън. — Тя разцъфна в такава ослепителна усмивка, че той замижа като под слънцето на прерията. — Сещаш ли се как го прави?

Бат поклати глава.

— Кажи ми.

— Опитва се да ме съблазни, за да може да отиде при Уинстън с новината и да разруши надеждите ми за сватбен пръстен.

— И успява ли?

Усмивката й стана още по-широка.

— Прекарвам си абсолютно разкошно, като го карам да мисли, че успява.

— Какво значи това?

— Това значи, че играя с неговите карти. Той се мъчи да ме подмами в леглото си, а аз се правя на силно изкушена; той си мисли, че мога да капитулирам всеки момент. А истината е, че по-скоро бих легнала с кобра.

Каза го толкова яростно, че той се зачуди. Вътрешният инстинкт му казваше, че в признанията й има нещо недоизказано.

— Ако питаш мен, звучи малко прекалено сложно.

— В това е прелестта, драги приятелю. Къде е предизвикателството, ако можеш да предскажеш всичко? Ако искаш да знаеш абсолютната истина, никога в живота си не съм се чувствала толкова добре.

— Видях как го гледаш. Зная по себе си какво означава това за един мъж. Щастлива си, че Блакууд не те е насилил.

Тя внезапно стана и отиде до прозореца. В бялата дантела, с русата коса, падаща по гърба й, тя изглеждаше съвсем беззащитна.

— Но не е ли? — попита той грубо.

— Мейс? Не. Но идеята да се маскираме на бала бе негова. Идея, която може да хрумне на един измамник, не ти ли се струва? Скриване на самоличността. Така или иначе, вечерта ще бъде страхотна. Там ще бъде мадам Зорина, което сигурно ще е забавно. Майка ми е учила с нея, но аз никога не съм я виждала. Предчувствам, че Блакууд има намерение да действа. Сватбата е след една седмица и той няма много време.