Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Princess of Thieves, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 38гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин О’Нийл. Принцесата на крадците
ИК „Ирис“, 1997
История
- —Добавяне
41
Параходната кабина беше обзаведена с разточителен разкош. Мебелирана в злато, с акценти в ярки рубинови, смарагдови и сапфирени тонове, тя изглеждаше на Саранда като капитанската каюта в някой пиратски кораб. Стените бяха тапицирани с коприна. Над леглото се спускаше брокатен балдахин със златисти пискюли. Дървеният под бе застлан с дебели персийски килими. Имаше и малка дневна с диванче и подходящи столове, както и множество разноцветни възглавници, които създаваха впечатлението, че върху тях са пришити скъпоценни камъни.
Реката се плискаше в люковете, кабината се поклащаше успокояващо. Параходът се носеше грациозно и елегантно, сякаш идваше от далечното минало. Саранда чувстваше, че се пренася назад във времето, сякаш плуваше в някакъв омагьосан свят, в който реалността не би посмяла да се натрапи.
Мейс, изглежда, чувстваше същото. Съблякъл сакото си, той приличаше на елегантен хищник в бялата си риза и панталони, които прилепваха към атлетичното му тяло. Приближи се до Саранда и свали перуката от главата й. Силните му пръсти се заровиха в сребристата й коса, като й напомниха за нощта в неговия офис — в офиса на Арчър, — когато бе сторил същото, след като свали фибите и ги пусна на пода. Онази нощ той й показа за първи път в живота й, че може да почувства мъжа толкова силно, колкото и всяка друга жена — стига да не го гледа в лицето.
— Никой султан не е имал такива удобства — каза Мейс, обгръщайки с поглед кабината.
— Е, това не знам. Чувала съм, че султаните разполагат с цял рояк жени — пошегува се тя.
— В такъв случай, наричай ме господар и повелител на всичко, което виждат очите ми.
— Внимавай, скъпи. Може да го приема в смисъл, че си избрал мен сред всички наложници.
— Бих те избрал — каза той, докосвайки устните й — дори да бях единственият жив мъж с всички жени на тази земя в краката ми.
— Всички жени? Дори и Пилар?
Саранда не знаеше какво я накара да изрече това име. Какво я подтикна да разрови миналото и да развали хубавия миг. Щом го каза обаче, тя тутакси разбра, че е сторила ужасна грешка. Погледът на Мейс помръкна и той толкова рязко се отдръпна от нея, че тя политна.
— Какво знаеш за това? — попита тихо той.
— Знам, че в Италия си се представял за английски лорд и си ухажвал някаква италианска графиня, нали? И си бил откъснат от нея благодарение на Пилар и хората й. Знам, че след това ти изчезна и те нямаше месеци наред. Слуховете говореха, че очарованието на Пилар било по-магнетично дори от скъпоценностите на графинята. — Саранда замлъкна за малко, но събра сили и продължи. Трябваше да узнае истината. — Мога да разбера това за графинята, Мейс, но в каква измама е била замесена Пилар?
Мейс се обърна бавно и я измери с поглед. Сякаш пред него стоеше най-безсърдечното създание, което някога е виждал.
— Пилар не беше замесена в никаква измама. Обичах я с цялата си душа и сърце.
Това бе последното, което Саранда очакваше и последното, което искаше да чуе. Болката от тези думи я накара да се почувства сама в един свят, които внезапно се оказа съвършено неразбираем. Гняв изпълни сърцето й. Но тя не се сърдеше на Мейс. По-скоро почувства омерзение към самата себе си. Беше го обидила нарочно, а не знаеше защо.
— Да оставим това, Мейс. Не е нужно да ми разказваш. Не повдигнах въпроса, за да те засегна. А може и така да е било. Срамувам се, че го направих. Всъщност, съжалявам много, че изобщо заговорих за това — призна тихо тя.
— Независимо от това, тъй като вече го стори, ще трябва да изслушаш цялата история.
Той заговори с горчивина, но в гласа му нямаше злоба. Говореше като човек, който е бил толкова наранен от тази част от живота си, че сякаш се е отделил от нея — като че разказваше история, чута от някой друг.
— Както каза ти, аз се представях за аристократ. Вършех това успешно из европейските страни.
— Спомням си. Най-великият любовник в цяла Европа. Който кара дамите от аристокрацията да падат в несвяст и да молят за още.
Мейс стисна ръце зад гърба си и закрачи из стаята.
— Един ден ни нападнаха група мъже, които помислихме за бандити, но които се оказаха революционери. Аз бях ранен в битката доста лошо. Докато съм лежал в безсъзнание, те са ме взели като заложник с намерение да искат откуп. Мисля, че не бях на себе си няколко дни. Трудно ми е да си спомня. Знам само, че една нощ отворих очи и видях пред себе си най… — Той замълча, наслаждавайки се на спомена. Сетне, като разтърси глава, сякаш да я проясни, продължи: — най-поразителната жена. Най-пламенната. С буйна черна коса и блестящи очи. Беше полуиспанка, полуиталианка и в нея имаше нещо особено. Веднага ти ставаше ясно, че колкото и красива да е, тя таи неизмерима сила. Макар и дребна на ръст, можеше да командва мъжете само с едно гордо повдигане на вежда.
— Май не съм сигурна, че искам да слушам това.
Мейс я погледна твърдо.
— Поправи ме, ако греша. Не беше ли ти тази, която заговори за нея? — Когато Саранда въздъхна и потъна в своя стол, той продължи: — Казваше се Пилар, както скоро научих. Тя беше водачката на тази група революционери. Денонощно ме обиждаше, наричаше ме свиня от аристокрацията и още по-лоши неща. Най-сетне й казах, че всъщност това е смешно. Разкрих й кой всъщност съм. Когато не ми повярва, започнах да се смея и се смях, докато не проумя истината. След време тя го разбра. Че и аз като нея нямам нищо общо със синята кръв. Макар да се чувствах поласкан, дето ме мисли за благородник.
— Естествено — промърмори Саранда.
— Когато разбраха, че казвам истината, не знаеха какво да правят с мен. Нямаше смисъл да ме убиват, тъй като не принадлежах към класата, срещу която се бореха. Така изпаднаха в неудобно положение. Но докато оздравявах, имах предостатъчно време да ги наблюдавам и да осмислям целите им. Започнах да се възхищавам от тяхната жертвоготовност, от силното им желание да помагат на бедните и най-вече от техните идеали. Разбрах, че наистина се борят за справедливост и бяха готови да рискуват живота си ежедневно, за да могат други да живеят по-добре. Никога преди не бях срещал подобни хора.
— Значи ти се влюби в Пилар.
— Да — отвърна тихо Мейс. — Обикнах я и тогава за първи път разбрах колко празен е животът ми. Как съм прахосвал таланта си за егоистични цели, когато съм можел да го използвам по-добре, като Пилар и нейните революционери, да го отдам на бедните. И тогава се присъединих към тях. Предложих да поискаме от графинята планирания откуп — тя щеше да плати щедро, знаех това — и сетне, щом се получат парите, да изпратим да й кажат, че съм бил убит, докато съм се опитвал да избягам. Графинята винаги бе желала да срещне голямата любов, така че какъв по-добър подарък за нея от една романтична история, за която да си спомня до края на живота си?
— Наистина. — Саранда стана и се зае да разглежда една малка жълта ваза, за да не се налага да го гледа в очите. — Значи ти — най-големият измамник в света, който години наред, украсявал леглата на аристократките — се присъедини към въстаналите срещу същата оная класа, която те бе издържала през всичките тези години?
— Нещо такова. Срещата с тази жена ме промени. Заради Пилар започнах да виждам света по съвсем различен начин. Тя воюваше страстно, но бе и най-състрадателният човек, когото някога бях срещал. Тя ме научи… — той се запъна, сетне намери думата. — Тя ме научи да обичам хората и да ме е грижа за това, което им се случва.
Парчетата от мозайката започваха да се подреждат.
— Трябва да е било чудесно време за теб.
— Това бяха — отвърна просто той — най-щастливите години от живота ми.
— Какво се случи? Защо не остана при нея?
Мейс си пое тежко дъх.
— Останах колкото можах. Бяхме щастливи, имахме мисия, цел. И нашата голяма любов. Тогава, един ден, Пилар ми каза, че ще ставам баща.
Вазичката в ръцете на Саранда се счупи под внезапния натиск. Тя се разтрепери толкова силно, че не забеляза кръвта по дланта си, където се бе порязала.
Мейс я погледна, все още омаян от спомена за нощта, в която тя му бе гледала.
— Ти знаеше, че е имало дете. Откъде разбра?
Саранда поклати безпомощно глава. В гласа му долови онази мъка, която й подсказваше края на историята. Внезапно изгуби желание да слуша повече.
— Какво се случи? — насили се да попита тя.
— Някой ни предаде. Посред нощ бяхме изненадани от редовна войска. Нахлуха в нашия лагер и убиха Пилар и неколцина от хората й. Аз исках да остана, за да убият и мен, но другите ме повлякоха със себе си. На следния ден се върнахме и открихме трупа на Пилар. Те я бяха изнасилили и… — Гласът му изневери и той се обърна настрани.
Саранда отиде при него и сложи ръце на раменете му, после опря глава на гърба му.
— Толкова съжалявам, ужасно съжалявам.
Така стояха мълчаливо няколко минути, като Саранда искаше нейното съчувствие да го стопли и успокои.
— Разбрахте ли кой ви е предал? — попита тя.
— Не. Когато се съвзех достатъчно, за да задавам въпроси, бях доволен, че в лагера вече нямаше никой. Освен ако, разбира се, не е бил сред убитите.
— Какво направи после?
— Останах при тях и се борих като демон. След няколко месеца революцията свърши. Повечето от мъжете бяха заловени или избити. Пилар и бебето бяха мъртви. Вече нямаше за какво да стоя там. Но след това вече не бях същия. Виждах себе си като враг на висшите класи. Бях завладян от манията, че трябва да има нещо, което мога да сторя — нещо с трайна стойност. Което няма просто да остане далечен спомен като Пилар и нейните хора.
Сякаш говореше нейният баща. Мейс презираше безчовечността на света също като нейния баща. Саранда цял живота бе смятала семейство Блакууд за врагове на Шъруин. Но този мъж приличаше на любимия й баща повече от всеки друг.
— Затова ли мамеше Ван Слайк? Защото са нещо като американска аристокрация?
Мейс се обърна и я погледна така, сякаш е полудяла.
— Кой казва, че съм мамил Ван Слайк?
Саранда не го разбра.
— Предполагах, че използваш името Арчър… аз просто…
— Първоначално да, нещата започнаха като измама. Когато пристигнах в Ню Йорк и все още страдах по Пилар, чух, че Ван Слайк притежавали вестник, които декларирал, че защитава бедните и унижените. Мислех, че това е възможно най-голямото лицемерие. Несъмнено имаше богати господа, които се преструваха, че ги е грижа, като по този начин пълнеха вече издутите си джобове. Затова реших да се внедря в техните редици като Арчър и да работя прилежно, за да се уверя, как стоят пешата. Изненадващото беше, колко искрени се оказаха двамата Ван Слайк. Те наистина бяха загрижени. И аз бях, така да се каже, прелъстен от тяхната отдаденост на каузата както по-рано от тази на Пилар — но по различен начин. И след известно време станах не част от тях, а движещата сила, която изобличава злото. Ван Слайк имаха хуманни цели, но понякога не бяха достатъчно дръзки в действията си. Аз успях да променя това. И в известен смисъл открих и своето семейство.
— Докато не се появих аз — прошепна Саранда.
— Докато не се появи ти. Знаех коя си, естествено. Знаех, че ме следваш по петите през два континента. И се заклех да не ти позволя да вземеш парите на семейство Ван Слайк без бой.
Саранда се втренчи в него.
— Добре ли чух. Ти пазеше Ван Слайк от мен?
Тя внезапно се разсмя.
— Аз пък ги пазех от теб.
— Май че недоразумението е било пълно. Имаш ли предложение как да оправим нещата?
Очите му, които само преди миг бяха толкова измъчени, омекнаха и я погледнаха нежно. Тя се протегна и го целуна.
— Благодаря ти, че ми разказа това. Знаех, че в теб има неподозирани дълбочини, но нямах представа, че си толкова…
— Толкова какъв?
— Толкова чудесен.
Мейс се ухили.
— Радвам се, че мислиш така.
— Само че… — Тя се поколеба.
— Какво, принцесо?
— Трябва ли се да се тревожа? За Пилар, искам да кажа?
— Че тъгувам за нея и за детето?
— Да.
Мейс мълчеше.
— Мисля, че една част от мен все още тъгува за тях — започна той. — Точно както част от теб тъгува за твоето дете. Прекарах много години в самобичуване, тъй като мислех, че съм можел да направя нещо, за да предотвратя смъртта й. Но ако ме питаш дали любовта ми към Пилар пречи на любовта ми към теб…
— Точно това те питам.
Мейс взе лицето й в ръце.
— О, скъпа, ти си първото щастливо нещо, което ми се случва оттогава.
Саранда се почувства обградена от чудесна топлота, когато той я прегърна. Не искаше да разваля дългоочаквания миг. Искаше да съхрани това любовно чувство. Но вярваше, че е длъжна да каже нещо. Ако щяха истински да си вярват, трябваше веднъж завинаги да се разберат.
— Де да можеше всичките ми въпроси да получават толкова бързи отговори — промълви тя.
Мина миг, преди той да отговори. Тя усети как се напрягат мускулите на ръцете му и знаеше, че стъпва на опасна почва. Но сега не можеше да спре. Нещо я караше да потърси истината.
— Въпроси — попита Мейс — или съмнения?
— Съмнения. — Гласът й едва се чуваше.
— Какви съмнения, принцесо?
Тя преглътна тежко.
— Мейс, помислял ли си някога, че може Ланс да те е предал? Да е казал на войниците къде сте? Да е отговорен за смъртта на твоето дете и на жената, която си обичал?