Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (36)

38

Мейс седеше с кръстосани крака пред студеното огнище, обут с гамаши от еленова кожа и гол от кръста нагоре. Мъжествените му гърди с гъстото тъмно окосмяване, бяха в белези, но изглеждаха почти излекувани. Лявата му ръка беше стегнато превързана. Но тялото, лицето, целият той беше такъв, какъвто го помнеше преди нещастието. Като се изключат превързаната ръка и белегът на гърлото, никога не би се досетила, че е бил толкова тежко ранен.

До него стоеше стар индианец, от чийто гневен поглед към нея Саранда се досети, че е вождът на племето. До Мейс бе коленичила млада и много хубава индианка с плоско кафяво лице, която се кикотеше, пъхайки сушени плодове в устата му. Мейс тъкмо подаваше дълга лула на вожда, когато Саранда се появи на прага и той се спря изведнъж.

— Саранда! Господи, мислех, че си мъртва!

Идилията в шатрата така я потресе, че гневът й — тъй дълго възпиран поради нуждата да оцелее — внезапно избухна.

— Значи ето какво правиш ти, докато аз прекосявам ада, за да те открия? Непрекъснато бълнувах какви ли не ужаси, които може да са те сполетели. Молех се отчаяно да си жив, а сетне, мислейки какво би било да си в ръцете на враговете, се молех да си мъртъв. Бродех без почивка из тази забравена от Бога пустош без храна и вода само за да разбера дали си жив. А ти през цялото това време си бил тук, на сигурно място, глезен като някакъв султан от хубави девойки които…

Мейс се изправи, при което главата му почти допря тавана на шатрата и тръгна към нея. Беше толкова изумителен, че я остави бездиханна. Сякаш вървеше в някаква мъгла. На лицето му бе изписан шокът, че я вижда и стъписването от нейната атака. Когато застана пред нея, тя още не можеше да реши дали е истински. Внезапно тирадата й секна насред дума и тя се свлече бавно в краката му.

Саранда дойде в съзнание и първо усети миризмата на билки и меча мас. Мажеха ръцете й с целебния мехлем, който успокояваше болката от слънчевите изгаряния. Отвори очи и видя Летящата гълъбица с буркан в ръце. Когато забеляза погледа на Саранда върху себе си, тя сведе очи и се оттегли.

Тогава над Саранда се надвеси лицето на Мейс.

— Казаха ми, че си мъртва — каза той с глас, който звучеше различно от онзи, който си спомняше — по-дрезгав и нисък и в крайна сметка по-привлекателен. — Ако знаех, кълна се, че щях да дойда да те взема…

Саранда вдигна изгорелите си ръце и ги прокара по широките му гърди, като усещаше топлата му плът, стегнатите мускули, космите. Тя нежно погали с един пръст белега на гърлото му.

— Ти си истински — прошепна тя, като все още не вярваше, че това е истина. — О, Мейс, мислех, че са те убили.

Със здравата си ръка той повдигна раменете й, за да я приближи към себе си, а нейните ръце по инстинкт обвиха шията му и го притиснаха силно. Усещането да го държи в обятията си беше толкова невероятно хубаво, толкова живо. Все пак тя не разбираше всичко. Но не я интересуваше. Беше й достатъчно да го прегръща, да вдишва чистия му аромат, да прокарва пръсти през косата му ида притегля главата му към себе си. Тя повдигна устни и със стон срещна неговите, като вкуси целувката му с див възторг, примесен с благодарност, страст и смайване.

— Добре ли си? — попита тя, като все още се опитваше да се увери, че това не е сън.

— Добре съм — промълви той в косата й. — С изключение на няколко белега и изкълчено рамо, което вече е добре излекувано. Ще ми свалят превръзката утре сутринта. Техният лечител има силни лекарства. За забележително кратко време ме оправи.

— Значи му дължа много — каза тя, като се облегна назад и още веднъж докосна белега на гърлото му. — Ти си най-големият късметлия, знаеш ли.

— Допреди малко не мислех така. Колкото и да се опитваше, лечителят не можеше да излекува пустотата в душата ми, защото мислех, че съм те изгубил.

— Да, като влязох, видях как се бе отдал на скръбта — тросна се тя.

— Какво? Малката костенурка? Тя е дъщеря на вожда. Едва ли бих могъл да го обидя, след като ми предложи гостоприемството си…

Саранда се смееше. Беше толкова забележително да се смее, да вдигне очи и да види красивото му лице. Тогава той се ухили и тя си спомни за Ланс. Усмивката изчезна от лицето й. Как можеше, след всичко преживяно, все още щом го погледне и да вижда брат му? Тя отпъди тази мисъл.

— Защо помисли, че съм мъртва? Не помниш ли, че бях до теб цяла нощ след като беше ранен?

— Всичко това ми е като в мъгла. Летящата гълъбица ми каза, че са изпратили индианци да те търсят. От нея научих, че си била мъртва. В делириума си мислех, че тя е била до мен онази нощ.

Саранда погледна към младата жена, която стоеше на колене наблизо. Очевидно нямаше да ги оставят насаме.

— Летяща гълъбицо, защо не си казала истината на Мейс?

— Не исках да му давам празни надежди. Ти беше в безсъзнание. Ами ако бе умряла?

Каза го толкова грубо, сякаш едва ли не бе желала смъртта на Саранда.

— Явно трябва да благодарим на Бога за това чудо — усмихна се Мейс.

Саранда премести поглед от индианката към своя любим и разбра, че е прав. Нямаше значение, че Летящата гълъбица се е надявала да го задържи за себе си. Това беше вече в миналото. Всичко оставаше зад гърба им. Старите цели, старите желания. Сега нищо нямаше значение освен това да са заедно. Останалото щеше да се нареди от само себе си.

Три дни Саранда остана в постелята, докато Мейс продължи да възвръща силите си с акробатични упражнения, с които проверяваше възможностите на тялото си. Беше й приятно да лежи и да го наблюдава, отпивайки от горчивите отвари, с които я лекуваха индианците. Почти никога не оставаха сами, но Саранда си казваше, че това може да почака. Разполагаха с достатъчно много време.

Двамата говореха за любов предпазливо и първата радостна целувка не се повтори. В редките случаи, когато Саранда се оказваше сама с Мейс, тя го поглеждаше в очите и тогава й се искаше да се хвърли в обятията му, но нещо я възпираше, някакъв стар демон не пускаше на свобода душата й. Въпреки всичко, преживяно, въпреки новооткритата им любов, нещо все още пречеше на близостта им.

За Саранда това беше много горчиво откритие.

Тя правеше всичко възможно да не му се натрапва. Казваше си, че ако има достатъчно време и дистанция, бариерите ще паднат сами. Сега двамата се чувстваха някак неудобно от новите си отношения. Скоро, помисли си Саранда… когато тръгнат оттук, където бедствието едва не ги бе отнело. Когато забравят болката от миналото.

Но как, измъчваше се тя, след всичко случило се, можеха още да се колебаят? Какво ги спираше да се разтворят безрезервно един за друг и да си дарят свободно онази любов, която бяха чувствали, докато бяха разделени? Колкото и да бе странно, тогава Мейс й бе някак по-близък, отколкото сега когато беше до нея.

На третия ден се появиха скаути с тревожни новини. В индианските територии се бе появила група, която търсеше Саранда. Тя усети познатия хлад в сърцето си. Тъкмо бе измислила начин завинаги да избяга от миналото си. Но все още се колебаеше да каже на Мейс, като изчакваше той да повдигне въпроса, предчувствайки, че няма да се съгласи.

Същата нощ Мейс дойде при нея.

— Май че ни налагат да вземем решение — започна с въздишка той. Саранда виждаше неохотата му.

— Искам да отида в Мексико — отвърна тя. — Ще си намерим къща и ще заживеем спокойно. Току-що те намерих отново, след като мислех, че съм те загубила. Разбрах едно: най-важното нещо за мен е да сме заедно. Не ме интересува миналото, Маклауд, документът, нищо. — Тя не спомена името на Ланс. Не я беше грижа.

Мейс взе ръката й в своята и я погали, като се опитваше с физическата близост да запълни емоционалната пропаст, която с всеки изминал ден зейваше все по-широка между тях.

— И на мен ми се иска, но ако избягаме в Мексико, над теб винаги ще виси заплахата да те арестуват. Винаги може да се появи някой, който ще те предаде заради наградата. Глупаво е до края на живота си все да се озъртаме. Щом се доберем отново до Ню Йорк, знам, че мога да реабилитирам името ти.

— Не мога да рискувам отново да те изгубя.

Мейс я погледна в очите.

— Помисли, Саранда. Никога вече няма да можем да спрем на едно място. Току виж се появил някой със старата обява „издирвана“ и ще трябва да се местим пак. Знам какво говоря. Не забравяй, че не мога вече да стъпя в родната си страна. Не искам това да се случи и с теб, с нас. Не и когато е в наши ръце да променим нещата. Ако изобщо съм си въобразявал, че бихме могли да избягаме от миналото, то тази хайка ми показа глупостта на подобно мислене. Залогът е твърде голям. Докато сме живи, никога няма да се откажат.

— И да започнем всичко това отново? Страхувам се…

— От хайката ли? Или от това помежду ни?

Саранда сведе поглед. Беше забравила ненадминатата му способност да чете тайните й.

— Знам, че се боиш. Аз също се страхувам. Но ако не се изправим насреща му, никога няма да решим този въпрос.

— Ще го решим, ако опитаме. Мейс, не разбираш ли? Не ме интересува тази битка. Искам да сме щастливи. Просто искам да…

— Избягаш? — Тя вдигна очи и видя как я пронизват неговите. — Не можем да избягаме от себе си, Саранда. Знам, че искаш да отидеш в Мексико, защото усещаш, че като избегнем миналото, ще можем да забравим всичко онова, което ни е разделяло. Но грешиш. Ако тази наша раздяла ме научи на нещо, то е, че не времето, разстоянията и някакви външни сили ни заплашват. Никога не съм се чувствал толкова близо до теб, както когато те нямаше.

— И ти ли? — прошепна тя.

Искра истина прелетя помежду им. Саранда почувства, че едва в този момент за първи път общуват открито и от все сърце. Мейс се усмихна.

— Виждаш ли? Миналото ще бъде между нас където и да отидем, ако не се възправим срещу него.

— Но връщането ни в Ню Йорк е опасно… — Самото име на града имаше горчив вкус. Тук, сред индианците Ню Йорк й изглеждаше като някакъв друг свят. Тя не можеше да се види отново в този град, не можеше да си представи как ще започне отново налудничавата надпревара на живот и смърт. Да рискуват живота на Мейс за нещо толкова незначително… Да рискуват щастието, което биха могли да имат, като възкресят кошмарите на миналото.

— Нима мислиш, че аз искам да те загубя? Не искам обаче и да се събудя някоя сутрин и да те намеря застреляна, както си отивала на пазар за наградата от десет хиляди долара. Саранда, можем да го направим, любима. Просто трябва да бъдем смели.

Саранда знаеше, че Мейс е прав. Като преглътна нервно, тя кимна.

Той стисна ръката й по-силно.

— Точно така, момичето ми. Можеш ли да пътуваш?

Саранда копнееше най-после животът й да потръгне. Копнееше, дори когато Мейс е до нея, да усети всепоглъщащото желание да се жертва за щастието му — така, както се бе чувствала, когато бяха разделени.

С храбра усмивка тя каза:

— Мога всичко, щом ще бъда с теб.

Надяваше се това да е истина.