Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (34)

36

Времето сякаш спря. Останала без дъх, Саранда бе принудена да стане и да гледа как вълна след вълна стадото преминава през Мейс, стъпквайки с копита тялото на нейния любим. Може и да бе крещяла през цялото време — не знаеше. Ръцете й бяха притиснали устата, сякаш да спрат звуците, излитащи от гърлото й. Прекалено ужасена, за да плаче; напълно вцепенена, за да мисли, тя усещаше как тялото й се гърчи към Мейс, докато подивелите животни търчаха през мястото, където той бе паднал на земята.

Мина цяла вечност, докато най-сетне биковете отминаха и тя се втурна обезумяла като тях, през пресушената прерия към Мейс. Саранда извика, когато го видя. Той беше разкъсан на парчета! Дрехите му бяха на парцали, тялото му нарязано, разкървавено и странно изкривено. Беше обвил с ръце главата си, за да я защити, но Саранда видя червените струйки кръв в тъмните му къдри. За един ужасен миг тя се побоя да го докосне — страхуваше се да усети смъртта в любимото му тяло. Сетне Мейс леко се размърда с приглушено стенание. Полудяла от облекчение, Саранда се хвърли върху него и го обви със своето тяло.

При докосването й той издаде още един гъргорещ вик и се преобърна с конвулсия по гръб. Тя веднага разбра защо издава толкова странни звуци. Гърлото му бе прерязано от копито и от раната струеше кръв.

Саранда изхлипа и се хвърли да го спасява. Като нави полата си, тя я притисна към гърлото му в напразно усилие да спре кръвта. В този момент отново чу тропот на копита и като вдигна глава, видя няколко каубои да препускат на хоризонта, преследвайки стремглаво добитъка си. Тя пусна поли, скочи на крака и започна да им маха, крещейки за помощ. Но те отминаха и изчезнаха в облак прах. Саранда дори не бе сигурна, че са я видели.

Тя се върна при Мейс и се отпусна на колене до него, притискайки раненото му гърло. Той бе изгубил съзнание и едва дишаше, страшно пребледнял, толкова тежко пребит, губещ толкова много кръв. Цяло чудо беше, че е още жив. Саранда знаеше, че ако отникъде не дойде помощ, той няма да живее дълго. Какво можеше да стори? Нямаше вода, нямаше медикаменти, нито пък някакви медицински познания. Сама на това ужасно място, тя бе безпомощна и отчаяна.

Саранда взе лицето му в ръце, нежно опря челото си о неговото и сълзите й закапаха по смазаното му лице. Задушаваше си от безпомощност. Дори не можеше да го премести. Конете бяха мъртви, фургоните — разрушени. Дори не знаеше къде е най-близкият град. Можеше да се окаже и на сто мили оттук. Сърцето й щеше да се пръсне от безсилие и гняв. Тя беше жена, която може да се измъкне от всяка ситуация с друго човешко същество. Но срещу природните стихии се бе оказала съвършено дребна, незначителна и безсилна.

Тогава една мъничка надежда припламна в сърцето й. Навярно каубоите, открили избягалия си добитък, щяха отново да минат оттук. Надеждата беше нищожна. Животните бяха избягали твърде далеч на изток към Додж. По всяка вероятност мъжете щяха да ги подгонят на северозапад. И въпреки това не бе изключено някой да мине покрай тях. Съществуваше някаква възможност. Саранда вдигна очи към небето. Скоро щеше да се стъмни. Имаше съвсем малко време да претърси наоколо за останки от припасите им. Обаче в случай че някой наистина минеше оттук, спокойно можеше да не види Мейс, ако той лежи сам. Тя трябваше да остане при него и да чака, като го успокоява колкото може.

Една предателска мисъл мина през ума й и се загнезди там. Независимо от усилията й, Мейс беше обречен. И ако тя го оставеше сега, той щеше да умре сам-самичък на чужда земя, без любещата ръка на близък човек върху челото си. Също като нейния син.

Обзе я леден ужас. Тя внимателно го взе в прегръдките си и без да обръща внимание на кръвта го притисна до себе си. Ако е писано Мейс да умре, тя се закле, че това ще стане в обятията на човек, който го обича с цялото си сърце и душа.

Саранда бдеше. Тъмната прерия наоколо не й даваше да заспи нито за миг. Ето пак виеше койот дали пък не беше вълк? Ах, този тайнствен мрак на нощта, прокрадването на някое нощно животинче през сухите треви, които ги обкръжаваха като море от неведоми опасности. И вледеняващата мисъл, че човекът, за чието появяване се молеше тъй горещо, може да се окаже най-голямото зло. Ланс знаеше къде са. Ами ако ги открие тук, сами и безпомощни в безкрайната нощ, и чувайки гърголенето на смъртта в раненото гърло на брат си, реши да довърши работата?

С напредването на нощта дишането на Мейс ставаше все по-недоловимо и той на няколко пъти едва не се задави в собствената си кръв. Саранда започна да се чуди дали смъртта не би била избавление за него. С отслабването на шока той започна да изпитва болки. Саранда не можеше да го докосне, без плътта му да се сгърчи страдалчески Той ту идваше в съзнание, и се опитваше да говори, ту отново припадаше от безполезните си усилия. Саранда не бе успяла съвсем да спре струенето на кръвта от гърлото му, макар да го бе намалила с превръзката от полата си. Дори да оживее, тя се чудеше дали изобщо ще може отново да говори.

А какво би бил мъж като Мейс без глас? Без магията на медената си реч?

Тя се упрекваше за тези си мисли. Щеше да е цяло чудо, ако Мейс изобщо оживее. И тогава тя би била толкова благодарна, че нямаше да я е грижа дали ще говори или не. Би сторила всичко на този свят само и само той да остане жив

Когато първите лъчи на новия ден обагриха небето на изток, Саранда бе толкова уморена, че едва държеше очите си отворени. Но не трябваше да заспива. Вече едва чуваше дишането му. Трябваше да сложи ухо на гърдите му, за да се увери, че е още жив. Цяла нощ себе проклинала, че не тръгна веднага да потърси вода. Чувстваше езика си удебелен и пресъхнал в устата. Ако тя страдаше, как ли се чувстваше Мейс? Но дали можеше да преглъща: Навярно едно парче плат, накиснато във вода, щеше да облекчи страданията му? Може би ако съумееше да намокри гърлото му, щеше да спре кръвта и болезненото гърголене, когато се опитваше да си поеме дълбоко дъх.

Саранда беше лъгала, мамила и крала за всяко нещо, което бе пожелавала от живота. Но сега, на края на света, една чаша вода й изглеждаше най-ценното, най-недостижимото съкровище на земята.

Когато небето просветля, тя изтегли ръката си изпод Мейс и го остави да лежи на земята. Видът му я накара да се разридае от безпомощност. Неговото тялото, някога толкова красиво и силно, изглеждаше сякаш някой беше взел бръснач и го бе нарязал безразборно. Целият охлузен и подут до неузнаваемост, сега той бе малко повече от храна за койотите и лешоядите, които вече кръжаха в небето над тях.

Саранда покри Мейс с дрехата си, за да го предпази от слънчево изгаряне. Сетне, с болка в сърцето задето го оставя, тя го целуна по страната и бавно, болезнено се надигна. Краката й бяха изтръпнали под тежестта му и ходенето бе истинска агония. Но тя вървеше напред, мислейки за нуждите на Мейс, като се надяваше да намери нещо — каквото и да е — сред останките от фургоните, което да помогне на нейния любим да продължи да се бори.

Саранда се движеше с препъване, като се навеждаше да огледа някоя разбита кутия, скъсано парче плат. Намери трупа на Люси, върху който се бяха скупчили хищните птици и потресена, се разкрещя и замаха с ръце. Знаеше, че трябва да погребе момичето. Но живите бяха по-важни. Длъжна бе да помогне на Мейс, преди и той да е станал храна за лешоядите.

В нейното състояние на слабост й бе необходима почти цялата сутрин, за да претърси околността. Варелите с вода бяха разбити заедно с фургоните. Тя не намери нищо от храната, която бяха донесли. По всяка вероятност торнадото я бе отвяло надалеч. Успя да намери едно голямо парче платно, което щеше да защити Мейс от палещото слънце. Нави го върху ръката си и го повлече. Тогава съзря металната кутия на Летящата гълъбица. Вътре откри непознати билки и мехлеми. Нямаше представа от какво са направени и за какво служат. Някои шишенца бяха счупени, но други не и Саранда реши, че може би съдържат нещо, което би помогнало на Мейс да оздравее. Като притисна кутията към себе си, за първи път усети надежда. Само да можеше да намери вода.

След още половин час търсене най-сетне откри смачкана манерка, наполовина пълна с вода. Като я отпуши, тя отпи няколко големи глътки от топлата течност, преди да си наложи да спре. Ако това бе всичката вода, с която разполагат, Мейс щеше да се нуждае от всяка капка.

Доволна от плячката си, Саранда тръгна обратно. Сега лешоядите се бяха заели с конете и запляскаха с крила, докато тя минаваше, бранейки своята територия в обедната жега. Саранда се бе отдалечила тъй много от Мейс, че вече не виждаше мястото, където той лежеше. От лицето й и по гърба й течеше пот, стомахът й напомняше, че не е яла цели два дни. И въпреки това тя бързаше, загрижена за Мейс, като се боеше, че може да се е поддал на изтощението по време на дългата й експедиция.

Най-сетне видя палтото си, с което го бе покрила. Като пусна припасите, тя се затича напред, сетне спря невярваща. Сърцето й се качи в гърлото, докато гледаше, без да вижда, към палтото си, което лежеше върху земята.

Мейс беше изчезнал!