Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (32)

34

Нито един от двама им не бе позволявал на друго човешко същество да проникне до същността му — в онези потайни чувства, страхове и рани, които толкова майсторски съумяваха да крият и да използват срещу безпощадния свят.

Прегърнати, Саранда и Мейс най-сетне се почувстваха в безопасност. Навярно за първи път в живота си. Постепенно обаче започваха да осъзнават какво се е случило.

Всъщност те се бяха прегърнали над трупа на един мъртвец — човек, който се опита да ги унищожи.

Бавно се разделиха, сякаш това им костваше големи усилия. Саранда се чувстваше като жена, която се е събудила в леглото на непознат — не знаеше какво да каже, какво да очаква. Не бе сигурна дали помежду им има някакво обещание, но не смееше да попита, да не би да развали съкровения миг.

Мейс я взе в обятията си и избърса сълзите й с палци.

— Трябва да поговорим — каза той много нежно. — Но по-късно, сега имаме по-неотложна работа.

Саранда кимна с огромно облекчение. Тя докосна с пръсти влажните си бузи, след което близна развълнувана солената им влага.

— Мисля, че тези бандити са знаели къде сме — каза му тя. — Макар да не мога да кажа защо мисля така. Просто инстинкт.

— Нека се опитаме да разберем.

Мейс погледна трупа с отвращение, сетне го преобърна и претърси щателно джобовете му.

— Няма нищо.

После претърси дисагите на коня. Загледа се в смачкан лист хартия. Саранда видя как изведнъж раменете му увисват.

— Какво е това?

Мейс мълчаливо й подаде документа. Тя го пое любопитно. Беше изрезка от „Глоуб джърнъл“ със снимката на Лалита ван Слайк, използвана за идентифицирането на Саранда. Другото бе рисунка, наподобяваща Мейс на младини.

— Как са се докопали до това? — попита тя.

— Има само един възможен начин. — Той се обърна и тя видя в очите му същия отчаян копнеж това да не е истина, както когато му разказа за детето. — От Ланс.

Ако Ланс им бе дал снимката, той съвършено съзнателно хвърляше родния си брат под куршумите на един наемен убиец, което не я изненада.

— Откъде знаеш?

— Това е копие от една снимка, която майка ми носеше в свой медальон. От едната му страна имаше снимка на Ланс, а от другата — моя. След смъртта й Ланс беше толкова изтормозен, че му позволих да задържи медальона. Когато го видях в Ню Йорк, все още бе у него.

Саранда си спомни за някакъв златен медальон, който студенееше на кожата й в нощта, когато Ланс я изнасили. Поривът да изрече „Аз ти казах“ бе толкова силен, че трябваше да прехапе устна, за да замълчи. Към него се прибавяше и яростта, че негодникът можеше така коравосърдечно да хвърли собствения си брат на вълците. Според оскъдните думи на Мейс, Ланс беше боготворил по-големия си брат. Защо сега би го жертвал без никакви угризения?

— Права си, разбира се. — Саранда видя облекчението му. — Ако бандитите са били нарочно изпратени, значи враговете ни знаят къде сме. Или във всеки случай, Ланс знае. А на кого е казал — иска ми се да вярвам, че на никого…

— Мейс, той е изпратил човек да те убие.

— Не знаем дали е така.

— Наистина ли вярваш, че тези мъже ни преследваха заради парите и привлекателността ни?

Напрежението помежду им отново се засили.

— Не знам какво да мисля. Можем само да преценяваме по това, което ни е известно. Ако Ланс знае къде сме и какво е прикритието ни, става твърде опасно да продължаваме. Ще трябва да изоставим трупата в следващия град и да поемем към Ню Орлийнс.

— Защо да чакаме следващия град? Според онова, което знаем, брат ти ще ни чака там. Единият бандит се измъкна. Вероятно вече е при Ланс с новината за провала. Защо да не тръгнем веднага?

— Защото освен коня на мексиканеца, имаме само тези, които теглят фургоните. Ще трябва да изоставим единия фургон.

— Можем да ги оставим всичките и да качим жените в един от тях.

— Лишавайки ги от прехраната им?

Саранда се почувства по-скоро отрезвяла, отколкото ядосана.

— Добре. Както кажеш.

Той се усмихна едва-едва, като отново заприлича на някогашния Мейс.

— Да не би да ми казваш, че ми имаш доверие?

— По-късно ще говорим за това. — Все пак Саранда му се усмихна мило. Всъщност беше трогната от неговата загриженост за жените, които означаваха толкова малко за него и грижата за които би го изложила на още по-голяма опасност.

Мейс се огледа, душейки въздуха, сякаш тепърва се запознаваше с околностите.

— По-добре се преоблечи — напомни й меко той, като придърпа разкъсаните краища на роклята й и топлите му кокалчета се отъркаха о гърдите й. — Късно е. Трябва да изминем известно разстояние, преди да се развихри бурята.

Саранда не бе забелязала признаци на буря, но сега, като се огледа из равнината, видя мрачните буреносни облаци, които се събираха на югозапад.

Тя отиде да се преоблече във фургона, като употреби малко от скъпоценната вода, за да се измие там, където я бе опипвал бандитът. Почувства водата хладна и приятна върху сгорещената си кожа. Докато навличаше обикновена басмена рокля, споменът за очите на Мейс, плувнали в сълзи от любов към нея, й вдъхна такава живителна сила каквато никаква вода от прерията не би могла да й даде.

Сетне го чу да вика жените да излязат навън. Саранда затаи дъх, доловила нотка на паника, която я сепна. Никога не бе чувала подобен тон в гласа му. Едно от момичетата — вероятно Люси? — нададе ужасен писък. Дали бандитът не се бе върнал? Може бие довел още хора? Саранда погледна през прозореца, но не видя нищо освен Мейс и жените, втренчени като в транс към далечните, потънали в мрак, равнини. Тя набързо закопча корсета си и скочи навън в задухата. Тутакси видя причината за паниката на спътниците си.

Това бе по-лошо от бандитите. По-ужасяващо от нападение на насилници. Задаваше се не просто буря, а торнадо.