Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (22)

22

Надигаше се буря — една от онези неочаквани прерийни бури, които идват отникъде. Тъмни облаци покриха небето. Замириса на дъжд. Но вятърът все още беше благоуханен и гальовен като диханието на влюбен.

Саранда го намери да крачи през тревистата равнина. Сакото му, прехвърлено през рамо, се мяташе от вятъра. Носеше в ръка чантата, която тя бе забравила. Вятърът развяваше перчема му. Отдалеч изглеждаше дребен и мрачен като момче, което е загубило понито си и не се надява да се прибере вкъщи за вечеря.

Яздеше толкова бясно, че конят се покри с пяна. Но когато доближи Мейс, тя накара запъхтяното животно да върви бавно. Очакваше следващия му ход. Той я погледна спокойно, сякаш я бе очаквал през цялото време. Ако бе ядосан, нищо по лицето му не го издаваше.

Саранда дръпна поводите и го зачака да се приближи. Косата се развяваше около лицето й като щит. Когато се изравни с нея, Мейс не спря и я отмина. Тя стоеше там, с гръб към него, заслушана в ритмичния шум от стъпките му по сухата трева.

— Не ти повярвах — каза тя, без да се обръща.

— Не съм го очаквал.

— Срещнах Ланс.

Той чу как гласът й трепна. Стъпките спряха Остана само воят на вятъра.

— Маклауд го е наел да те вкара в затвора.

— Искаш да кажеш да ме убие.

— Не би го направил.

— Сигурна съм, че ще ме разбереш, ако откажа да не повярвам на това. Познавам брат ти по-добре, отколкото си мислиш. — Тя скочи от коня. — Реших да приема предложението ти.

— Какво беше то, принцесо?

— Ако онези документи са ти подръка, готова съм да ги подпиша.

Той се наведе бавно и сложи чантата на земята. Тревата я погълна.

Подхвана сакото си, за да не го вее вятърът, и извади от джоба си документите и писалка. Тя я потопи в мастилницата, която той държеше, и я допря до треперещата хартия. Поколеба се, преди да подпише.

— С какво име да се подпиша?

— Саранда ван Слайк.

Гледаше я втренчено. Тя пое дълбоко дъх и надраска подпис, с който не бе свикнала. Ръката й трепереше. Перото изскърца по хартията като нокътя на вещица.

Когато свърши, писалката падна от пръстите й и вятърът я отнесе. Наведе се да я вдигне, но ръката му, голяма и топла, хвана нейната и я стисна здраво.

— Защо трепериш?

— Не ми се случва всеки ден да виждам човек, излязъл от гроба.

— И като видя брат ми, реши, че аз съм… по-малкото зло. Така ли?

Тя го погледна право в очите. Бяха проницателни, тъмни като безлунна нощ. В дълбините им тя видя някаква ранимост, въпрос, който той не би задал. Той е влюбен в теб. Възможно ли е да е вярно?

— Откъде да знам, че няма да предпочетеш Ланс, когато играта загрубее?

Погледът му изследваше лицето й.

— Мога да те пазя, без да вредя на брат си.

— А ако бъдеш принуден да избираш?

— Няма да бъда принуден. — Каза го твърдо и убедено.

— Искам гаранции — каза тихо тя. — Обещай ми, че няма да позволиш на Ланс да ме отмъкне.

Думите, които тя избра, го накараха да присвие очи. След миг пауза той каза:

— Обещавам.

Тя го изгледа внимателно; опитваше се да прочете мислите по лицето му.

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

— Съмнявам се някой някога да е знаел кой всъщност си.

Той обмисляше отговора си, загледан в небето. То бе станало каменносиво и необикновено ниско. Дъждовна капка падна на бузата й.

— Аз съм твоята единствена надежда. В битката с брат ми ти имаш само мен.

— Не говори така — каза тя и издърпа ръката си.

— Защо да не говоря така? Това е истината.

— Защото ти…

Какво? Защото той я накара да се надява за пръв път през непоправимо разбития си живот? Да се надява, че ще възкръсне от пепелта на изгорялото си семейство и че ще литне като един ангел на отмъщението? Че той мрази същността си не по-малко от нея? Че двамата биха могли с общи сили да сложат край на тиранията на Блакууд веднъж завинаги?

— Какво ти е направил Ланс?

Тя се извърна.

— Какво направи, та те накара да трепериш само при вида му? При самото споменаване на името му?

Тя направи крачка встрани, но той отново я хвана за пръстите. Докосването на ръката му я спря.

— Каквото и да е било, кажи ми…

Тя се обърна и го погледна. В очите му имаше истинско съчувствие. Трябваше да повярва в това. Поне засега. Поне за тази непоносима нощ. Че някой е загрижен за нея. Че някой ще я защити. Че някой ще оправи всичко.

— Кажи ми какво искаш.

Гласът му, произнесъл познатите думи, й донесе чувство на спокойствие. Той още държеше ръката й, макар да ги делеше разстояние колкото двете им изпънати ръце. Сега искаше само да заплаче, да излее цялата трагична история за онова, което й се бе случило с Ланс, пред човека, който ще я изслуша, без да я съди, и ще я разбере. Пред човек, който ще й каже, че е постъпила по най-добрия възможен начин. Че вината не е била нейна. Че в крайна сметка всичко е щяло да свърши пак така.

Но тя знаеше, че това е лъжа.

Никога няма да му каже, разбира се. Най-малко на него. Не може да му признае, че за пръв път от оня ужасен ден иска някой друг да понесе бремето на вината й. Че й е нужна неговата сила и неговата защита. Че никога не е искала и не се е нуждаела от нещо повече.

В съзнанието й се появиха картини, с които бе прекалено болезнено да се среща отново.

— Искам да ме обичаш. — Гласът й трепереше. Поправи се бързо. — Люби ме. Не искам повече да виждам лицето на Ланс.

Без да каже дума, той я притегли към себе си и сложи ръка на устните й.

— Това не значи, че ще ти повярвам — предупреди го тя.

Той я притисна здраво до гърдите си.

— Не съм и очаквал.

— Настина се нуждая от теб. Да ме избавиш от всичко това. Ще го приема. Но не повече.

Само че тази вечер тя се нуждаеше от него повече, отколкото той някога щеше да узнае.

— Не повече, отколкото аз се нуждая от теб.

Саранда не можеше да каже какво значи това. Мейс се наведе над нея и много нежно притисна устни до слепоочието й. Тя усети допира с цялото си тяло.

— Това е… делово предложение — настоя тя.

— Делово. Естествено.

Блузата й се разтвори като по чудо под пръстите му. Когато я пусна, вятърът я отнесе. Саранда усети да я облъхва странно топъл въздух; той я засъблича под натежалото от дъжд небе, в средата на пустошта.

— Двама професионалисти — продължи задъхано тя, — обединили усилията си с обща цел.

— Едва ли бих нарекъл това, което правим, обща цел.

— Просто искам да се разберем.

Той хвана полата й за колана и я разкопча с едно дръпване.

— Подозирам, че се разбираме просто прекрасно.

Полата падна в краката й.

Докато той се съблече, заваля дъждът. И той бе топъл като вятъра; обля ги с освежителни струи. Паднаха на колене като един. Мократа й коса го шибаше по лицето. Той взе главата й в ръце и я зацелува с такава нежност, че картините в съзнанието й бяха обхванати от пламъци.

— Забрави — шепнеше той на устните й. — Само това съществува!

Притиснал устни до нейните, той я положи на земята. Високата трева ги скри. Драскаше я по гърба и по раменете, но тя не забелязваше, завладяна от бурята на чувствата си. Защото той я целуваше с всичката нежна преданост, която една жена би си пожелала. Безмълвно галеше лицето й, целуваше я по бузите, по очите, по косата. Гальовните му ръце успокояваха, после без усилие запалваха страст, една емоция преливаше в друга в безкрайна поредица. Мейс я галеше по гърдите и по бедрата и се съедини с нея с такава съвършена лекота, че телата им сякаш засветиха с общо сияние. Екстазът бе откриване на истинското, скрито „аз“. Притиснат до нея, прегърнал я като съкровище, той й казваше с устните си, с ръцете си, с тялото си, силно като цитадела, че е в безопасност. Че нищо и никой не може да я докосне, докато е в неговите обятия.

Окъпана от пролетния дъжд, посрещнала мощта и силата му, тя никога в живота си не се бе чувствала така обичана. Макар да бе сигурна, че тази обич не е истинска.