Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (21)

21

— Полудяла ли си? — кресна Бат, когато Саранда се върна. — Градът гъмжи от хора, които те търсят и рано или късно всеки от тях идва тук. Искам да се махнеш. Веднага.

— Ще ме пазиш. Кажи им, че съм ти сестра.

— Обстановката се нажежава. Поразпитах тук-там. Задачата им уж била да те изправят пред съд. Но аз почерпих един от хората на Пинкъртън. Изглежда някой им е подсказал, че ако те убият при опит за бягство, наградата ще бъде удвоена. Не мога да опазя живота ти, ако се окаже така. Това, което мога да направя, е да те откарам в Мексико, за да съм сигурен, че си стигнала там.

— Няма да отида в Мексико. Отивам в Канада.

— Мексико е по-близо.

— Канада е капан за Блакууд. Щом пристигне там, властите ще го затворят и ще го изпратят в Англия, окован във вериги. А аз ще стоя на кея и ще махам за сбогом.

Бат помълча за момент, като поглаждаше мустаците си.

— Проверих туй онуй.

— За Блакууд ли?

— Телеграфирах в Ню Йорк. Изглежда, че закрива вестника.

— Той не каза нищо такова. Защо ще го закрива?

— Не се стреми към наградата. Обявил се е публично в твоя защита. Напуснал демонстративно. Всички вестници в Ню Йорк са полудели. С изключение на „Глоуб“, разбира се.

— Той ме е защитил?

— Така ми бе казано.

— Не се прави на светец. Ако това е вярно…

— Казах ти: всички вестници са писали за това.

— …той е имал сериозни причини. И те са част от голям план.

Бат я погледна замислено.

— Вярвам му. Знаеш ли, не бих го казал, ако допусках, че той те застрашава. Защо не му дадеш един шанс, скъпа? Не е ли вече време да повярваш на някого?

Саранда се извърна, смаяна от това предателство.

— Да повярвам на един Блакууд? По-скоро бих се доверила на кобра.

— Даже кобрите си сменят кожата.

— Не познаваш Блакууд, както аз го познавам. Те са като мен, но нямат и помен от съвест. Вземат, каквото поискат, без да помислят дали някой ще бъде наранен. Аз пък мисля и си държа очите отворени. Смъртта на двама чудесни мъже ме преследва, защото не спрях Блакууд навреме. Само аз знаех кой всъщност е той, а си играех игрички с него. Не направих нищо повече. Нищичко! Изглежда все още единствено аз зная какво всъщност представлява Мейс. И е мой дълг да го спра.

— И ще се оставиш законът да те осъди и да те убие?

— Няма.

— Досега късметът работеше за теб. Но това не трае вечно.

— Трябва ми още малко късмет да се докопам до Канада. Само за това се моля.

Тя вече бе хванала дръжката на вратата, когато тихият му глас я закова на място.

— Той е влюбен в теб.

Саранда се обърна бавно.

— Мислиш си, че всички са влюбени в мен.

Бат бе тъжен и примирен.

— Не го знае, но е влюбен.

Саранда вдигна вежди и попита саркастично:

— Толкова влюбен, че да убие двама души, за да стигне до мен?

Но по пътя към хотела тя срещна доказателството, че е на грешен път. От една кръчма се изсипа шумна група каубои. Тя ги заобиколи, но спря като закована. Сред тях вървеше един мъртвец. Беше Ланс Блакууд — физическото въплъщение на злото.

Когато той вдигна глава и се засмя на грубата шега на един от групата, Саранда го позна. Мъчителен спазъм сви стомаха й. Приликата с брат му Мейс бе поразителна — висок, с черна къдрава коса и тъмносини очи. Само че едното му око бе обезобразено от белег и гледаше накриво, сякаш се хилеше злобно. Имаше и други, по-тънки разлики. Ланс бе по-слаб, по-груб и по-открит от Мейс. Мейс бе истински майстор да изобрази на лицето си чувство, каквото пожелае. Ланс винаги бе готов да избухне гневно и това го правеше да изглежда, че вибрира даже и когато бе спокоен. Притежаваше самодоволната увереност на надут паун. Но тя видя в единственото му зрящо око предизвикателството на човек, който няма намерение да хвърля топа. С годините животът на измамник го бе състарил. Беше с две години по-млад от Мейс, но изглеждаше много по-възрастен.

— Хайде, народе! — извика той с пиянски жест. — Аз черпя!

Тя познаваше този груб глас с презрителни интонации. Ланс никога няма да се отърве от този тежък акцент на кокни.^[1]

Саранда трепереше неудържимо. Несъзнателно бе събрала предницата на полата си в стегната топка. Забравила бе да диша. Над горната й устна изби пот. Гадеше й се. Стоеше разтреперана и замаяна и си спомняше онова безмилостно, ухилено лице и пламъците, които ги обхващаха…

Споменът я парализира. Изгарящи, горчиви видения извираха от онзи тъмен ъгъл на съзнанието й, където ги бе погребала с много усилия. Сълзи изпълниха очите й, когато си спомни безпомощността, бруталната ярост и последиците, променили живота й и станали причина да се презира и да се страхува от самата себе си.

Не е ли време да повярваш на някого?

Благодарение на Ланс Блакууд не можеше да вярва и на себе си.

Не беше убийца, но убийството беше в сърцето й. Залитна като в транс към най-близкото буре с вода. Бат й бе казал, че Уайът Ърп крие за всеки случай няколко пушки зад буретата с вода по улиците. Ако някога е съществувал подходящ случай, това беше сега. Пресегна се зад дървеното буре. Ръката й напипа студеното стоманено дуло на една „Шарпс–50“ — предпочитаното оръжие на ловците на бизони в прерията.

Пушката бе с чудовищни размери и без съмнение щеше да я събори на земята, когато стреля с нея. Но тя не мислеше за това. Ланс Блакууд е жив — ето кое е важното. Хили се там с долнопробните си приятели, сякаш е откраднал само с една ръка всичките надежди и цялата доброта от живота й.

Дебнейки с пушката в ръце, тя го настигна южно от Предела, пред кръчмата „Лейди Гей“. Тъкмо щеше да влезе там с пияната си компания, когато разтрепераният й глас го спря.

— Ланс…

Той се обърна. За момент здравото му око фиксира лицето й. Позна я и чертите му се промениха.

— Вървете, момчета! Идвам веднага.

Забелязал пушката, един от тях попита:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не се притеснявай, приятелю — каза презрително Ланс. — Ще се оправя сам с тоя дребосък.

Щом влязоха, той се заклатушка към нея с палци в джобовете на панталоните и разперени лакти.

— Браво, браво. Ами че това е малката Саранда Шъруин! Разхубавила си се, по дяволите!

Пушката трепна в ръцете й.

— Мислех, че си мъртъв.

Той се ухили. Във вълчата му уста блеснаха силни бели зъби. Помисли си за Мейс и я преряза болка.

— Добре те баламосах, а?

Той идваше към нея.

— Какво ще правиш е тази пушка, а, миличка? Ще ми вземеш главата?

— Ще те убия заради това, което ми направи.

— И какво съм ти направил? Нищо, което всеки глупак не би поискал. Но, скъпа, тогава ти изобщо не изглеждаше като сега. Ако хвърлиш тази пушка, може да се кандърдисам…

Разярена, с пулсираща глава, тя вдигна пушката и се прицели. Ланс само се засмя. Същият отвратителен, кудкудякащ смях, който я преследваше в сънищата й.

— Не можеш да го направиш, Шъруин. Не си убийца. Нали все това разправяте вие, всички проклети Шъруин? Все се радвате на шантавите си принципи? Карай тогава, ако това ще те ощастливи! Дръпни проклетия спусък! Докажи си, че ме харесваш!

Гърдите му почти опряха о дулото. Трябва само да натисне спусъка и ще пробие дупка колкото тиква в тях. Пръстът й започна да се свива. Усети вкуса на отмъщението на езика си. Но в последната секунда разбра, че не може да го направи. Защото не бе като него.

Той се подхилкваше гърлено. Взе пушката от нея и хлъзна подигравателно дулото по бузата й.

— Ще те взема с мен, любов моя. Но кой знае какво може да стане по пътя?

Тя пребледня от ужас. По-скоро ще умре, отколкото да отиде с него. Където и да е.

— Не си се променила, Шъруин. Още се страхуваш от сянката си.

— Не е вярно.

Но той я бе накарал да се чувства толкова унизена, толкова безпомощна, че в момента му повярва. Изведнъж се почувства като онова тринайсет годишно момиче, тероризирано от този враг без милост и без угризение. Защо нямаше куража да го убие?

Не можеше да го гледа. Инстинктивното желание да избяга колкото може по-далеч замъгли съзнанието й. Можеше да преметне всекиго. Но Ланс Блакууд не беше кой да е. По свой начин той я държеше изцяло под влиянието си, както и брат му — но по съвсем други причини. Бе толкова объркана, че не можеше да мисли ясно. Знаеше само едно: Ланс Блакууд няма да я остави жива.

Той я гледаше, арогантен и уверен в способността си да я надвие. Не беше ли го правил вече? Но инстинктът й подсказа, че това може и да й помогне. Сварила го неподготвен, тя сграбчи пушката, замахна и я стовари на главата му. Той изрева, запрепъва се назад и падна на колене. Започна да ругае злобно с пяна на уста.

Саранда се обърна и хукна към коня си. Яхна го и препусна в галоп през града. Животът й отново бе разбит. Забравила плановете си, тя бързаше с всички сили към единственото убежище, за което й дойде на ум, колкото и невероятно да беше.

Мейс.