Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (20)

20

Сутринта се събуди вкочанена от спането на земята и разтреперана от сутрешния хлад. Небето бе бледо алабастрово синьо; розови ивици се стелеха по безкрайния хоризонт. Чистият и свеж въздух със сладък аромат на пелин ободряваше. Тя раздвижи схванатите си мускули, обърна се по корем и замръзна, а дъхът й секна.

Мейс Блакууд беше съвсем гол. Стоеше сред потока, сякаш раждащ се от водата като езически бог. В лъчите на сутрешното слънце тялото му блестеше, атлетично и прекрасно. Широките рамене, красивият окосмен торс, тесният газ, гладките, изваяни бутове, мускулестите прасци. Поливаше се с шепи ледена вода, подсвиркваше си тихо, сякаш се наслаждаваше на усещането на тялото си, чисто и възродено под откритото небе. Вдигна ръка. Даже тъмите косми под мишницата му заслужаваха по-внимателно разглеждане. Тя знаеше, че Блакууд са и акробати. Известна й бе славата им като физически силни мъже. Винаги ги бе презирала за това. Груби главорези! Мускули без мозък! Но потвърждението на слуховете бе цяло откритие. Само ръцете му бяха достатъчни, за да спре сърцето на една жена — красиво изваяни, силни и окосмени, с трептящи при всяко движение мускули и тънки китки. Не можеше да преглътне. Затаи дъх. Гледаше го така безсрамно неподозиращ изпитателния й поглед — все едно, че гледаше жребец да препуска на воля. През целия си живот не бе виждала такова съкрушително мъжко величие.

Мейс се обърна и тя видя корена на тази дръзка, безгрижна самоувереност. Размерите му бяха олимпийски. Толкова огромен, че тя се зачуди как, за Бога, е било възможно…

Представяше си как жените биват поразени като от гръм при пръв поглед към него. Чудеше се дали е възможно да станат толкова близки с него, че да могат да го гледат разсъблечен без страхопочитание.

Осъзна със закъснение, че и той я гледа и вижда реакцията й. Изчерви се и извърна поглед. Защото това бе непознат, а не човекът, когото обичаше. Онзи, на когото се бе почти отдала с цяло сърце, не съществуваше. Тя даже не знаеше кой всъщност е този мъж.

Той посегна за ризата си, избърса се и си обу панталоните без нито едно излишно движение. Тя въздъхна облекчено. Той беше гол, а тя се чувстваше като разголена.

— Добро утро — поздрави дружелюбно той, сякаш не се бе заплеснала по голото му тяло само преди секунди. — Бях започнал да си мисля, че ще спиш цял ден. Мисля, че можем да се захващаме за работа — освен ако искаш най-напред да се изкъпеш, разбира се.

Ръката, която държеше ризата, посочи към потока.

— И да ме гледаш?

— Е… — Гласът му стана по-тих, но очите му я пронизваха. — Няма да е честно само ти да се забавляваш.

Тя не каза нищо. Не беше моментът да отвлича вниманието си. Инстинктивно усещаше, че той има намерение да изиграе своя номер. Нуждаеше се от крайна концентрация, за да го заблуждава достатъчно дълго, че му вярва, за да може да избяга.

Той клекна до угасналия огън.

— Имам едно предложение, госпожице Шъруин.

— След всичко случило се изглежда малко прекалено тържествено да ме наричаш госпожица Шъруин. Освен това всички знаят коя съм — без съмнение благодарение на теб. Ако някой те чуе…

— Грешиш. Не съм им казал аз.

— И мислиш, че ще повярвам? Никой освен теб не знаеше!

— Ако ме оставиш да продължа, може да останеш доволна.

Тя махна с ръка.

— Разбира се.

— Да се наричаш госпожица Шъруин е опасно, съгласен съм. Но и Саранда — също.

Сърцето й подскочи, когато той произнесе името й.

— Не. Не Саранда — съгласи се тя.

— Как да те наричам тогава?

— Пет пари не давам как ще ме наричаш. Имала съм много имена. Каквото едното, такива и другите.

Той се облегна на лакът и я загледа с присвити очи.

— Какво ще кажеш за Дъсти?

— Дъсти? Както по мебелите… прашно?^[1]

— Дъсти. Като цвета на косата ти. — Той се пресегна и пипна една от копринените къдрици. Тя се отдръпна. Мейс остави къдрицата да се изплъзне между пръстите му, тупна я по гърба и от там се вдигна облаче прах. — И като тебе… прашна.

Саранда се извърна. Това, което й каза, я бе развълнувало.

— Не е кой знае какъв комплимент. Със същия успех можеш да ме наречеш и Дърти!^[2]

— Много добре…

— Да не си посмял!

Той се позасмя.

— Мислех си, че не даваш пет пари как те наричам.

— Бъди любезен да ми кажеш дали наистина имаш намерение да говориш по работа, или ще предоставиш това на мен.

— Добре. Ще бъда съвсем честен. Двамата знаем много добре кои сме и какво искаме. Аз искам „Глоуб“, а ти — да се изчистиш от обвиненията, които неизбежно биха те довели до екзекуция.

— Е, това наистина е честно.

— Както разбирам, единственият начин да получа вестника е чрез теб.

— Поправка: можеш да получиш вестника само през трупа ми.

— Виж сега, госпожице Шъруин. Това не ми харесва повече, отколкото на теб. И аз бих предпочел повече никога да не те срещна. Но аз се нуждая от теб също толкова, колкото ти — от мен. Което значи, че трябва да работим заедно.

— И как… по-точно… се нуждая аз от теб? — Покрай очевидното, искаше да добави тя.

— Ти си най-търсената жена в Америка. А аз мога да докажа, че си невинна.

— Как?

— Приказките на Маклауд са фарс, зная го. И двамата с тебе знаем, че казах истината на Джаксън преди сватбата. И че той нямаше намерение да те изхвърли… макар че аз се мъчих да го убедя да направи точно това.

— Знаейки това и доказвайки го…

Той й махна да мълчи. Стана, отиде да си вземе сакото и се върна; в ръка държеше плик, оцветен в делфийско синьо — цвета на Ван Слайк. Подаде й го. Тя не го докосна; взираше се в дребния, изправен почерк на Джаксън. Писмото бе адресирано до Арчър, в хотела му.

Тъй като тя не помръдваше, той извади писмото от плика и го разтвори пред нея да го прочете.

Писмото гласеше:

Драги Арчър, никога не сме се изправяш пред такива различия, пред каквито сме изправени сега. Винаги съм ви считал повече за син, отколкото за служител. При други обстоятелства с удоволствие и без колебание бих оставил вестника във вашите силни ръце. Но вие трябва да разберете: Уинстън обича Сара, аз — също. Ние преценихме внимателно вашите предупреждения, че една авантюристка рядко се променя и че тя просто иска да вземе от нас всичко, каквото може. Ние просто не вярваме на това. Знаем, че Сара има добро сърце, както познаваме и вашата доброта. Желанието ни е тя да се омъжи за Уинстън и да стане достоен член на нашето семейство. Казахме й го. И това трябва да спре дотук. Голямото ми желание е да забравите каквото знаете и да се отнасяте към бъдещата ми снаха със същото уважение, любезност и внимание, с които аз съм се отнасял към вас. Ще считам това за голяма любезност към стареца, който много ви обича.

Писмото беше подписано просто: Джаксън.

Саранда се натъжи, когато прочете за предаността на този човек — не само към нея, но и към Блакууд. Беше се хванал на въдицата не на един, а на двама измамници. И плати ужасна цена за добротата си.

Тя сложи ръце в скута и наведе глава.

Мейс прибра писмото в джоба на сакото си и седна отново до нея.

— Това писмо носи дата преди сватбата. То доказва, че Маклауд лъже; то анулира мотива. Ако Джаксън те е приел с толкова… обич — той като че ли се задави с тази дума — в семейството си, ти не си имала причина да го убиваш.

— Защо тогава Маклауд лъже?

— Защото иска вестника, разбира се. Той е против всяка теза, защищавана на страниците му. Иска да прекрати битката срещу грабителите и за правата на имигрантите… Защото всичко това застрашава не само неговото съществуване, но и това на приятелчетата му. Години наред той проповядва против Ван Слайк и се мъчи с всички средства да унищожи вестника и нарастващото му влияние. Но досега не е имал успех.

— Имаш пред вид, че той е накарал да убият Ван Слайк, за да се докопа до вестника?

— Точно така.

— Но Сандър Маклауд е един от най-уважаваните хора в Ню Йорк…

— Сигурно не си толкова наивна, че да вярваш в капаните на представителността. Би следвало да знаеш, че външният вид и даже действията често нямат нищо общо с истинските намерения. Всички го знаят. Не си ли се питала какво е правил той в дома на Ван Слайк вечерта, когато те бяха убити?

— Ако двамата сте се наговорили…

— Маклауд ме мрази. Аз съм заплаха за всичко, което му е скъпо. Той знае, че щом му обявя война в печата, ще загуби всичко постигнато. Никога не би се съюзил с мен. И мисля, че ти го знаеш.

— Просто невероятно…

— Считаш, че е по-вероятно един измамник да ги е убил, когато измамата е тръгнала не според плана?

— Да.

— Тогава ти си изправена пред една дилема.

Саранда се замисли. Блакууд я наблюдаваше внимателно. После тя го погледна право в тъмносините очи.

— Защо искаш вестника?

Той се облегна на лакътя си.

— Бих могъл да ти кажа, че го искам, за да продължа делото на Ван Слайк, да продължа борбата за правата на онеправданите… но ти няма да повярваш, нали?

— Ни най-малко.

— Много добре… Искам го заради влиянието, което има… и ще продължи да го има под моето ръководство.

— Това е по-правдоподобно.

— Значи планът е такъв: аз ще те върна безопасно в Ню Йорк и ще те реабилитирам, а ти в замяна ще ми припишеш цялата собственост върху „Глоуб“. — Той бръкна отново в джоба си, извади някакъв документ и й го подаде. Смаяна, тя го пое, отвори го и прочете първите редове.

— Това тук ти дава вестника и всичко останало за нищо!

— Умно момиче. О, не се тревожи. Всичко е напълно законно. Разбира се, само в случай че бъдеш реабилитирана и влезеш във владение на наследството.

— Съчинил си това, преди да напуснеш Ню Йорк? Значи си се отбил пътем при адвокатите?

— Това е предложението ми… Приеми го или го отхвърли.

Саранда хвърли документа настрани.

— Ще го отхвърля, благодаря. — Стана, отиде при коня, взе от багажа си една четка и се върна, решейки косата си. За нея разговорът бе приключил.

— Интересно ли ти е как ги е убил Маклауд?

— Знам какво казваш ти по въпроса. Но онази вечер аз видях нещо, което не си взел пред вид. Видях теб да напускаш местопрестъплението.

— Ако си видяла някого да напуска местопрестъплението, не съм бил аз. Беше Ланс.

Тя се извърна сърдито към него.

— Ланс е мъртъв!

— Зная, че мислиш така. Но не е. Посети ме няколко пъти в Ню Йорк.

— Корабът му потъна.

— Не е бил на този кораб. Просто му е било изгодно да накара всички да мислят така.

— Твоят брат нямаше достатъчно ум, за да фалшифицира собствената си смърт. Нито да изчезне за толкова години.

— Защо трепериш?

Не си даваше сметка, че трепери. Стисна здраво четката, за да не се вижда, че ръцете й се тресат.

— Защото мразя брат ти даже повече, отколкото презирам теб. Ако мислех, че е жив… — Жив… след толкова време… Невъзможно! — И очакваш да повярвам, че си предал брат си?

— За да отърва кожата? Би ли се усъмнила?

Тя се обърна и го погледна.

— Жалки сте. Всички Блакууд!

Тонът му загрубя.

— Възражението се приема. Разбрахме ли се или не?

Не искаше да вярва, че Ланс Блакууд е жив. Без съмнение Мейс се надяваше да я накара да хукне към града и после да я предаде на властите, за да я осъдят за убийство. Даже писмото на Джаксън бе под въпрос. Човек като Мейс Блакууд може без проблеми да намери майстор фалшификатор, който да свърши тази работа.

— Трябва да помисля.

— Помисли, принцесо.

Гримасата му показваше, че е отгатнал мислите й. Нямаше никакво време. Трябва да го хване напълно неподготвен. Човек като Блакууд ще дебне всяко нейно движение. Ще очаква потайна и сложна комбинация. Затова тя трябва да измисли нещо просто.

Един час по-късно, докато прибираше четката за коса в багажа си, тя просто сложи крак в стремето, възседна коня и си тръгна. Като измина известно разстояние, се обърна, махна му и съзря объркването в очите, които се взираха след нея. Бе оставен в пустата прерия даже без кон. Но тя не се съмняваше, че ще намери начин да я последва, и то скоро.

Смушка коня и препусна към Додж.