Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (18)

18

— Много мило от страна на шерифа, че е осигурил транспорта — каза Блакууд в ухото й.

Около китката й се стегна нещо студено. Той я изви зад гърба й и посегна за другата ръка. Страхът й придаде сила и тя я измъкна от хватката му, но само след миг той я подхвана отпред. Студен метал щракна и около другата й китка и двете й ръце се оказаха свързани пред нея. Боричкайки се да се освободи, Саранда осъзна, че той е използвал белезниците на Бат, за да я обезвреди.

Обля се в пот. По гърба й пропълзя страх. Този човек бе убил хладнокръвно Уинстън и баща му, както си пиеха брендито. Вече беше показал, че е умен противник. Тя се бореше със страха и се мъчеше да мисли. Най-много се страхуваше от това, че няма да я остави жива достатъчно време, за да го надхитри.

Мейс я притисна отново до себе си. Мъчеше се да я усмири. Тя усещаше силното му тяло с гърба си. Желязната му ръка я бе обхванала през раменете и през гърдите. Другата ръка здраво затискаше устата й.

Над града все така се носеше врявата, но Саранда усети за миг, че двамата са сякаш в сфера от тишина, където въздухът е наситен с очакване. Искаше той пръв да заговори. Мейс я държеше търпеливо; даде й време да се нарита и намята, преди да й представи исканията си. Мълчаливото, непоклатимо спокойствие беше по-страшно от желязната хватка на ръцете му или от всяка заплаха, която можеше да й отправи. То го представяше като човек на безкрайното търпение, човек, който може да чака, докато постигне целта си.

Почти готова да се предаде, Саранда се дръпна рязко от ръцете му. Той доближи уста до ухото й — толкова близо, че можа да усети усмивката му — и пошепна:

— Давай! Бори се! Ако няма предизвикателства, не си струва усилието.

Вбесена от надменното му снизхождение, от арогантната му сигурност, че вече е спечелил тази борба на умовете, тя ритна назад и му нанесе един гаден удар по челюстта. Чу го как си пое дъх, преди да се засмее в ухото й.

— Разочароваш ме. От жена с твоя талант очаквах по-голямо въображение. — Професионалната й гордост бе уязвена. Тя се загърчи по-силно, но ръцете му се стегнаха и я прегърнаха още по-здраво. — Така. Излей си яда. Всичкото време на този свят е мое. Дълго чаках да те докопам. Ако трябва, мога да чакам цял живот.

Гласът му, гальовен като гласа на любовник, придаваше смразяващ смисъл на думите му. Миризмата му — този чист, мъжки аромат, нямащ нищо общо с прехвалените одеколони — я завладя. Тя си каза, че трябва да запази ума си бистър. Трябва да използва слабостта му. Щом мисли, че я е победил, трябва с всички средства да поддържа тази илюзия. Това можеше да проработи за нея в крайна сметка.

Тя се отпусна назад, до него.

— Толкова бързо ли се предаде? Точно когато започнах да се наслаждавам?

Чувстваше се като мишка, с която си играе котарак. И той знае, че е по-силен, по-умен и по-бърз в краката. Как можеш да победиш един котарак най-сигурно? Чрез неговото собствено любопитство. Накарай го да се чуди. Приспи бдителността му. Принуди него да свърши работата.

Тя си спомни горещите му слова, когато я блъсна до стената на кабинета си и я облада изотзад. Спомни си как гневът му се бе превърнал в нежност против волята му. Единението на телата, прилично на сливане на душите. То беше нещо повече от съвкупление. Сякаш чуваха една и съща музика, недостъпна за другите. Тя знаеше, че може да използва това в своя полза. Нямаше жив мъж на този свят, който да може да устои на чара й, ако му е хвърлила око. Независимо от протестите му. Трябваше само да го направи бавно, стъпка по стъпка, и всяка от тях да бъде грижливо обмислена. Ще потърси слабите му места и ще ги използва.

Саранда бавно отпусна глава назад, на рамото му, в знак на примирение. Той промърмори:

— О, добро момиче. Но мисля, че ще е честно да те предупредя: по-умен съм, отколкото изглеждам. Не си играй с огъня, ще се изгориш. Ясно ли е?

Тя кимна.

— Добро момиче. Сега ще си махна ръката. Ако закрещиш, никой няма да ти обърне внимание. Ни най-малко. Ще помислят, че си проститутка, която играе грубо. Но аз ще зная. И ще бъда до теб. Толкова близо, че ще си помислиш, че съм влязъл под кожата ти.

Когато Мейс вдигна ръката си от устата й малко по малко, тя облиза сухите си устни и направи първата крачка. Каза му с престорено пресипнал глас:

— Късно. Отдавна си ми под кожата.

Все още зад нея, той вдигна голямата си ръка към лицето й, сложи я на бузата й и я прокара надолу по гърлото й.

— Внимавай, любима. Може да ти повярвам.

Той я вдигна на седлото и се качи зад нея. Обгърна я с ръка през гърдите и я притисна като менгеме — толкова силно, че копчетата на дрехата му се врязаха в гърба й. Мрачни предчувствия я пронизаха, когато взе поводите и смушка коня по задните пътеки на града и навън, към прерията.

Яздеха бързо. Докато здрачът премина в нощ, те вече се бяха отдалечили от Додж. Продължиха да яздят. В прерията, осветена от звездите, отекваха само конските копита. Тя се облегна назад. Обмисляше следващия ход, гледаше звездите и внимаваше накъде се движат, за да може да се върне. Нямаше надежда за спасение. Както обикновено, не можеше да се надява на никого. Ако имаше намерение да бяга, трябваше да го направи сама.

И все пак, уж отмяташе хладнокръвно възможните ходове, а не можеше да накара сърцето си да не бие така предателски под ръката му. Чувстваше се странно самотна с него, както яздеха из безкрайната прерия двамата, с луната и звездите — единствени свидетели. Никога не бе попадала в такава опасност.

Само сърцето й да не водеше такава война с разсъдъка! Само да можеше фактът, че е в ръцете му, да не изглежда като зов на съдбата. Само то да не я караше да забрави опасността, гнева си, слабата си позиция и да се наслаждава на близостта му за последен път!

Тази мисъл я шокира повече от всичко. Какво й стана, откак срещна Блакууд? Толкова ли беше глупава, толкова окаяно женствена, че да забрави всичко освен ръцете, които я обгръщаха? Не искаше да го обича. Не можеше да си го позволи. Изобщо не му вярваше. Но тялото й, прилепнало толкова плътно до неговото, предателски пренебрегваше отровните й мисли и ликуваше от допира.

След около час, сред тишината и пустотата на тъжните равнини, забелязаха силуета на едно дърво, разперило клони над ромолящо сребристо поточе. Саранда си помисли, че е дъб, но това нямаше значение. По някакъв начин то й вещаеше беда. Не знаеше дали той има намерение да я обеси или да я застреля, след което да я остави да гние под клоните му. Но в прерията, където нямаше нищо друго освен трева, змии и насекоми, това дърво бе явна покана за развръзка.

Знаеше си, че ще спре. Той скочи от коня и я свали от седлото. Сграбчи я за белезниците, поведе я след себе си и върза поводите за един нисък клон. Изправи я до дървото, заповяда й да не мърда и започна да разкопчава колана си.

Тя се облегна на ствола. Кората се впи в тялото й през дрехите. Усети аромата на дървесните сокове и милувката на вятъра, който шумолеше тихо в листата. Катарамата на колана му блесна в лунната светлина, когато я откопча. Устата й пресъхна. Опита се да преглътне и не можа.

Мъчеше се да измисли какво да каже, за да изпревари намеренията му, но ужасната мисъл, че всъщност не иска той да спре, скова езика й. Мейс я погледна и спря. На тази светлина косата й сияеше с цвета на лунните лъчи, а широко отворените й очи блестяха като сапфири. Мейс прочете мислите в тях и се усмихна. Лунната светлина заигра по зъбите му, искрящо бели в тъмнината, и те светнаха като катарамата. Той каза грубо:

— Хич не се и надявай. Искам само да не изчезнеш, докато запаля огън.

Той сне колана, наведе се и го стегна здраво около глезените й. Саранда не се възпротиви. Без да знае, той й помогна да състави плана си.

— Седни — изкомандва той.

Тя се подчини.

Тревата стигаше до раменете й. Огледа се и се запита какво ли пълзи из нея сега.

— В безопасност си — успокои я той. — Единственото нещо, за което трябва да се тревожиш, съм аз.

Той обикаляше в разширяващ се кръг, навеждаше се от времена време и събираше съчки, кравешки изпражнения и суха трева. Внимателно, повдигайки полата си малко по малко, за да не я забележи, тя бръкна под фустата си и извади къса пила. Той я погледна и тя замръзна на място. За да отвлече вниманието му, каза:

— Сигурно не си взел нищо за ядене.

— Мисля, че не.

Той продължи да събира боклуци, а тя вкара пилата в ключалката. Отключи само единия от белезниците. По-късно щеше да има достатъчно време да отключи и другия.

Когато Мейс се наведе да запали огъня, тя протегна ръце надолу и постепенно разхлаби колана. Той драсна кибрит, но бризът угаси пламъка. Когато опита пак, тя излезе от примката на колана. На третата клечка се промъкна до коня, който беше наблизо. Трябваше да бърза. След секунда огънят ще пламне и той ще погледне към нея.

Така и не разбра какво стана след това. За миг той бе наведен над огъня, а в следващия момент се изправи пред нея и я блъсна в ствола на дървото с такава сила, че тя остана без дъх. Стисна я за гърлото, за да стои мирна, отвърза поводите на коня и го прогони. Животното потича няколко ярда, спря и се наведе да пасе. Той не погледна към него. Обърна се към Саранда, взе ръката й в своята, изтръгна пилата от пръстите й и изруга тихо.

— Трябваше да се сетя.

Гневът му продаде страшна сила. Нейното боричкане приличаше на духане срещу мощния ствол на дъба зад нея. Без усилие той изви двете й ръце назад, около дървото и ги стегна в белезниците. Студена стомана около топла плът. Стволът бе доста дебел и ръцете й почти изскачаха от опъване. Тя каза:

— Боли ме!

Той не й обърна внимание. Започна да претърсва дрехите й с груби, настойчиви ръце. Повдигна полата й и намери камеите, друга дреболии и инструментите на занаята й. Всичките бяха забодени или напъхани в разни джобове така, че да не дрънкат при движение. Той дръпна рязко връзките, свали фустата в краката й и я накара да освободи краката си от нея. Вързана за дървото, Саранда нямаше избор.

След като захвърли фустата надалеч, Мейс се върна при нея и я огледа с присвити очи.

— Сега… Ако бях жена… къде щях да си скрия… инструментите?

Огънят се беше разгорял и хвърляше зловещи цинобърени отблясъци по лицата им. В тази странна светлина той изглеждаше като дявол. Косите сенки правеха страшни ъгловатите черти на лицето му. Дебелите вежди изглеждаха вдигнати нагоре към челото, а очите му сякаш горяха в червено от страст. Погледът му спря в пазвата й, приканващо изпъкнала пред нея.

— Да не си посмял!

— Обикновено съм човек на словото — отговори той спокойно. — Но когато ме предизвикат, винаги мога да прибягна и до груба сила. — Втренчи се в гърдите й и каза, преструвайки се, че съжалява: — Много лошо, принцесо. Твърде съблазнително е, за да се откажа.

Без ни най-малко колебание разкопча копчетата на тесния, прилепнал жакет. След това разтвори дрехата с две ръце, все едно че дръпваше завеса, и откри скритото съкровище. Под жакета тя носеше специално ушита блуза. Предницата й изглеждаше закопчана, но в нея имаше грижливо маскирана цепка, през която можеше да бръкне при нужда. Той я опипа, намери цепката и се ухили. После каза с ръка на гърдите й:

— Утешавай се с мисълта, че това ми причинява не по-малка болка, отколкото на тебе.

— Надявам се, че ще се изгориш.

— Не забравяй, че вече се изгорих веднъж.

Гърдите й бяха малки, но налети и твърди. Поддържаше ги специално скроен корсет. Той ги опипа одобрително, после се насочи надолу. Тя му се озъби:

— Ако толкова искаш да ме опипаш, можеше да ми го кажеш честно, вместо да измисляш небивалици…

— Небивалици? — Той извади ръката си. В нея държеше две други пили с различни размери. Захвърли ги настрани. Пъхнал ръка между гърдите й, той вадеше отново и отново — веднъж пари, втори път някакви специални карти, трети път — чифт зарове от слонова кост. Заподхвърля ги на дланта си, разглеждайки я замислено.

— Да заложим ли съдбата ти на тези зарове? Поемам голям риск. Ако хвърля три пъти по поред седем, печеля наградата, а ти губиш и последната добродетел, която може да ти е останала. О, нека бъдем щедри, принцесо. Десет пъти. Ще опиташ ли? — Тя вдигна гордо глава в знак на отказ. — Така си и знаех. — Заровете последваха другите инструменти.

— Какво искаш от мен? — извика тя смутено. Ако има намерение да я изнасили, защо не го прави? Защо трябва да си играе с нея по този начин? Тя задиша по-често и по-тежко, сърцето й спря в гърлото.

Той се приближи толкова много, че тялото му се притисна към нейното. Взе лицето й в ръце и го повдигна нагоре, за да погледне в очите й. Светлината се промени и зловещият израз изчезна от лицето му. С някакъв далечен остатък от съзнание тя отбеляза, че е много красив и че тялото й реагира отвратително на близостта му.

— Какво искам от теб? — пошепна интимно той. — Искам всичките ти тайни да излязат наяве. Искам те гола, както те е майка родила. За да не можеш нищо да скриеш и да не ти остане скрито нещо, което да изскочи и да ме ужили в мрака на нощта.

Както говореше, другата му ръка пълзеше надолу по бедрото й. Хвана с пръсти плата на полата й. За свой ужас тя усети студеният въздух да облъхва краката й, когато ръката му започна да набира полата нагоре. Стресната, тя разбра какво прави.

— Моля те, недей! Там няма нищо. Кълна ти се в гроба на баща си. Повярвай ми.

— Да повярвам на теб? Сигурно си чувала поговорката: „Един път измама — срам за теб. Втори път измама — срам за мен“. — Той събра полата около талията й, задържа я с крак и опипа бельото й отвън като копой в акция. — Не съм глупак, принцесо. Не и за втори път. — Като не намери нищо от външната страна, той намери ластика на гащите й и пъхна ръка вътре.

Опипа я отзад, плъзгайки се по гладката кожа, после по бедрото й, докато намери къдравите косми отпред. Вече по-нежно, твърдите му пръсти потърсиха, после разтвориха гънките и леко се плъзнаха навътре.

Погледът му се вдигна към нея и очите им се срещнаха — неговите смаяни, нейните святкащи от унижението. Щом пръстите му проникнаха в нея, тя овлажня от допира му.

Усети огъня на възбудата в очите му.

— Няма да ти се дам доброволно — предупреди го тя. — Никога вече. Ще трябва да ме вържеш за дървото.

— Това ли те възбужда? Връзването за дърво? Случвало ли ти се е някой да те върже и да те обладае както жребец кобила? И да те люби така, че да молиш за още?

— Ще ти се наложи да направиш точно това. Но аз ще се боря с теб с всички сили, кълна се!

— Направи го — каза той и наведе глава. — Но не забравяй, че съм комарджия. Битката е половината от удоволствието.