Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (14)

14

Сто въпроса нахлуха в съзнанието й, надвивайки паническия страх. Как я бе намерил? Какво прави тук? Знае ли, че го е видяла да бяга след убийството на двамата Ван Слайк? Дали не е дошъл, за да й затвори устата?

Ако е така, няма да си отиде жива оттук.

— Беше време, когато се радваше да ме видиш — каза той с оня шепот, от който по гърба й плъзваха тръпки. Винаги бе намирала гласа му непоносимо чувствен с този дълбок тембър, с изисканото произношение, с приглушения и интимен тон. Сега усети в него и нотка на заплаха, каквато не се бе проявявала до вечерта, когато я съблазни в кабинета си. Дочу ироничния му смях и видя червеното огънче на цигарата му да проблясва, когато смукна от нея.

То й напомни коя е. Не бе жена, която би позволила на любовника си да я изрита просто така. По някакъв начин Мейс бе успял да я победи в собствената й игра. Но не окончателно. Тя ще нагажда разума и рефлексите си към неговите всеки ден от седмицата. Трябва да мисли, и то веднага.

В съзнанието й оживяха картини отпреди малко: Бат поваля онзи хулиган в безсъзнание; господинът й дава петдесет долара. Тласната от инстинкта, тя повдигна поли, обърна се и хукна към улицата, от която бе дошла. Чуваше, че той е по петите й; дъските на тротоара се тресяха от тежките му стъпки. Тя огледа трескаво улицата и видя един мъж да върви в обратната посока на около стотина метра от нея. Точно това й трябваше. Извика му:

— Ей, господине! — Усети, че Блакууд се закова на място зад нея. Изтича към мъжа, когото бе измамила току-що, и му заговори подигравателно: — Току-що бяхте обран, господине! Няма никакъв брат, а камеята е фалшива. — Тя вдигна високо полата си; в гънките на фустата отдолу бяха забодени шест или седем подобни камеи. Подразни го: — Следващият път не бъдете толкова доверчив!

Засмя се грубо и направи движение като да си тръгне. Но господинът само за миг се оказа до нея, сграбчи я и яростно я разтърси, крещейки:

— Така ли? Сега ще видим кой ще се смее последен!

Той я повлече нанякъде; остави й време само колкото да погледне към своя преследвач и да изобрази на лицето си триумфиращ смях. Беше го изиграла; радостната тръпка от това заигра във вените й. Искаше й се да го попита: сега кой е самодоволен? Докато я влачеха далеч от погледа му, го видя да захвърля ядосано цигарата настрани.

Затворът се състоеше от килии с размери два на шест фута и шпионки; килиите бяха залостени от двете страни с метални резета. На втория етаж бе разположен полицейският съд.

Затворът бе претъпкан с груби, мръсни мъже, които ругаеха и ритаха решетките. Някои плюеха тютюнев сок из стаята. Каубоят, когото Бат бе „бизонирал“ одеве, още лежеше в безсъзнание на пода. Млад заместник шериф надзираваше тази сган иззад разхвърляното си бюро.

Стаята смърдеше на коне, уиски, пури, немити тела и на касапница. Повечето от тези хора не се бяха къпали след пътя, а тутакси се бяха гмурнали в удоволствията южно от Предела.

— Искам да говоря с началника — заяви господинът и блъсна Саранда вътре. При вида на жената шумът и плюенето секнаха и мъжете се втренчиха в нея, чудейки се дали не им се привижда в пиянския делириум.

— Няма го — каза заместникът и седна по-изправен на стола си.- И не знам къде е.

— Може би е чак в Лонг Бранч — рече прегракнало един каубой. Съседите му почнаха да се кикотят.

— Тогава доведете шерифа. Не ме интересува кой ще дойде. Просто докарайте някого тук. Ограбиха ме и искам правосъдие.

Изминаха няколко минути, докато заместникът се върне. Затова време господинът не пусна Саранда, а арестантите не спряха да я разглеждат. Никой не продума. Тя им беше благодарна за това. Стараеше се с всички сили да не покаже облекчението си. Даже и Блакууд да я последва тук, Бат никога няма да му позволи да я отведе. Сигурна беше.

Заместникът най-после се върна с Мастърсън. Шерифът беше бесен, че го бяха откъснали тъй безцеремонно от заниманията му.

Но щом зърна Саранда, раздразнението му се смени от стоманено спокойствие. Светлосивите му очи я огледаха внимателно и преценяващо. Контрастът между тях и мургавото лице с късата черна коса бе впечатляващ. Бат обмисляше какво би могъл да направи.

— Какво има? — попита той предпазливо. Всеки инч по него издаваше човека на закона.

— Аз ще ви кажа какво има — отговори господинът. — Тази жена ме ограби. И след това има нахалството да ми се изсмее в лицето!

Арестуваните се оживиха. Повечето от тях бяха толкова пияни, че не съзнаваха, че са в затвора.

Мастърсън намигна на заместника:

— Заведи арестантите горе, събери им глобите и ги пусни.

— А този? — попита заместникът и посочи човека на пода.

— Остави го. Ще се оправя с него, когато се съвземе.

Доволните каубои се повлякоха със смях нагоре по стълбите и очистиха килиите. Високите им токове тропаха шумно по дъските.

След като господинът довърши разказа си, Бат изгледа мрачно обвиняемата и протегна ръка:

— Дайте парите тук.

Саранда бръкна в корсета си и извади петдесетте долара. Бат само посочи с глава към килиите, тя влезе в една от тях и той залости вратата след нея. След това съобщи на господина:

— Парите остават тук.

— Какво искате да кажете?

— Като доказателство.

— Но аз само минавам през града! Влакът ми тръгва утре сутринта!

— Оставете си адреса. Ще ви ги изпратим, когато му дойде времето.

Гърдите на господина се издуха от възмущение.

— Това е нечувано!

Мастърсън ровеше по бюрото за молив и хартия. Спря, хвърли му унищожителен поглед и каза:

— В града има забрана да се носи оръжие. Да не би да искате дави напъхам в една от тези килии?

Ръката на човека посегна към пистолета, който носеше под сакото.

— Ще арестувате мен? Аз съм пострадалият!

— Оставете ни името и адреса си и утре се качвайте на влака.

— Но не можем ли да уредим тази работа дотогава? Няма ли да ви трябвам като свидетел?

— Мисля, че думата ми ще бъде достатъчна.

Мастърсън прониза господина с такъв предизвикателен поглед, че той не посмя да протестира повече. Очевидно бе, че който е видял шерифа да гледа по този начин, не би се усъмнил в думите му.

Заместникът слезе отгоре и Мастърсън каза:

— Придружи господина до хотела му. Гледай да не му се случи нищо. И утре го качи на влака.

Объркан, човекът изръмжа, докато го извеждаха навън:

— Законите в този град са доста едностранчиви.

В стаята настъпи тишина. Двамата останаха сами. Бат се обърна и я погледна, както си беше с петдесетте долара в ръка. Избухнаха едновременно в смях.

Поклащайки развеселено глава, той й подаде парите. Тя взе половината и му връчи остатъка през решетката.

— Твоят дял. — Беше си върнала британския акцент. — Трябва да работя по-често с теб.

Той прибра парите в джоба си.

— Благодаря, ще ги взема. — Не бе чувала да е връщал някога пари. Той си свали шапката и я положи внимателно на бюрото.

— Чудех се кога ще се появиш.

— Значи си чул.

— Всичко чувам. Добре ли си?

— Ако не се броят няколко посещения…

Той седна на ръба на бюрото.

— Искам да ми кажеш: защо се остави да те хванат тази вечер?

— Налетях на Блакууд. Той уби двамата Ван Слайк. Мисля, че може да е дошъл, за да прибави и мен в списъка.

— За пръв път ли го видя днес?

— Не. Той ме преследваше. Но всеки път го виждах навреме и напусках града, преди да се е доближил. Този път дойде твърде близо. Надявах се, че ще можеш да ме отървеш от него.

Бат я гледаше замислено.

— Наградата за залавянето ти е много голяма. Не ти ли е хрумвало, че мога да те предам и да я взема?

— Да, хрумвало ми е.

— И какво?

— Реших, че рискът да го сториш не е голям. След всичко, което сме преживели заедно.

Бат се усмихна.

— Мисля, че си права. Жалко, обаче. Десет хиляди долара са си цяло състояние.

— Ти не ми спаси живота, за да ме предадеш за десет хиляди сребърника.

— Така е.

— Спомняш ли си кога се запознахме?

— Как мога да забравя? Не беше ли преди две или преди три години?

— Ти, Уайът и ужасният доктор Холидей въртяхте онзи сърцераздирателен номер.

— Дето докторът боядисваше тухлата златна и я продаваше на пътниците от влака.

— И има нахалството — да не говорим за здрав разум — да се опита да я продаде на мен!

— А ти му каза, че не можеш да си позволиш да я купиш, но…

— …ако успее да я продаде, може да раздели печалбата с мен. Такова нахалство!

Бат се подсмихваше под мустак.

— Обаче накрая той я продаде на някакъв младок. Когато сукалчето слезе от влака, с Уайът му показахме фалшивите значки, конфискувахме тухлата и парите и го изпроводихме с предупреждение да не се вясва повече насам.

— А когато попита за парите…

— …му казахме, че са нужни като доказателство. Тогава се появи ти и поиска дял задето си мълчала. Боже, биваше си те! Никога не съм срещал такъв майстор в занаята!

Усмихнаха се хитро един на друг, отдадени на спомените. Бат призна:

— Разбира се, не бяхме в една и съща гилдия с твоите авери. Но онези дни са вече само минало. Сега сме истински блюстители на закона. Станахме уважавани хора.

— Което, трябва да признаеш, е най-скандалната от всички измами. О, Бат, тогава всичко бе много по-просто! Какво се случи, че нещата тъй се усложниха?

— Направихме завой към приличието. Така мисля. Сега ти си беглец, а аз съм потънал до гуша в работа. — Той заключи предната врата. — Единственият проблем е, че щом си пазител на закона, от теб се очаква да го спазваш този закон.

— Видях те как „обизони“ оня мърльо одеве. Великолепно свършено, трябва да кажа. Но си мислех, че не е работа на шерифа да решава проблемите на града.

— Е, казал съм, че когато не могат да намерят Уайът, ще помагам.

— Защото си по-добър от него.

Това бе отдавнашен спор. Бат уважаваше Уайът Ърп, а Саранда го мъмреше за лицемерното му отношение към Бат.

— Просто искам да съм жив, като всички. Но сега първата ми работа е да опазя теб жива.

Тя бръкна в корсета си, извади някаква телчица, вкара я в бравата на килията и си отвори. Резетата изскърцаха и привлякоха вниманието на Бат.

— Далеч от Блакууд, искаш да кажеш.

— Което ми напомни, че и аз имам да разчиствам сметки с този Блакууд. Откак написа онези басни за мен, станах нещо като проклет герой. Всеки заек с пищов се домъква тук да проверява репутацията ми. Губя сума време да играя комар.

— Затова трябва да се погрижим за него. На тебе може да ти пострада комарът, а на мене… знаеш ли… животът ми виси на косъм.

— Остави го сега Блакууд. Трябва да помислим какво ще правим с теб.

— Ако се справим с Блакууд, аз ще изчезна…

— Не е толкова просто. Тук вече бъка от всякакви пинкъртоновци и прочее ловци на награди.

— Тук? Вече?

— Заблудих ги. Можеш да останеш за известно време. Ще направя каквото мога, за да те опазя. Но онези са умни и бая настървени. Ще се върнат.

Човекът на пода се обърна на едната страна, въздъхна шумно и пак притихна. Бат и Саранда се спогледаха с облекчение.

— Нервна си — забеляза той. — Не те виня. Ти си най-търсената жена в Америка. На твое място и аз бих подскачал.

— Никога досега не са ми устройвали такава потеря. Сякаш знаят всяко мое движение, преди още да съм го направила. Мислиш ли, че Блакууд плаща на всички тези хора? За да ме вкарат накрая в капан, от който да не мога да се измъкна?

— Възможно е. Ако иска да те убие, би трябвало да е по-потаен. Но пък си има начини нещата да се уредят, когато пинкъртъновците те хванат.

Светът сякаш се затваряше около нея.

— Какво искаш? — попита той. — Кажи ми и аз ще направя, каквото мога, за да ти помогна.

— Искам Блакууд…

— Исусе, Саранда! Не можеш ли да мислиш за нещо друго? — Тя се стресна от избухването му и го погледна. — Мила, чуй ме. Ако не се погрижиш за себе си, ще те хванат. Ако се случи най-лошото, мога да използвам властта си и да кажа, че съм те задържал и ще те предам лично. Но не мога да те пазя дълго. Рано или късно някой голям началник ще довтаса със заповедта. Кажи ми, за Бога, какво искаш? Искаш ли да докажа невинността ти?

— Това не ме интересува. Искам да отида някъде, където не са виждали лицето ми.

— А парите на Ван Слайк?

— Не съм се захванала с това за пари. Тях винаги мога да намеря.

Беше го направила, за да отмъсти на Блакууд. И ето я сега — бяга от него и от половината полиция в страната. Положението я измъчваше толкова много, че зъбите я боляха от стискане.

Той седна на стола си.

— Добре. Можем да те изкараме от страната. В Мексико. Просто ще стоиш мирна, докато суматохата утихне.

— Не ще има особена полза от отиването в Мексико, ако Блакууд ме причака в някой сокак и ми пререже гърлото.

— Полза не ще има, ако умреш.

Щом помислеше за Блакууд, Саранда започваше да кипи от безсилна ярост. Как можа да бъде такава глупачка? Как можа да позволи на чувствата да замъглят разума й? Остави се да я преметне един Блакууд, който можа да застреля хладнокръвно, без никакво угризение, хората, които бяха толкова добри към него. Погледна към Бат. В огромните й очи се четеше колко й е трудно да се откаже.

— Блакууд застреля двама души, които наистина ме обичаха. Нима искаш да го забравя, за да оживея?

Бат четеше друго в очите й. Тя обичаше Блакууд, а той я предаде. Шерифът въздъхна раздразнено.

— Добре. Няма да се намесваш, докато не се оправя с Блакууд. Остави ме да се погрижа за това.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. — Тя седна върху бюрото с крака, кръстосани по индиански, и се наведе ентусиазирано напред. — Какво смяташ да правиш?

Бат поглади замислено мустаците си.

— Ще се наложи да му оставим белег, който да му държи влага докато е жив.