Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (11)

11

— Толкова се страхувах, че няма да го направиш! — призна Уинстън. — След онова, което каза Арчър, можех само да гадая за намеренията ти. Можех лесно да ти простя за случилото се, но ако ме беше напуснала… — Той вдигна рамене, сякаш не можеше да намери думи.

Бяха сами в спалнята на Уинстън, в двореца на Ван Слайк — стая с тъмна ламперия, като в корабна каюта. Килимът, завесите, покривката на леглото бяха стоманеносини. Украсена бе с холандското знаме, с модели на клипери^[1] и с един стар дагеротип на Лалита ван Слайк. Над леглото имаше балдахин. Резбата на четирите му колони напомняше ростралните фигури на кораб. В камината бяха спретнато подредени дърва, готови за запалване. Беше решено да пренощуват тук и след това да заминат за Ниагарския водопад.

— Няма да те напусна, Уинстън — обеща тя. Не сега. Не преди да е проумяла ужасната истина. Блакууд я беше измамил в крайна сметка. Не я обичаше.

Уинстън се усмихна стеснително.

— Някак си ми харесва, когато ме наричаш Уини.

— Уини.

— И си мисля, че трябва да те наричам Саранда отсега нататък. Ще трябва да посвикна…

— Ще бъде по-лесно, ако ме наричаш просто Сара. Но трябва да те предупредя, Уини. Мога да говоря с естествения си глас с теб и с Джаксън, но с никого другиго. За теб може да се окаже трудно да пазиш тази тайна цял живот.

— Трудно?! — извика той. — Това е най-вълнуващото нещо, което някога ми се е случвало!

Той се взираше в нея сериозно и почтително, но с нова светлина в очите. Открил, че годеницата му е авантюристка, той не знаеше какво да очаква. Това изглежда я издигаше в неговите очи. До днес даже не я беше целунал, но сега я гледаше, като че ли не може да дочака да я прегърне. В погледа му светеше любопитство, сякаш се чудеше как изглежда такава жена в леглото.

— Уини, искам да ти благодаря за това, че си толкова добър към мен. Искам да ти бъда… добра съпруга.

— Сара… Саранда… Мислиш ли…

— Какво, Уини?

— Ами, зная, казвала си ми, че ме харесваш. Но мислиш ли, че с времето ще ме… заобичаш?

Тя му се усмихна с усилие.

— Една жена трябва да е глупачка, за да не те обича. Обещавам ти: ще направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлив. Сега тичай и пийни нещо с баща си. Дай ми малко време да се приготвя за теб.

Когато той излезе, Саранда пристъпи към огледалото, монтирано в един корабен комод. Разгледа критично лицето си. Огромните очи, високите скули, хвърлящи ъгловати сенки върху хлътналите бузи. Нацупените устни, които Уинстън ще целува след броени минути. Неканени, спомените от нощта с Блакууд, завладяха мислите й като мъгла.

Спомни си думите му, като че ли стоеше зад нея и шепнеше в ухото й. Зная, че ще се омъжиш за Уинстън. Но нещо… неспирно ми нашепва, че си моя. Че никой жив мъж не може да те разбере и да те приеме по начина, по който аз мога. Че с Уинстън ти ще бъдеш прикована към едно невъзможно съществуване. А в моите ръце ще бъдеш свободна.

Не можеше да слуша това безумно бълнуване. Той не е мислили една дума от казаното. Било е просто част от неговите безкрайни планове. От безмилостната игра, чиято крайна цел е да вземе връх над нея. Как можа да очаква нещо друго? Как можа да излезе такава глупачка?

Вчера щеше да консумира брака си с Уинстън без колебание. Но преди да е познала чудото на любенето на Блакууд. Преди той да бе откраднал и отнесъл онази частица от нея, която не бе давала никому досега. Като среднощен крадец.

Сега бе късно да съжалява. Беше се обвързала с Уинстън и имаше намерение да носи тази връзка с чест. Трябва да му даде нещо заради това, че е толкова мил с нея. Трябва да го накара да вярва, че иска всяка частица от него, колкото…

Колкото иска Блакууд.

Посегна да свали перлите от косата си, когато чу изстрела. Бе толкова неочаквано, че затаи дъх, за да се увери. Помисли си, че нещо се е счупило долу — опитваше се да отхвърли съмненията. Но не… ето пак! Втори изстрел разтърси спокойствието на двореца.

Тя блъсна вратата да се отвори и изтича надолу по стълбата. Насред път й се мярна фигурата на човек, който излизаше тичешком от предната врата. Висок мъж с атлетична фигура и черна къдрава коса. Нещо в нея се сви и замря.

Казвам ти направо: ако мислиш, че си спечелила, можеш да очакваш изненади.

Тя хукна надолу по стълбата и претърси стаите трескаво, викайки името на Уинстън. На вратата на кабинета замръзна на място, усетила някаква остра миризма.

Пиели са бренди. Чашите бяха паднали на пода, една от тях счупена. Съдържанието й се бе изляло на холандския килим. Уинстън и Джаксън лежаха сред парчета стъкло и разлято питие. Бяха простреляни в главите.

Саранда се хвърли върху Уинстън със задавен вик. Противно на всяка логика се надяваше, че е още жив. Опита се да го вдигне. Бе прекалено тежък, за да го удържи и тялото му падна в краката й. Коленичила, тя потърси пулса му. Нямаше пулс. Уинстън лежеше на гръб, от главата му капеше кръв. Очилата му се бяха изкривили. Аквамариновите му очи се взираха безжизнено в тавана. Тя започна да удря по гърдите му.

— Уини… не… о, не!

Но в себе си знаеше, че е твърде късно.

— Не… не… не! — Гласът й сякаш идваше от далечен тунел и звучеше като скимтене на ранено животно. Полюляваше се над него и ридаеше над тази трагедия.

Огледа се като обезумяла наоколо. Едва тогава забеляза пистолета, сякаш захвърлен до трупа на Джаксън, на пътя към вратата на кабинета. Тя отиде до него, вдиша го и се втренчи в него. Пистолетът на Джаксън.

Бавно, като в транс, се върна при Уинстън. Тя бе причината за това. Беше си поиграла на Господ с живота на този добър човек и му бе докарала смъртта. Коленичи до него и отметна косата му, за да открие лицето.

Още бе наведена над него, когато в стаята влезе някой. Погледна нагоре и видя масивната фигура и червените бакенбарди на Сандър Маклауд.

— Бях в тоалетната, когато чух… — Той спря сепнато. На лицето му се изписа ужас.

— Помогнете ми — помоли тя.

— Велики Боже! Какво сте направили?

Тя се изправи бавно на разтрепераните си крака.

— Направила? Не съм…

— Вие сте ги убили!

— Не. Грешите. — Погледна към пистолета, който се полюляваше в ръката й. Пръстите й се разтвориха конвулсивно и оръжието падна на земята. — Не!

Маклауд показа глава през вратата и изкрещя за иконома. Отговор не последва. Джаксън бе освободил слугите за вечерта. Той се обърна към нея.

— Не мърдайте, вие…

Той тръгна към вратата. Тя извика ужасено:

— Къде отивате?

— Вие как мислите?

Преди да успее да го спре, той бързаше по коридора. Тя чу вратата да се отваря и, преди да има време да помисли, той вече викаше полиция колкото му глас държи. Макар изтръпнала от шока и парализирана от страх, положението, в което бе изпаднала, започна да изплува над бъркотията в съзнанието й. Трябваше да действа бързо. Нямаше време да ги оплаква. Не знаеше какво прави Маклауд тук. Възможно бе доверчивият Джаксън да му е разказал историята. Ако беше така, сигурно щяха да я обявят за виновна още преди съда. Влиянието на Маклауд бе застрашително. Изправени пред неговото свидетелство, никакви обяснения не можеха да убедят полицията, че една авантюристка, успяла да се омъжи в най-високопоставено нюйоркско семейство, не ги е застреляла, когато са я разкрили.

Ослепяваща паника затъмни разсъдъка й. Тя изтича нагоре до стаята на Уинстън и грабна куфара, приготвен за медения им месец в Ниагара. Погледна за пари в шкафа, но не намери. Нямаше и време за търсене. Още се чуваха виковете на Маклауд на улицата. Насред Пето авеню нямаше да мине много време, докато някой полицай ги чуе.

Саранда се промъкна надолу по стълбата, изтича през къщата и блъсна задната врата. Заключено. Опита резето. На предната врата вече се чуваха гласове. С треперещи ръце разклати ключалката. Нямаше да се откаже. Инстинктът за самосъхранение бе твърде силен и дълбоко вкоренен в резултат на поколения опасни бягства. Стъпките вече наближаваха, когато резето се отвори под треперещите й ръце. Та изтича навън точно навреме. Милостивата нощ я скри в своето студено и тъмно убежище.