Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (10)

10

Ако беше кой да е друг мъж, тя би изоставила сватбата и би избегнала измамата. Но това бе Мейс Блакууд, нейният заклет враг — човекът, чието семейство се бе мъчило в течение на поколения да унищожи нейното семейство.

Саранда бе последната от Шъруинови, пазачът на семейното огнище. Беше отговорна не само пред баща си, но пред всички Шъруин, съществували през годините. В течение на три столетия Блакууд бяха избягвали ръката на тяхната Немезида!^[1] Тя не можеше да го забрави. Не можеше да забрави и какво бе сторил Ланс Блакууд лично на нея — съзнателно, с цел да отмъсти, без да я приема за личност с някакви права. Но не можеше и да избяга от изгарящата истина, която бе по-деморализираща — но и по-радостна- от всичко останало.

Тя е влюбена в човека, който я предаде. Така отчаяно влюбена, че не знае какво да прави.

Изправена бе пред дилема, която я принуждаваше да поставя под въпрос самото естество на съществуванието си. Какво значи за нея да е една Шъруин? Цял живот се бе разкъсвала между природата си и онова, което баща й искаше тя да бъде. Всички Шъруин по самата си природа бяха блъфьори от висша класа. За подземния свят това бе своего рода благородство; те бяха известни с него из цяла Англия — не само поради чувството си за стил, но и поради почтеността, с която въртяха занаята си. Не крадяха от хората, на които това можеше да навреди. Не мамеха никого освен онези, които се бяха награбили толкова много, че просто се налагаше Шъруин да поемат всякакъв риск с надеждата да им го върнат набързо. Но баща й бе постановил, че тя трябва да напусне редиците и да стане първата Шъруин, която прониква в уважаваното общество и се превръща в една от тях. Тя имаше да изпълни свещена мисия.

И какво излезе от нея? — Една глупачка, на която бе отказано тържеството на измамата. Пък и тя самата си го отказваше. Отказваше й се правото да бъде една Шъруин по рождение в замяна на издигането на семейството в по-висок ранг. Можеше да го направи тази нощ, като се омъжи за Уинстън. Основите бяха поставени. Трябваше само да влезе в онази черква и да каже „сбогом“ на досегашното си съществувание. Лошото беше, че за пръв път в живота си щеше да се изправи пред препятствие, за което баща й не я беше подготвил въпреки цялото си старание.

Искаше Мейс Блакууд повече от самия живот.

Но как можеше да го има? Освен факта, че се омъжваше за друг мъж, имаше други, по-важни съображения. Всеки път, когато отправяше поглед към него, се чудеше дали иска именно него или просто иска да спечели играта. Никога нямаше да може да му вярва. Никога нямаше да го докосне, без да си спомни какво бе направил брат му Ланс. Как причиненото й от него бе изпепелило живота й. Как още носеше раните от онази нощ, които не искаха да зараснат.

Фактът, че го искаше, бе предателство към всичко, което й беше скъпо. Към онази цел, която й бе помогнала да преживее ужасното време в Лондон след смъртта на родителите си. Към едничката мисъл, която я бе поддържала жива.

Да отмъсти на Блакууд.

Отмъщението бе на една ръка разстояние — само да събере смелост и да го изпълни. Личните чувства трябва да бъдат оставени настрана. Мисълта за отмъщението й помогна да си даде сметка, че чувствата й са такива, каквито той ги иска. След като я опустоши с любовта си, Мейс очаква тя така да се обърка, че денят на триумфа да бъде помрачен. Но как бе разбрал? Никой друг мъж не я бе вълнувал.

Но много естествено: бе разбрал, защото и той е хамелеон — също като нея. В отношението си с всеки човек той се превръщаше в онова, което се иска от него. Просто една роля. На него не можеш да се довериш, нито да му повярваш. Какво от това, че миналата нощ изглеждаше развълнуван — и изненадан — като нея от случилото се? Искал е тя да повярва. Искал е тя да се убеди, че никоя друга жена на този свят не е изкарвала на повърхността такива свирепи емоции. Че никоя лудетина не го е карала да се чувства в леглото толкова жив, толкова мощен, толкова ведър, колкото при сливане на телата, на мислите, на душите — с нея.

Искал е тя да повярва, защото това би му дало преимущество. И когато тя най-малко очаква, ще издърпа чергата изпод краката й и ще я остави с пръст в уста.

Най-лошото бе, че някаква малка част от нея все пак му вярваше. Вярваше му, защото след като утихна страстта — любовта, каквато не бе и сънувала, — той бе слисан и сякаш току-що събуден не по-малко от нея. Вярваше, че след това, което бяха преживели, той нямаше да я изостави. Че колкото и безумно да беше да го признае, взаимното отдаване си струваше риска.

Вярваше, че той ще се появи в черквата, ще прекъсне церемонията, ще я грабне в прегръдката си и дръзко ще я отнесе оттам.

Че той ще я спаси от собствената й лудост — да се омъжи за човек, когото не обича. За свой ужас бе разбрала, че е могла да го обича.

Това означаваше край на бащината й мечта. Но, понесена от вълните на новата си любов, тя не искаше да знае. Като съпруга на Уинстън би била уважавана. Но инстинктът й подсказваше, че с Мейс Блакууд би могла да осъществи най-скъпоценното от всичко — да намери себе си.

Съзнанието, че миналата нощ той може да я е измамил, че учудването му от появата й и от единението им може да е било само фасада, го правеше още по-желан. Перверзно желание, но Мейс толкова много приличаше на баща й, че да бъде с него бе нещо като връщане в отдавна загубения дом. Никой освен баща и на времето не бе способен да я надхитри. Никога и никой не е бил толкова добър в занаята. Ако я бе заблудил, Блакууд излизаше даже по-голям артист от баща й. А това повече я интригуваше, отколкото я ядосваше.

Защото истината бе, че тя не е за матрона от висшето общество. В сърцето си Саранда обичаше блъфа. Това, че Блакууд я превъзхожда, че копнее за блъфа не по-малко от нея, я караше да го обича още по-силно. Той бе въплъщението на всичко, което й бе забранено, на самата същност на нейното истинско „аз“. Макар че беше Блакууд.

Баща й би разбрал. Но никак не би му харесало.

 

Сватбата на годината беше поразително събитие, сияещо с великолепието, което обществото съвсем естествено очакваше. Саранда играеше ролята на принцеса от приказките пред тълпа, която искаше да повярва в нея. Прекрасната, очарователна Сара Вурс, която се появи отникъде и покори сърцето на един от най-недостъпните ергени в обществото, наследник на най-влиятелния и най-търсен вестник в града — „Глоуб“. Тя си знаеше ролята. Омъжваше се не толкова за мъж, колкото за една империя със световно влияние. Държеше се с нужното достойнство и грация. И през цялото време се молеше отчаяно: „Ела при мен, Блакууд! Отвлечи ме оттук!“

Пламъкът на страстите озаряваше лицето й. Всички заговориха шепнешком за това тутакси щом се появи. Тя бе като видение в роклята на Уинстъновата майка — от розов сатен, поръсен с перли. Меките сребристи къдрици на косата й, сплетени с перли и диаманти, проблясваха при всяко нейно движение под стотиците бели свещи, при всяка стъпка по пътеката към олтара, постлана с ароматни бледорозови венчелистчета. Лицето й излъчваше бляскавото сияние на току-що разцъфтялата надежда, на която можеше да завиди всяка неомъжена млада дама и която караше всеки мъж да е готов да я защити от зло.

През цялото време се чудеше. Къде е Блакууд? Ще дойде ли за нея? Възможно ли е — след всичко, което се случи — да я остави да влезе в този лабиринт?

Думите му я преследваха: Щом станеш жена на Уинстън, няма се доближа до теб. Всяка крачка я приближаваше все повече до съдбата, която си бе извоювала, а сега знаеше, че не би могла да я понесе.

Но тя не случайно беше роден хамелеон. Със своя уникален талант се представяше различна пред всеки гост. Докато вървеше по пътеката към олтара, всеки виждаше в нея онова, което искаше да види. Приличаше на картина на годеница с поруменели бузи. Но устните й, чувствено полуотворени и блестящи на светлината на свещите, несъзнателно обещаваха удоволствия, които караха същите ония покровителствено настроени господа да се раздвижват неспокойно по пейките, усетили изведнъж нещо да се надига в панталоните им. Под елегантната рокля тялото й изглеждаше зряло и щедро надарено. Гърдите й, повдигнати от сатенения корсаж, осанката й и котешката гъвкавост на походката й успяваха да внушат — покрай девствената недостъпност — намек за скандализиращо гъделичкане на страстите. С голите си рамене и диамантените гривни на също тъй голите си ръце тя представяше образ на щедро предлагана плът с много висока цена. Без съмнение това бе най-изключителната, най-сочната, най-обещаващата невеста, която бяха виждали някога. Нито един от присъстващите мъже не можеше да я гледа как върви по пътеката, без да си представя как смъква роклята от това разкошно тяло и заравя лице между гърдите й.

Тоест всички мъже с изключение на онзи, за когото бе предназначен спектакълът. Мейс Блакууд не си даде труд дори да се мерне.