Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (59)

62

С помощта на Стъбс наеха евтини хотелски стаи в Лоуър ийст сайд и се промъкнаха покрай спящия администратор от нощната смяна.

След два дни на вратата се почука. Мейс току-що се бе изкъпал в банята в края на коридора и бършеше мократа си коса. Саранда се любуваше на вида му и отвори разсеяно вратата, при което пред лицето й бе пъхнат един вестник.

— Погледни — каза Бат.

Той вече бе сгънал вестника на интересното място — статия в „Глоуб джърнъл“, в която се съобщаваше за пристигането на най-великата гадателка в света мадам Зорина. В статията изрично се подчертаваше, че макар гадателката да е много търсена поради това, че не бе успяла да пристигне по-рано същата година, тя била тук на почивка и нямало да приема по работа.

Саранда го грабна, а Бат зачете над рамото й. Разсмяха се в един глас.

— Никак не е лошо — каза Бат.

— Казах ти, че е много опасно за теб да те виждат тук — каза Мейс на Бат, като взе вестника от тях.

— Е — каза Бат, — просто проверявам това предположение.

Когато той си тръгна, Мейс хвърли вестника настрани.

— Какво става тук? — попита той Саранда.

— Нищо, скъпи. Бат просто се радва, че участва в такава брилянтна измама. Казвала ли съм ти, че си просто гениален? — Саранда прегърна Мейс през кръста и погали шията му с устни.

Той я отдръпна от себе си, за да може да я погледне.

— Нали не се опитваш да ме излъжеш?

— Мисля, че по този въпрос вече съм си научила урока. Сега да ти кажа за костюма, който си ми донесъл. Трябват ми някои допълнения, за да стане убедителен…

 

Регистрираха се в хотел „Метрополитън“, където преди осемнайсет години бе отседнал Уелският принц на път за Ню Йорк. Саранда се бе дегазирала така, че да изглежда като стара жена. Носеше внушителна сива перука, а майсторският грим правеше кожата й да изглежда застаряваща, с характерните гънки и торбички. Тя дори бе изрисувала с руж ситни бръчици по горната си устна. Когато свиеше устни, изглеждаше точно като жена, чиято уста някога е била чувствена и красива, но сега бе сбръчкана и намусена от възрастта.

Саранда си сложи подплънки, за да изглежда по-пълна и се облече в тежък костюм от брокат, обточен около врата и по краищата на ръкавите с оцветени кожи. Костюмът й продаде внушителен и европейски вид. Той беше в пепеляворозов цвят и въпреки това Саранда преметна върху него шалове в червено, оранжево и виолетово. Оранжевият цвят не бе случаен. Когато го сложеше близо до лицето си, той променяше очите й в зелено.

Като цяло, с капелата си с ярко оцветени щраусови пера и високите токове, които я правеха по-висока, тя бе истинска циганка гадателка, чиято представа за официален тоалет явно бе не чак толкова традиционна, колкото тази на по-консервативните й сестри.

Тъй като се знаеше, че мадам Зорина винаги пътува с кучето си, Стъбс си бе взел беля на главата, докато открие съответната унгарска порода или поне животинче, което да прилича достатъчно на такова. Медночервеникавият пойнтер се дърпаше на каишката, докато се регистрираха, душеше дрехите на другите гости и се чудеше каква пакост да направи.

— Казвал съм го — прошепна Стъбс. — Не се появявай с животни на сцената. Винаги се държат високомерно. — Баща му бил работил като цирков артист и той го знаеше от опит. Саранда обаче бе решила, че не е лошо един игрив пойнтер да отвлича вниманието от силно гримираното й лице.

Стъбс, облечен с консервативен тъмен костюм с европейска кройка, се кипреше като неин секретар. Мейс, нахлупил ниско шапката, за да скрие очите си, носеше багажа.

Щом се намъкнаха в огромния хотелски апартамент, седнаха и зачакаха.

— Надявам се да дойде скоро — каза Саранда, като си вееше с вестник. — Гримът е толкова силен, че кожата ми не може да диша.

— Откъде знаеш, че ще дойде? — попита Стъбс, който се отнасяше скептично към плана. Твърдеше, че има прекалено много рисковани моменти.

— Нищо не знаем със сигурност — отвърна Мейс безгрижно. — Но ако дойде, от вас зависи да го накарате да пожелае втора среща. Сега седнете и чакайте. Търпението е ключът към успеха.

Чакаха три часа. Стъбс крачеше нервно из стаята. По занаят беше касоразбивач и бе свикнал да действа. Саранда се съсредоточаваше върху усилията да не пипа лицето си, което под силния грим бе започнало да я сърби. Само Мейс беше весел. Той използва времето, за да прочете целия вестник и да си вземе бележки. Когато Стъбс попита отново откъде се знае, че посетителят ще дойде, Мейс му отвърна простичко, без да вдига поглед:

— Ще дойде.

След минути на вратата се почука. Мейс и Саранда отидоха в спалнята, като оставиха вратата леко отворена. Оттам чуха гласа на Сандър Маклауд, който питаше за мадам Зорина. Без да поглежда, Саранда усещаше усмивката на Мейс. Стъбс, който държеше лаещото куче за каишката, отвори вратата.

До единайсет часа се бяха подготвили и го чакаха. Навсякъде из дневната горяха свещи и единствено те осветяваха стаята. Странни сенки се люлееха по стените и създаваха тайнствена атмосфера, а и щяха да му попречат за види ясно лицето й. Саранда беше облечена в дреха, вдъхновена от циганските предци на Мейс: тъмновиолетова коприна със златисти нишки и множество шалове в ярки сини, розови и зелени тонове. На ушите й висяха златни обеци халки, а на ръцете й дрънчаха дузина гривни. Тя ги бе сложила върху ръкавите на дрехата си, за да скрие младата си кожа. Ръцете й бяха в яркозелени ръкавици и когато ги приближеше до лицето си, потвърждаваха впечатлението, че очите й са зелени, а не сини. Освен това Саранда бе закрила долната част на лицето с тънък шифон около и носеше стоманено-сивата перука.

Когато Маклауд влезе, тя седеше на маса до прозореца в дъното на стаята. Затова той трябваше да измине доста дълго разстояние, докато тя го изучаваше, без да мигне. Това бе още една предпазна мярка, в случай че той схване измамата и тя бъде принудена да изскочи бързо през прозореца. Кучето й седеше до нея и дишаше шумно.

— Значи ти си нахалният млад мъж, който настоя да седне на моята маса — поздрави го тя с лек укор.

— Много мило от ваша страна, че ме приехте. Казах на вашия секретар, че сте гледали на баща ми, Престън Маклауд. Може би си спомняте?

— Гледам на много хора. Очаква ли се от мен да помня всеки, който почука на вратата ми за съвет?

При жеста на мадам, Сандър седна на масата срещу нея.

— Много отдавна, когато още бях момче, сте казали на баща ми какво е необходимо, за да направи цяло състояние. Той последвал съвета ви и сега аз съм далеч по-богат, отколкото очаквах.

— Естествено.

— Но, мадам, аз си спомням какво е да си беден. Все още усещам вонята на бедността в ноздрите си. Не искам никога вече да бъда беден. Не мога да бъда. Разбирате ли ме?

— Какво искаш от мен?

— Вие сте предупредили баща ми за мен. Нещо, за което да внимавам, когато порасна. Казали сте му да не го казва на никого освен на мен. Аз пазих тайната през цялото това време. Но трябва да разбера. През всичките тези години това ме преследва. Трябва да узная какво означава.

— Какво съм му казала тогава?

Той понижи глас и се наведе по-близо над масата.

— Че някакъв вестник може да ме разори.

Саранда трябваше да направи усилие, за да не погледне към вратата на другата стая, където се бяха скрили Мейс и Стъбс. Беше твърде хубаво, за да е истина. Дори в най-безумните си мечти не бяха очаквали подобен подарък.

Саранда преодоля изумлението си и започна да осъзнава нещата. Мадам Зорина, истинската гадателка, бе предупредила преди години бащата на Сандър, че синът му ще се разори от някакъв вестник. Това я накара да се почувства като част от някакво съдбовно предопределение. Как ли мадам е проникнала в бъдещето?

— Никога не забравих вашето предсказание. Дори когато изглеждаше безсмислено. Не се интересувах от вестници. Натрупах състоянието си от железници, фабрики и недвижими имоти. Но тогава започнаха да използват „Глоуб джърнъл“ срещу мен. Да клеветят всичките ми съдружници. Да ги провалят. Да пишат гадости по мой адрес. Знаех, че ще бъда следващият. И разбрах, че вашето предсказание ще се сбъдне. Един вестник щеше да ме съсипе. Но аз ги надхитрих. Уредих да откупя вестника.

— Незаконно ли? — попита тихо тя.

— Трябваше да направя всичко възможно, за да се докопам до него, разбирате ли? Иначе останалите ви предсказания щяха да се сбъднат.

За пръв път Саранда разбра защо Маклауд бе направил всичко това. Той бе убил, бе накарал да ги преследват като кучета и искаше Саранда да увисне на въжето само за да предотврати сбъдването на това предсказание. Разсъждавайки трескаво, тя се възползва от възможността.

— Не, не, не — каза му тя. — Не си ме разбрал. Бях казала, че притежаването на вестник ще те разори.

Под червеникавите бакенбарди лицето на Сандър пребледня.

— Притежаването ли? — Саранда виждаше паниката в очите му. — Мили Боже! Вие сте имали предвид — имате предвид, — че съм грешил през всичките тези години така ли? Мадам Зорина, трябва да ми помогнете! Какво да правя?

— Нека да видим какво ще покажат картите, а? При твоя баща мисля, че използвах карти.

Той кимна. Саранда се дивеше на момчешкото доверие, с което Сандър разбърка картите и загледа как тя ги нарежда на масата. Никога не би се сетила, че това е същият Сандър Маклауд, който бе наредил да я оставят да умре от глад в затвора и да й кажат, че Мейс е мъртъв.

Стъбс беше купил картите предишния ден. Саранда трябваше да прекара доста време, за да ги търка с олио и да ги очупва под обувките си, за да заизглеждат като използвани години наред. На светлината на свещите това долу-горе се получаваше.

Една по една тя обърна картите, като се опита да не обръща внимание на образите, които се появиха в съзнанието й, когато ги видя. Гадаенето предварително бе обсъдено подробно. Въпреки това обаче Саранда бе обзета от чувство за прииждаща вода и разруха. Тя тръсна глава, за да я проясни и продължи с работата си.

— Отговорът е прост. Трябва да продадеш вестника.

— Не мога да го направя. Имах причини да го придобия.

— Да, виждам. Тук е твоят враг. — Тя посочи една карта. — Той не е от твоята родина. Роден е отвъд океана. Навярно е спортист, а?

— Не знам.

— Навярно стреля със стрели?

— Казва се Арчър.

— А, но той не е такъв, какъвто изглежда. Не трябва да го продаваш на този човек. За теб той е много опасен. Но заради него трябва да го продадеш. Докато държиш вестника, този човек има властта да те унищожи.

— Но как да го продам? На кого да го продам?

— Само знам, че той ще те търси. От теб зависи какво ще решиш.

— Мадам Зорина, вие не разбирате…

— Не, синко, ти си този, който не разбира. Ако не продадеш вестника, състоянието ти и всичко, за което си работил, ще рухне. И нищо не може да се направи. Така е писано.

— Писано ли? Как така?

Саранда посочи към една карта.

— Ще се явят три природни бедствия. Така ще разбереш, че ти говоря истината. Виждам, че притежаваш цинков рудник в Боливия?

— Да, това е най-продуктивният ми рудник. Дава ми чиста печалба от…

— Първо, едно земетресение така ще съсипе рудника ти, че няма да може да се използва поне петдесет години. Притежаваш и хотел в Чикаго, нали така? Този хотел ще изгори до основи. А земите ти тук, наблизо?

— Притежавам едни от най-плодородните земи в щата Пенсилвания.

— Да, но ако не слушаш мадам Зорина, тези земи ще бъдат съсипани от ужасно наводнение.

— Но как е възможно да се случи всичко това само защото не продавам вестника? Това, което искате, е прекалено много. Ако се откажа от вестника, мога да загубя всичко друго, цялото си политическо влияние. А с вестника…

— Ще бъдеш съсипан. Но без вестника ти остава възможността да продължиш да жънеш успехи и щастие. Мадам Зорина говори само за това, което й подсказват картите. Останалото зависи от теб.

Той щеше да я пита още, но тя го отпрати, като се престори на уморена. Когато Сандър излезе, мъжете се появиха от спалнята. Стъбс усили газовите лампи и духна свещите. Мейс се приближи до нея и я прегърна, като я вдигна високо.

— Беше великолепна! Аз самият ти повярвах!

Когато я остави на пода, Саранда леко се олюля.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна.

— Боя се, че се уморих повече отколкото мислех. Ще се оправя обаче. Не се тревожи за мен.

— Значи минаваме към втората точка от плана. Стъбс, ти си купувачът. Подготви прикритието си и бъди готов да отидеш вдругиден. И не забравяй да си сложиш ръкавици, за да ти скрият ръцете.

Стъбс скептично се намръщи към Мейс.

— Нали не мислиш наистина, че ще продаде вестника на първия купувач?

— Точно това ще разберем.

— Е, ще отида — каза Стъбс и тръгна към вратата.

— О, Стъбс — извика Мейс.

Когато Стъбс се обърна към него, Мейс протегна ръка в очакване.

— А хилядата долара?

— Какви хиляда долара?

— Хилядата долара, с които Маклауд те подкупи, за да го пуснеш вътре. — Мейс раздвижи пръсти, а Стъбс изглеждаше отчаян.

— Откъде разбра?

— Не питай — каза му Саранда. — Той знае всичко.

Стъбс неохотно му подаде парите. Мейс взе половината и му върна остатъка.

— Опитай отново и ще изхвърчиш оттук!

— Е, не можеш да ме обвиняваш, че съм опитал — каза той и излезе с благодарности на уста.

— Май че известно време ще вечеряме богато — каза Мейс, когато Стъбс излезе.

— Типично за мошениците. Профукват изкараното, за да празнуват.

Мейс се приближи и загледа Саранда настойчиво.

— Добре ли си? Нали не се разстрои, че видя Сандър?

— Не — каза му тя. — Просто имах някакво чувство по време на гледането.

— Какво, любима?

— Най-ужасното чувство за нещастие. Сякаш ще стане някакво бедствие. Само дето не можах да разбера дали ще се случи на Маклауд или на нас — вдигна тя очи към Мейс.