Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (7)

7

Амеран не бе сигурна дали краката й няма да се подгънат под нея всеки миг — изобщо не ги чувствуваше. С мъка пристъпваше напред.

Грей я погледна и се усмихна.

— Не се плаши. Аз ще бъда до теб.

Думите му й вдъхнаха кураж да продължи. Докато той бе до нея, нямаше причина да се страхува от когото и да било.

В центъра на стаята имаше голямо легло с дъбови корнизи и балдахин. Драперии от кадифе, вързани със златни ширити, се спускаха надолу от балдахина. Върху леглото имаше повече кучета, отколкото можеше да преброи. Те бяха с различни форми и размери, но еднакво оцветени в черно и бяло и с дълги копринени уши. Някои от тях спяха, други лаеха на малките си, трети играеха и тичаха по леглото, като хапеха и лаеха всяка ръка или възглавница, която попаднеше на пътя им.

Около леглото се въртяха мъже, облечени в бяло, които клатеха умно глави и мърмореха с приглушени гласове.

Висок, енергичен глас внезапно разби меланхоличната атмосфера.

— По дяволите!

Амеран подскочи.

Грей я потупа успокоително по ръката и с усмивка я подтикна нежно да се приближи към леглото.

От там се понесе дрезгава кашлица, която бе последвана от още заглушени мърморения от страна на хората в бяло.

Кучетата скочиха от леглото, но ласкавите думи от страна на господаря им ги върнаха обратно върху него.

— До гуша ми дойде от вашите мушкания и отвратителни ръчкания! Аз съм крал! Не съм бик, за да ме предизвиквате! Гади ми се от вашите вонещи еликсири и мазила, които могат да убият и здрав човек! Край със средствата ви за повръщане! Никакви клизми с пургативи! Никакъв алкохол, дестилиран от човешки черепи! Няма повече да търпя горещи железа по главата си! Чувате ли ме? — ревеше той.

Настъпи гробна тишина.

— По дяволите! Подлудяващото ви поведение ме убеди за пореден път, че аз съм единственият нормален човек в общество от лунатици! Имате ли да кажете нещо за ваше оправдание?

— Но Ваше величество… — започна боязливо един от тях.

Погледът на краля бе свирепо предизвикателен.

— И ако се опитате да ми пускате кръв още веднъж, ще прережа гърлата на всички ви!

Започна отново да кашля.

— Вие не сте добре, Ваше величество — се понесе друг плах глас. — Трябва да ни се доверите — ние знаем кое е най-доброто за вас.

— Кое е най-доброто за мен?! — отприщи се нов рев откъм леглото. — Ха! Само аз мога да реша това! Хиляди дяволи! Онези, които искаха да ме убият, не са ми причинявали толкова агония и болка. — Размаха ръце срещу тях като крила на вятърни мелници. — Вън! Веднага! Махайте се, преди да съм ви хвърлил всички до един в Тауър! Вън! — гърмеше той. — Вън! Вън! Вън!

Ятото лекари бързо се разпръсна.

— Няма опасност Англия да остане без владетел от тази точно треска — разсмя се тихо Грей.

Амеран не можа да се сдържи да не се усмихне леко. Мъжът, който седеше в леглото, изглеждаше много малко като крал с гъстата си и тъмна рошава коса и нощница с петна от вечерята предната нощ. Но дори и в този вид не бе неприятен на вид с мургавия си тен и волева брадичка.

Едва тогава Амеран забеляза жената, която седеше на покрит с кадифе стол в сянката на големия шкаф. Косата й бе издърпана назад и откриваше пълно лице със студени черти. С едната си ръка държеше библията, а с другата — броеница. Питаше се коя може да е тя, когато кралят насочи гнева си срещу нея.

— И ти, Катрин — ревеше той. — Стигат ми сълзите и молитвите ти за днес. Не съм на смъртно легло — независимо от желанията на враговете ми.

— Кралицата? — прошепна Амеран.

Грей кимна.

— Твърда както винаги. — Поклони се учтиво, когато кралицата мина край тях.

Тя не каза нито дума, но стоманените й, студени очи пронизаха Амеран.

— Приближи се, лорд Карлайл. Развесели ме — извика кралят и ги повика с ръка. Амеран вървеше няколко стъпки след Грей. — Сигурен съм, че оплакваните на погребението ми ще бъдат по-весели от тези, които се грижат сега за здравето ми. — Седна в леглото. Усмивката му изчезна. — Знаех, че мога да разчитам на теб: както виждам, изпълнил си успешно заповедта ми.

Грей кимна тържествено и кралят насочи вниманието си към Амеран.

Тя се поклони, вдигна глава и очите й срещнаха втренчения му поглед.

— Как се казва?

— Амеран Мишол, Ваше величество.

Кралят задържа за миг дъх и поклати глава, като че ли не можеше да повярва на очите си.

— Няма съмнение — каза той след дълга пауза. — Тя е дъщеря на Сибил Чандлър: коса, черна като гарваново крило и очи, които могат да поставят и крал на колене.

Амеран сведе очи под погледа му и дългите й тъмни мигли хвърлиха сянка на бузите й. Ако бе видял майка й в по-късни години, спомените му за Сибил Чандлър щяха да бъдат други…

— Къде я откри? — запита той Грей.

— В една пещера, Ваше величество. — Грей пристъпи напред. — Селяните се бяха опитали да я изгорят жива и бяха подпалили къщата й.

Кралят въздъхна тежко и се отпусна назад върху възглавниците.

— Излиза, че тя практикува злите магии на майка си, така ли?

Амеран повече не можа да издържи този разговор. Нямаше да разреши да се говори за нея в нейно присъствие по този начин.

— Не, Ваше величество. Аз не вървя по стъпките на майка си. — Пристъпи напред. Нямаше да се свива пред когото и да било!

— Тя не е магьосница, Ваше величество. — Грей я хвана за ръка. — Душата й е чиста. В сърцето й няма зло. Аз свидетелствам за това.

Бегла усмивка раздвижи устните на краля.

— Говориш така, като че ли я познаваш добре.

— Така е. Срещнахме се преди три години, когато бях във Франция. Бяхме разделени поради причини, независещи от нас. — Ръката му легна закрилящо върху раменете й. — Ако не беше вашата заповед, щях да я загубя завинаги.

— В такъв случай знаеш, че тя не е подарък от френския крал? — Отпусна се изцяло върху планината атлаз зад себе си.

Грей кимна.

— Знам, Ваше величество, и съм много облекчен.

Кралят се вгледа в кръста със скъпоценни камъни, който висеше на врата на Амеран.

— Съмнявам се дали добрата дукеса на Мороу ще посрещне с радост щастието ти. — Грей остана сериозен. — В двореца е достатъчно присъствието на една от шпионките на Луи — обяви смръщено кралят. — Не мисля, че бих могъл да изтърпя още една в леглото си.

Амеран разбра, че има предвид французойката Луиза дьо Керуел, довереница на любимата си сестра, Минет, любимка на Луи. Когато тя умряла при доста странни обстоятелства, вероятно убита от ревнивия си съпруг, Луи изпратил Луиза в Англия да утешава Чарлз. Според Грей Луиза дошла със задачата да информира Краля-Слънце за положението в английския дворец и държава срещу добро заплащане. Луиза обаче не знаеше, че Чарлз я използваше да предава на Луи само информацията, която той преднамерено й подаваше.

Втренченият поглед на краля бе пронизващ и директен.

— Получаваш убежището, което искаше.

Амеран се поклони.

— Благодаря ви коленопреклонно, Ваше величество.

— Какво още искаш от мен? — продължи кралят, все още вторачен в нея.

— Нищо, Ваше величество.

Кралят се изсмя.

— Глупости! Всеки иска нещо от краля. Заради това съм тук: да изпълнявам всички желания. — Погледна я с подозрение в очите. — Ще направя няколко предположения: смяташ, че заслужаваш титла или къща в провинцията, или месечна издръжка — или трите заедно! Е, какво точно искаш? Какво искаш като моя, изгубена от дълго време дъщеря?

Грей отвори уста да протестира, но Амеран застана пред него.

— Не искам нищо, Ваше величество. Абсолютно нищо.

Кралят скръсти ръце на гърдите си.

— Добре. В такъв случай няма да бъдеш разочарована. — Смръщеното му лице бавно започна да се отпуска. — Надявам се, че не си се надявала глупаво да те призная за своя дъщеря. Вече съм обвинен, че съм баща на всички незаконни деца в тази страна, и освен това от мен се очаква да ги издържам!

Грей стисна челюсти. Още веднъж Амеран не му разреши да я защити пред краля.

— Поисках само убежище, Ваше величество. Нищо друго.

— В такъв случай ще получиш само това. — Думите му бяха студени и не допускаха повече дискусии по въпроса. Но изражението му започна да се смекчава. — Ако обаче притежаваш някакво доказателство, че съм наистина твой баща, може би…

Амеран не го остави да довърши мисълта си.

— Нямам доказателство, че съм ваша дъщеря, Ваше величество. — Усещаше очите на Грей върху дясното си рамо. — Разрешете ми още един въпрос, Ваше величество, ако намеря кураж в себе си да го задам.

— Говори.

Започна бавно, като внимателно подбираше думите си.

— Дадохте ми убежището, което търсех и за което ще ви бъда вечно благодарна… — Ще посмее ли наистина да зададе този въпрос? Започна отново, този път гласът й бе по-спокоен и контролиран. — Но, Ваше величество, нима е обичайно един крал да заповяда на най-добрия си военен кораб и командира на кралската флота да спасят бедно момиче, попаднало в беда? — Разкошните й зелени очи не се отклониха от тъмния взор на краля. — Коя е истинската причина да заповядате на лорд Карлайл да ме доведе при Вас?

За миг кралят изглеждаше бесен от дързостта й. После се разсмя.

— Слагаш си таралеж в гащите с тази жена, милорд. Красота и дързост — много избухлива комбинация според мен.

Грей се усмихна.

— Аз съм много щастлив човек, Ваше величество.

Смехът на краля отзвуча до бледа следа от усмивка.

Махна им с ръка да се приближат още до леглото му.

— Права си, Амеран Мишол. Не съм ти уредил безопасното пристигане в Англия от добро сърце. Да, симпатизирам ти — писмата ти бяха много убедителни. Но трябва да разбереш, че човек с моите задължения не може да си разреши да съжалява когото и да било и да изпълнява желания. Със срам признавам, че в течение на годините сърцето ми стана може би още по-студено. Но, от друга страна, аз наистина не мога да изпълнявам желанията на всички хора.

— Аз не искам нищо — повтори тя. Не бе сигурна дали го харесва или не. Възприемаше го повече като надуто магаре, отколкото като монарх. — Молих ви само за убежище. Признавам това и съм много благодарна. Но тук ви давам дума, че никога няма да поискам нищо повече от вас.

Тъмните му очи я пронизваха. Седна по-изправено в леглото, като се хвана за една от завесите за опора.

— Ще ми обещаеш ли също, че ще обезсилиш клетвите на майка си срещу мен след раздялата ни?

Очите й останаха приковани в неговите. Ето каква е била истинската причина, поради която той й бе дал убежище. Не бе изненадана. Беше си помислила и за това.

Опита се да не го съди много сурово. В края на краищата той бе крал и имаше задължение да закриля народа си. Не трябваше да забравя, че я бе измъкнал от Франция, и за нея нямаше значение причината, поради която бе направил това.

Можеше да го лъже, да му обещава неща, които той желаеше да чуе, но подобно поведение не бе в нейния стил.

— Страхувам се, че вашият жест ще остане напразен, Ваше величество. Аз нямам силата на майка си да проклинам или да обезсилвам вече хвърлени проклятия.

Въздишката на краля бе дълга и мъчителна. В следващия миг сви примирено рамене.

— О, хубаво, изглежда, няма да бъда по-добре от преди.

Амеран се усмихна леко.

— Нито ще бъдете по-зле от факта, че съм тук, Ваше величество.

Кралят се разсмя.

— Не мога да си представя как положението ми може да се влоши. — Погледна я отново втренчено. — И така, аз съм твой баща?

— Така ми бе казано, Ваше величество.

Чарлз отново въздъхна тежко и се отпусна върху възглавниците си.

— Майка ти беше великолепна жена. Красотата й бе неповторима. Когато я видях за първи път, знаех, че ще стане моя, а когато ми спаси живота… Разказвала ли ти е за това?

Амеран кимна утвърдително и той продължи.

— Ако не бе използвала силата си върху мен, лицето ми щеше да бъде лице на отблъскващо, ужасно създание… Ако бях останал в изгнание, щях да я задържа при себе си.

Амеран слушаше внимателно. Той нямаше причини да я лъже. Нито един от тях нямаше какво да спечели от допълнителни измами.

— Но стана така, че новият парламент реши линията на Стюартите да бъде възстановена. Бях привикан да заема полагаемото ми се място на трона на баща ми. Никога крал, който се връща в страната си след изгнание, не е бил посрещан с толкова много любов и обожание.

— Обещали сте на мама, че ще изпратите да я доведат тук — напомни му тихо Амеран.

Той не отрече.

— Не можех. Сибил знаеше, че не мога да се оженя за обикновена жена или да имам за любовница жена, обвинена в магьосничество. — Наля си вино от сребърната кана на масата до него. — В деня, в който се сбогувахме, тя сякаш загуби разсъдъка си. Заплаши ме, че ще хвърли всички демони на ада срещу мен — и така и направи. Не ми спомена, че е бременна, въпреки че — трябва да призная — дори и да ми бе казала, едва ли щях да постъпя по друг начин.

Кралят отпи от виното си, преди да заговори отново.

— Скоро след това в двореца започнаха да пристигат писмата й, изпълнени с проклятия и заплахи, които биха разтреперили и най-смелия между мъжете. Дойде голямата чума — точно както Сибил бе предрекла… — Гласът му бе изпълнен с чувство на вина. — Започна през май и до септември седемдесет хиляди от хората ми умряха… Прие се, че причината за тази катастрофа е болестта и мръсотията. Отказвах да повярвам, че някой друг освен мен може да направлява личната ми съдба и тази на Англия.

Амеран мълчеше. Близостта на Грей бе голяма утеха за нея в този момент.

— А следващата година Лондон изстрада и големия пожар — продължи той със сълзи в очите. — Пламъците му прочистиха града от Черната смърт, но това бе слаба утеха за мен. Не намерих утеха и в твърденията на религиозните фанатици, че пожарът е Божие наказание за града на злото и порока. — Отново вдигна чашата към устните си. — Да не забравяме и войните, които Сибил ми бе обещала. Минали са две досега. Тя предсказа три. Усещам приближаването на третата. Първата бе срещу Белгия; втората — срещу Холандия и трая цели шест години.

Гняв зачерви лицето му и той посегна отново към чашата си.

— Без съмнение третата ще бъде с този образец на съвършенство от другата страна на пролива.

Амеран потърси начин да го успокои.

— Не е ли имало и други смъртоносни епидемии в дългата история на Англия? — Предложи му същите обяснения, които Грей й бе изброил.

— Да, но…

— Сигурна съм, че Лондонският пожар не е единственият пожар със силата да унищожи един град — продължи тя.

— Вярно е, обаче…

Амеран не му дадеш шанс да оформи в думи възражението си.

— Колкото до войните — не е ли нещо естествено една страна да се ангажира във война с друга като средство за решаване на някои спорове?

— Разбира се, но…

— В такъв случай не можете да обвинявате с чиста съвест майка ми за всички природни бедствия или въоръжени сблъсъци — завърши тя.

Кралят се смръщи, но не бе вбесен.

— Как мога да търся отговорност от когото и да било за каквото и да било, когато самият аз не мога да кажа нищо в своя защита? — Лицето му се отпусна и той отново бе готов да се усмихне.

Грей неволно въздъхна с облекчение.

Амеран също можа да си поеме спокойно дъх. Кралят имаше право да бъде бесен срещу нея за дързостта й да прекрачи позволените граници, но не стана така. Всъщност дързостта й, изглежда, го развесели.

— Пожарът и чумата щяха да се случат и без проклятията на майка ми — повтори тя. Едно от кученцата загриза обувката й. Амеран не можа да се въздържи да не се наведе и да не го притисне ласкаво към гърдите си. — Майка ми бе отмъстителна, когато я предизвикваха, но дори тя не би могла да контролира природата или да насочва съдбата.

Амеран се опитваше да убеди самата себе си в това, което казваше. Търсеше изход и за себе си — не би могла да понесе огромната вина за тези, които бяха загубили живота си в пламъците или бяха погубени от Черната смърт.

— Единственото, което знам, е, че всички предсказания на Сибил Чандлър се сбъднаха — каза тихо кралят. Нито в израза на лицето му, нито в гласа му имаше гняв, но се усещаше привкус на тъга. — Нямам законни наследници. Сибил Чандлър ме прокле с ялова кралица, както се закълна, че ще направи. Нямам син, който да заеме трона след мен по право. Имам достатъчно копелета да направя цяла армия от тях, но те не могат да станат крале. Всичко е точно така, както Сибил предрече…

Кралят отново вдигна чаша и погали кученцето, което се бе сгушило в скута му.

— Няма да управлявам обединена нация — както майка ти каза. Един след друг се правят опити за покушения срещу живота ми — както тя обеща. Собствената ми плът и кръв заговорничи срещу мен. Собствената ми плът и кръв ме предпочита мъртъв. Все още ли наричаш всичко това съвпадение? Все още ли вярваш, че всичките ми нещастия са резултат от естествения ход на историята? Отговори ми, дъще на Сибил Чандлър. Какво ще кажеш на изброеното дотук?

Загърчи се в нов пристъп на кашлица. Грей отпусна ръка на рамото на Амеран.

— Трябва да си тръгваме — Ваше Величество има нужда от почивка.

Все още в гърча на кашлицата си, кралят с жест им заповяда да останат.

— Кажи нещо, Амеран Мишол. Облекчи душата ми.

Амеран се осмели да се приближи с още една стъпка към леглото му. Кралят бе разстроен човек, а не чудовище, както тя си го бе представяла. Нямаше илюзии по отношение на причината, поради която я бе повикал, а и той нямаше претенции да я убеди в противното. Ако само можеше да му каже наистина нещо, което да облекчи разтревожената му душа…

Той преодоля кашлицата си и очите му потърсиха нейните.

— Дойде в двореца да нанесеш последния удар? Тук си като последния отмъстител на майка си?

Амеран почти го съжали.

— Не, не, Ваше величество, не съм дошла тук за това. Кълна се, че не съм дошла със злоба и лоши намерения в сърцето. — Гласът й бе изпълнен със съчувствие. — Мама е мъртва и омразата й умря с нея — аз нямам нищо общо с това.

Но как е възможно да не ме мразиш? Омразата ти към мен би била съвсем логична.

Амеран върна кученцето на майка му, която спеше в нозете на краля.

— Как бих могла да ви мразя, Ваше величество, когато вие ме спасихте от сигурна смърт? — Потрепери при мисълта за смъртта, която я чакаше от ръцете на злобния херцог и хората му, и придърпа шала около раменете си. — Уверявам ви, Ваше величество, че няма защо да се страхувате от мен. Нямам никакво желание да създавам допълнителен хаос и затруднения за вас. Не искам нищо от вас. Предлагам ви искрените си пожелания за бързо оздравяване.

Обърна се да си тръгне, но с особена усмивка на лицето кралят вдигна ръка и й заповяда да остане.

— Ти си наистина много странна. Напомняш ми малко за любимата ми сее… — Сравнението, което се канеше да направи, бе удавено в друг пристъп на кашлица. — Няма защо да бързаш да напускаш Уайтхол — каза той, когато дойде на себе си. — Присъствието ти тук ще внесе освежителна струя сред безличните придворни дами на кралицата. — Смигна на Грей. — Някакви възражения, командир?

Грей се засмя.

— Никакви, Ваше величество. — Прегърна Амеран през кръста.

Тя се отпусна за миг в обятията му и отново си помисли, че едва ли някъде другаде има по-щастлива жена от нея. Кралят сви устни замислено и кимна.

— Прекрасно. Ще направя необходимото да те настаня в някой от апартаментите в двореца. Ако някой започне да задава въпроси — а аз съм съвсем сигурен, че това ще стане, — отговаряй им само, че си предпочела да напуснеш Франция и да се върнеш в земята на своите прадеди. — Погледна я с предупреждение в очите. — Не споменавай за майка си. Достатъчно неприятности имам с църквата напоследък.

— Благодаря от сърце за любезността ви. — Амеран се поклони и се накани да си тръгне, но кралят отново я привика с махване на ръка.

— Казваш, че нямаш доказателство за това, което твърдиш?

— Вие сам споменахте, че съм огледален образ на майка си. — Усети отново погледа на Грей върху рамото си.

— Боязливостта не отива на един толкова смел човек — сгълча я кралят. — Какво доказателство имаш, че аз съм баща ти? — запита той и пак напълни чашата си.

— Баща ми бе беден рибар, казваше се Гуидо Мишол — отговори тя, без да отклони поглед от тъмните очи на краля. — Мама бе на смъртното си легло, когато ми разказа за любовната си връзка с вас. Нямаше причини да ме лъже — вашата кръв тече във вените ми. Моите прадеди са и ваши, и нито един от нас не може да промени този факт. Но бъдете уверен, че никога няма да предявя каквито и да било претенции и винаги ще твърдя, че баща ми е бил беден рибар.

Амеран се мъчеше да потисне тревогата, която се надигаше в нея. Нямаше никакви намерения да заявява на всеослушание, че е дъщеря на краля, но дори и да направи това, защо той се тревожеше така? Сам бе признал, че е дал живот на много незаконни деца! Запази мъдро гнева за себе си. Дължеше на краля огромен дълг и щеше да съблюдава изискванията му.

— Баща ти, казваш, е беден рибар? Нека бъде така. — Кралят отново се закашля. Не изпускаше обаче чашата от

Кралят отново се закашля. Не изпускаше обаче чашата от ръката си. — Предполагам, че и ти ще останеш в двореца, нали, милорд?

— Да, Ваше величество.

Кралят се разсмя.

— Мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти си оставал в двореца, откакто те дарих с кралски апартамент…

Извика телохранителя си и вратата се отвори. Единият от двамата телохранители пред нея бързо влезе, отдаде чест и се поклони.

— Веднага да се приготви апартаментът до този на лорд Карлайл.

Едно от кучетата скочи на възглавницата и заблиза с обич лицето на господаря си. Кралят със смях го почеса зад ушите, но почти веднага изражението му се промени и той отново отправи сериозния си, пронизващ поглед към Амеран.

— Онези ужасяващи проклятия, които майка ти хвърли срещу мен… Сигурна ли си, че не можеш да ги обезсилиш? — В гласа му ясно звънна нотка на надежда.

— Ако можех, щях да го направя, Ваше величество. Кълна се. — Усмивката й бе искрена. — Каквато и сила да е притежавала майка ми, тя умря заедно с нея. Трябва да вярвате на това, както аз вярвам. Тя не може повече да посегне на вас или на когото и да било от гроба си… Ако можеше, „Феър Уиндс“ заедно с капитана си никога нямаше да могат да изпълнят последната си мисия.

Кралят въздъхна уморено.

— Тъй като войната с някого — Франция, Холандия или Испания — е неизбежна, единственото, което остава, е смъртта ми… — Изсмя се, но смехът му бе горчив и напрегнат.

— Не знам от кого да се страхувам повече — от лекарите или от нападателите си. Пак ще говорим. — Прозя се и отпусна глава върху възглавницата си. — Косата на скъпата ми сестра, Минет, също бе черна като нюкасълски въглища и в очите й гореше изумруден огън — също като в твоите… точно като на майка ти.

На Амеран й се искаше да изясни странната му забележка, но не можа — той заспа. На устните му имаше лека следа от усмивка.

Двамата с Грей се поклониха на заспалия монарх и излязоха на пръсти от спалнята му, хванати за ръце.

Апартаментът на третия етаж в източното крило на огромния дворец надмина всичките й очаквания. Стаята не бе голяма, но бе изящно мебелирана. В нея имаше огромно огледало, инкрустирано със злато, тоалетна масичка с горно покритие от розов мрамор, махагонов гардероб и чифт красиви столове с високи облегала и бродирани розови пъпки върху възглавниците им. А леглото бе истинско чудо — никога не бе виждала нещо по-величествено. В продължение на осемнадесет години единственото й легло бе сламен дюшек върху студен, пръстен под. Това легло тук не бе легло за простосмъртни, а за богове. Драперии от сребристо и тъмночервено кадифе се спускаха от балдахина до пода.

Амеран прокара пръсти по многоцветния паун, вшит в центъра на леглото.

— Никога не съм виждала нещо толкова красиво. Ще се страхувам да спя на това легло от страх да не го измачкам.

Грей я обгърна с ръце и я притисна към гърдите си, като отпусна леко брадичка върху главата й.

— Животът без теб беше истински кошмар за мен. Благодаря на Бога, че тези дни останаха завинаги зад мен.

— Зад нас — поправи го тя, обърна се и притегли главата му. — Пред нас има още много вълшебни любовни нощи…

Грей я вдигна на ръце и я сложи нежно върху леглото.

— Никъде не пише, че това вълшебство може да се изпитва само през нощта.

Амеран със смях го дръпна на леглото до себе си. Грей смъкна мекия брокат на роклята й надолу и целуна леко петното й по рождение с форма на светкавица.

— Защо не показа на краля това доказателство за верността на думите ти?

Амеран поклати глава.

— Няма какво да доказвам на краля: той не притежава нищо, което да желая. — Ръцете й го обгърнаха стегнато. — Кралят не ми даде убежище от добросърдечие и любезност. Вината, която го измъчва, не идва от съжаление, че е измамил и изоставил мама. Измъчва го вина за бедите, навлечени на народа му… Боли го и от увереността, че собственият му край е неизбежен. — По устните й пробяга усмивка. — Той знае, че съм тази, за която се представям.

— Сигурно знае, че си му дъщеря — иначе не би те поканил да останеш в двореца — прошепна Грей в косата й.

— Кралят мисли, че моето присъствие тук ще му осигури безопасност още известно време — каза тя с буза, притисната до неговата.

Грей покри врата й с целувки.

— Ако желаеш, ще помоля за официална среща с краля, за да поискам ръката ти.

— Дали желая? Как може да питаш за това? — Целуна го продължително и страстно. — Нищо и никой няма да ни раздели отново. Обещай ми, Грей, обещай ми!

Грей със стон зарови глава между гърдите й.

— Веднъж вече бях глупак. Никога повече няма да повторя грешката си.

Бързи стъпки отекнаха по каменния коридор.

— Грей, о, Грей. Лорд Карлайл — извика женски глас. Грей отново изстена. Този път стонът му не бе предизвикан от удоволствие и радост.

— По дяволите! Докога ще ме преследва тази жена?

Амеран се разсмя. Никога по-рано не бе чувала този мелодичен глас, но знаеше на кого принадлежи.

— Трябва ли да ревнувам? Може би да — беше ми казано, че тя е най-голямата красавица в Британия.

— Както и в Европа и Новия свят. Само я попитай. С радост ще ти повтори това. — Грей посочи отражението на Амеран в огледалото срещу леглото. — Ето я най-красивата жена в целия свят и тя принадлежи само на мен.

Амеран се притисна към него.

— Ние си принадлежим един на друг.

— Грейсън! Грейсън! — продължи да се вика отвън.

Засмяха се тихичко, когато чуха вратата отсреща да се отваря само за да се затръшне гневно след миг.

— Няма ли да ме представиш на съперницата ми? — подразни го Амеран.

Грей я погледна със сериозни очи.

— Уверявам те, обич моя, ти нямаш съперница. Но дори и в живота ми да не съществуваше Амеран Мишол, никога не бих ухажвал и се стремил към любовта на великата дукеса. Целувката й се оказа смъртоносна за повече от една нищо неподозираща душа.

— Сигурно си запалил още повече любовта й, като си я отхвърлил. — Амеран смъкна още по-надолу роклята си и разкри хубавите си гърди, които веднага изпълниха ръцете на Грей. — Знам, че ще бъда опустошена, ако някога отхвърлиш моята любов.

— Това никога няма да стане.

Целувки задушиха смеха им и те се отпуснаха върху многоцветния паун, милваха се, дърпаха взаимно дрехите си, за да освободят пламналите си, нетърпеливи тела от тях…

Гласовете им се смесиха в любовната хармония на тихи стонове и любовни клетви, докато телата им се стопяваха, слети едно в друго, изгаряни в сладкия огън на любовта.

* * *

Амеран се събуди малко по-късно от почукване на вратата. Протегна ръка за Грей, но пръстите й напипаха само гънките, останали от тялото му. Спомни си с разочарована въздишка, че той се бе върнал на кораба за последен преглед на „Феър Уиндс“ преди падането на нощта. Беше тръгнал с обещание да вечеря с нея и да топли леглото й през нощта.

Сигурна, че пред вратата й е Грей, Амеран скочи от леглото, уви се в една от меките покривки на леглото и изтича да отвори вратата.

Усмивката на лицето й се вкамени.

Не бе необходимо представяне. Красавицата с бледо-руса коса, която се втренчи злобно в нея, можеше да бъде само онази, която Грей често наричаше „трън в очите ми“. Очите й имаха мек, сив цвят, но изразът им бе студен и отблъскващ като жестоката усмивка на устните й. Двамата с Гидиън можеха да бъдат съвършена двойка.

Амеран бързо дойде на себе си и придърпа по-стегнато меката покривка върху раменете си. Дукесата на Мороу бе наистина хубава, както се говореше. Имаше високо, гъвкаво тяло и разкошна гъста пшенично руса коса, която бе изтеглена в сложна прическа на върха на главата й. Скъпоценности красяха врата, ушите, ръцете и пръстите й. Създаваше впечатление на елегантна и изискана дама — както и на жена, решена да си взема от живота това, което иска, без да се замисля или обръща внимание на когото и да било.

Студеният й поглед се местеше от Амеран към разбърканото легло и обратно.

— Искам да говоря с лорд Карлайл.

— Както виждаш, той не е тук — отговори смело Амеран. Трудно можеше да бъде сплашена, но знаеше, че дукесата на Мороу ще им бъде — както Гидиън — труден враг.

Констанс се втренчи грубо в тялото на Амеран.

— Наистина си хубава, както казва Гидиън. — Очите й излъчваха омраза. — Но те предупреждавам: Грей принадлежи на мен и аз няма да разреша на никого да ми провали плановете, които съм направила за двама ни. Надявам се, че съм достатъчно ясна.

Амеран не отстъпи пред прегарящата омраза на погледа й. Животът й я бе изправял пред много по-страшни противници от Констанс.

— Смятам, че по този въпрос трябва да разговаряте с лорд Карлайл.

— Ти ми го открадна и аз си го искам обратно. — Погледът на Констанс не бе много различен от този на Сибил, когато беше обхваната от беса на омразата си.

— Грей не е предмет, за да бъде притежаван — заяви тя спокойно на дукесата. — Той има право сам да направи избора си.

Дукесата сгърчи лице в ледена усмивка и насочи дълъг пръст, украсен с червен скъпоценен камък, в лицето на Амеран.

— Напусни Уайтхол утре, или ще те унищожа.

Амеран дори не мигна.

— Много са се опитвали да го направят и не са успявали. Не вярвам, че ти ще имаш по-голям успех от тях.

Констанс я заплю — точно както правеше майка й в някой от бесните си припадъци.

— Стой настрана от пътя ми, блуднице. Вещица! Посмей да пресечеш пътя ми — и ще се погрижа да изгориш на кладата!

Обвиненията й извадиха Амеран от равновесие. Вещица? Откъде можеше да знае? Само кралят и Грей… и Гидиън! Гидиън, разбира се!

— Ако ме мислиш за вещица, внимавай какво говориш — бавно каза Амеран, като подчертаваше всяка дума. — В противен случай ще те омагьосам. А сега си върви. Уморена съм от разговора ни. — Погледна демонстративно към леглото. — Грей ще се върне скоро и аз искам да го посрещна добре отпочинала.

Констанс гневно напусна стаята, но не преди да хвърли на Амеран унищожителен поглед.

Амеран тръшна шумно вратата зад нея, но веднага подви колене и се смъкна на пода. Коленете й трепереха, а сърцето й лудо биеше от неочакваната среща с жената, която й бе обявила война. Дукесата на Мороу бе много по-опасна от представите на Грей за нея… А ако Констанс и Гидиън се окажеха съдружници, а не врагове, както заявяваха, че са, двамата с Грей бяха в много по-голяма опасност, отколкото той предполагаше.