Жолийн Прюит-Паркър
Амеран (3)

3

Лодката се приближи до кораба и Грей хвърли въжето на някакъв моряк, наведен над перилата. Амеран игнорира демонстративно предложението му за помощ — което прозвуча като още една от командите му — и започна да се изкачва по въжената стълба, спусната от кораба. На половината път нагоре краката й се замотаха в степенките, тя се залюля, спъна се и едва не изгуби равновесие. Грей протегна ръце и й помогна да се закрепи. Силните му длани плътно обхванаха бедрата й и тя едва не се разтопи от допира им, но бързо се съвзе и се дръпна настрана.

— Не се страхувай. Няма да те оставя да паднеш.

Думите му бяха ласкави и успокоителни. „Не се страхувай — й беше казал той онзи последен ден, прекаран заедно. — Никога повече няма да имаш причина да се страхуваш. Аз ще те закрилям с живота си. Кълна ти се.“

Почти го чуваше как отново казва тези думи.

Не! Не! По-добре беше да не си спомня.

Амеран ускори изкачването си — опитваше се да избяга от обсега на ръцете му. Скалите, по които се бе катерила цял живот, бяха много по-стръмни и много по-застрашителни. О, защо му разреши да събуди отново болезнените спомени!

Въпреки мълчаливия й протест силните му ръце я задържаха още веднъж. Краката й все повече губеха стабилността си.

Най-сетне тя се прехвърли над перилата и скочи на палубата на „Феър Уиндс“, преди той да успее да й предложи отново услугите си.

Екипажът на кораба себе подредил в редица на палубата. В нея се взираха кисели, намръщени лица и враждебни очи.

Зачуди се защо я гледат с такава открита враждебност. Може би чувстваха отвращението на капитана си към поставената му задача…

Амеран бързо огледа тълпата от мъже за Гидиън и въздъхна с облекчение, когато не го откри между тях. Предпочиташе да се изправи сама срещу всички тях, отколкото да срещне погледа на мъжа, който я бе измъчвал с такава наслада.

Реши да не се поддава на провокациите на нахалните втренчени погледи на моряците и зле прикрития смях, който достигаше до нея, докато минаваше между тях. Вървеше с високо вдигната глава и когато ги поглеждаше, очите й гледаха точно толкова враждебно, колкото и техните.

Появата на Грей на палубата беше посрещната с гръмогласен рев. Усмивка съживи лицето му, но тя веднага изчезна, щом забеляза погледа й. Лицето му се смръщи и стана някак си дистанцирано. Заповяда да вдигнат котва и й даде знак да го последва.

Амеран вървеше на няколко стъпки зад него, плътно обвила около себе си пелерината му. Нарочно забави още повече стъпките си, за да запази разстоянието между тях. Екипажът на „Феър Уиндс“ я караше да се чувства неудобно, но тя се чувстваше не по-малко притеснена от мъжа, когото някога бе обичала с цялото си сърце и душа. Не смееше да погледне настрана, докато вървеше между хората му. Усещаше наглите им и многозначителни погледи, чуваше гладно примляскване на устни, подигравателен смях… Един от моряците подхвърли нещо за личните запаси на краля.

При тази забележка Грей се обърна рязко и изгледа хората си c унищожителен поглед. Мъжете се разпръснаха и отидоха да си гледат работата.

Грей вдигна люка в центъра на палубата и й даде знак да го последва надолу по тесните стълби. Подаде й ръка, за да й помогне, но Амеран не му обърна внимание.

— Ще останеш в моята каюта. — Гласът му не оставяше място за възражения.

— Не желая да създавам грижи на никого — каза тя с фалшива загриженост.

— Няма такава опасност. Уверявам те — отговори той, без да направи опит да прикрие горчивината в гласа си, — аз често спя горе в хамак като хората си.

Амеран отказа да го погледне. Колко лесно само се бе освободял от нея, когато тя престана да представлява интерес за него!… Колко глупаво от нейна страна, че не успя навреме да прозре истината за него!

Грей отвори вратата в края на коридора под палубата. Обзавеждането беше спартанско: вградено легло към едната стена, маса — към другата. Върху масата лежеше голяма книга, подвързана с червена кожа, и колекция от месингови навигационни инструменти и уреди, каквито имаше и в нейната собствена колекция. В центъра на стаята се намираше огромен черен сандък с позлатени ключалки и катинари. Капакът беше вдигнат и Амеран хвърли любопитен поглед към него. Сандъкът преливаше от атлаз и коприна с всички цветове на дъгата.

Грей й обърна гръб и записа нещо в дневника си.

— Сигурен съм, че ще намериш в сандъка нещо по вкуса си — измърмори той едва чуто.

Амеран се престори, че не го чува, и коленичи до сандъка. Страхуваше се да докосне разкошните рокли в него. Протегна боязливо ръка и измъкна от купа копринена рокля със свежата зеленина на ранни ябълки и я погали с копнеж. Докосна леко буза до коприната.

Нещо я накара да вдигне очи. Улови погледа на Грей, който я наблюдаваше с усмивка. Загрубялото му лице отново й напомни лицето на мъжа, когото някога бе обичала.

Думите се спряха в гърлото й.

— Никога не съм виждала толкова елегантни дрехи. Кралят ли ми ги изпраща? — Грей стисна челюсти отново и кимна рязко. — Колко мило — продължи Амеран тихо. — Какво трогателно внимание. — Тя порови в сандъка, изтегли бледосиня рокля от фин атлаз и стаи дъх. — Колко е красива! — Погледна разкъсаните остатъци от дрехите на себе си и се засмя. — Едва ли ще мога да бъда представена на английския крал в подобни дрипи.

Грей затръшна дневника си с яростно изсумтяване. Пристъпи гневно към нея с ръце, свити в юмруци, и изпепеляващ поглед в очите, който изгори плътта й. Сърцето му бясно пулсираше в гърлото му.

За миг на Амеран й се стори, че ще вдигне ръка срещу нея и ще я удари. Тя се изправи в гордо предизвикателство пред него. Нямаше да му направи удоволствието да я види как се свива от страх.

Грей с все сила ритна сандъка. Капакът се затвори с трясък. Той издърпа грубо бледосинята рокля от ръцете й и я разкъса на две.

Амеран отскочи стреснато назад. Очите й го предизвикваха да я удари. Едва се сдържаше да не го срита на свой ред — той не заслужаваше нищо друго! Как смееше да бъде толкова зъл! Не бе направила нищо, за да го нарани. В края на краищата той беше този, който бе обещавал, без намерение да изпълни някога обещанията си.

— Стой тук. В никакъв случай не си показвай носа на палубата — каза той веднага щом възстанови самообладанието си. — Достатъчно ли съм ясен? — запита той през стиснати зъби.

— Съвършено ясен. — Проследи го с поглед, докато отиваше към вратата. Не можа да се сдържи повече. — Защо ме презираш? Не съм направила нищо, с което да спечеля омразата ти. Не заслужавам да бъда третирана като престъпница.

Той бавно се обърна към нея. Не каза нищо, но изразът на лицето му беше повече от странен.

Амеран веднага съжали за спонтанната си реакция. С избухването си му бе доставила удоволствието да разбере, че все още владее сърцето й. Обърка се допълнително от стреса и смута, който прочете на лицето му.

Пое дълбоко дъх. Нямаше място за отстъпление. Бе настъпил моментът за обяснения и отговори — каквито и да са те и колкото и дълбоко да я наранят.

— Да те презирам? — прошепна Грей. — Не мога да те презирам, дори и да се бях опитал… А Господ знае, че се опитвах. Та аз те обичах…

Амеран неволно протегна ръка към масата, за да се задържи на крака. Не бе подготвена, а и не очакваше подобно признание. Той я обичаше! Беше я обичал! Какво бе направила, че го предизвика да я изостави? Трябваше да й каже — сега, преди да бе загубила и последните остатъци от чувството за собствено достойнство и самоконтрол.

Грей мълчеше. Но сините му като морска шир очи не се откъсваха от нейните и изгаряха душата й. Този поглед й бе добре познат — когато я беше молил да се върне в Англия с него, я бе гледал със същата молба в очите.

Погледите им се вплетоха един в друг в синьо-черна светкавица. Колкото и да се мъчеше, не можа да се освободи от магията на очите му и още веднъж се превърна в тяхна пленница — както толкова често в миналото…

Горещи сълзи се стичаха по лицето й, пареха бузите й. Нищо не можеше да ги спре. Трябваше да го попита. Трябваше! Иначе никога нямаше да узнае истината. Успя да възвърне гласа си, но коленете й се подгъваха.

— Ако наистина си ме обичал, както каза, защо ме предаде? Защо ме изостави?

— Аз да съм те предал? Да съм те изоставил? — Грей пристъпи към нея, спря се и протегна ръка, за да се опре на стената. — Но ти ме предаде. Ти ме напусна.

Двамата се втренчиха един в друг зашеметени — всеки се опитваше да разбере обвиненията на другия.

— Казала си на Гидиън, че никога не си имала каквото и да било намерение да се върнеш в Англия с мен — съобщи Грей след продължително, мъчително мълчание. — Казала си му, че не означавам нищо за теб. Бил съм само малък каприз, нищо повече от опит за бягство от скуката на селския живот.

— Mon Dieu! — Краката на Амеран се подгънаха и тя седна върху капака на сандъка. — Така ли ти каза Гидиън?

— Как можа да му повярваш? Как можа да си тръгнеш, преди да чуеш тези думи от мен самата?

— Никога не съм допускал възможността Гидиън да ме лъже. — Гласът му бе озадачен, сенки помрачиха лицето му. Грей вторачи неподвижен поглед през кръглото прозорче на каютата — като че ли морето можеше да му предложи отговорите на въпросите, които го измъчваха. — Защо? Защо ще ме лъже? Знаеше какво голямо значение имаше ти за мен. Всичко останало престана да изглежда важно от деня, в който те срещнах: титлите, земята, богатството — те не означаваха повече нищо… Всичко, което изглеждаше толкова важно за живота ми, загуби значението си в сравнение с теб.

Сега Амеран плачеше с радостни сълзи. В края на краищата се оказа, че Грей не я беше изоставил — двамата бяха жертва на предадено приятелство и доверие. Нямаше повече задръжки да разкрие сърцето си пред него.

— Не ми се живееше, след като напусна… Молех се да умра, за да се спася от страданието, което ми причиняваха спомените за времето, прекарано с теб — те не ме оставяха на мира нито за миг… — Амеран се усмихна щастливо с треперещи устни. — Само през нощта, когато изпълваше сънищата ми, бях в мир със себе си и света… Ужасът на болката се връщаше при мен с първите лъчи на слънцето… Дните без теб се превръщаха във вечност.

Грей галеше раменете й със старата, добре позната нежност.

— В деня, в който трябваше да отплуваме за Англия, не можах да дойда за теб, както бях обещал. Силна треска и болки ме задържаха на легло. Помолих Гидиън да отиде за теб и майка ти — той обеща да ви доведе на кораба. Унесох се в дълбок сън и когато се събудих, бяхме вече вкъщи. Гидиън ми каза, че си ме направила на глупак. Била си му признала, че никога не си ме обичала… Той се присмиваше над желанието ми да споделя живота си с теб. — Веждите му се сгърчиха в мъчителна агония. — Каза ми също, че си го поканила в пещерите, за да му подариш радостите, които си дарила на мен.

— Лъже! — възкликна буйно Амеран. — О, ако някога получа шанса да сложа ръце около врата му, ще го удуша на място! — Обърна се стреснато към Грей. — Но ти не му повярва, нали, Грей?

Той поклати глава.

— Бях твърде слаб, за да се боря с него. Ако не бях свален на легло от това странно заболяване, никога нямаше да се случи така и ние щяхме да бъдем заедно последните три години…

Амеран наведе глава. Усещаше топлината на дъха му върху бузата си. Как да му каже, че причината за разкъсващата болка, през която бе преминал, бе проклятието на майка й? Никога нямаше да й повярва. О, имаше толкова много неща, които трябваше да му каже… за мама… за бебето… но не, не сега. Ще имат достатъчно време по-късно.

Грей коленичи пред нея. Взе нежно малките й ръце в своите големи, топли ръце и се вгледа с обич във всеки от пръстите й, преди да заговори.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш, за деня, в който се загубихме един друг.

Амеран въздъхна. Спомняше си ясно всичко — нищичко не беше забравила. Бяха изминали цели три години, но тя си спомняше и най-малката подробност от срещата си с Гидиън така живо, като че ли се бе случила вчера…

— В мига, в който видях Гидиън, разбрах, че нещо не е наред — започна тя, като държеше здраво ръката на Грей. — Страхувах се, че си се разболял, и отчаяно исках да съм с теб, но Гидиън ми се изсмя в лицето и каза, че си нямал куража да дойдеш сам и си изпратил него да ти разчиства бакиите.

— Да ми разчиства бакиите? — извика гневно Грей. — Така ли каза? Ще го убия за това.

Амеран се опита да го успокои.

— Тихо, скъпи. Това е минало. Важното е, че отново се намерихме.

Грей я целуна по бузата.

— Да, права си, намерихме се отново, но ако не беше човекът, когото считах за брат, никога нямаше да бъдем разделени един от друг. — Пое дълбоко дъх. — Моля те, продължи разказа си. Обещавам да не избухвам.

Думите на Амеран бяха изпълнени с болката на спомена.

— Гидиън ми каза, че никога не си ме обичал и не си имал намерение да спазваш обещанията, дадени в момент на страст.

Грей удари с юмрук дланта си.

— Ще го накарам да заплати за страданията и на двама ни!

Очите й се спряха на кръста, който бе носила някога.

— Каза ми още, че трябва веднага да върна кръста, който съм била откраднала от теб.

— Откраднала от мен!? — Грей поклати глава в недоумение. — Но той знаеше, че съм ти го дал. Знаеше колко страстно те обичах, колко много исках да те отведа с майка ти в Англия. Той знаеше чудесно всичко това! Накарах го да обещае, че ще те доведе при мен, и той се закле да го направи! — Въздишката на Грей беше дълга и мъчителна. — Мили Боже. Не мога да повярвам това за Гидиън. Защо именно Гидиън, човекът, на когото се доверявах най-много! Беше ми приятел. Беше ми като брат. Как можа да вбие клин между нас?

Грей мълча дълго време, потънал в мислите си. Амеран също мълчеше — можеше да си представи бурята в сърцето му…

Гласът на Грей се смекчи.

— Знам, че ти няма да ме лъжеш. — Лицето му се просветли и той я изправи на крака. Загрубелите пръсти погалиха бузите й с вълшебната нежност, от която някога се бе опивала. — Бедна моя любима. Разбира се — как би могла да си помислиш нещо друго, освен че наистина съм те предал? След всички тези лъжи, какво друго може да си помисли човек? Не бих те обвинявал, ако си пожелала и смъртта ми.

— О, не, не, никога! Независимо от раздялата ни, никога не престанах да те обичам. Опитвах се, да — признавам това. Болката, която ми нанесе Гидиън, беше ужасяваща, но аз пак те обичах. Продължавах да те желая и да се нуждая от теб всеки час, всяка минута. — Ръцете й се вплетоха стегнато около врата му и Амеран зарови глава в рамото му. — Обичах те тогава, обичам те и сега, Грей. — Държеше се с все сила за него. Никога повече нямаше да допусне да се раздели с него. — Не можем да изправим злините, нито да върнем обратно изгубените дни… Трябва да обърнем гръб на миналото. Важното е, че отново се намерихме един друг — напук на всички бариери между нас! Какво означават три години в сравнение с цял един живот?

Грей я притисна към себе си, сърцата им биеха като едно.

— Всяка сутрин се събуждах с мисълта за теб — ти беше последната ми мисъл, преди измъчената ми душа да потъне в тежък сън… Тези три години бяха истински ад за мен — и единствен аз съм виновен за страданията и на двама ни… Какъв глупак съм бил само да приема думите на Гидиън без капка съмнение. Трябваше да се върна във Франция, когато се възстанових — но не! — бях твърде горд, за да направя това. Вярвах на Гидиън, признавам си със срам. Вярвах му изцяло. Каква неописуема болка само причиних и на двама ни поради собствената си глупост!

— Не, не, скъпи мой… — Устните й леко докоснаха неговите. — Не си имал причина да подозираш, че Гидиън те мами. Години наред е бил твой най-доверен приятел.

— Да, но в дъното на сърцето си знаех, че ти не си способна на това — бях те опознал, ти бе моят избор за цял живот… Толкова пропиляно време… — Бузата му ласкаво галеше нейната. — Толкова пропиляно време — но сега, когато те намерих отново, скъпа моя Амеран, кълна се, че никой — дори и самият крал! — няма да може да ни раздели отново!

— О, Грей! Скъпи, любими Грей, обичам те толкова много!

— Обичам те, Амеран. — И той я целуна с наслада, бавно и нежно.

Нежността му запали огън в кръвта й. Единственото й желание бе да се претопи напълно в него… Само той можеше да уталожи бурята, която бушуваше в душата й…

В отговор на мълчаливата й молба Грей я целуна страстно и пламенно…

— Не мога да преброя нощите, през които съм лежал буден и съм преживявал отново и отново кратките, сладки мигове от нашата любов — прошепна той между целувките.

— Както и аз…

— Загубихме златно време заради собствената ми глупост…

Амеран погали лицето му. Не бе забравила нито една черта — любимото лице беше врязано в паметта й. Суровото напрежение от изминалите няколко часа беше изчезнало — останало бе само изпълненото с обич изражение на мъжа, който й се бе клел във вечна любов.

— Вече няма да има пропилени часове. — Хвана го за ръка и го поведе към леглото, изненадана от собствената си смелост. Но огънят, който я изгаряше отвътре, не можеше да чака нито миг повече. Искаше го! Желаеше го с всяка частица от тялото си, гърчеше се в дива жажда, която можеше да бъде задоволена само когато се превърнат в едно цяло…

Знаеше, че и Грей изпитва същото.

Отпуснаха се на леглото със смях, преплели ръце и крака. Всеки се опитваше да освободи другия от дрехите, които ги разделяха, обсипваха се взаимно с любовни клетви.

Грей захвърли пелерината й настрана и нежно смъкна роклята й надолу до кръста.

— Какъв глупак бях само! Никога няма да си простя — шепнеше той, докато устните му търсеха път към топлия огън на гърдите й. Когато ги пое в устата си, те станаха твърди като камъчетата по брега…

Бързи, сръчни пръсти освободиха връзките на ризата му. Ръцете й се гмурнаха под нея, плъзнаха се по гладките мускули, галеха ги, притискаха ги, милваха ги — точно както бе правила в сънищата си през изминалите три години. Плътта му бе твърда, но трептеше от допира й.

— Не е твоя грешката. Не трябва да се самообвиняваш. — С мъка изричаше думите, дишаше бързо и накъсано. — Беше… предаден от един мъж… чието приятелство и доверие… си споделял… от много…

Амеран прехапа устни, за да задържи стоновете на удоволствие, а то се усилваше с всеки негов допир… Грей дърпаше нетърпеливо роклята й — коприната се плъзна надолу по краката й.

Колко нощи само бе мечтала за този миг! Усети втвърдяването на члена му — искаше й се да разкъса бричовете му и да го освободи… Едва ли някога е имало екстаз по-сладък!

— О, Грей, скъпи, любими Грей!… Прекалено прекрасно е, за да бъде истина! — Той бе неин, неин завинаги! — Не сънувам, нали, любими мой, скъпи Грей? Моля те, кажи ми, че това не е плод на въображението ми!

Той прокара език надолу по гърдите й. Пръстите му го последваха игриво.

— Ако сънуваме, любов моя, моля се никога да не се събуждаме.

Срита панталоните си настрана, скоро ги последва и ризата му.

Ако никога не бяха се разделяли, може би щяха да проявят по-голямо търпение. Изгаряща от годините незадоволен копнеж, Амеран го обгърна с ръце и го притегли върху себе си. Той влезе рязко в нея. Изпита болка — сякаш я обладаваше за първи път, но тя беше кратка и, о, колко неописуемо сладка!

Подтикна го със стонове от удоволствие да я обладае с още по-голяма сила и той навлезе по-дълбоко в нея. Самата тя се повдигна леко, за да го посрещне и всмуче в себе си с еднакви по сила движения. С пръсти, вбити в гърба му, тя се давеше в море от бурно желание, което само той можеше да задоволи. Захапа рамото му — струваше й се, че радостните й викове ще прозвънтят над палубата… Но не можеше да сдържи възторга си — беше чакала толкова дълго часът на абсолютно блаженство отново да я залюлее върху горещите си вълни и да я покори! Сега този час беше настъпил и тя не можеше да чака повече.

— О, Грей, Грей, любими Грей, скъпи — стенеше тя отново и отново. Тялото й не й принадлежеше повече — бе загубила напълно контрол над него. С дрезгав вик Грей направи последен тласък… експлодира в нея… и се отпусна безпомощно, изгубил и последните останки от енергията си.

 

Минаха часове, преди някой от двамата да дойде на себе си и се раздвижи.

Амеран покри белега от рана на бузата му с кратки целувки.

— Не смеех да отворя очи — страх ме бе, че няма да те намеря до себе си…

— Никога повече, любов моя, никога повече моето място до теб няма да остане празно — прошепна той изтощено.

Амеран се отпусна обратно в леглото с доволна усмивка. Какво вълшебство бе да държи Грей в прегръдката си! Ако можеше само да го задържи в ръцете си завинаги…

Когато малко по-късно той се опита да се отдръпне от нея, тя го притегли обратно към себе си.

— Не се движи, обич моя. Ти си точно там, където ти е мястото — завинаги.

Грей отпусна глава на рамото й. Не каза нищо, но ритъмът на дишането му се промени. Челюстта му отново се стегна и още веднъж той се вторачи с неподвижен поглед в пространството, потънал в мисли.

Амеран изчака — не смееше да го заговори, но когато смръщеното му лице не се отпусна, запита го тихо:

— Какво те тревожи, скъпи?

— О, скъпа моя Амеран… Каква зловеща шега ни изигра съдбата… Никога не съм предполагал, че може да бъде Толкова жестока…

Амеран обърна глава, за да не види сълзите й. Гъстите й мигли бързо затрепкаха. Онова, което се опитваше усърдно да прогони от мислите си, отново се върна, за да хвърли тъмни сенки върху щастието й. През тези дълги три години времето беше замряло за нея. Но това не означаваше, че същото може да се каже и за Грей… Вярваше му с цялото си сърце, че никога не е престанал да я обича — но той беше мъж и неговите желания и нужди бяха по-силни и По-неконтролируеми от нейните… Без съмнение, Констанс беше причината за мрачното му настроение му. Констанс, Херцогинята на Мороу… А къде остава тя? Това смръщено лице отразяваше чувството на вина за извършеното преди малко предателство към жената, за която се бе оженил по време на дългата им раздяла… Как ще понесе удара от това, Което той много скоро ще й каже? Би било много по-леко да потъне в гроба си без отново преживяното блаженство, отколкото да разбере, че радостта от прегръдките му никога повече няма да принадлежи само на нея…

— Ако посмее да те докосне дори само с пръст, кълна се, ще го убия с голи ръце.

Бързо отвори очи. Добре ли беше чула? За какво говореше той? Кого искаше да убие с голи ръце?

— И не ме е грижа дали е крал на Англия — ще го убия, ако се опита да те направи своя любовница.

Амеран бързо седна в леглото, напълно объркана. Правилно ли беше разбрала думите му? Сигурно не.

— Грей, за какво говориш?

Той само повтори клетвата си.

— Ще го убия.

— Кралят да ме превърне в своя любовница? — запита тя учудено. — Може и да съм извънбрачно дете, но това не променя факта, че съм негова дъщеря.

Грей отвори уста от изненада. Обърна се към нея и я погледна замаяно.

— Негова дъщеря?

— Той не ти ли каза?

Грей прокара пръсти през косата си.

— Казано ми бе, че ми предстои много важна задача. Трябваше да отида до село Мер на френския бряг и да потърся новата френска любовница, която му дава крал Луи. Името й бе Амеран Мишол. Молих го да изпрати Гидиън или някой друг от офицерите си. Не можех да понеса мисълта да извърша това аз, измъчван от спомените за часовете, прекарани заедно… Но кралят каза, че няма да изпрати никой друг освен мен.

— Аз? Негова любовница? Не разбирам. Защо кралят ще ти разказва такава смешна история? Нямам думи — негова любовница, представи си!

Но в следващия момент причината, поради която кралят се бе опитал да скрие истинската й идентичност, й стана ясна, но тя не спомена нищо на Грей. По-късно. Ще има достатъчно време да му разкаже за странните деяния на майка си, които крал Чарлз беше изпитал върху себе си и познаваше добре. Без съмнение той нарочно разпространяваше слуха, че изпраща свой офицер до Франция за още една любовница — явно вземаше мерки против онези в двореца, които може би все още си спомняха за онази злобарка, Сибил Чандлър, и ще протестират срещу присъствието на дъщеря й между тях.

— Защо преди три години не ми каза, че си дъщеря на краля?

— Самата аз научих това едва миналата зима — на смъртното си легло мама ми каза за любовната си връзка с Чарлз по време на изгнанието му във Франция. Когато е бил възстановен на трона си, той я оставил с обещанието, че ще изпрати хора за нея и ще я направи своя кралица, но обещанието му останало само на думи… — Амеран му показа рожденото петно на дясното си рамо. — Един път ти спомена, че и кралят има подобно петно на същото място. Не е просто съвпадение, че и аз го имам…

Грей кимна.

— Спомням си.

— Мама каза, че трябва да отида в Англия и да го покажа на краля — тогава той ще знае, че казвам истината. От миналата зима пиша писма на краля, моля го да ми даде убежище в Англия. Когато ми каза, че те е изпратил да ме заведеш в Англия, знаех, че е повярвал на писмата ми.

— Защо тогава не ми каза истината? — запита Грей. — Доверявал ми се е много пъти и аз никога не съм го предавал.

Амеран сви рамене.

— Може би е решил, че е по-добре да не се знае за любовната му връзка с една обвинена вещица, осъдена на изгаряне на клада. Не съм споменала за нея с подробности в писмата си — страх ме беше съветниците му да не ги отворят преди него. Описвах само обстоятелствата на раждането си.

— Майка ти е била обвинена в магьосничество?

Амеран кимна тъжно.

— Кромуел решил тя и всички като нея, било то добри или зли, да бъдат изгорени на клада. Мама успяла да избяга в навечерието на екзекуцията си — отишла в двора на Крал Луи, където леля ми била шивачка на кралицата.

Разказа на Грей всичко, което знаеше за любовната връзка между майка си и заточения крал на Англия и как е спасила лицето и живота му, когато перуката му пламнала.

— Когато в двореца се разпространили слухове как мама е издухала пламъка от лицето на Чарлз, всички започнали да се страхуват от нея. Страхували са се, че тя може да им направи някакъв вид черна магия. Мама била изгонена от двореца — изхвърлена без защита, без дом… Беден, добросърдечен рибар я съжалил, застанал между нея и суеверните си съседи, които хвърляли отговорността за всяко нещастие в селото върху нея… Мама се омъжила за него.

Мускулестите му ръце я взеха в стегната прегръдка и Грей се опита да прогони с целувки тъгата на спомените й.

— Какъв ужасен е бил животът ти, бедна ми, скъпа Амеран. А аз съм по-долен и от канален плъх, че те изоставих точно тогава, когато имаше най-голяма нужда от мен. Когато си помисля, че ако не беше кралят, може би никога нямаше да…

Амеран го принуди да замълчи с целувки. Бе прекалено мъчително да се мисли за такава възможност.

— Шшт, скъпи. Не мисли за миналото. През остатъка от дните ни ще бъдем заедно и това е най-важно. — Усмивката й изчезна при мисълта за дукесата на Мороу. — Времето не намали страстта ти към мен, нали?

— Как изобщо може да си помислиш това? — прошепна той в ухото й.

— Но… Констанс? — Трябваше да знае истината, колкото и да боли, повтаряше си тя, докато чакаше отговора му.

Грей отметна назад глава и се изсмя гръмогласно.

— Констанс? Тази жена беше трън в очите ми още когато съпругът й беше жив, а след смъртта му стана нетърпима. Констанс? Тя не представлява заплаха за нас, скъпа ми Амеран. Бедният херцог имаше последната дума едва когато умря.

— Тогава Гидиън…

— А, да, отново Гидиън, разбира се. Откъде другаде би научила името на Констанс? — яростен гняв запулсира в слепоочията му.

— Гидиън ми каза, че си влюбен в Констанс и имаш намерение да се ожениш за нея, поради което не можеш да ме вземеш със себе си в Англия.

— Гидиън е лъжец и аз ще си разчистя сметките с него веднага щом се върна в Англия. — Тъмносините му очи искряха от гняв. — Да предадеш приятеля си е непростима простъпка, независимо от причината, но да предадеш командира си не може никога да бъде нито простено, нито забравено. — Грей още веднъж я притисна към себе си и я задуши с целувките си. — Не допускай мисли за Гидиън или Констанс да помрачават щастието ни. Ако някой от тях произнесе една само дума, която да те разтревожи, ще имат вземане-даване лично с мен и мога да те уверя, че няма да покажа милост към тях.

Амеран се сгуши в извивката на ръката му. Най-сетне беше там, където мечтаеше да бъде. Блаженството от ласките и любовта му като че ли изтри дългите години на раздяла. Нищо повече няма да ги раздели. Как изобщо можа да престане да вярва, че той ще се върне при нея? Трябваше да благодари на краля не само за изтеглянето й от Франция: той й бе върнал и Грей…

Известно време Амеран не откъсна очи от заспалия до нея Грей. В крайна сметка съдбата се бе оказала милостива към тях: те издържаха мъчителните години на раздялата и бяха възнаградени с още по-силна любов отпреди.

Отново почувства събуденото желание в себе си и се притисна към него. Неволно движение към голото й бедро я убеди, че дори в съня си Грей я искаше със същата сила, с която го желаеше тя…

Разсмя се на палавите мисли, които затанцуваха в главата й. Ще се осмели ли да направи това? Не бе изминал и час откакто се любиха, а тя пак жадуваше за ръцете и тялото му…

Като внимаваше да не го събуди, тя леко отпусна крак върху мускулестото му бедро и зачака. Но той не отвори очи и тя склони глава на гърдите му.

Отначало устните й трепереха, докато захапваха леко твърдите като скала контури на гърдите му, но когато се спуснаха надолу по корема му, боязливостта й напълно изчезна. Знаеше какво иска и не се срамуваше да изучава Всички онези чудесни части от тялото му, които я даряваха С такова божествено удоволствие.

Жадните пръсти, трептящи от желание да дарят удоволствие, се впуснаха в смело търсене… Стегнатите мускули подскачаха при допира им… Още не я бе докоснал, а вътрешностите й горяха в огъня на страстта…

Погледна нагоре и видя, че той се бе събудил и изглеждаше като хипнотизиран от ласките й. Дишането му се беше ускорило, сърцето му лудо биеше.

Никой не промълви нищо — думите бяха излишни. Бляскави от страст очи разкриваха огъня в телата им, копнежите в сърцата им.

Буен огън бушуваше в нея. Мъчението, макар и сладко, ставаше все по-силно и по-силно. Не можеше да чака повече сам да потуши пламъците, които я изгаряха.

Водена само от неконтролираното буйство на страстта си, Амеран го вкара в себе си. И тогава той като че ли се събуди от хипноза — умели ръце обхванаха бедрата й и ги насочиха така, че удоволствието да бъде пълно… Двамата задоволяваха глада от дългата си раздяла — всеки от тях отговаряше напълно и изцяло на нуждите на другия…