Джоана Макпийс
Испанската награда (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Оказа се по-лесно, отколкото Мария беше предполагала. Когато Урсула се върна в стаята им, беше вече вечер. Тя прие разказа на Мария без подозрения, макар че беше много изненадана от предложението на сър Ричард.

— Не можете да се противопоставите, щом кралицата е дала изричното си съгласие. Горкият Уилям ще бъде извънредно разочарован…

Мария не посмя да погледне приятелката си в очите. Споменаването на това име беше толкова горчиво за нея…

— Още не съм приела предложението му.

— Но вие го обичате, Мария, това се вижда!

— Не знам какво изпитвам към сър Ричард. Знам само, че ме е страх от него.

Урсула поклати глава.

— Подчинете се на кралицата. Дръжте се любезно с него и се опитайте да спечелите време. — Тя целуна приятелката си с много обич и отиде да си легне.

Мария дълго лежа будна, размишлявайки над думите на Урсула. Да спечели време? За какво? За да дочака наследницата на Елизабет, която щеше да изпълнява желанията на сър Уилям? Тя побърза да отблъсне недостойните подозрения. Урсула не можеше да знае нищо за подлия план на заговорниците.

На следващия ден сър Уилям прояви извънредна загриженост за здравето на Мария, тъй като Урсула го бе уведомила за неразположението, което беше принудило приятелката й да напусне прибързано жилището му.

— Урсула ми съобщи и причината за тежката ви грижа. Желанията на кралицата са заповед за всички нас. Норууд се ползва със специалното й благоволение, а богатството му, макар да е завоювано с непочтени средства, му дава повече стойност в сравнение с мъжете, които разполагат със скромни средства.

Топлите летни дни минаваха бързо в оживени придворни забавления. Сякаш никой в кръга на кралицата не подозираше и най-малката опасност. Мария обаче имаше впечатлението, че някои от съветниците на кралицата, уведомени от Уолсингъм за готвещото се покушение, живееха — подобно на нея — със затаен дъх, в състояние на спокойствие пред буря. Мария винаги имаше странното чувство — все едно дали участваше в кралския лов на соколи, наблюдаваше мъжете, които играеха на топка, или танцуваше в задушната бална зала, — че очите й са постоянно приковани в богато облечените фигури на заговорниците. Бабингтън изглеждаше по-весел от всякога. Високият му глас често се издигаше в умело подбрани ласкателства. Дори да беше информирана за предателството му, кралицата не се издаваше с нищо, а приемаше зарадвано меденосладките му комплименти и флиртуваше като младо момиче, щастливо, че с чара си може да настройва мъжете един срещу друг.

Сър Ричард беше постоянно до Мария. Най-голямото й желание беше да повярва, че той търси компанията й заради самата нея, а не просто изпълнява отредената му роля в опасната игра, инсценирана от майстора Уолсингъм. Досега Норууд не беше поискал отговор на предложението си и Мария се стараеше да избягва тази тема.

Най-после тя можа да съобщи на сър Ричард нещо важно.

Един ден двете с Урсула бяха повикани при отговорничката за кралския гардероб и достолепната възрастна дама измери младите момичета със строг поглед.

— Нейно величество ви удостои с милостта да прекарате тази нощ в личните й покои. — Тя смръщи чело, за да покаже, че според нея двете млади дами с нищо не са заслужили такова благоволение. — Вие, Урсула, ще спите в самата спалня на кралицата. Вие, доня Мария, ще останете в приемната, ако стане нужда да се повика паж или офицер от охраната, защото кралицата никога не бива да остава без придружители.

Мария усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Дали Уолсингъм беше заложил този капан, за да залови Уилям Лестър и съучастниците му? Размишленията й бяха прекъснати от веселото бъбрене на Урсула, която беше извънредно зарадвана от кралската милост.

— Вече си мислех, че кралицата изобщо не ме е забелязала. Вероятно днешната покана е признак на особен интерес, а може би дори на планове за годеж. Спомняте ли си как ви повика лично, за да ви съобщи за предложението на сър Ричард? Може би сега ще направи същото и с мен…

— Наистина ли желаете да ви продадат като стока на някой мъж?

Урсула смръщи носле.

— Зависи от годеника. — Лицето й пламна от смущение. — Има един или двама джентълмени, които в последно време се държат много внимателно с мен.

— Така например мистър Кристофър Рудингтън, с когото танцувахте толкова често. Започвам да мисля, че с радост ще го приемете за бъдещ съпруг.

Това беше само предположение, но очевидно Мария беше улучила в целта, защото Урсула беше едновременно зарадвана и смутена.

— Той е богат и красив. Но не вярвам, че майка му ще се съгласи. Тя е много изискана дама. Моля се кралицата да одобри нашата връзка и тогава никой няма да смее да се противопостави — завърши едва чуто тя. После избухна в тих смях и отиде да съобщи на брат си, който току-що беше влязъл в залата, за неочакваната кралска милост.

Мария проследи как двамата събраха глави и си зашепнаха съзаклятнически. Стори й се, че лицето на сър Уилям изрази изненада. Цялото му тяло се скова, сякаш беше получил извънредно важна вест. Непосредствената близост на сестра му до кралицата беше обстоятелство, което благоприятстваше злокобните му планове и не можеше да не му направи впечатление. Мария продължи да наблюдава младия Лестър и през останалата част на деня и вечерта разказа на сър Ричард, че го е видяла да разговаря оживено с Бабингтън. Двамата бяха излезли на разходка в розовата градина. Мария знаеше, че повечето дами са известени за предстоящия й годеж, и не се тревожеше от приказките им.

— Ако е вярно, че сър Уилям смята да използва сестра си за осъществяването на заговора, той няма да пропусне тази благоприятна възможност — отбеляза хладно Норууд, после се обърна и стисна силно студената ръка на Мария. — Вие също ще бъдете близо до кралицата. Боите ли се?

— А аз си мислех, че всичко е организирано от сър Франсис… — промълви плахо Мария.

— Това е и моето мнение. Той не ме е уведомил за намеренията си, но принципът му е лявата ръка да не знае какво прави дясната. Бъдете сигурна, че ще бъда до вас през цялото време, за да ви помогна при нужда.

— Но как, за бога? Покоите на кралицата се охраняват строго. Няма да пуснат нито вас, нито сър Уилям.

Норууд се усмихна с мрачна решителност.

— Ще намеря начин да се промъкна. Вярвайте ми, Мария.

Тя знаеше, че може да му има доверие, и въздъхна облекчено. Но когато се разделиха, внезапно осъзна, че той също ще се изложи на опасност, и страхът й се усили.

Вечерта кралицата обяви, че възнамерява да се оттегли рано.

— Имаме главоболие. Горещината и миризмата на мускус в залата за аудиенции Ни потискат. Не, останете си тук — обърна се тя към дамата, която трябваше да й свали парадната роба. — Доня Мария и другото малко диваче, Урсула Лестър, ще се справят сами. Ще им създам достатъчно работа, така доня Мария ще разбере колко по-добре е да управляваш собственото си домакинство, отколкото да прислужваш на владетелката си.

— Ваше величество знае, че за мен е голяма радост… Още преди Урсула да е успяла да увери кралицата във верността си, Елизабет започна да сваля накитите си и да ги подава на Мария.

— Мистрес Лестър, донесете ми кутията за бижута. Побързайте, момиче, няма да ви чакам цяла нощ! Да не мислите, че сме се оттеглили по-рано от обичайното, за да бъдем обслужвани от млади дамички, чиито мисли витаят някъде много далеч — при кавалерите им например.

Тя беше раздразнителна и капризна, отказа всички предложени й нощници и поиска да й донесат най-тънката, която намерят. Когато Урсула изпусна малката кутия с бижута, Елизабет я ощипа болезнено по ръката, после се настани в леглото си и започна сърдито да си вее с ветрилото, докато ругаеше с груби думи придворните, които цяла вечер й бяха натрапвали вниманието си.

Мария непрекъснато се питаше дали Уолсингъм бе уведомил кралицата за плановете си. Ако беше така, Елизабет беше загрижена за изхода на заговора не по-малко от останалите посветени. Мария беше развълнувана дори повече от Урсула, ръцете й трепереха и когато отнесе купичката с ароматизирана вода, която кралицата беше използвала, за да се освежи, разплиска половината. Урсула я погледна съчувствено и прошепна в ухото й:

— Може би това е голяма чест за нас, но те уверявам, че ще бъда много радостна, когато тази ужасна нощ свърши.

Мария потрепери от безименен ужас. Тези думи имаха пророчески смисъл. Тя избягна погледа на приятелката си и излезе навън, за да изпълни поставената й задача.

Най-после кралицата благоволи да си легне и двете момичета спуснаха завесите пред леглото. За Урсула беше приготвено походно легло до краката на кралицата, а Мария се приготви да прекара нощта в малката приемна. Консуело помогна на момичетата да се съблекат в една от тоалетните стаи, където шепотът им нямаше да пречи на кралицата. После дуенята се сбогува и Урсула се върна на поста си.

Мария хвърли бърз поглед към едрата, широкоплещеста фигура на алебардиста, който беше на служба, и изпита известно облекчение. Този мъж внушаваше сигурност. Лека-полека шумовете в палата заглъхнаха. Единственият звук, който долиташе откъм коридора, бяха тежките стъпки на стражата, която вървеше напред и назад пред вратата на кралицата. Струваше й се невъзможно заговорниците да проникнат в самата спалня на кралицата, но ако наистина го направеха, хората на Уолсингъм и сър Ричард нямаше да бъдат наблизо, за да й дойдат на помощ. Мария се молеше пламенно за живота на Нейно величество. Можеше само да се надява, че охраната на палата наистина работи така добре, както очакваше и изискваше Елизабет.

Малкото помещение беше абсолютно тъмно и задушно и Мария имаше чувството, че няма да издържи още дълго, макар да беше свикнала с високите температури в родината си. Наситеният с влага топъл въздух беше типичен за лятото в тази страна. Преди два дни се бе разразила страшна буря и Мария беше почти уверена, че тази нощ ще дойде следващата. Може би тя щеше да охлади малко въздуха.

Мария лежеше в тясното си легло и се опитваше да намери покой, но собственото й дишане отекваше оглушително в мрака. Идеше й да скочи и да вдигне тежките завеси от черно кадифе, за да пусне лунните лъчи в стаята. Тъмнината притискаше гърдите й. Тя се вслушваше напрегнато в нощните шумове, а по едно време не можа да издържи и седна, в леглото. Погледът й се насочи към тънката ивица светлина, която идваше от спалнята на кралицата, чиято врата беше само притворена и където свещите не угасваха през цялата нощ. Тя зачака страхливо Урсула да я повика, макар че звукът, който беше чула, без съмнение идваше от коридора. Мария посегна безшумно към кошничката до леглото, за да вземе кремъка и праханта и да запали свещ, когато силна мъжка ръка стисна китката й, а другата легна върху устата й, за да заглуши вика й.

— Тихо, мила, тихо! Не помните ли, че и друг път сте преживели подобно нещо? Тогава не ви позволих да викате и сега няма да ви позволя.

Мъжът свали ръката си от устата й и погледна в разширените й от ужас очи. Тя кимна с глава и се притисна отчаяно до гърдите му.

— Ричард! А аз си помислих…

— Разбирам. Нали ви казах, че ще бъда тук и ще ви пазя?

— А стражата?

Сър Ричард се усмихна криво.

— Онзи тип отвън беше много развеселен от настойчивото ми желание да прекарам нощта при любимата си. Не се бойте, скъпа, ако си позволи да раздрънка нощните ми приключения, ще го убия. Обясних му това с цялата възможна настойчивост.

— Вярвате ли му?

— Не вярвам никому, особено тази нощ — отговори мрачно Норууд. — А сега, скъпа, ще се наложи да споделим това тясно легло и да останем известно време съвсем близо един до друг, както преди месеци в изискания дом на чичо ви в Кадис.

Мария се притисна до гърдите му и притихна, вслушана в силните удари на сърцето му. Двамата лежаха прегърнати, с преплетени крайници. Изведнъж Мария разбра, че вече не се страхува, не я беше грижа дори за невинността й. Тя имаше нужда от Ричард и той дойде, за да я пази. Каквото и да станеше, двамата бяха заедно. Мракът, който ги обгръщаше, вече не криеше заплаха. Топлият му дъх погали бузата й и тя усети диво желание да впие устни в неговите.

Откъм коридора долетя шум, следван от тихи гласове. Сър Ричард прошепна в ухото й:

— Бъдете смела и се старайте да лежите съвсем тихо. Ще ви напусна за малко, но знайте, че съм наблизо.

Норууд изчезна така безшумно, че Мария се огледа смаяно. Беше готова да повярва, че близостта му е била само сън. Тялото й трепереше като в треска, но тя се постара да се овладее и се зави до брадичката.

Следвайки указанията на сър Ричард, Мария затвори очи и се престори на дълбоко заспала. В следващия момент някой влезе в стаята и по пътя към спалнята на кралицата се спъна в един стол. Чу се полугласна ругатня. Мария се постара да остане напълно неподвижна и да диша равномерно.

Непознат глас прошепна дрезгаво:

— Тук ли спи сестра ви?

— Не. Урсула ми каза, че ще спи в самата спалня на кралицата, за да й прислужва, ако стане нужда. Обясних на онези отвън, че ми е нужна частна аудиенция по много спешен случай. — Уилям Лестър беше толкова възбуден, че забрави предпазливостта и повиши глас.

— Коя е тази жена?

— Доня Мария, испанската лейди.

— Говорете по-тихо, ще я събудите!

— Не се безпокойте, тя има здрав сън.

— Ако все пак се събуди, трябва веднага да я накараме да замълчи.

— Няма да бъде необходимо.

— Кой определя какво да се прави, вие или аз? Вземете фенера и се убедете дали момичето наистина спи. — Непознатият говореше задъхано и Мария долови в гласа му трудно удържим страх.

Тя усети леката топлина на свещта по бузите си, когато Уилям поднесе фенера съвсем близо до лицето й.

Свето Дево, къде е Ричард? Ако тези хора открият, че не е заспала, щяха да й прережат гърлото, преди да е успяла да извика.

Първият мъж проговори успокоено:

— По всичко личи, че малката е пила от каната, която предадохте на сестра си за кралицата. Моля се на бога Елизабет да е била жадна и да е изпила поне половин чаша.

В гласа на Уилям Лестър се прокрадна нетърпение:

— Вече ви казах, че Урсула не подозира нищо за заговора и съответно нямаше представа, че във виното има опиум. Казах й да ме чака на вратата, но вероятно е заспала. Елизабет е настояла придворната дама да пие първа и това е естествено. Ако не беше толкова предпазлива, милата ни кралица щеше отдавна да се е простила с живота си. Ако и двете спят, това е още по-добре за нас. — Той млъкна за малко, после продължи: — В случай, че нещо се обърка, не бива да обвиняваме Урсула.

Спътникът му изпухтя презрително.

— Да не мислите, че Уолсингъм ще я изпусне от лапите си? Не бива да си позволяваме грешки. Харнрок и Тишбърн ще дойдат само след минута, първо трябва да се справят с постовете. Стойте до вратата, за да ги пропуснете, и да вървим в спалнята.

Мария чу лекото отваряне на вратата и спря да диша, защото едва забележимо движение непосредствено до леглото й възвести нова опасност. В гласа на сър Уилям имаше дива решителност:

— Тишбърн, останете тук и внимавайте за испанската лейди. Не искам да ни попречи. Макар да я харесвам, няма да й позволя да се намеси в решителния момент. Ако направи и най-малкото движение… — Заплахата остана недоизречена и Мария изпита панически страх.

Тя усети нечий горещ дъх върху лицето си и се потърси от отвращение. Миризмата не беше на вино, а на повръщано. Очевидно мъжът изпитваше смъртен страх и беше принесъл някои жертви.

В името на Светата дева, тя трябваше да стори нещо, за да предупреди кралицата! Ако Урсула беше дълбоко заспала, заговорниците щяха да извършат смъртоносното си дело и да изчезнат преди разсъмване. Мислите се блъскаха в главата й. Къде бяха постовете? Дали ги бяха пронизали коварно в гръб? Къде беше сър Ричард, дали сега бдеше в покоите на кралицата?

Мария не бе чула отваряне на врата, но съзнаваше, че в това малко помещение сър Ричард не можеше да се скрие в някой ъгъл. Светлината на фенера беше съвсем слаба, но въпреки това влезлите щяха да забележат присъствието му. Отчаяна, Мария се молеше за помощ. Уолсингъм беше заложил този капан и сега трябваше да залови заговорниците в мрежата си. Дано някой дойде, преди сърцето ми да е спряло да бие от страх, повтаряше си настойчиво Мария. От друга страна пък — ако дойдеха войници, животът й щеше бъде изложен на страшна опасност, защото мъжът, който бе останал при нея, ще се опита да я убие и влезлите нямаше да успеят да го обезвредят.

Изведнъж се разрази същински ад. От покоите на кралицата се разнесе див вик. Урсула ли беше? След това прозвуча гласът на Елизабет, издигна се над бъркотията и заповяда да се въдвори ред и тишина. В коридора отекнаха тежки стъпки. Един офицер даде отсечени заповеди, чу се звън на оръжие. Болезнен стон прониза мрака, последва го отчаян вик.

— Спасявайте се, Тишбърн! Предадени сме!

Значи Уилям Лестър беше още жив…

В следващата секунда Мария забеляза, че пазачът й е отместил поглед от нея. Тя извърна леко глава и наполовина видя, наполовина усети ужаса и объркването му. Инстинктивно се хвърли настрана и изби камата от ръката му.

Мъжът извика изненадано, но се овладя бързо и посегна да я улови. Мария се отбраняваше с всички сили. Загубил ума и дума, той я удряше, където свари, но тя не отстъпваше под дъжда от удари.

Мария съзнаваше, че той има само една възможност за бягство. Ако я вземеше със себе си като заложница, сигурно щяха да го пропуснат по коридорите и той щеше да спаси жалкия си живот. Кралската гвардия щеше да бъде принудена да стои бездейна и да гледа как отвличат една от придворните дами на Нейно величество, в противен случай похитителят щеше да я убие безмилостно.

Мария почти не забелязваше бъркотията в кралската спалня, защото беше съсредоточила всичките си сили да се брани срещу побеснелия нападател. След минута някой блъсна вратата зад гърба й, тя се стресна и Тишбърн се възползва от случая да я хване. Той я изблъска от леглото, после притисна гърба й до гърдите си и тя усети лудото биене на сърцето му. Босите й крака едва достигаха пода.

— Пуснете я веднага, нещастнико! Тя не може да ви помогне с нищо. — Сър Ричард говореше спокойно и решително. Видът му издаваше безстрашие и способност да се справи с всяка трудност.

— Върви по дяволите, Норууд! Ако не ме пропуснете да мина, ще й прережа гърлото!

— Обкръжен сте. — Изведнъж Норууд й се стори безкрайно уморен. — И къде ще избягате? Ние знаехме всичко и контролирахме положението от мига, когато кралицата нареди тази нощ да й прислужва мистрес Лестър. Знаехме точно кога и къде ще ударите. Всичките ви съучастници са заловени. Като заплашвате доня Мария, вие си правите лоша услуга, не разбирате ли?

— Вървете в ада, Норууд! Щом съм осъден, ще взема и нея!

Мария усети как камата се заби в гърлото й и разряза нежната й кожа. Тя не смееше да се помръдне, гласът отказваше да й се подчинява.

Дълбокият властен глас на Елизабет сложи край на бъркотията. Всички млъкнаха и се обърнаха почтително към влязлата кралица.

— Не го закачайте, щом така желае. Ако с доня Мария се случи нещо лошо, човекът, който не е изпълнил заповедта ми, ще плати с главата си.

Надигна се одобрително мърморене. От мястото, където стоеше, Мария можеше да види добре кралицата. Тя се беше изправила до леглото й, царствена и властна в скромната си лятна нощница, макар че липсата на обичайната перука разкриваше безмилостно посивелите коси. Застаряващата жена, която стоеше там без официална роба и бижута, без огромната дантелена яка и кралските принадлежности, беше тяхната кралица. В овладяната стойка на крехкото тяло личеше царственост, а вдигнатата ръка, която беше недвусмислено предупреждение за онези, които биха се осмелили да престъпят заповедите й, беше на истинска владетелка.

Мария откри Ричард непосредствено до кралицата, десницата му стискаше дълъг нож, насочен към сърцето на Тишбърн. След заповедта на кралицата той отстъпи крачка назад и Тишбърн въздъхна облекчено в ухото на Мария. Без да се бави, похитителят я обърна рязко към вратата и я заблъска към коридора.

Отново прозвуча гласът на кралицата:

— Стражи, пуснете го да мине! Направете, каквото ви казвам.

Мария не усещаше как се движи напред. Босите й крака се влачеха по гладкия под, тя се олюля и политна да падне. Ножът затрепери в ръката на Тишбърн, от гърдите му се изтръгна ядно проклятие и присъстващите заговориха полугласно. Мария различи уплашени стонове. Ръката на похитителя беше влажна от пот и той я изтри бързо в дрехата си, после подаде ръка на Мария да стане и двамата продължиха пътя си. За момент оръжието му остана далече от шията й. Младата жена хвърли ужасен поглед към безкрайния коридор. Изпълнявайки заповедта на кралицата, въоръжените стражи се разстъпваха, за да им сторят път. Зад тях — Мария не можеше да види това, но го усещаше — плътната редица мъже в ризници мъже се затваряше отново. Алебардистите бяха готови да се намесят при първия удобен случай.

Уолсингъм беше заложил капана си с изключително умение. Повече от дузина, вероятно цяло отделение алебардисти бяха повикани в покоите на кралицата. Ако Тишбърн не беше взел заложница, пътят му за бягство щеше да бъде отрязан.

Ами ако той напуснеше безпрепятствено палата и стигнеше до големия портал, какво щеше да стане с нея? Можеше ли да бъде сигурна, че ще я пусне на свобода, или ще я принуди да остане с него, докато се скрие на сигурно място?

Мария стисна здраво зъби и съсредоточи цялото си внимание върху непосредствената опасност. Трябваше да върви спокойно и да не се спъва повече. Острието на ножа отново беше съвсем близо до вената на врата й. Очевидно кралицата ценеше живота й достатъчно високо, за да даде възможност на един от заговорниците да избяга. Тази мисъл й вдъхна сила и поне малко утеха. Тя изпрати безмълвна молитва към Светата дева и смирено помоли за прошка. Тънката риза беше залепнала за мокрото й от пот тяло. Забравил всичко около себе си, мъжът продължаваше да я тласка напред.

Освобождението дойде така внезапно и неочаквано, че Мария се строполи на пода. Убедена, че ножът е свършил смъртоносното си дело, тя остана да лежи на дъските, скрила лице в ръцете си, малко учудена, че не изпитваше болки. Не беше чула нито звук, нито предупредителен вик. Когато най-после събра сили да се изправи на колене, тя видя, че Ричард Норууд се е вкопчил в смъртоносен двубой с похитителя й. Ножът се изплъзна от безчувствените пръсти на заговорника и Мария посегна да го вземе, без да осъзнава какво прави. Обърканите й мисли напразно се мъчеха да открият как сър Ричард бе успял да се промъкне толкова близо до нея. Тя сграбчи ножа, един от стражите се втурна към нея и я загърна с наметката си. Когато я отведоха настрана, Мария се опита да протестира, защото искаше да види как ще свърши битката.

Тишбърн нямаше никакъв шанс. Пръстите на Норууд се впиха в гърлото му и дъхът му спря. Макар че се биеше като полудял, той не можеше да се справи с многократно превъзхождащия го противник. На лицето на сър Ричард се беше изписал онзи израз на нападащо диво животно, който някога беше уплашил Мария до смърт. Тя си припомни задушната долна палуба на галерата и хищническите сиви очи на полугодия роб и потръпна от ужас.

Гласът на кралицата заповяда битката да бъде прекратена. Елизабет си проправи път между строените алебардисти и се изправи в непосредствена близост до двамата вкопчени в смъртна хватка мъже.

— Ричард Норууд, искаме този предател да бъде отведен в Тауър, а след това да увисне на бесилката в Тайбърн. Нима смятате да Ни лишите от законното Ни удоволствие?

За момент Мария повярва, че Ричард ще се противопостави, но след кратък миг на колебание той разхлаби хватката си и Тишбърн се отпусна на пода, като охкаше и се гърчеше. Двама от стражите го взеха помежду си и го повлякоха към изхода. Краката му се влачеха безсилно по дъските.

Кръвожадният блясък изчезна от очите на Ричард Норууд, той се изправи и отвори широко ръце. Мария изплака облекчено и се хвърли в обятията му, без дори да се замисли колко много хора ги гледаха.

— Простете ми, скъпа — зашепна в ухото й той, докато нежно милваше влажните й коси. — Отидох да бдя над кралицата, без да помисля, че онези подлеци ще оставят човек да ви пази. Бях близо до вас, през цялото време, а се оказах неспособен да ви защитя. Простете ми!

— Но нали именно вие ме спасихте — отговори с безкрайна любов Мария, все още замаяна от преживения ужас. Едва сега осъзна каква опасност беше избягнала, тялото й затрепери неудържимо, главата й падна на гърдите на Норууд и тя загуби съзнание. По заповед на кралицата Норууд я вдигна на ръце и я понесе с бързи стъпки към спалнята й.