Джоана Макпийс
Испанската награда (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

След няколко седмици Мария получи нареждане да се яви в покоите на кралицата още рано сутринта. Заповедта я обезпокои, защото кралицата почти никога не викаше младите си придворни дами по това време. Обикновено това ставаше, когато Нейно величество беше ядосана на някоя от своите дами и предстоеше сериозен разговор.

Мария бе послушала настойчивия съвет на сър Ричард и проявяваше повече предпазливост. Все пак тя не искаше да прекъсне дружбата си с брата и сестрата Лестър, затова, макар да не окуражаваше сър Уилям, не го и избягваше напълно. Преди два дни, когато придворните излязоха на езда с кралицата, конят на Мария внезапно започна да куца и сър Уилям веднага се втурна да й помогне.

За нещастие стана така, че сър Ричард мина покрай тях само след минута и отново ги завари сами. Той не се постара да скрие недоволството си от видяното и до края на излета остана близо до Мария. Дали кралицата беше узнала за недостойното й поведение и сега я викаше, за да я укори или дори да я накаже?

Елизабет седеше съвсем сама пред спинета си. Тя поздрави любезно младата испанка и веднага прогони страховете й. После с царствен жест й посочи да заеме място на столчето пред нозете й.

— Мария, вие изглеждате толкова свежа и бодра, много по-добре от повечето дами, които за съжаление невинаги спят през цялата нощ, както би трябвало да правят, за да могат на следващия ден да изпълняват задоволително задълженията си към Нас.

— Ваше величество?

Елизабет изкриви устни в подигравателна гримаса.

— Дете мое, Ние знаем отлично какво се върши в коридорите на палата, даже по времето, когато официално сме се оттеглили. Понякога Ни харесва да затворим едното си око, но друг път залавяме провинилите се на местопрестъплението и ги изпращаме в провинцията, за да помислят на спокойствие в какво са сгрешили. Слава богу, с вас нямаме подобни проблеми. Сигурни сме, че сте девствена и чиста като бялата одежда, която носите.

Мария се изчерви до корените на косите си. Отдавна й се искаше да разбере истинското мнение на кралицата относно връзката й със сър Ричард Норууд.

Елизабет побърза да разсее съмненията й.

— Преди малко при Нас беше Ричард Норууд. Помоли за разрешение да ви предложи женитба. Според Нас тази връзка е особено благоприятна и за двете страни. Все пак вие се намирате в доста неприятно положение — нямате зестра. Норууд е негодник, но е дяволски красив момък и Ние сме убедени, че ще се отнася добре с вас. Какво ще кажете?

— О, Ваше величество, никога не съм помисляла за такава възможност…

— Наистина ли? — Кралицата вдигна високо изписаните си вежди, за да изрази съмнение в истинността на това твърдение. — Е, тогава започвайте да мислите, дете мое. Вероятно няма да получите по-добро предложение, разбира се, ако вече не сте дарила сърцето си другиму. Ако е така, Ние желаем да бъдем запознати с положението, и то веднага, за да помислим какъв съвет да ви дадем.

— Не, Ваше величество, няма друг. Или поне…

— Младият Лестър ви е хвърлил око, даже Ние го забелязахме. Сигурно е замаял главата ви с красиви думи?

— Той наистина ме харесва, Ваше величество — прошепна несигурно Мария. — Но между нас не е имало нищо непочтено…

— И Ние се надяваме, че е така — отвърна остро кралицата. — Значи Лестър не се трогна от мнението на половината двор, че сър Ричард има по-стари права?

— Не знам, Ваше величество.

Владетелката махна с ръка, за да възпре по-нататъшните обяснения на Мария.

— Ние вярваме в уверенията на сър Ричард, че сте недокосната и напълно подходяща да ни служите. Другите може би не мислят така, затова ви приеха хладно и сдържано, разбира се, с изключение на Урсула Лестър.

Тя ми е като сестра.

— А Уил Лестър ви е като брат? — допълни кралицата и се изсмя кратко и дрезгаво. — Обичате ли го?

— Приятно ми е да разговарям с него, Ваше величество.

— А Норууд? И него ли харесвате? Говорете, момиче. Не можете да отречете, че сте имали достатъчно време да го опознаете. — Мария не беше в състояние да произнесе нито дума и кралицата нетърпеливо я потупа по рамото с ветрилото си. — Неприятен ли ви е той?

 

— Не, Ваше величество. — Отговорът дойде колебливо.

— Значи, ако Ние дадем съгласието си, няма да се възпротивите на тази женитба?

Мария сведе глава, за да скрие очите си от острия поглед на кралицата.

— Не бих се осмелила да възразя на желанието на Ваше величество.

— Хъм. — Елизабет захвърли ветрилото си и прехапа замислено долната си устна. — Странно защо ми се струва, че тази новина беше истински шок за вас. Нима Норууд никога не ви е намекнал, че смята да ви предложи женитба?

— Не, Ваше величество, никога.

Кралицата не направи друга забележка, но беше очевидно, че този отговор я изненада. След малко обясни спокойно:

— Ние уведомихме сър Ричард, че нямаме сериозни възражения срещу ухажването му, разбира се, ако то остане в границите на приличието. Той чака в приемната, а скоро ще дойде и камериерката ви. Ще го изпратим при вас. Бъдете внимателна и помислете много сериозно над онова, което ще ви каже. Той има своите грешки, но е човек с голямо й добро сърце, Мария. Ако бяхме по-млади, сигурно щяхме да изпитаме завист към вас. — Тя се усмихна снизходително, изправи се и мина величествено покрай придворната си дама, която се сниши в дълбок реверанс.

Мария нямаше възможност да обмисли на спокойствие неочакваното предложение на сър Ричард, защото, когато се изправи, той вече беше влязъл в стаята и пристъпваше към нея. Както винаги безупречно облечен, днес в не толкова натрапчиви цветове, с жакет и панталон от синьо кадифе със светли ширити. Той се поклони дълбоко и Мария се разтрепери толкова силно, че трябваше да се залови за рамката на близкия стол.

— Не ви ли е добре? — Норууд заговори на кастилски и Мария му беше благодарна за това. Тонът му издаваше искрена загриженост.

— Не, не… само че ниското столче в краката на Нейно величество беше толкова неудобно… Добре съм.

Тя беше толкова объркана, че изпита безкрайно облекчение от появата на Консуело, която влезе шумно и се настани на ниската пейка под най-далечния прозорец, за да не чува разговора.

— Кралицата ви каза всичко, предполагам? — Норууд продължи да говори на родния й език и Мария му отговори по същия начин.

— Каза ми, че сте я помолили за ръката ми.

— Вероятно намеренията ми по отношение на нашето бъдеще не са останали скрити за вас, Мария. Доведох ви в двора и помолих кралицата да ви приеме сред придворните си дами, за да не се разнасят злобни слухове. Съгласието на кралицата ще сложи край на всички приказки, нали разбирате?

— Разбирам, че никой не може да затвори устите на хората и да потуши злобата…

— Уверявам ви, че никой няма да се осмели…

— Щом кралицата желае тази връзка, наистина никой няма да посмее да я омърси с неприлични думи. — Мария го погледна право в очите и попита с треперещ глас: — Защо искате да се ожените за мен, сър Ричард?

Мъжът се приведе и взе ръката й, като в същото време махна сърдито на Консуело, която бе станала от мястото си.

— Знаете защо го желая. Вие ми принадлежите, винаги сте ми принадлежала, още от първия миг, когато доброволно слязохте в адската горещина на палубата, сред мръсните и отчаяни гребци. Тогава се подчинихте на волята на съдбата. А аз платих цената за вашето… любопитство.

Отдавна не й беше напомнял за бичуването, което беше изтърпял заради безумната й постъпка, и Мария побледня като смъртник. Силните пръсти, които стискаха нейните, сякаш я осъждаха за стореното зло, а блясъкът в сивите очи я уплаши още повече.

Силата и волята я напуснаха. Краката отказаха да я носят и тя не беше в състояние да стои изправена, не можеше дори да диша. Опипа слепешком за най-близкия стол и се отпусна безсилно. През цялото време, докато живееше самотно в двора, бе копняла да чуе обяснението на сър Ричард Норууд, а сега бе обзета от дълбока уплаха и безименен ужас, че ще стане окончателно и изцяло негова. Съдбата й зависеше единствено от него. Тя не можеше да си представи по-нататъшния си живот без този мъж, но съзнаваше, че, щом станеше негова, той щеше да има власт да я въздигне или унищожи.

Докато бяха заедно на борда на „Глориана“, Мария вярваше, че се е доближила до човека Норууд, че е опознала характера му. Почти беше забравила, че той беше и капитан Норууд, корсар, грабител, враг на Испания. Ала наскоро, когато погледът му проникна през навалицата на препълнената банкетна зала и я прониза с безмилостна острота, тя повярва, че е прочела в очите му единствено враждебност. Където и да отидеше, той се озоваваше близо до нея и въпреки това помежду им се издигаше невидима бариера, която не можеше да бъде премината, камо ли пък разрушена.

Норууд се държеше така, сякаш е искрено загрижен за положението й в двора и за чувствата й, въпреки това си оставаше чужд и далечен, а студената му учтивост беше направо убийствена. Често сменящите се настроения на този загадъчен мъж не преставаха да я объркват. Днес беше. дошъл рано-рано при кралицата и бе помолил за ръката й, а в момента, когато тя беше готова да му се отдаде телом и духом, бе предизвикал в сърцето й панически страх.

Сякаш отгатнал съмненията, които я измъчваха, и готов да ги разсее, той се приведе към нея и впи устни в устата й, без да се тревожи от присъствието на Консуело. Това не беше настойчивата, бурна, плашеща целувка от Кадис. Строгите правила на приличието поставяха тесни граници на поведението му — защото всеки момент в стаята можеше да влезе някой от придворните. Все пак целувката не беше в никакъв случай кротка или братска. Тя опари като огън устните на Мария и когато мъжът я пусна, от гърлото й се изтръгна задавен стон.

Норууд усети треперенето й, видя замъгления й поглед и се уплаши.

— Какво има? Да не се притеснявате за младия Уилям Лестър? Той не е за вас. Знам, че се опитва да ви завърти главата с ласкателства и че двамата се срещате често. Няколко пъти ходихте дори в жилището му и това беше истинско безумие. Последния път не присъстваше дори сестра му.

Мария усети как гневът й вдъхна нови сили.

— Как смеете да ме шпионирате? Консуело беше през цялото време с мен и може да го потвърди. Няма нищо лошо в това, че съм отишла в жилището му. Той е брат на приятелката ми! — Как да му обясни, че е ходила там не заради Уилям Лестър, а за да се види с отец Джон?

— Исках да бъда сигурен, че няма да ви се случи нищо лошо — отговори гневно сър Ричард. — Нали ви предупредих да се пазите! Знае се, че Лестърови са католици, а някои от приятелите им не се ползват с добро име пред кралицата и съветниците й.

— Да не би да обвинявате Уилям Лестър в предателство? — попита стреснато Мария и лицето й пламна.

— Не бих отишъл толкова далеч, без да имам доказателства. Но връзките, които момъкът поддържа, не говорят добре за него. Честно казано, и аз не го намирам за много умен.

— Вие ревнувате сър Уилям — заяви пренебрежително Мария.

— Е, добре, признавам, че е така. А сега ви заповядвам от днес нататък да избягвате компанията му. — Норууд стисна болезнено китката й и тя изкриви лице.

— Аз не съм ваша робиня, сър. Все още не ви принадлежа и нямате право да ми заповядвате какво да правя. Ще ходя, където искам и ще се срещам с когото искам.

— Вие сте моя годеница и сте длъжна да се държите прилично и разумно.

— Все още не съм дала съгласието си — възрази бурно Мария. — А докато го направя, нямам намерение да променям живота си.

— Кралицата изрази одобрение към нашата връзка. — Погледът на Норууд беше станал корав и заплашителен. Сърцето на Мария биеше до пръсване, но тя нямаше намерение да отстъпи. Чувстваше се като разкъсана на парченца. Умираше от желание да стане изцяло негова, но някъде дълбоко вътрешният глас я предупреждаваше, че животът с такъв човек крие много неизвестност.

Решена да отиде докрай, тя освободи ръцете си.

— Мисля, че… трябва да ми дадете време, сър Ричард. — Думите й прозвучаха церемониално и студено и Норууд направи нетърпелив жест с ръка, сякаш беше готов да прибегне до насилие, за да я накара да отстъпи. Все пак той не забрави окончателно доброто си възпитание, отстъпи назад и се поклони дълбоко.

— Прощавайте, Мария, аз горях от нетърпение да обявя годежа ни пред целия двор и съзнавам, че постъпих неразумно. Обърках ви, дори ви уплаших, макар че нямах такова намерение, повярвайте! Виждам, че сте много бледа. Изпратете Консуело при дамата, която отговаря за гардероба, и я помолете да ви освободи от днешните задължения при кралицата. Елизабет ще прояви разбиране, сигурен съм. Кажете, че имате главоболие.

Мария кимна потиснато.

— Кога ще ми дадете отговор?

— Елате при мен, когато желаете, сър Ричард. След като кралицата одобрява ухажването ви, няма защо да се крием.

Норууд беше дълбоко засегнат от ледения й отговор, но по лицето му не пролича нищо. Без да каже нито дума повече, той склони глава и побърза да излезе.

Консуело се втурна към възпитаницата си.

— О, миличката ми! Сър Ричард ви направи предложение, нали? Точно както очаквах!

Мария сведе глава, за да скрие сълзите си.

— Да, кралицата ме уведоми за предложението му и ми нареди да приема ухажването му. Аз съм… — Тя скри лице на гърдите на дуенята си и се разхълца бурно. — Аз… не знам какво да сторя.

— Но вие го обичате!

— Да, да! — Мария говореше едва-едва. — Обичам го, но… и се боя от него, Консуело.

Старата жена отвори уста да каже нещо, но беше толкова засегната от мъката на младото момиче, че преглътна обясненията и я поведе грижовно към стаята й, която за щастие в този час беше празна.

След като изпрати Консуело при главната придворна дама, Мария се хвърли на леглото и даде воля на сълзите си. Нерадостните мисли разкъсваха сърцето й. Престореното главоболие се превърна в истинско. Колко пъти си беше мечтала сър Ричард да я направи своя съпруга, да я притежава изцяло. Винаги когато беше близо до него, кръвта започваше да пулсира буйно във вените й, а сега умираше от страх при мисълта, че двамата могат да се обвържат за цял живот. Той можеше да я изпрати в имението си на север, а да си остане в двора и да се забавлява. Тя беше наясно, че може да живее спокойно и доволно със съпруг като Уилям Лестър, но не и със сър Ричард Норууд. Младият Уилям щеше да се грижи за нея, да й посвети живота си, да й остане верен. Ричард Норууд обаче — той щеше непрекъснато да търси нови приключения, за да увеличи състоянието си, а тя щеше да го чака в далечното северно имение и да прекарва дните си в молитви за благополучното му завръщане.

Ала кралицата подкрепяше тази връзка и Мария нямаше право да се противопостави на желанието й. Освен това въпросът за причините, поради които Норууд бе помолил за ръката й, не преставаше да я измъчва. Тя нямаше зестра, нямаше и надежди да получи наследство. Леля й в Нортъмбърланд се беше зарадвала, че има племенница, и чакаше с нетърпение да я види, но не беше готова да поеме каквито и да било задължения. Ричард Норууд беше загадъчен, мотивите му също бяха неразгадаеми. Първо доведе Мария в двора и я остави на съдбата й, а сега се стремеше по най-бързия начин да я отведе отново оттук и да я направи своя съпруга. Колкото и да размишляваше, Мария не можеше да открие скрития смисъл в действията му.

Консуело се върна с очакваното разрешение и Мария въздъхна облекчено. Другата вест беше, че Урсула е напуснала двореца.

— Госпожата, която отговаря за гардероба, смята, че е отишла в жилището на брат си. Излязла е на кон, придружена от един ратай.

Мария скочи от леглото. Урсула и Уилям трябваше да узнаят всичко за развитието на нещата около нея. Тя прехапа замислено долната си устна. Съзнаваше, че изричното съгласие на кралицата за женитбата й със сър Ричард Норууд ще разруши всички надежди на Уилям, а Урсула ще бъде много потисната от вероятното скорошно оттегляне на единствената си приятелка от кралския двор.

Тя помисли още малко, после решително тръсна глава.

— Ще отида да потърся мистрес Лестър — заяви тя и Консуело не посмя да възрази, макар да съзнаваше колко рискована бе постъпката на възпитаницата й. Всъщност Мария беше движена главно от надеждата да се срещне с отец Джон и да потърси съвета му и утешението, което само религията можеше да й даде.

Тромавият слуга, който изпълняваше и длъжността портиер при сър Уилям, изглеждаше много изненадан от появата й, но въпреки това отговори утвърдително на въпроса й у дома ли си е сър Уилям и я отведе в дневната.

— Много съжалявам, мистрес, но сър Уилям е зает. Щом гостите си отидат, ще го уведомя, че сте тук.

— В момента търся мистрес Урсула. Не е ли тук?

— Не, но чух, че сър Уилям я очаква малко по-късно. Ако искате да почакате…

— Благодаря ви, наистина е най-добре да почакам.

Мария приседна на тапицираната пейка под прозореца, а Консуело зае място в близост до вратата. През обкованите с олово прозорци се виждаше оживената улица. Трескавата суетня на големия град не преставаше да я възхищава и не губеше привлекателната си сила. Новата свобода, придобита в Англия — да излиза с дуенята си по улиците, да купува шумно предлаганите от търговците стоки, — й беше особено приятна и тя не можеше да й се насити. Лондон беше наистина невероятен град, а смесицата от богатство и бедност по улиците му я привличаше по странен начин.

Слугата им поднесе вино. На излизане забрави да затвори вратата и Мария чу приглушените гласове в съседната стая — работния кабинет на сър Уилям. Английските думи идваха до нея една през друга и тя не им обръщаше внимание, докато едно име не я накара да застане нащрек.

— Трябва да бъдеш много предпазлив, Уил. Испанската лейди беше доведена в двора от Норууд, а аз имам всички основания да предполагам, че е креатура на Уолсингъм.

Мария чу ироничния смях на сър Уилям и скочи от мястото си.

— Тя е уверила Урсула, че не е имала нищо с него, макар че са прекарали много време заедно. Ние с теб не можем да повярваме в невинността й, но това е истината, сигурен съм.

— Ти си заслепен от любов, приятелю. Надявам се, че малката никога не се е виждала с отец Джон Балард.

Консуело стана да затвори вратата, но Мария й махна с ръка да не вдига шум. Тя се промъкна предпазливо до стола край вратата и посочи на дуенята си да заеме мястото й до прозореца. Друг глас, който й прозвуча познато, но в първия момент не можа да се сети чий е, продължи разговора:

— Уил познава задачата си и е наясно какво рискуваме. Мисля, че вече уредих всичко. Кралицата е известена за готовността на Парма да изпрати в Англия испански войски. Трябва му само пристанище, където да ги свали на сушата без риск да ги открият. Джифърд се е срещнал с Морган и е изпратил писмата направо на кралицата. Тя ги е получила въпреки строгия надзор на Полет и ще ми отговори лично. Настоях за това.

Мария вдигна вежди и заслуша с нарастващо учудване. Името Парма й беше добре познато. Парма беше испанският наместник на Холандия. Ала обясненията за връзката му с кралицата бяха повече от странни. Защо й трябваше на Елизабет да влиза във връзка с човек, който беше смъртен враг на кралството й, и защо Парма имаше намерение да изпрати войски в Англия? Най-после Мария се сети на кого принадлежеше гласът. Това беше Антъни Бабингтън, един от най-влиятелните придворни. Елизабет харесваше компанията му, изглеждаше поласкана от галантностите му. Ала Мария не можеше да си представи, че проницателната кралица би допуснала човек като него да й влияе, пък и мястото, което Бабингтън заемаше в двора, не му позволяваше да настоява за лична кореспонденция с Нейно величество.

Мъжете заговориха по-тихо, сигурно се бяха скупчили един до друг и стояха или седяха далече от вратата. Сър Ричард беше приятел на Уолсингъм, това беше ясно. Но какво общо имаше това с чувствата на сър Уилям Лестър към младата испанка?

Една мисъл прониза Мария и тя се стресна. Сър Ричард не харесваше младия Лестър, а в последно време се държеше към него с открита враждебност. Самата тя го бе обвинила, че подозира сър Уилям в предателство към короната, и сър Ричард не бе отрекъл изрично това страшно обвинение. Главната задача на Уолсингъм беше да осигури живота и властта на английската кралица и всички знаеха, че той е фанатичен противник на шотландката Мери, която в момента беше в затвора. Сигурно разговорът на мъжете се отнасяше именно до затворената кралица. Чутото означаваше, че Лестър и приятелите му водят кореспонденция със затворницата, т. е. влезли са в забранени отношения с нея! Мария изпита панически ужас. Нима Уилям съзнаваше колко страшни щяха да бъдат последствията за него и за сестра му, когато заговорът бъде разкрит?

След няколко минути Уилям заговори по-високо, сякаш беше сменил мястото си и стоеше по-близо до вратата.

— Мисля, че взехме правилното решение. Отрочето на Смитън трябва да умре, и то скоро. Обидно е, че Елизабет продължава да заема английския трон, и бог няма да търпи повече този позор. Всички честни хора в двора знаят, че Хенри VIII е бил многократно предупреждаван да не се жени за онази уличница Ан Болейн!

Лицето на Мария побледня като платно. Думите на младия мъж бяха изпълнени с толкова омраза и презрение, че тя не можеше да повярва в чутото. Наистина ли това беше Уилям, братът на приятелката й Урсула?

Тя не осъзна напълно значението на последното му изречение. Беше чувала, че предишната кралица на Англия, Мария, никога не е признала Елизабет за своя сестра. Раждането на Елизабет донесло ужасни страдания на майката на кралица Мария и причинило ранната й смърт. Дали твърдението на Лестър беше вярно? Наистина ли в Англия имаше хора, които хранеха подозрението, че тяхната кралица не е от династията Тюдор, не е дъщеря на крал Хенри, а е незаконно дете на кралица Ан Болейн и някакъв мъж на име Смитън? Майката на кралицата беше екзекутирана, защото беше заподозряна в изневяра към царствения си съпруг. Мария се прекръсти и безмълвно се помоли на бога да прости греховете на младата кралица, която беше намерила страшна смърт в подземията на Тауър. Въпреки това Елизабет беше общопризната като законна владетелка на Англия и наследница на крал Хенри VIII. Сега обаче Уилям Лестър обсъждаше с приятелите си заговор, който целеше да я убие!

Откъм кабинета се чу шум от разместване на столове. Очевидно гостите се канеха да се разотиват. Зарадваният Бабингтън обобщи резултата от срещата:

— Следващия път ще се срещнем на „Санкт Гилеадс Фийлдс“. Дотогава ще имам отговора на кралица Мери Шотландска. Ще поканя и Джон Харнрок и Севидж. Вие, Лестър, и вие, Барнуел, ще се свържете с Тишбърн. И да не забравяте връзката с Джоунс. Сигурен ли сте, че сестра ви не подозира нищо, Уилям?

— Нищичко. Кълна се.

— Много добре. Ще изберем ден, когато тя е на служба, за да ви пусне при кралицата без излишно безпокойство. Трябва да изключим всички изненади, нали разбирате?

Уилям повика слугата си, за да придружи гостите до изхода, и Мария скочи от стола си, обзета от паника. Беше чула твърде много. Изразът на лицето й щеше да я издаде, ужасът от току-що чутото стискаше гърдите й в желязна хватка. Трябваше да избяга оттук, да намери сър Ричард. Той щеше да я отведе при Уолсингъм. Кралицата трябваше да бъде уведомена незабавно за опасността, която беше надвиснала над живота и властта й.

Консуело гледаше загрижено питомката си. Тя разбираше твърде малко английски, за да проумее чутото, но съзнаваше, че Мария е уплашена до смърт, и беше готова да я защитава с всички средства.

— Излез навън и виж дали пътят е свободен — нареди с треперещ глас Мария. Консуело кимна. Без да губи време с безсмислени въпроси, тя се измъкна безшумно от стаята. Върна се само след минута и с кратко кимване показа, че всичко е наред и могат да излязат.

 

Мария намести бързо стола, който неволно беше ритнала с крак, и забърза към изхода, обзета от смъртен страх, че ще я видят и ще й попречат да си отиде. Когато най-сетне излязоха на улицата, облекчението й беше безкрайно. Навалицата беше толкова голяма, че никой нямаше да ги види. Без да се оглежда за Консуело, тя се втурна да тича, сякаш се боеше, че заговорниците ще я преследват. Ала само след няколко крачки се спъна в дългата си рокля, политна напред и падна в уличната кал.

В същия момент една силна мъжка ръка я улови и я изправи отново на крака. От гърлото й се изтръгна пронизителен вик. Когато посмя да вдигне глава и погледна право в пронизващите сиви очи на сър Ричард Норууд, тя се засмя през сълзи. Годеникът й вече не я гледаше с обичайната насмешка, а с нескрита загриженост, примесена с известна студенина. Без да го е грижа, че някой може да ги види, Норууд привлече уплашеното момиче до гърдите си.

— Няма нищо, мила. Успокойте се, моля ви! Какъвто и да е бил поводът за стремглавото ви бягство от онази къща, страшното мина. Дори да ви гонят всички дяволи от ада, аз съм тук и ще ви защитавам с всички сили.

Мария въздъхна щастливо и облегна глава на рамото му.

— Слава на бога, о, слава на бога! Толкова се молех да ви намеря бързо! Уил Лестър и приятелите му… Те са замислили… те искат…

— Шшт, тихо, скъпа, не тук. Всичко ще се оправи.

Мария го погледна смаяно.

— Откъде знаете? Та аз го чух само преди минути! — Тя потрепери от ужас. — Както изглежда, вие наистина знаете. Затова ли ме следите? — Макар че сърцето й се противеше, тя започна да разбира и бе замаяна от страшната истина.

Норууд свали наметката си и загърна раменете й, за да скрие изцапаната рокля.

— Елате с мен, ще ви отведа при Уолсингъм. Градската му къща е по-близо, отколкото дворецът.

Той махна на Консуело да ги следва и подаде ръка на Мария.

— Наранихте ли се? Можете ли да ходите?

Мария поклати глава. Беше разтърсена до дън душа и трепереше с цялото си тяло, но, опряна на силната му ръка, можеше да отиде накрай света.

Пропуснаха ги в дома на Уолсингъм без да уведомят предварително домакина и сър Ричард повика една от слугините да отведе Мария на горния етаж, където щяха да почистят или да заменят измърсената рокля.

Консуело помогна на възпитаницата си да се съблече и една камериерка донесе домашна дреха от гардероба на господарката си. Донесе и вино и Мария изпи на един дъх цялата чаша, за да успокои превъзбудените си нерви. Консуело я погледна укорно, но Мария се втурна към нея и я прегърна с обич, за да я успокои. Всичко беше наред. Сър Уолсингъм и сър Ричард сигурно я чакаха и тя щеше да слезе, за да им разкаже всичко. Трябваше да си припомни всяка подробност от чутото, за да им я съобщи. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание.

„Норууд е креатура на Уолсингъм“ — бяха казали заговорниците. Сега Мария разбра какво бяха имали предвид и изпита дълбока благодарност към Бога, че беше именно така. Сърцето й беше пълно с презрение към самомнителните и глупави мъже, които си въобразяваха, че ще свалят от трона кралица Елизабет, а всъщност бяха само пионки в голямата игра на испанския крал. Мария беше израснала в страната на крал Филип и се смяташе за испанка, но сега разбра къде беше истинското й място. Нямаше да остане бездейна и да позволи осъществяването на този подъл план. Кралицата беше добра и мила с нея, никога не беше изразила съмнения във верността й, макар че тя беше наполовина испанка и беше доведена в Англия като военна плячка. Елизабет не я бе заподозряла дори в лекомислие, макар че съществуваха достатъчно основания за това.

Ричард изглеждаше толкова загрижен за състоянието й… Дали я обичаше истински или се стремеше колкото се може по-бързо да узнае всичко, което беше станало в дома на Уилям? В сърцето й се надигна подозрението, че двамата мъже нарочно я бяха въвели в кралския двор, очаквайки, че като католичка тя ще се свърже с членовете на тази фракция. Всеки път, когато отиваше в жилището на Уилям Лестър, сър Ричард се оказваше някъде наблизо и двамата се срещаха уж случайно. За него беше много лесно да шпионира Лестърови, защото всички в двора бяха наясно с интереса му към Мария. Никой нямаше да заподозре стремежа му да държи под око жената, която беше дошла в Англия под негова закрила.

Тази мисъл улучи Мария като физически удар и пред очите й притъмня. Когато Уолсингъм и сър Ричард влязоха в стаята, трябваше да стисне здраво зъби, за да издържи предстоящия тежък разговор.

— Ранена ли сте, доня Мария?

Младата жена поклати глава.

— Ще можете ли да отговаряте на въпросите ми?

Тя кимна, макар че очите й бяха пълни със сълзи. Уолсингъм отпрати слугинята и приседна на един стол до леглото, на което лежеше Мария, стиснала конвулсивно едрата ръка на Консуело.

— Не бързайте, доня Мария, и бъдете колкото се може по-точна. Животът на кралицата зависи от думите ви.

— Сър Франсис, вие подозирахте ли, че Уилям Лестър и приятелите му подготвят заговор срещу кралицата?

Уолсингъм кимна и прокара пръсти по тъмната си брадичка.

— Животът на Нейно величество е в опасност, а вие сте оставили тези мъже да се разхождат свободно! — извика гневно Мария.

— За съжаление не познавам всички участници в заговора, доня Мария. Ако арестувам само онези, чиито имена са ми известни, голямата риба ще се изплъзне от мрежата ми и опасността за кралицата ще се увеличи. Събираме доказателствата и чакаме. Затова ви моля да ми разкажете всичко, което знаете.

Мария пое дълбоко дъх и започна да разказва: бавно, обмисляйки всяка дума, с чести паузи, през които поглеждаше подозрително сър Ричард.

— Значи смятате, че сте познали Антъни Бабингтън по гласа?

— Да, той има характерен висок глас.

— А имената, които са били споменати? Моля ви, спомнете си всичките!

Мария прехапа устни.

— Нямам представа колко хора бяха събрани в кабинета на сър Уилям. Във всички случаи Лестър и Бабингтън, да, и някой си Барнуел, който получи от Бабингтън задача да поддържа връзката с човек на име Джоунс и с още някого, когото нарече Севидж. Това означава варварин, нали? Действително ли е английско име?

Сър Ричард се усмихна горчиво.

— Да, това е вярно. В този случай името отговаря много добре на същността на човека, който го носи. Не казаха ли и други имена? Помислете, моля ви!

Мария смръщи чело.

— Да, спомням си. Бабингтън съобщи, че следващия път ще се срещнат в „Сейнт Гилеадс Фийлдс“ и че ще уведоми още някого… някого… — Тя размишляваше напрегнато. — Нещо като фиш… Фишбърн…

— Тишбърн?

— Да, мисля, че точно така се казваше.

Двамата мъже размениха многозначителни погледи. Мария поклати глава и в очите й блесна колебание.

— Имаше още едно име, което завършваше с нещо като… „кнок“. Не съм съвсем сигурна, но…

— Казахте, че в заговора участва и свещеник. За него ли говорите сега, доня Мария? Разбирам колебанието ви, знам, че не желаете да го издадете. — Въпреки съчувствените думи, тонът на Уолсингъм издаваше непоколебимост. — Да не би да е бил отец Джон Балард?

 

Мария се изчерви и сведе глава.

— А не казаха ли как смятат да осъществят коварния си план?

Мария погледна някъде в далечината и подръпна неспокойно завивката на леглото. Урсула Лестър беше невинна. Брат й беше уверил съучастниците си, че сестра му не знае нищо за заговора, и тя му вярваше. Въпреки това младото момиче беше забъркано в заговор за измяна и ако я арестуваха, очакваше я Тауър, разпити… При тази мисъл Мария усети как кръвта замръзна във вените й. Тя помълча малко и заговори колебливо:

— Мистрес Урсула, която няма представа за. заговора, трябва да отведе сър Уилям при кралицата, но не казаха под какъв претекст. Той се закле, че сестра му не е осведомена за заговора…

— В кой ден ще стане това? — попита мрачно Уолсингъм и Мария се уплаши още повече. Лицето му не предвещаваше нищо добро за момичето, което неволно щеше да се превърне в предателка.

Мария поклати безпомощно глава.

— На това място гостите започнаха да се разотиват и се уплаших, че някой ще ме види.

— Разбираемо е.

— Не искам да сторят зло на Урсула. Сигурна съм, че тя не знае нищо за заговора.

Уолсингъм стана рязко, отиде до прозореца и се загледа навън. Сър Ричард направи знак на Мария да пази мълчание, защото тя беше готова да се застъпи отново и много по-настойчиво за приятелката си.

Накрая Уолсингъм се обърна отново към присъстващите.

— Сигурна ли сте, че Лестър не ви е видял? И няма представа, че сте чули всичко?

Сър Ричард застана пред него и го погледна право в очите.

— Не позволявам да я излагате отново на опасност.

Мария замръзна на мястото си. Тези думи потвърдиха правотата на предположението й. Бяха я използвали, за да се доближат до Урсула Лестър. Сър Ричард я бе употребил за своите цели, бе я направил нищо неподозираща съучастница в работата му за Уолсингъм. Този мъж беше твърдо решен да напредне и не се спираше пред нищо. Дори беше готов да се ожени за момиче без зестра…

А тя му бе дарила цялото си сърце! Обичаше го толкова силно, че беше убедена в невъзможността си да живее далече от него и съзнаваше, че раздялата означава смърт за нея. Защо сър Ричард беше постъпил така, защо? Сигурно не можеше да забрави мъченията, на които го бяха подложили испанците, и изпитваше към нея единствено отвращение. Доведе я тук, посвети й много време и внимание, преструваше се, че изпитва искрена загриженост за благополучието й, и тя започна да вярва, че един ден непременно ще я обикне. Днес обаче й стана ясно, че всичко това е било преструвка, необходима за подсигуряването на по-нататъшната му кариера. Той беше служител на Уолсингъм и бе отишъл в Кадис с мисията да разузнае военните приготовления на крал Филип. Макар да беше джентълмен, той щеше да продължи да я използва, защото обичаше кралицата и работеше за утвърждаването на властта й. Беше готов да плати и цената, а именно да се ожени за доня Мария Сантяго и Талавера и да се обвърже завинаги с нея, макар че не я обичаше.

През това време двамата мъже се караха все по-ожесточено. Най-после разгорещеният им спор върна Мария към действителността и я накара да се заслуша.

— Доня Мария не се излага на опасност. Ще наблюдаваме Лестър и съучастниците му без прекъсване.

— Но той знае от слугата си, че е идвала в дома му, и ще предположи, че е могла да чуе нещо.

— Той е влюбен в доня Мария и мисли само добро за нея.

Сър Ричард направи нетърпелив жест с ръка.

— Този мъж е фанатик. Ако приеме, че го е предала, ще я убие, без да се замисля. Любовта към святото дело е над всичко в живота му.

Така е, каза си горчиво Мария, мъжете поставят над всичко любовта към делото.

Уолсингъм устреми проницателния си поглед към Мария и тя потръпна от внезапен студ.

— Доня Мария, заговорниците са опасни и вие съзнавате това. Ако откажете да ни помогнете, няма да имам друг изход, освен да арестувам мистрес Лестър. Тя може да знае нещо за плановете на брат си, защото го посещава често и познава приятелите му.

— Какво трябва да направя? — попита спокойно Мария.

— Не! — изкрещя гневно сър Ричард.

Уолсингъм не му обърна внимание.

— Върнете се в двореца. Намерете Урсула и й кажете, че сте отишли да я потърсите в жилището на брат й, но ви е станало зле и сте побързали да се върнете в палата. Затова не сте уведомили слугата. Тя ще ви повярва. Все пак днес бяхте освободена от задълженията си, защото сте болна. Естествено съществува известна опасност — допълни той и вдигна рамене.

— Разбирам. — Мария стана от леглото, избягвайки да срещне настойчивия поглед на сър Ричард. — А сега ми позволете да се преоблека. Надявам се, че роклята ми е почистена и ще мога да се прибера в двореца. Приемам, че очаквате от мен да ви разказвам всичко, което ми прави впечатление във връзка със сър Уилям или ми се струва подозрително.

Уолсингъм се поклони в знак на съгласие.

— Ще повикам карета. Ричард ще ви придружи. — Последното беше заповед.

 

Когато Уолсингъм излезе, сър Ричард препречи пътя на Мария към вратата.

— Защо отидохте в дома на Лестър?

— Исках да поговоря с Урсула.

— Искахте да се посъветвате с нея дали да приемете предложението ми, нали?

— Сметнах, че тя и сър Уилям имат право да узнаят какво ме очаква.

— Или сте изпитали спешна нужда да избягате от близостта ми и сте напуснали двореца по най-бързия начин?

— Мисля, че е близо до ума да потърся съвет от Урсула. Аз я обичам, двете станахме близки като сестри.

— Тя е сестра на предател!

— Аз нямах представа за това — възрази спокойно Мария, — докато вие очевидно сте знаели.

Норууд въздъхна тежко.

— Ще поговорим за всичко, когато непосредствената опасност отмине.

Думите му отклониха вниманието на Мария и я накараха да забрави гнева си.

— Наистина ли смятате, че животът на кралицата е в опасност?

— Разбира се! Но това важи и за вас. Защо постъпихте така глупаво? Защо се съгласихте да работите за Уолсингъм? Той не може да ви принуди. Трябваше да откажете, каквото беше и моето желание.

Мария го погледна пронизващо.

— Никога не бих позволила да разпитват и измъчват Урсула.

Норууд сведе глава. Очевидно не можеше да оспори предположението й.

— А сега ме оставете сама — заключи хладно Мария. — Трябва да се облека.

Донесоха й роклята и съобщиха, че каретата чака пред вратата.

Мария зае мястото си редом със сър Ричард и каретата потегли. Пътуването мина в мълчание. Присъствието на Консуело изключваше доверителните разговори и Мария се радваше, че е така.

Когато влязоха в двореца и наближиха покоите на кралицата, сър Ричард изпрати Консуело напред.

— Ще бъда постоянно близо до вас. Можем да разговаряме спокойно, защото всички знаят за годежа ни. Наблюдавайте всички, които разговарят с Лестърови. Но моля ви, не се излагайте на излишен риск!

Урсула не беше в общата им стая и Мария усети безкрайно облекчение, че не й се наложи да измисля обяснения защо е облечена с чужда рокля или как се е срещнала със сър Ричард. Тя разказа на Консуело какво бе преживяла този следобед, но без да навлиза в подробности. Дуенята трябваше да стои настрана от предстоящите важни събития. Най-важното беше да не споменава пред никого за срещата със сър Ричард на улицата, камо ли пък за престоя в градското жилище на Уолсингъм.