Джоана Макпийс
Испанската награда (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Двете жени останаха дълго заключени в кабината си, без да знаят какво става навън. Мария гледаше напрегнато през прозореца към кърмата, но оттам не се виждаше палубата и тя нямаше представа къде се намират. Все пак от палубата не се чуваше шум на битка и тя бе почти уверена, че фрегатата е излязла безпрепятствено в открито море.

Когато донесе вечерята, Джем предаде извиненията на капитана, че не му е възможно да напусне палубата, за да прави компания на дамите.

— Той каза да не се страхувате от нищо, мистрес. Сигнализирахме на „Елизабет Бонавентур“ какви са намеренията ни и капитан Дрейк даде съгласието си.

— Но къде отиваме, Джем?

Момчето я погледна учудено и разтърси сплъстените си къдрици.

— Това е работа на капитана, мистрес. Аз не мога да ви кажа нищо.

Мария въздъхна нетърпеливо. Нямаше представа какво става в сърцето на Ричард Норууд. Когато Консуело я разпита какво се е случило в каютата по време на отсъствието й, тя се постара да избегне преките отговори. Как да обясни на дуенята си, че въпреки всичките си съмнения е безкрайно облекчена от несъстоялия се откуп?

Капитанът не се появи в каютата им и след вечеря и Мария прекара безсънна нощ. На другата сутрин момчето им донесе закуската, както обикновено, но Мария вече едва успяваше да обуздава нетърпението си. Когато боцманът Трегарон почука на вратата и попита дали дамите желаят да се поразходят на палубата, тя скочи зарадвано от мястото си.

Корабът плаваше с попътен вятър. Очевидно се намираха далече в открито море. Моряците зяпаха любопитно двете жени, но в погледите им нямаше враждебност. Капитанът или ги беше обезщетил богато за неплатения откуп, или ги беше заплашил с най-строго наказание, ако си позволят да досаждат на дамите.

Към края на разходката си Мария попадна в едно закътано местенце на палубата и с изненада намери там Ричард Норууд, който се беше привел над сложения на гредите сламеник, защитен с голямо платно. Когато я видя, той стана и я посрещна с мека усмивка. Тази сутрин изглеждаше много по-спокоен. Дивите искри в очите му бяха угаснали, изражението на лицето му беше напрегнато, но не и гневно.

— Добро утро, дами. Много съжалявам, но нямах възможност да се осведомя за здравето ви, защото трябваше да се погрижа за маневрите и навигацията, а след това ме извикаха при заболял матрос.

Мария хвърли бърз поглед към болния и позна бившия роб на испанската галера, който й бе разказал за копнежа си по родината. Мъжът дишаше тежко и посинелите му устни й напомниха за болестта на баща й.

Тя се наведе и се усмихна приветливо на страдащия. Той я позна и в очите му се появи лъч надежда.

— Я виж ти, ето го отново момичето с красивите кестеняви коси, което прилича на моята Джоан.

— А вие сте мъжът от Плимут.

— Да, мила, и съм безкрайно радостен, че се връщам в Англия.

Мария погледна Норууд и той сведе глава в знак на съгласие.

— Чух, че не сте добре — заговори отново тя и приседна до ранения.

— Да, имам болки в гърдите, но те са отдавна. Ще минат и ще се оправя. Нали трябва да работя с другите, за да си платя пътуването.

Сър Ричард го потупа успокоително по ръката.

— Нали ти казах да не се тревожиш за това. Ще лежиш, докато оздравееш. Заслужил си малко почивка.

Той направи няколко крачки към релинга, Мария скочи и го последва.

— Много ли е зле? — попита тихо тя. — Познавам признаците на болестта от баща си.

Сър Ричард вдигна рамене и я погледна примирено.

— Прекарал е твърде много време на галерата. Виждал съм да хвърлят през борда много свестни мъже, станали жертва на убийственото напрежение.

Мария го погледна стреснато.

— Наистина ли мислите, че бедният човек ще умре, преди да се е върнал в родината си, при любимата жена, която го чака?

— Нямаме лекар на борда — отговори тихо сър Ричард. — Не мога да сторя за него почти нищо. Слава богу, в сандъчето с лекарства имаме макова есенция и мога да облекчавам болките му. Но това няма да трае дълго и мога само да се надявам, че бедният скоро ще се спаси от страданията си.

Мария поклати глава и лицето й стана още по-тъжно.

— Толкова съжалявам. Не е редно да се отнасят така зле с бедните гребци. — Тя вдигна глава и срещна втренчения му поглед.

— Наистина ли сте загрижена за съдбата на един обикновен моряк?

— Разбира се, че съм, също както и вие.

— Странна жена сте вие, доня Мария. Първо стоите и гледате равнодушно как бичуват един роб, а после оплаквате един напълно непознат английски моряк, който не означава нищо за вас.

— Вие не ме познавате, сър, и искам да ви уверя, че грешите, като ме наричате равнодушна към чуждите страдания. Трябваше да се държа така, защото чичо ми очакваше това от мен. Беше ми забранил всяка проява на слабост.

Норууд се усмихна едва забележимо.

— Мога да си представя.

— Вярно ли е онова, което каза болният? Към Англия ли плаваме?

Капитанът кимна безмълвно.

Мария понечи да попита още нещо, но се сдържа, защото Норууд се беше взрял мрачно във водната следа, която оставяше по пътя си корабът. Веждите му бяха заплашително свити.

— Доня Мария — проговори внезапно той, — бих искал да се извиня за непростимото си държание вчера. Бях пил доста и не знаех какво върша.

— Да, сър, бях наясно, че не сте на себе си.

— Това няма да се повтори, имате думата ми на джентълмен. Никой на този кораб няма да си позволи да ви обиди с дума или действие. А сега ми позволете да ви придружа до каютата ви. Вятърът се усилва и може да настинете.

Когато се прибраха в каютата, Консуело, която мълчеше упорито, седна отново до прозореца и се наведе над шева си. Мария изпита прилив на разкаяние и проговори меко:

— Не бива да се тревожиш за съдбата ми, Консуело. Не е нужно, разбери. Капитан Норууд ме увери, че ще погрижи за благополучието ми, и аз му вярвам.

— Какво ще стане с нас? Нищо определено ли не ви каза?

— Не, и аз не настоявам.

— Но…

— Не мисля, че е разумно. Щом настъпи подходящият момент, той ще ни каже всичко необходимо. Впрочем, корабът е взел курс към Англия.

— Наистина ли отиваме в Англия? — попита изумено Консуело. — Какво ще правим там, за бога? А аз се надявах, че ще ни отведе в Испания, за да поиска откуп от чичо ви. Не мога да си представя как би реагирал дон Фелипе, но…

— Не мисля, че чичо би се съгласил да плати значителна сума за единствената си племенница — отговори Мария и изпита болка. — За последен път ти повтарям, че никога няма да се омъжа за дон Луис. Казах му го още онази сутрин на хълма край града и не съм променила мнението си.

Консуело помълча малко, после заговори решително:

— Знам, че ми се сърдите, дето не съм ви разказала нищо за майка ви, мила моя. Направих го само защото баща ви беше забранил строго да ви казваме каквото и да било. Ако бях издала тайната, щяха да ме отпратят. А после реших, че е по-добре да не знаете нищо.

— Все още не разбирам как е станало. Майка ми не е била еретичка. В какво са я обвинили?

Консуело подръпна смутено роклята си.

— Тя беше толкова мила и добра. Никой не я смяташе за еретичка. Ходеше със семейството на църква, изповядваше се. Но когато претърсиха покоите й, намериха книги, английски книги, еретически писания. Поне така се говореше между слугите.

— И какво стана после… Изгориха ли я на кладата? — попита едва чуто Мария.

— Не, детето ми, слава богу, не! Майка ви почина в затвора на светата инквизиция малко след като я арестуваха. Беше много слаба…

— Значи са я измъчвали?

Консуело избягна ужасения поглед на питомката си.

— Счели са, че не е нужно. Просто тя беше… ами, тя беше твърде изтощена. След като ви роди, така и не можа да се възстанови напълно. — Тя пое дълбоко дъх и се прекръсти. — Бог да я дари с вечен покой. Всеки ден се моля за душата й. Кой може да знае какво става в затворите на светата инквизиция? Който попадне там, не излиза жив. Баща ви направи невъзможното, за да я спаси, ходи да се моли лично на краля и великия инквизитор. Напразно. Не му позволиха дори да я види.

Докато Консуело разказваше, Мария хапеше болезнено устните си. Тя изживяваше мъката на горещо обичания си баща като своя. Представяше си колко е страдал, че не е могъл да стори нищо за любимата жена, как се е измъчвал след смъртта й. Нищо чудно, че отказваше да разговаря за случилото се и беше забранил на слугите да говорят пред дъщеря му.

— Кой ли я е предал на инквизицията? — попита полугласно тя.

Консуело я погледна учудено, сякаш тази мисъл никога не й беше идвала на ум.

— Не знам нищо, миличка. Всички в естанцията я обичаха. Тя беше най-добрата господарка на света.

— Все пак някой е изразил пред Светата инквизиция подозренията си в ерес. — Дали някой от приятелите и роднините на баща й не беше нанесъл този смъртоносен удар? През главата й мина страшна мисъл, тя затвори очи и се постара да прогони бързо ужасното подозрение. Кой би имал полза, ако баща й изпадне в немилост пред краля? След женитбата си за англичанка той бе принуден да напусне кралския двор, но приятелите му продължаваха да го посещават и да общуват с него. Само дон Фелипе Сантяго и Талавера не беше дошъл нито веднъж в естанцията. Мисълта беше отчайваща, но Мария не можеше да я прогони от съзнанието си. Чичо й е имал право да влиза свободно в дома на брат си и вероятно именно той е открил забранените книги. Но какво е спечелил, като е тласнал към гибел съпругата на брат си? Мария знаеше, че по-младите братя често изпитват завист към по-големите, които по закон наследяваха почти цялото бащино имущество. Дон Фелипе се ползваше с благоволението на двора и лично на краля. Дали се беше опитал да се доближи още повече до набожния крал Филип по този отвратителен начин? Дон Луис не беше скрил от нея, че дори най-малките подозрения в ерес биха разрушили надеждите му за успешна кариера в двора. Може би дон Фелипе е хранил същите опасения поради скандалната женитба на брат си с една англичанка?

Мария осъзна, че вече не вижда необходимост да бъде лоялна към чичо си и родината си. Беше казала на Ричард Норууд, че ще остане завинаги испанка, но през последните месеци беше станала свидетелка на толкова жестокости и насилия, че вече не знаеше в какво да вярва. Възможно ли беше любовта й към Ричард Норууд да е толкова силна, че да измести настрана всички други чувства и особено испанската й гордост? В същото време трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че при нападението над Картахена англичаните съвсем не се бяха държали като джентълмени и бяха сторили зло на много невинни хора.

Когато капитанът се появи за вечеря, Мария беше много мълчалива и той попита загрижено:

— Да не сте болна, доня Мария?

— Не, сър. Просто не мога да забравя ужасите, които преживях през последните дни. А може би съм потисната от внезапното спокойствие…

Мъжът кимна с разбиране.

— Предстои ни дълъг път. Ще имате достатъчно време да си починете и да възстановите душевното си здраве.

На следващата сутрин юнгата почука рано-рано на вратата на каютата и предаде молбата на капитана Мария да се качи на палубата.

Сър Ричард я чакаше на стълбичката и й помогна да се изкачи на палубата. После я поведе към кърмата.

— Става въпрос за болния. Боя се, че умира. Непрекъснато ме пита къде е Джоан, жена му.

Мария хвърли бърз поглед към сламеника.

— Много ми е мъчно за него, но какво бих могла да направя?

Норууд се поколеба.

— Можете да подържите ръката му.

— Искате да кажете, че ще ме сметне за жена си?

— Той непрекъснато говори за красивите ви кестеняви коси, които били същите като на неговата Джоан.

— Но аз говоря другояче. — Мария беше потисната от предстоящата измама. — Той знае, че съм испанка…

— О, мила моя, този нещастник изобщо не съзнава какво става наоколо му. Да не мислите, че вижда и чува ясно? Вие сте млада и красива и той ще повярва в онова, в което иска да повярва. — Норууд се приведе към нея и я погледна в очите. — Не го правете, ако смятате, че няма да издържите.

Мария прочете в погледа му искреното желание да облекчи последните минути на умиращия си другар, преживял толкова нещастия и изтърпял непоносими страдания — като самия него.

— Готова съм — отговори спокойно тя. — Ще направя всичко, което мога, за да облекча смъртта му.

Без да се бави повече, тя отиде при болния, коленичи до сламеника и сложи главата на мъжа в скута си. Както беше предположил сър Ричард, съзнанието му бавно гаснеше.

Дъхът му идваше на мъчителни тласъци, но очевидно не изпитваше болки. След малко протегна ръка и попипа коленете и ръцете на Мария.

— Джоан, мила Джоан, най-после си тук! Скъпото ми момиче! — Гласът му беше дрезгав и идваше много отдалеч.

Мария погледна въпросително сър Ричард и той разгада правилно питането й.

— Името му е Том.

— Да, Том, тук съм — отговори през сълзи тя. — Толкова дълго те чаках. Много съм щастлива, че най-после си у дома.

— Да, момичето ми, у дома съм си. Не вярвах, че ще видя отново скъпата си родина. Но вятърът беше добър, бог беше с нас и стигнахме навреме. Докато натисках греблата на онази проклета галера, непрекъснато мислех за теб и за къщичката ни. Представях си как ще си дойда с цял чувал пари и ще си построим нов, голям дом. — Той се закашля и се опита да се изправи…

— Не бива да ставаш, Том — успокой го Мария. — Аз съм тук и всичко е наред.

Мъжът се отпусна отново в скута й и дишането му стана по-равномерно.

— Вечер ли е вече? — попита недоволно той. — Защо се стъмни толкова бързо?

Мария затвори очи и въздъхна с безкрайна болка.

— Не се тревожи, Том — прошепна тя. — Сега ще заспиш и ще видиш, че утре ще бъдеш по-добре.

— И аз това си повтарям, макар че… — Болният направи неуспешен опит да се надигне. — Дай ми целувка.

Мария погледна нерешително към сър Ричард, той се намръщи и поклати глава. Въпреки това тя се приведе към болния и нежно целуна горещото му чело, а после и бузите. Загрубялата му кожа се намокри от сълзите й и той се усмихна.

— Не, Джоан, не бива да плачеш, само ще развалиш хубавия лен.

Болният моряк направи още един безуспешен опит да вдигне глава, може би за да отговори на целувката, после ръката му се отпусна. В гърлото му се надигна дрезгаво хълцане, главата му натежа в скута на Мария.

Обляна в сълзи, тя остана да седи и продължи да люлее главата на мъжа в скута си, докато сър Ричард, се приведе към нея и внимателно вдигна на ръце мъртвото тяло, за да го положи на сламеника.

— Всичко свърши — промълви тихо той. — Благодарение на вашата помощ смъртта му беше лека. Елате с мен. Мъжете ще направят необходимото.

Мария притисна глава в кожения му жакет и се разрида сърцераздирателно. Той не направи опит да я утеши, да укроти мъката й, само я прегърна и нежно притисна треперещите й рамене.

Най-после бурята утихна и Мария вдигна към него разплаканото си лице.

— Господи, толкова съжалявам, че не можахме да сторим нищо, за да го запазим жив! Моля ви, отведете ме в каютата, моля ви! — Тя осъзна опасната му близост и се уплаши от внезапно връхлетялото я чувство.

Норууд я отведе до релинга и тя пое дълбоко свежия морски въздух.

— Ще видя какво мога да направя за жена му — заговори след малко той. — А вие, доня Мария, не плачете за загубения човешки живот, макар че смъртта на стария Том засегна болезнено всички ни, а за собствената си погубена невинност. През тези дни видяхте толкова смърт и разрушения, че всичко, което през последните месеци сте крили дълбоко в себе си, излезе на повърхността и предизвика тази буря. Мисля, че то е започнало още преди да се срещнем на галерата, при смъртта на баща ви.

Мария кимна през сълзи.

— Тогава не можех да плача, искам да кажа, да плача истински. Бяха ме учили да владея чувствата си.

— Като истинска дъщеря на испански идалго — потвърди сериозно Норууд. — Знам много добре какво означава това. Но човек не бива да се срамува от мъката си. Последния път, когато плаках истински, беше след смъртта на стария ми кон. Още живеех в родния си дом и момчетата от обора ме бяха наобиколили и ме зяпаха подигравателно, но аз просто не можех да спра. След това животът ме научи да се владея и не пролях сълзи дори при вестта за смъртта на баща ми.

Мария се усмихна и сълзите й пресъхнаха. Знаеше, че той бе разказал тази история само за да й даде време да се овладее, и му беше безкрайно благодарна. Междувременно моряците бяха отнесли мъртвия си другар.

— Скоро ли ще го предадете на морето? — попита плахо тя.

— Разбира се. Много е горещо и не можем да чакаме. Днес следобед ще уредя кратка погребална служба, ще увием мъртвия в знамето на Свети Джордж, другарите му ще се сбогуват с него и ще го спуснем на дъното на морето.

— Сигурно си спомня многото роби, които са били изхвърляни като боклук през борда на галерата, помисли си тъжно Мария. Какви ли страшни неща е видял… .

— Много искам да присъствам на погребението — помоли колебливо тя. — Разбира се, ако не се натрапвам.

— В никакъв случай. Когато хората се съберат, ще дойда да ви изведа на палубата. Но сега е време да се върнете под грижите на дуенята си, доня Мария.

Мария се потърси леко.

— Бедната Консуело. Сигурно е потресена от поведението ми. Боя се, че през последните месеци й създавам много грижи.

Сър Ричард се усмихна и я придружи до каютата. Консуело се втурна насреща им, но като видя разплаканото лице на Мария, потисна напиращите на устата й укорни думи и само кимна мрачно на капитана.

Много скоро обаче ужасът й нарасна, тъй като Мария й заяви недвусмислено, че смята да присъства на еретическата погребална служба. След като разбра, че възраженията са безсмислени, тя се съгласи да придружи питомката си и през цялото време остана до нея на палубата със сериозно лице. Службата беше кратка и скоро мъртвото тяло на моряка потегли към морското дъно. Мария отново се разплака, но разбра, че сър Ричард е имал право. Тя плачеше за всички нещастни, страдащи и мъртви от последните седмици и сълзите измиха горчивината й.

Сър Ричард слезе да вечеря с дамите, а когато забеляза, че Мария все още е много потисната, реши да й посвети остатъка от вечерта.

— Наистина ли ще се опитате да намерите Джоан, жената на Том? — попита плахо Мария.

— Разбира се, и мисля, че няма да е трудно. Том е от Дейвън и хората на Дрейк ще ми кажат къде да търся. Не искам бедната жена да гладува и да търпи лишения. Ако Том беше служил на моя кораб, щеше да се върне в къщи като богат човек.

— Много се радвам. — Мария въздъхна с болка. Том беше пират и плячката му беше придобита незаконно, но той беше компенсирал това многократно с понесените на галерата страдания.

Сър Ричард стана и отвори моряшкия си сандък. След малко показа на дамите богато украсена лютня.

— Свирите ли на този инструмент, доня Мария?

Мария сведе смутено глава. Баща й и Консуело често я бяха уверявали, че пее и свири прекрасно, но не смееше да покаже изкуството си пред сър Ричард.

— Не умеете ли? — Мъжът посегна към струните. — Толкова отдавна не съм свирил. Когато баща ми принадлежеше към свитата на крал Филип в Уестминстър, беше научил много испански песни и аз помня някои от тях и до днес.

Той седна на стола си, изсвири за опит няколко тона и изпя със звучен тенор две андалуски песни. Мария беше трогната от красотата на музиката. Тя й напомни топлите уханни нощи, когато двамата с баща й пееха и свиреха под звездите. Когато Норууд й подаде инструмента с лек поклон, тя забрави смущението си и даде своя принос за успеха на вечерта. Гласът й беше мек, но достатъчно силен и много добре обработен. Норууд се отпусна в стола си, затвори очи и се заслуша в музиката.

— Мисля, че не е нужно да ви казвам колко добре пеете, доня Мария. Нашата кралица Елизабет е съвършена музикантка, но мисля, че вие владеете лютнята дори по-добре от нея, а що се отнася до гласа, никой не е в състояние да се мери с естествената красота на песента ви.

Мария се изчерви до корените на косите си.

— Благодаря ви, сър.

Тя запя отново и този път изпълни английската песен, която майка й беше изпяла преди много години пред баща й в палата Нонсъч и която беше останала завинаги в паметта на дон Диего.

Не ме отблъсквай безсърдечно,

любими, аз винаги съм те обичала вярно…

Норууд се присъедини към песента и двамата я завършиха в дует.

Грийнлийвс беше цялата ми радост,

Грийнлийвс беше моята страст,

Грийнлийвс беше моето златно сърце,

никой друг освен лейди Грийнлийвс.

— Значи познавате песента?

— Разбира се. Татко казваше, че крал Хенри я е написал за Ан Болейн, нещастната майка на нашата кралица.

— Бедничката! Била е обезглавена, нали? Как мислите, наистина ли е нарушила светостта на брака?

Мъжът вдигна рамене.

— Съмнявам се. Но крал Хенри е имал нужда от син, а политиката иска жертви.

— Красива ли е кралица Елизабет?

Капитанът се поколеба, после изкриви лице.

— Не бих могъл да я опиша от гледна точка на мъжката представа за красота. Вече не е в първа младост, но няма мъж, който да е устоял на магията й.

Мария не знаеше какво да каже. Отново бе осъзнала, че безусловната му вярност към кралицата е една от непреодолимите пречки помежду им.

— Какво ще стане с нас, когато стигнем в Англия, сър?

Сивите очи на капитана бяха втренчени в лицето й.

— Веднъж споменахте нещо за майка си и за това, че е загинала в затвора на светата инквизиция. Значи е била англичанка?

— Да — прошепна беззвучно Мария. — Името й е мистрес Мери Гаскойн.

— Дали е имала братя и сестри? Познавате ли някои свои роднини?

Мария погледна въпросително към Консуело, но старата жена поклати глава.

— За съжаление не знам нищо за произхода й, не знам дори къде е родена. Баща ми беше много нещастен след смъртта й и избягваше да говори за съпругата си. Единственото, което ми е разказвал, е как я е ухажвал в двора на кралица Мария. Не мисля, че мама е била от висшата аристокрация, но вероятно е произхождала от семейство на благородници, защото е била придворна дама на кралицата.

— Щом е служила на кралицата още от самото начало, вероятно е била от северната част на страната — размишляваше на глас Норууд. — Сигурно е от семействата, които са останали верни на католицизма, както е постъпил и баща ми.

— Нима вашето семейство е запазило старата вяра? — попита изумено Мария.

— Точно така — отговори кратко мъжът и се върна на темата, която го интересуваше. — Мисля, че ще мога да открия роднините ви.

— Вероятно ще почакате да ви изплатят откупа и ще ме отведете при тях?

Норууд се усмихна подигравателно.

— Ах да, откупът! Наистина ли смятате, че английските ви роднини са готови да платят за връщането ви, доня Мария?

Лицето й помрачня.

— Съмнявам се. Защо да го направят? Ако бях на тяхно място, не бих се зарадвала особено от внезапната поява на една полуиспанка.

— Доколкото разбирам, нямате особено желание да се върнете в Испания?

Мария се поколеба, защото знаеше с какъв страх Консуело очакваше отговора й.

— Не, сър. Нямам желание да се върна в дома на чичо си.

— Тогава ми се доверете, а аз ви обещавам да сторя най-доброто за вас. — Норууд се изправи, взе ръката й и я поднесе към устните си. — Желая ви лека нощ, доня Мария. Спете добре и си починете. Тази сутрин постъпихте като жена с голямо сърце и ми показахте истинския си характер. Много съм ви благодарен за проявеното топло съчувствие.

Бузите й пламнаха от радост и тя остана дълго загледана във вратата, след като той си отиде.

След този ден животът на борда на „Глориана“ стана много по-приятен за Мария Моряците бяха видели какво бе сторила за умиращия им другар и се отнасяха към нея с неподправено дружелюбие, изразяваха й уважението си и не стана нужда капитан Норууд да се намесва, за да им напомня, че й дължат почитание. Сър Ричард прекарваше с нея всяка свободна минута. Когато задълженията му позволяваха, двамата се хранеха заедно, разхождаха се по палубата или свиреха на лютня и пееха. Консуело се примири много бързо с промяната в положението на любимката си. Тя присъстваше на всяка среща, държеше се настрана и макар че следеше двамата с бдителен поглед, вече не разпространяваше около себе си атмосфера на недоверие и подозрителност, както беше правила по-рано. След като Мария взе решение да не се връща повече в Испания, дуенята разбра, че животът в Англия редом с питомката й е за предпочитане пред живота без нея, и престана да й натяква за еретическите наклонности на сър Ричард, както и за пиратското му минало.

По време на съвместните им разходки двамата се сближаваха все повече. Той й разказваше въодушевено за дома си в Йоркшир и за старата бавачка, която водела домакинството му и очаквала с копнеж завръщането му. Разказваше й смешни истории за живота в двора, някои от които се отнасяха до приключенията на капитан Дрейк. Много скоро Мария разбра, че спътникът й има нужда от много средства, за да възстанови занемареното си имение и да изплати дълговете на дядо си, който беше имал неблагоразумието да участва във въстание срещу короната.

От своя страна, тя му описваше спокойния, беден на събития живот в естанцията на баща си и Норууд можа да добие поглед върху закриляното й и сравнително безгрижно досегашно съществование, така внезапно разрушено от смъртта на баща й.

Никой от двамата не споменаваше нападението над Картахена. Помежду им се бе установило мълчаливото съгласие да избягват опасните теми и Норууд не смееше да се доближава много до нея, само й целуваше ръка на сбогуване.

Както и при пътуването си към Нова Испания, Мария прекарваше времето си в някакво странно опиянение. Беше приключила със стария си живот, но още не беше готова да приеме новия, да предвиди всички възможни трудности, които той щеше да й донесе.

Капитан Норууд я бе уверил, че ще се погрижи да й намери добро място за живот, но тя не смееше да мисли толкова напред. Всичко в нея се бунтуваше срещу деня, в който щяха да я разделят от него. Положението се изостри, когато след няколко седмици момчето дойде да я повика на палубата и сър Ричард я отведе до релинга.

— Виждате ли сивите мъгли в далечината? Това е полуостров Лизард, най-южният край на Англия. Само след няколко дни ще бъдем в Лондон.

Мария се залови за парапета, за да не падне, и устните й побеляха. Толкова скоро? Обзе я дива паника, сърцето й се качи в гърлото, дъхът й спря.

— Няма ли да влезете в пристанището на Плимут? — попита тихо тя, опитвайки се да успокои вълнението си. — Това е в Дейвън, а Джем ми каза, че повечето от хората ви са оттам.

— Не, ще хвърлим котва в Саутхемптън. Оттам пътят е по-кратък.

— Ще ме вземете ли със себе си на сушата?

Норууд се обърна изненадано.

— Разбира се! Ще ви отведа при добри приятели и ще останете в дома им, докато намеря роднините ви. Ще живеете напълно сигурно и под мря закрила.

— Да — прошепна едва чуто Мария. — Аз ви вярвам, капитане. Само помислих, че може би е по-добре да остана на борда, докато уредите живота ми.

Мъжът махна нетърпеливо с ръка.

— Вашият живот е в моите ръце, доня Мария. Нямате ни най-малък повод за тревога.

Когато й съобщиха, че наближават целта на пътуването си, Консуело стисна устни и не каза нито дума. Подобно на Мария, тя се опитваше да прогони нарастващите си страхове и съмнения, но не успяваше и паниката заплашваше да я надвие. Никога не беше харесвала дон Луис Ортега, но в момента би предпочела да види Мария омъжена за него и прибрана на сигурно място в испанската колония. Непознатото, което лежеше пред тях, я плашеше, и то основателно.

Въпреки страха си, тя се нахрани добре и очевидно беше яла твърде много, защото клюмна в стола си и задряма много преди обичайния час за лягане. Сър Ричард беше вечерял с дамите, но, противно на навиците си, се извини и се оттегли рано, за да изпълни задълженията си на палубата.

Мария разглеждаше недоволно заспалата Консуело. След малко стана, разходи се из каютата и внезапно я побиха студени тръпки. Откакто бяха оставили зад себе си Азорските острови, времето постоянно се влошаваше, на палубата беше хладно и влажно. Копринената рокля трябваше да бъде заменена с по-топли одежди, най-добре от кадифе.

През пролетта Англия е студена и влажна, беше казал Норууд. Дали времето иска да й покаже какво я очаква в чуждата страна? Трябва ли да го възприеме като поличба?

Тласната от внезапен импулс, Мария грабна наметката си, и се запъти към вратата. На излизане хвърли бърз поглед към спокойно спящата Консуело и неволно се усмихна. Вече няколко пъти се беше измъквала тайно от опеката на дуенята си и всяко бягство беше предизвиквало верига от злощастни събития. Но именно по този начин тя бе срещнала мъжа, когото обичаше с цялото си сърце. Тази вечер трябваше да бъде сама с Ричард Норууд, защото скоро щяха да слязат на сушата и да се разделят. Тя въздъхна дълбоко, укори се за безумието си, произнесе кратка молитва и внимателно затвори вратата зад гърба си.

Корабният юнга беше в коридора и я изгледа смаяно.

— Къде е капитанът? — попита Мария, без да смее да го погледне. — Трябва да изясня един въпрос с него, преди утре да хвърлим котва в Саутхемптън.

— Разбира се, мистрес. Капитанът е на палубата, при кормилото, дава нареждания на дежурния.

— Благодаря — отговори с леко треперещ глас Мария. — Не, нямам нужда от теб, сама ще го намеря.

Тя се покатери бързо по тясната стълбичка и когато стигна до кормилото, беше останала без дъх. Приглади смутено полите си, уви се по-плътно в кадифената наметка и сложи качулката. Горе беше хладно и влажно, а мъглата веднага полепна по лицето и ръцете й.

Сър Ричард я видя да идва и побърза да приключи разговора си с дежурния. След това се поклони учтиво на Мария и бързо я поведе към едно закътано местенце.

— Случило ли се е нещо, доня Мария? Тук е твърде студено за вас. Къде е сеньора Енрикес? Надявам се, че не е болна?

— Нищо й няма — отговори нетърпеливо Мария, спусна по-ниско качулката си и прибра няколко непокорни кичурчета от косата си. — Нищо не се е случило. Само… изведнъж ми стана страшно там долу и реших да ви потърся.

Норууд я погледна учудено.

— Напредваме бързо. Сигурно се радвате, че най-после ще можете да слезете на сушата.

— Така ли мислите?

Капитанът я погледна остро, после сложи ръка на рамото й.

— Какво ви измъчва, доня Мария? Англия не е опасна за вас, повярвайте.

Младата жена преглътна с мъка и изведнъж от очите й закапаха сълзи.

— Въпреки това ме е страх…

— Защо, за бога? — В гласа му се усещаше безпомощност.

— Защото ще ме отведете при чужди хора. Те не ме познават и може би няма да ме харесат. Ами ако откажат да ме приемат?

— Тогава ще потърся друго разрешение на въпроса.

Сърцето й заби като лудо. Какво беше това „друго разрешение“? Дали щеше да я отведе в имението си в Йоркшир? Това беше повече, отколкото можеше да се надява.

— Още от самото начало ви създавам само ядове. А сега… Ако семейството ми не прояви готовност да плати, ще претърпите финансова загуба…

— Стига вече, доня Мария! Забравете завинаги този жалък откуп! Наистина ли не разбрахте, че когато наскоро заговорих за него, беше само на шега?

— Защо тогава сте се натоварили с грижата за мен, защо?

Мъжът вдигна рамене.

— Съдбата ни събра и аз…

Мария стисна до болка ръката му.

— Искам да ми повярвате, че тогава, на галерата, бях дълбоко засегната от бичуването ви! Помолих капитана да спре наказанието и той ме послуша. След това, в Кадис, умолявах чичо си да направи нещо, за да спаси живота ви. Никога не съм искала да ви причиня зло.

— Знам това, доня Мария. Вярвам във всяка ваша дума. — Той обърна лицето й към себе си и взе крехките й, леденостудени ръце в своите. — За мен ще бъде чест да ви помогна. Когато стана свой собствен господар, ще дойда отново при вас и никога вече няма да ви напусна.

Мария погледна заклинателно в сивите му очи.

— Значи сте на служба при кралицата?

Норууд се поколеба, но само за миг.

— Имам важни задължения, които ме зоват в Лондон, но се надявам да ги уредя бързо. Няма да трае дълго, бъдете сигурна в това.

— Но аз не познавам никого в тази чужда, студена страна…

— Разбирам тревогата ви, но ви моля да ми вярвате. — Той вдигна брадичката й и приглади назад една непокорна къдрица.

Колко прекрасна беше и изцяло в негова власт. Мъжът съзнаваше, че в този момент тя го обичаше истински, и беше изкушен да се възползва от положението. Ако я помолеше да стане негова, ако изтръгнеше от устата й обещание, нямаше да има връщане назад. Не, той беше длъжен да й даде възможност да реши свободно. Трябваше да намери роднините й и да я заведе в дома им. Когато тя свикне с новия си живот, щеше да си спомня дългото пътуване по море с похитителя си като потискащ сън. В момента тя имаше нужда от него, за да намери мястото си в чуждата страна. Ако тази необходимост не съществуваше, тя щеше да го гледа отново със същото отвращение като в началото.

Освен това не биваше да забравя службата си при Уолсингъм. Мария не знаеше нищо за задачата, с която беше заминал за Испания. Норууд помнеше презрителното изражение, което се беше появило на лицето на приятеля му Дрейк, когато заговориха на тази тема. Не, първо трябваше да се погрижи да я настани добре в новата и родина, а после да чака и да се надява, че тя ще дойде при него по своя воля, ще приеме сърцето му, което още отсега беше изцяло нейно. Когато слезе на кея в Картахена, той осъзна, че никога няма да даде Мария в ръцете на онзи Луис Ортега. Егоизмът му подсказваше да я завладее, да изиска съгласието й. Но смелостта, проявена от нея в онази първа нощ, го бе накарала да осъзнае, че чувствата му към нея са много по-дълбоки и трябва да се прояви като истински джентълмен.

Ричард Норууд пое дълбоко въздух и се приведе над ръката на Спътницата си.

— Позволете да ви отведа в каютата, доня Мария. Легнете си и се опитайте да заспите. Пътуването от Саутхемптън до Лондон ще бъде доста напрегнато. За съжаление пролетта в Англия е много по-студена, отколкото в Испания, да не говорим за Новия свят.

Церемониалната му учтивост я отрезви. Тя се бе надявалата спечели любовта му, да чуе признанието му, бе дошла при него по своя воля, за да му се предложи, но всяко унижение си имаше край. Той беше готов да поеме отговорност за съдбата й, но не я обичаше. Лудата страст, която беше припламнала в сърцето му в нощта, след като я беше отвел от Картахена, сигурно беше предизвикана от виното. Мария се беше страхувала от това и сега й стана ясно, че не се е излъгала. За него тя щеше да си остане завинаги представителка на народа, който го беше заробил и измъчвал.

Мария преглътна всички нежни думи, които напираха на устните й, и уморено кимна с глава. Опря се на ръката на капитана и се запъти бавно към тихата си каюта, охранявана от спящата Консуело.