Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Милорд, радвам се, че се върнахте!

Когато се прибраха в Уайлдууд, Рени ги чакаше на стъпалата пред главния вход. Беше се спуснал здрач, но дори и на слабата светлина Рени изглеждаше така, сякаш дяволът го гонеше по петите.

Данте скочи от Фюри.

— Какво има, човече?

— Имате посетители, милорд. Казах им, че ви няма и че не знаем кога да ви очакваме, но те настояха да останат. Тук са от ранния следобед, милорд.

— Вярвам, че си им предложил нещо за закуска — рече Данте, като веднага предположи, че посетителите трябва да са Касия и Ролф, дошли в отговор на писмото му.

Изобщо не му дойде наум, че е изпратил писмото само преди няколко дни и че те не биха могли да пристигнат в Уайлдууд толкова скоро.

— Да, милорд, макар че те поискаха само чай, нищо повече. Очакват ви в салона. — След това Рени прибави със странно понижен глас: — Може би ще бъде по-добре госпожица Беатрис да ви остави сам да се оправите със ситуацията.

— Глупости, Рени. Аз ги очаквах. Дошли са заради Беатрис. Хубаво е веднага да се пристъпи към същността на проблема.

Всъщност Данте си мислеше, че колкото по-скоро представи Беатрис на Касия, толкова по-скоро ще открият истинската й самоличност и той ще успее да я заведе у дома й, преди да е изпратил новооткритата си почтеност по дяволите. Целувката на пазара беше грешка. Сега вече знаеше това. Искаше да докаже на Беатрис, че е усетил лъжата й; че първата им целувка е означавала много повече, отколкото тя признаваше, и беше успял. Но също така бе доказал на себе си, че увлечението му към нея бързо прераства във всепоглъщаща страст. Това означаваше само едно нещо.

Опасност.

Данте направи знак на Беатрис да го последва и отвори рязко вратата на салона.

— Надявам се, че не сте чакали твърде дълго.

Когато видя кой го чака вътре, се закова на вратата. Беатрис, която го следваше по петите, се блъсна в гърба му, но той изобщо не я забеляза. Вниманието му беше насочено към двете фигури, които седяха в салона. Не бяха Касия и Ролф, нито пък който и да било от познатите му. Едната беше жена, която седеше със скован като желязо гръбнак. Черната й рокля бе закопчана чак до вирнатата й брадичка, а косата й беше толкова яростно опъната на кок, че очите й изглеждаха леко дръпнати. Тънките й устни бяха кисело свити.

С нея имаше малко момиченце с гъсти тъмни къдрици около мъничко личице, на което беше изписан страх. Данте забеляза, че това изражение е насочено към него.

— Извинете ме — рече той. — Мислех си, че е някой друг.

— Очевидно — отвърна жената. Тази едничка дума беше изречена е ясно презрение.

— Мога ли да запитам за името и целта на вашето посещение? — попита той след няколко секунди напрегнато мълчание.

— Аз съм гувернантката на детето, Абигейл Стаутуел. Госпожица Абигейл Стаутуел — добави тя, като очевидно смяташе уточнението за необходимо. — А това е Лейди Фийби Хавилок, или поне беше, преди да се разбере, че всъщност е ваше копеле.

Не последва никакъв звук, дори и ахването, което обикновено следваше твърдение с такава сериозност. След рецитацията на жената Данте не се слиса, а изпита остър, яростен гняв.

— Един момент, ако обичате, госпожице Стаутуел — успя да каже той. След това се обърна към Беатрис, която стоеше до него, странно спокойна. — Беатрис, ще ти бъда задължен, ако изведеш детето от стаята, за да обсъдя положението с госпожица Стаутуел.

Беатрис не каза нищо, просто отиде спокойно до детето и му протегна ръка. Момиченцето й подаде своята и двете излязоха мълчаливо от стаята. Данте ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. След това се обърна към жената.

— Трудно ми е да разбера как човек, който говори с такава открита злоба, може изобщо да се счита за подходящ да възпитава дете.

Госпожица Стаутуел очевидно изобщо не се смути от мнението му. Усмивката й беше неприятна.

— Препоръките ми са безукорни.

— Тогава ще бъде разумно от ваша страна да не прибавяте името ми към списъка. А сега може би ще обясните положението по-възпитано.

Жената му протегна ръка. В кокалестия й юмрук имаше писмо. Данте го взе и се обърна, за да прекоси стаята и да го прочете на спокойствие.

Нека това писмо послужи, за да уведоми всички, които го прочетат, че Негово благородие Роджър Хавилок, маркиз Оувъртън, с настоящото прехвърля всички отношения и отговорности, финансови и други, към детето, известно като лейди Фийби Хавилок, на нейния истински кръвен баща, Данте Тримейн, граф Морган.

Данте прочете писмото втори, после трети път. Когато се увери, че го е разбрал добре, се обърна към свадливата госпожица Стаутуел.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита той, като бутна хартията под вирнатия нос на жената.

— Точно това, което пише, лорд Морган. Негово благородие — маркиз Оувъртън, наскоро разбра, че съпругата му, маркизата, някога е имала връзка с вас и резултатът от тази връзка е детето, което той от пет години насам е смятал за своя дъщеря. Посъветваха го да прекрати всякакви отношения с нея и той ви я предоставя.

— А какво казва Илайза по този въпрос? Сигурен съм, че тя никога не би се съгласила да…

— Лейди Оувъртън е мъртва. Беше повалена от чумата в началото на годината.

Данте усети как по тялото му пропълзява ужасен хлад. Илайза беше мъртва? О, господи, не!

— Докато преглеждал личните вещи на лейди Оувъртън — продължи госпожица Стаутуел, — лорд Оувъртън намерил писмо, което жена му някога писала — тя направи пауза — на вас. В него ви съобщавала за вашето дете, лейди Фийби. Писмото е носело дата малко след нейното раждане. Очевидно лейди Оувъртън никога не е сметнала за необходимо да ви го изпрати.

— И все пак не го е унищожила.

— Може би е чакала по-подходящ момент, след като детето е имало щастието да бъде отглеждано като дъщеря на маркиз Оувъртън.

Данте усещаше, че има голяма опасност да нанесе телесни повреди на госпожица Стаутуел. Той пое дълбоко дъх, за да потисне гнева си.

— Ще ви бъда благодарен, ако задържите мнението си за себе си. То няма отношение към сегашната ситуация.

Тя изсумтя, но благоразумно си замълча.

Данте отиде до прозореца и облегна ръце на стената. Помисли си за Илайза — горката, милата Илайза. Тя беше невинно същество, бързо научило тъмната страна на живота след брака си с уважавания маркиз. Сега, когато беше мъртва, сигурно се чувстваше далеч по-добре. Оувъртън се отнасяше чудовищно с нея дълго преди да намери писмото. Данте се страхуваше да си помисли какво ли щеше да направи с нея съпругът й, ако беше научил за това преди смъртта й.

— На колко години е? — попита той, все още загледан през прозореца.

— През февруари тази година навърши пет.

Данте преброи месеците, докато бе траяла връзката му с Илайза. Когато си потвърди, че Фийби наистина е негова дъщеря, затвори очи.

— Казано ли й е?

— Лейди Фийби съзнава, че човекът, когото досега е считала за свой баща, всъщност не е истинският й баща. Знае, че майка й е мъртва и че сме дошли тук, за да се запознае с истинския си баща.

Ето откъде идваше страхът на лицето й, когато беше влязъл в стаята. Данте се обърна.

— Това ли е всичко?

Госпожица Стаутуел го изгледа студено:

— Да.

Някак му бе трудно да го повярва. Отдръпна се от прозореца.

— Благодаря ви, госпожице Стаутуел. Можете да си вървите.

Гувернантката се изправи рязко.

— Да си вървя? Какво искате да кажете? Аз съм гувернантка на детето! Аз съм единственият човек, когото познава тук!

Данте се спря точно пред жената и втренчи в нея поглед, който я накара да седне обратно на стола си.

— Малка поправка, госпожице Стаутуел, вие бяхте гувернантка на детето. Както се казва в писмото, сега аз нося отговорност за Фийби и като свое първо задължение ви уволнявам. Без препоръки. Достатъчен ужас е преживяла, като е била откъсната от дома си и изпратена тук, за да се запознае с напълно чужд човек. Няма да прибавям към този ужас, като принуждавам детето да понася присъствието ви и влиянието ви върху живота си дори още една секунда. Можете да напуснете по същия път, по който сте дошли. Вземете си багажа, но оставете вещите на Фийби. Можете да се върнете при Негово благородие маркиза, макар че, мога да се обзаложа, ще откриете при пристигането си, че нуждите му от услугите на гувернантка са значително намалели. Приятен ден, госпожице Стаутуел, и на добър път.

Тя го погледна невярващо, после се изправи и бавно излезе от стаята. Данте остана по средата, като наблюдаваше гърба й, уверен, че това е последният път, когато вижда тази неприятна личност. И все пак, когато тя си отиде, той дълго стоя неподвижен и се чуди дали всичко това не е плод на въображението му.

Дори и в най-безумните му сънища не се бе появявало нещо толкова невероятно. Имаше дете. Дъщеря. Беше баща от пет години. И не бе знаял за това.

Данте се приближи до стола, откъдето можеше да види моравата, седна, подпря брадичка на дланите си и се загледа навън, без да вижда нищо.

Все още си спомняше първия път, когато беше видял Илайза Хавилок. Тя бе младоженка, току-що завърнала се в Двора след медения си месец, прекаран в провинциалното имение на новия й съпруг. Тя и мъжът й, маркизът, бяха представени в Двора. Данте си спомняше, че жената изглеждаше малко бледа, почти изпита, но го беше отдал на многото безсънни нощи със съпруга й. И бе забравил мисълта си толкова бързо, колкото му бе хрумнала.

На скоро откри истината.

Връзката му с Илайза беше изключителна, най-близката до брак, която Данте някога бе имал. Освен любовници, бяха и приятели. Той можеше да говори с нея свободно, както с никой друг, защото знаеше, че може да й се довери напълно.

Странно, но именно Илайза беше прекъснала всичко. Тя дойде при него късно една нощ и му каза, че трябва да се махне от Двора и от Лондон. Данте знаеше какво всъщност иска да му каже — че трябва да се махне от него, защото бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че той никога няма да се влюби в нея така, както тя в него. Сега, когато се сети за това, осъзна, че тогава Илайза сигурно е знаела, че носи неговото дете.

И не му беше казала, защото не бе искала да го кара да се чувства отговорен.

Тогава Илайза си отиде, след като се люби с него за последен път, и Данте я пусна. Тя се върна в провинциалното имение на съпруга си, в леглото му, така че той никога да не разбере и да няма причини да се усъмни, че детето не е негово. Беше действала толкова внимателно, малката Илайза, и бе запазила тайната толкова добре, че никой не заподозря нищо…

До чумата.

Проклета, ужасна чума!

Навън започнаха да падат едри капки дъжд.

Данте затвори очи и каза безмълвна молитва с надеждата, че Илайза ще намери покой отвъд — покоя, който никога не бе познала, докато живееше между смъртните.