Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (7)

СЕДМА ГЛАВА

Данте приседна до малката каменна пейка до гроба на майка си. Беатрис се настани тихо до него, като го остави насаме с мислите му. Той дълго време седя и гледа в далечината, без всъщност да вижда слънцето, което се спускаше над върховете на Пенаинс; слуша, без да чува шумовете на загасващия ден. Бързо се смрачи и вятърът започна да се пробужда с гъргорещата заплаха за още една буря, като ръмжеше тихо в гъстите листа на кривите дъбови клони над главите им.

През вятъра се чу познато мяукане. Данте се огледа и видя Беатрис, котката, която се отъркваше о краката му.

— Радвам се, че си успяла да оцелееш през всичките тези години, без да съм тук да спасявам кожата ти, космата топчице. — Той я почеса по главата и погледна към Беатрис. — Не зная дали ще ми повярвате, но съименницата ви е на почти четвърт век.

Беатрис го погледна.

— Сигурно се шегувате с мен, милорд.

— Ни най-малко. Бях на осем години, когато тя за пръв път се появи в живота ми. Тогава едва не свърши, и това щеше да стане, ако в онзи момент не тичах през южната морава на път към езерцето с въдица в ръка. Добре си спомням отчаяното мяукане. Звучеше пресипнало, като дълго несмазвана врата. Беше се покачила на най-горните клони на един огромен дъб и очевидно не бе помислила как ще слезе долу. Когато я открих, се покатерих да я спася, като и аз пренебрегнах същата мисъл.

— Значи и двамата сте останали на дървото?

Данте се усмихна.

— Седях там, сграбчил уплашеното котенце, което беше забило нокти във врата ми, и виках с всичката сила на осемгодишните си дробове. Никога не се бях изкачвал толкова високо и земята изглеждаше ужасно далеч. Искаше ми се на виковете ми да отговори всеки друг, но не и баща ми. Но дойде той. Спомням си как го видях, намръщен, както обикновено, до дънера на онова дърво. Неочаквано дървото вече не изглеждаше толкова страшно. Не помня кое го ядоса повече — че съм се покачил там заради някакво си коте или задето по бузите ми се стичаха сълзи. Баща ми не беше човек на чувствата. Спомням си как ми заповяда да слизам и да забравя „този бълхарник“. Аз отказах и започнах да го моля да ни помогне да слезем и двамата. Той се обърна и си тръгна, като ми каза на заминаване една мъдрост. Придържал съм се към нея през целия си живот.

— Каква беше тя?

— Каза ми да бъда мъж и да се оправям сам.

Беатрис се намръщи.

— И какво направихте?

— Точно това, което ми каза. Всъщност нямах голям избор. В крайна сметка слязох долу с Беатрис под мишница. След този ден бях убеден, че баща ми ме мрази. Отне ми години, докато разбера, че всъщност не е така; той просто не можеше да се занимава с мен. Виждате ли, според неговите разбирания по-младите синове нямаха никакво значение. Уилям беше отгледан стриктно от баща ни, възпитан като наследника и дълга на Моргановата титла, набивано в главата му още след първия му писък на този свят. Аз бях отгледан единствено с всеопрощаващата ръка на майка ми. Тя нямаше думата в живота на Уилям. Още при самото раждане той буквално й е бил отнет. Храненето му е било осигурено от дойка, а за всички останали негови физически нужди се грижеше баща ми.

— Звучи ужасно жестоко както за вас, така и за майка ви.

Данте поклати глава.

— Баща ми не беше жесток човек; всъщност той отдаваше на майка ми всичкото уважение, което смяташе, че й дължи. Просто бе наследник на поколения мъже, които вярвали, че силата, честта и непоказването на чувствата са единствените качества, нужни на един мъж. По-нежните неща, като чувствителност и разбиране, бяха безполезни. Следователно нуждите на майка ми бяха считани за женски каприз. Тя бе изпълнила дълга си, раждайки наследника, и от нея не се очакваше нищо по отношение на възпитанието му. — Данте се усмихна. — Докато съм се появил аз. Този път нещата били коренно различни. Първата стъпка на майка ми в обявяването на властта й над мен, втория й син, бил изборът й на името. Въпреки желанията на баща ми, докато той бил в Лондон, ме родила и кръстила на любимия си поет. Поезията бе още едно от нещата, които баща ми считаше за глупав каприз. Детството на Уилям бе изпълнено с неща, като уроци по стрелба и издаване на ефективни заповеди, които да го подготвят за бъдещата му роля. Когато стана на четиринадесет години, вече му беше уреден изгоден брак. Аз имах привилегиите да се родя благородник, но без отговорностите, които носеше брат ми.

— Но сега сте граф.

— Да. Съдбата винаги намира начин да се намеси най-неочаквано. Не мисля, че баща ми успя някога да свикне с това. Спомням си деня малко след погребението на Уилям в гробището на Уайлдууд, когато ме извика в кабинета си. Каза ми, че трябвало да се оженя за годеницата на брат ми. Звучеше така, сякаш аз изобщо нямам думата.

— И какво направихте?

— Отказах, разбира се. Той искаше да се оженя за момиче, две години по-голямо от мен, което имаше огромни черни очи и лице, наподобяващо невестулка. Очевидно едва тогава осъзна, че пред него не стои Уилям.

— И така се е отказал от мисълта за този брак? — попита обнадеждено Беатрис.

— Не точно. Заплаши, че ще ме обезнаследи. Спестих му главоболието, като напуснах Уайлдууд и се заклех никога повече да не се върна тук. — Данте се поколеба. — Баща ми умрял три седмици по-късно. Паднал от една от високите стълби в библиотеката, докато се мъчел да вземе една книга. При падането си счупил врата. И аз се върнах в Уайлдууд, но не като безотговорния втори син, а като новия граф, третия граф Морган. Предполагам, че само заради това не почива в мир.

Данте се изправи и протегна ръка към Беатрис.

— Стига толкова с тази потискаща история. Да влезем вътре. Става студено и не искам да настинете.

Беатрис стана и тръгна с него към къщата. Докато вървяха, главата на Данте беше пълна с въпроси. Трябваше ли да се подчини на желанието на баща си в онзи далечен ден и да се ожени за годеницата на брат си заради титлата Морган? Дали сега щеше да бъде по-различно, ако го беше направил? Някак си това не му се вярваше, защото знаеше, че ако го бе направил, щеше просто да бъде заклещен в брак с жена, която не предизвикваше у него нищо освен отвращение. Жената, за която можеше да се ожени, трябваше да бъде хубава като майка му, с нейните дух, сила и интелигентност.

Още докато си го мислеше, Данте усети, че гледа към жената, която върви до него.

 

Дори не знаеше името си.

Беатрис остави четката за коса и се вгледа в отражението си в огледалото. В лицето, което я гледаше оттам, нямаше нищичко познато.

Откъде ли имаше сиви очи? Дали майка й или баща й ги имаха? А и косата й — такъв странен оттенък. Не съвсем рус, но не и червен — цвят толкова безименен, колкото и тя самата. Забеляза малък бял белег на челото, съвсем до косата, който нямаше да съзре, ако не беше превръзката на главата й. Раната отдавна беше заздравяла и бе твърде бледа, за да е от последното й премеждие. Как ли бе получила този белег? Може би от друг някой удар в главата? Дали поначало не си беше тромава?

Беатрис стана, приближи до масичката за писане от черешово дърво до камината, потопи перото в кристалната мастилница и изписа една-единствена дума на празния пергамент, оставен най-отгоре.

Беатрис.

Писането на това име не й идваше естествено. Всъщност дори излизаше някак тягостно. Отнемаше й известно усилие да отговаря на него, когато я повикаха. Знаеше, че това не е нейното истинско Име. Но кое тогава бе нейното? Опита с няколко други имена — Мери, Ан, дори Елизабет. Но всичките оставиха в нея само чувство на празнота.

Беатрис се заразхожда из стаята. Запита се на колко ли години е и осъзна, че никога няма да разбере кога е минал рожденият й ден. Можеше да бъде на следващия ден. Можеше да е бил предишния ден. Но всъщност защо да не приемеше за свой рожден деня, в който Данте Тримейн, граф Морган, я бе намерил и бе спасил живота й?

Спомни си как бе седяла с него в малкото гробище. Тогава усещаше тъгата му, дълбоката му тъга. Той беше интересен и сложен човек. Понякога, както когато тя се бе събудила тук за пръв път, той беше засмян и безгрижен. А друг път изглеждаше така, сякаш носи товара на целия свят на раменете си. Беше направил толкова много за нея. Бе спасил живота й. Искаше й се да му се отплати по някакъв начин. Но какво можеше да направи?

Та тя дори не знаеше името си.

 

— В коя стая сме сега? — попита Беатрис и посочи вратата пред себе си.

През цялата сутрин Данте я бе развеждал из къщата, стая по стая, етаж по етаж, запознавайки я с внушителния дом от епохата на Елизабет. Сградата беше във формата на буква „Е“ в чест на кралицата и бе построена от комбинация на пясъчник и варовик. Цветята в заобикалящия я парк и градини само подчертаваха естествения камък. Ефектът беше прекрасен.

Беатрис намираше за много забавно и приятно, че всяка стая в къщата има своя история, а заедно с това — и свое име.

Жълъдовата стая, на втория етаж, в северозападния ъгъл, бе наречена така, защото бе останала празна за определен период преди много години и тогава в нея се беше заселило семейство от червени катерички, натрупвайки във всеки ъгъл зимните си запаси.

Имаше и Стая на пристаналите, откъдето по различни времена през миналия век поне три млади дами бяха избягали и бяха се омъжили за истинските си любими. Имаше стаи, наречени на цветовете, в които бяха обзаведени, и други, наречени на месеци от годината. Дори имаше стая на име Незначителната, наречена така, защото никога нищо важно не се бе случвало в нея.

Отначало Беатрис намираше това за странно, но сега, когато видя броя на стаите между обветрените каменни стени на Уайлдууд, разбра, че то е доста разумно. Че как иначе можеха да се обозначават в разговор?

— Тази стая — рече Данте, като хвана бравата — се нарича просто Музикалната.

Бутна вратата и отстъпи назад, за да даде път на Беатрис. Тя направи три крачки и спря.

Стаята беше много красива, изпълнена със слънчева светлина, която нахлуваше през високите прозорци на отсрещната стена. Огромен цветен гоблен, изобразяващ жизнерадостна сцена с ангелчета, танцуващи под украсено с панделки майско дърво, висеше пред лицето на една от стените. От другата страна, близо до прозорците, стоеше орехов клавесин, чийто блестящ корпус беше инкрустиран със седеф. До него слънцето проблясваше в двойната редица струни на красива арфа. Из цялата стая имаше различни музикални инструменти, поставени върху стойки или в калъфи.

В центъра на стаята, където акустиката беше най-добра, стояха две еднакви орехови канапета, покрити с бледожълт копринен брокат. Наблизо имаше резбована масичка за бродерия с недовършено ръкоделие, в ъгъла на което бе забодена игла с вдянат конец.

Беатрис пристъпи напред. Почувства се странно привързана към това място. Седна на малката пейчица пред клавесина и без да каже или помисли каквото и да било, започна да свири. Данте остана настрани. Беатрис свиреше и свиреше, пръстите й докосваха клавишите и пробягваха над двете клавиатури с лекота. Когато завърши парчето, тя се засмя на глас.

— Кое е толкова забавно, Беатрис?

— Чухте ли? — отвърна радостно тя.

— Какво да чуя?

— Чухте ли песента, която изсвирих?

— Да.

— А разпознавате ли я?

— Да. Това е една от най-популярните композиции, които съм чувал.

Беатрис отново се засмя.

— Смея се, защото никога преди не съм я чувала. Поне не си спомням такова нещо, но по някаква причина зная да я свиря, сякаш съм го правила през целия си живот.

Тя се изправи и от очите й струеше радост.

— Не е ли забавно? Умея да свиря на клавесин, макар да нямам и най-смътната идея какво свиря.

След това го целуна бързо по устните, отстъпи назад и се завъртя като безгрижно дете.

Данте не каза и дума. Не можеше. В момента се бореше с желанието да я притисне до гърдите си и да усети вкуса на устните й. Сърцето му биеше бясно. Беше му трудно да си поеме дъх.

— Чудя се на какво ли още мога да свиря — рече Беатрис, като очевидно не забелязваше хаоса, който бе предизвикала в душата му. След това се настани зад една виола да гамба.

— Беатрис, не мисля, че този инструмент е от твоя репертоар. Може би вместо това виолата…

Данте остана като онемял, без да е в състояние да помръдне. Беатрис беше успяла доста ловко да се настани зад високия инструмент и без колебание придърпа полите между краката си, за да го намести. После вдигна лъка и го плъзна по струните, без да осъзнава, че по този начин е открила голяма част от обутите си в чорапи прасци пред очите му.

Данте забеляза, че е свършила да свири, едва когато тя го извика:

— Данте? Милорд?

— Да? — Гърлото му беше толкова свито, че думата едва излезе от устата му. Мили боже, какво му ставаше? Потеше се така, сякаш току-що бе пробягал голямо разстояние. Той подръпна връзката на врата си, за да я поразхлаби.

— Всичко наред ли е, милорд?

Данте се поокопити.

— Да, разбира се. Това е голямо постижение, Беатрис. Повечето дами не се наемат да свирят на виола да гамба, особено на басовата. Всъщност дори не познавам друга такава дама.

— Че защо не? Звукът й е доста вдъхновяващ.

Вдъхновяващ? Е, можеше да измисли няколко други думи, които да опишат по-добре чувствата му в момента.

— Дамите обикновено намират, че полите им са пречка за правилното поставяне на инструмента, макар че вие очевидно сте намерили начин да преодолеете това.

Данте си спомни как беше издърпала полите си назад и краката й бяха докосвали двете страни на виолата. Отново почувства стягане. Той се изчерви — нещо, което не бе правил никога в живота си. Трябваше незабавно да напусне стаята.

— Ще продължим ли? — попита той, като се обърна. — Почти сме свършили с обиколката. Остава ни да видим само библиотеката и след това трябва да свърша няколко работи в имението, за да съм доволен от този следобед. Може би ще ви бъде приятно да прегледате колекцията от книги на Уайлдууд, докато аз съм зает с иконома ми?

Беатрис се усмихна.

— Би било чудесно. Благодаря ви, милорд, задето отделихте от времето за задълженията си, за да ме развеждате из къщата. Надявам се, че не съм ви разсеяла много.

Разсеяла. Боже господи! Какъв необикновен избор на изрази! Ако съществуваше дума, която съвършено да опише състоянието му от момента, в който я бе намерил, подгизнала от дъжда, на пътя, то тя определено бе „разсейване.“