Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Не съм чувал да стават сватби, в които описанието на булката да отговаря на младата дама, милорд — каза Рени, след като приключи със събитията в Уайлдууд през трите години отсъствие на Данте. За следващия ден бяха запланували да прегледат основно счетоводните книги. — Броят на браковете е спаднал значително с идването на чумата — прибави той.

— Благодаря ти, Рени — каза Данте. — Моля те, направи всякакви възможни запитвания. Иначе ще трябва просто да изчакаме, докато Касия получи писмото ми.

— Да, милорд. — Рени се поколеба. — Предполагам, че в такъв случай госпожица Беатрис ще остане при нас известно време?

Данте го погледна, като се мъчеше да разбере какъв точно е въпросът, който усещаше.

— В момента тя няма къде да отиде, Рени, така че ще трябва да остане тук.

— Да, разбира се, милорд — извини се Рени със странна усмивка и остави Данте с мислите и чашата бургундско в трапезарията.

Секунди по-късно, когато Беатрис влезе в стаята, Данте вдигна поглед. Меднорусата й коса блестеше на слънчевата светлина, която струеше през високите прозорци. Превръзката на челото й беше сменена. Роклята, която беше избрала от гардероба на майка му, беше бледорозова и подчертаваше естествения цвят на лицето й. Широкото кръгло деколте, украсено с брюкселска дантела с вплетена златна нишка, откриваше невинно раменете и закръглените й гърди. Стоеше й добре. Когато седна от лявата му страна, излъчваше нежна, недокосната красота.

И щеше да си остане недокосната, дори и това да го убиеше.

— Надявам се, че се чувствате по-добре — каза Данте, като се опитваше да не забелязва как върхът на езика й се показа, за да навлажни долната й устна.

— Чувствам се доста по-добре, благодаря ви, милорд. Също така ви благодаря, задето ми позволихте да използвам дрехите на майка ви. Тя е имала прекрасни неща и бяхте прав, че носим почти еднакви размери. Освен ръста, но намерих начин да придържам полите, докато вървя, за да не се спъна и падна на носа си.

Той се усмихна.

— Ще наемем шивачка, която да оправи този проблем. Не бих искал да се сдобиете с още една рана на главата.

— Може би това ще помогне паметта ми да се върне.

— Може би, но не бих искал да рискувам. Гладна ли сте?

Беатрис кимна ентусиазирано.

— Умирам от глад.

— Добре. Сигурно госпожа Лийдс е приготвила нещо вкусно. Тя е прекрасна готвачка.

Двойните врати зад гърба му се отвориха и двама лакеи в синьо-жълти ливреи влязоха с табли на ръце. Поставиха на масата няколко покрити блюда, които според Беатрис, изглежда, представляваха истински пир. Може би с тях щеше да вечеря и някой друг? С всичко това можеха да се нахранят половин дузина хора.

Беатрис се усмихна, докато единият от лакеите разливаше с черпак супата от миди и стриди, от която се вдигаше пара, в порцелановата купичка пред нея. Стомахът й веднага и доста звучно изрази одобрението си от първото ястие в иначе тихата зала.

— Извинете, милорд — рече тя и бузите й поруменяха.

— Госпожа Лийдс би била доволна, ако научи, че само ароматът на супата й е предизвикал такава реакция. А сега — продължи той, като взе една от все още горещите, току-що извадени от фурната кифлички от покритото с ленена кърпа панерче, — ако искате истински пир, потопете края на една от тях в супата си и я оставете да се напои.

— Не мога, милорд. Няма да бъде прилично. — Тя направи пауза. — Странно, защото всъщност не зная защо точно няма да бъде прилично. Просто го зная.

— За някои уроци на живота е нужно повече от един удар в главата, за да бъдат изтрити. Те остават с нас, независимо от обстоятелствата.

Беатрис го погледна слисано. Данте се усмихна и й подаде една кифличка.

— Рискувайте, Беатрис. Животът не е забавен без поне мъничко риск.

Беатрис взе кифличката и предпазливо потопи края й в супата. Погледна още веднъж несигурно към Данте и после отхапа малка хапка, като внимаваше да не потече по брадичката й.

— Бяхте абсолютно прав, милорд. Никога не съм опитвала нещо по-вкусно. Откъде го научихте?

— Когато бях момче, с брат ми Уилям посещавахме госпожа Лийдс в кухнята, когато знаехме, че прави любимия ни лимонов пудинг. Но тя не ни даваше и хапка, докато не изядяхме по пълна паница от супата, която като че ли винаги къкреше на огъня, и поне две от нейните кифлички. Тъй като бяхме момчета, които не можеха да се похвалят с много търпение, с Уилям се надпреварвахме кой пръв ще свърши супата и ще се докопа до пудинга. Оказа се, че най-много време се спестява, когато потопиш кифличката в супата.

Беатрис се изсмя.

— Колко изобретателно! А къде е сега брат ви?

Данте се намръщи.

— Уилям беше убит през Кромуелските войни. Погребан е тук, в Уайлдууд, заедно с баща ми, майка ми и малката ми сестра — Елизабет.

— Ужасно съжалявам, милорд. Има ли някой друг от вашето семейство?

— Не. Аз съм последният Тримейн.

Беатрис сведе поглед към масата. Вече не се чувстваше толкова гладна.

— Значи и двамата сме сираци.

Данте не отговори. За няколко минути в стаята се възцари тишина.

— Мислех си — рече Данте, като направи знак на лакея да отнесе супата, — все още е рано и ако искате, за мен ще бъде чест да ме придружите на разходка наоколо. Бих могъл да ви покажа къщата утре, така че да придобиете реална представа за нея.

— Това би било много хубаво, милорд. Благодаря ви. Съжалявам, че ви се натрапих така.

— Не сте се натрапили. Щастлив съм, че мога да ви помогна. Вече потърсих помощ за издирването на самоличността ви. Сега наистина не можем да направим нищо повече, така че нека се съсредоточим върху вашето физическо и духовно оздравяване. Съгласна ли сте?

Беатрис го погледна и се усмихна.

— Съгласна съм.

 

Данте не беше живял в дома на предците си, откакто бе заминал оттук, за да учи в Оксфорд. Всъщност последния път, когато дойде, бе след смъртта на баща му преди почти десет години, и то само колкото да оправи някои неща и поеме официално титлата Морган. Отсъствието му оттук бе оставило в покой някои негови спомени; спомени, които предпочиташе да забрави. Сега, когато се завърна, същите тези спомени изплуваха и го подгониха като хищни зверове.

— Домът ви е прекрасен, милорд. Много ли е стар?

— Домът, който сега виждате, не е чак толкова стар, според дърбиширските представи. Построен е от дядо ми, първия граф Морган, по време на царуването на Елизабет. Имало е още една сграда, по-стара и по-малка, която все още стои в северните покрайнини на имението, и дори още една, която се намира точно до нея и е в руини. Тя е била домът на първия Тримейн, който е живял там; този, който е дал името на земята.

— Боже господи, сигурно можете да проследите семейството си чак до Деня на Страшния съд!

Данте я погледна. Внезапно се запита какво ли е да не помни кой е, откъде идва и дори да не си спомня името си. При тази мисъл не можа да не завиди на Беатрис за нещастието й.

— Първият Тримейн, за когото има някакви сведения, е бил мъж на име Годрик дьо Тримейн, който дошъл да живее тук през четиринадесети век, през царуването на Едуард II. Той е бил по всяка вероятност последният от фамилия бойци, горда фамилия, почти унищожена от друга чумна епидемия.

— Това трябва да е била епидемията от 1348-а. Опустошила е почти цяла Англия — рече Беатрис.

Данте я погледна заинтригувано, задето знаеше нещо, което и най-образованите млади дами не знаеха. После продължи:

— Да. Годрик дьо Тримейн някак си се отървал от чумата и се оженил за една корнуолска девойка на име Розия. Установили се тук, на тази земя, нарекли я Уайлдууд^[1] заради гъстите гори, които я заобикаляли от три страни, и построили първата сграда; тази, която сега е в развалини. Имали седемнадесет деца и — забележително! — тринадесет от тях достигнали зряла възраст и продължили фамилията още три века, докато тази чума дойде в Англия. По ирония на съдбата и тя остави жив само един Тримейн.

Бяха заобиколили откъм северната фасада до западната страна на къщата. Данте спря. Пред тях, в далечината, под балдахина на огромен дъб с гъста корона и широко разперени клони, заобиколено е груби сиви каменни стени, се намираше мястото за последна почивка на почти всички Тримейнови от три века насам. Слънцето се бе скрило зад облаците. Данте не можеше да не признае, че изпита внезапен хлад.

— Семейството ви е погребано там — рече тихо Беатрис.

— Да.

— Разбрах от камериерката, която изпратихте, за да ми помогне, че сте си дошли в Уайлдууд, за да отдадете последна почит на майка си. Сигурно е било много болезнено за вас да я загубите. Ще ви оставя сам.

Данте я хвана за ръката, за да я спре.

— Ако нямате нищо против, бих предпочел да останете.

Беатрис кимна и го докосна нежно по ръката. Двамата се приближиха заедно до малкото гробище. Спряха до гробовете на баща му и майка му, положени да почиват един до друг. Другите две деца бяха погребани от двете им страни.

— Уилям носеше името на баща ни — каза неочаквано Данте. Беше нещо, което имаше нужда да каже, и се радваше, че Беатрис е тук, за да го изслуша. — Той беше първородният; този, който трябваше да бъде наследникът. Загина в защита на роялистката кауза през гражданските войни. Сестра ми Елизабет се роди мъртва същата година, когато умря баща ми. Никога не съм я виждал.

При тези думи Данте внезапно осъзна, че наистина е последният от семейството, оцелял от чумата, войната и бедствията. Беше негова отговорност дали родът ще се продължи, или ще изгасне в забрава. Дори и ако майка му бе жива, той пак щеше да бъде последният, единственият, който можеше да продължи. Защо отговорността, която през цялото време бе носил в себе си, неочаквано му се струваше толкова реална? Дали неговият предшественик, Годрик, се бе чувствал по същия начин преди триста години?

През целия си живот като пълнолетен, от шестнадесетгодишна възраст, когато бе станал мъж с твърде охотната осемнадесетгодишна невяста на треперещия от старост граф на Ийсторп, Данте не се бе замислял за бъдещето. Това се бе превърнало в метод за справяне с нещата, но се придържаше почти религиозно към някои свои правила.

Никога не бе спал с девица, тъй като не желаеше да разрушава бъдещето на младо момиче, за което нямаше намерение да се ожени. Вдовиците, които бяха в голямо изобилие след войните, бяха същата работа — не защото щеше да разруши бъдещето им, а защото също нямаше намерение да се ожени за никоя от тях. Жените, които правеха компания на Данте, бяха винаги омъжени и винаги нещастно, защото той отказваше и да наруши щастлив брачен съюз. Във век, когато женитбите биваха уреждани толкова лесно, колкото и час при шивача, нещастните бракове, както и вдовиците, се срещаха под път и над път. Но сега, след петнадесет години такъв живот, последствията бяха започнали да взимат своята дан. В месеците след смъртта на майка си Данте бе започнал да се отвращава от разпуснатия си начин на живот. Безгрижното му, безотговорно отношение бе започнало да заглъхва, карайки го да си задава въпроси за своя морал, а заедно с това — и за своята смъртност. Нямаше гаранции, че ще доживее до следващата година. Войната, както и чумата, бяха отнели преждевременно живота на мнозина, оставяйки семейства без наследници, съпруги без съпрузи и синове, обричайки много благородни родове на забвение.

Кой беше той, че да се смята за застрахован от тези неща? Откъде можеше да знае, че тази вечер няма да си легне, за да не се събуди никога отново? И какво наследство щеше да остане след него? Какво щеше да остави след себе си Данте Чарлз Уилям Рутбърт Тримейн?

Той горчиво осъзна, че единственото, с което щеше да остане в историята, бе, че щяха да го познават като разгулния граф Морган — мъж, който е спал с повече жени, отколкото би могъл да преброи — последният и със сигурност най-разрушителният от фамилията Тримейн.