Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Далечен глас прекъсна сексуалната лудост на Гарик точно когато той успя да се освободи от панталоните си.

— Гарик, в къщата свети!

Гарик замръзна.

— По дяволите! — След това вдигна набързо панталоните си. — Изглежда, ще трябва да поотложим въвеждането ти в света на болката и удоволствието, Джилиън.

— Чуваш ли, Гарик? Мисля, че някой ще дойде!

— Да, идиот такъв! — изкрещя Гарик, изправи Джилиън за косата и я блъсна пред себе си. — Време е да тръгваме, мила моя.

Навън в сенките стоеше една фигура.

— Какво правеше там? Мислех си, че само ще вземеш момичето и ще тръгваме.

— Показвах на скъпата Джилиън какво може да очаква от живота отсега нататък. Джилиън, позволи ми да ти представя твоя похитител, сър Озуел Джилхуули.

Джилиън го погледна. Ядосваше се, че на очите й бяха изскочили сълзи заради болките в косата й. Не искаше никой от тях да види страха й.

— Съжалявам, че трябваше да стане така, госпожице — каза сър Озуел. — Не съм искал…

— Млъквай, глупако! — Гарик зашлеви Озуел през лицето с опакото на ръката си. — Джилиън ще си получи заслуженото. Тя се отнесе лошо с нас. Правеше се, че не ни вижда. Е, вече няма да може да ни пренебрегва. Всички трябва да се опознаем. Интимно. И това може да започне веднага щом се махнем оттук. Къде са конете?

Данте се събуди малко след зазоряване. Не се изненада особено, когато видя, че Джилиън вече е станала. Вероятно правеше последни приготовления за пристигането на Касия и Ролф.

Той наплиска лицето си с вода от легена и бързо се избръсна. После навлече чиста риза и панталони, като се чудеше дали Джилиън би го харесала с брада, обу ботушите си и слезе долу за закуска.

Очакваше го тълпа от гладни гости.

— Рени — каза Данте, докато се настаняваше на масата, — можеш да известиш лейди Морган, че сме се събрали и сме готови за закуска.

Рени кимна и наля на Данте чаша тъмно кафе, от което се вдигаше пара.

— И къде да намеря Нейно благородие, за да й предам това, милорд?

— Какво искаш да кажеш? — попита Данте и се запита каква ли шега е намислил икономът му. — Със сигурност си я виждал. Трябва да е станала преди зазоряване, а ти си буден от часове, нали, човече?

— Да, милорд, станах в обичайния час — четири и половина, но не съм виждал лейди Морган тази сутрин.

Данте погледна часовника на стената. Беше почти девет и половина. Пет часа и Рени да не я види? Къде ли беше Джилиън?

— Може да е в кухнята — намеси се Мара.

— Да, най-вероятно — каза Данте. — Би ли проверил, Рени? Икономът направи лек поклон и понечи да тръгне.

— Всъщност аз ще отида да я намеря, защото съм сигурен, че ще трябва да употребя сила, за да я накарам да престане да шета и да седне да се нахрани.

Данте прекоси двора към кухнята. Докато се приближаваше, се питаше защо не усеща обичайната миризма на готвено. Обикновено в този час на деня въздухът беше пълен със смесените аромати на бекон и хляб, а кухненските прислужници кръстосваха напред — назад. Намери госпожа Лийдс да говори с един от лакеите в края на двора.

— Госпожо Лийдс, ще ми кажете ли къде мога да намеря съпругата си?

Дебелата готвачка го погледна странно.

— Милорд? Не съм я виждала. Трябваше да дойде в кухнята рано сутринта, за да ми даде нареждания какво да готвя днес, но така и не дойде. Мисля, че все пак е идвала, защото там имаше чиния и нож…

Още докато слушаше отговора й, Данте свърна към кухнята. Когато пъхна глава през ниската врата, всичко вътре бе неподвижно. Две от прислужниците стояха до масата в средата и го гледаха. На масата имаше чиния с нарязана ябълка. Не изглеждаше да е нарязана скоро, защото бе потъмняла. До нея имаше кифличка, намазана е масло, и от нея бе отхапано само веднъж.

Госпожа Лийдс застана зад него.

— Намерихме чинията още щом дойдохме тук тази сутрин, милорд. Ножът лежеше на пода, а вратата беше отворена. Съобщих за това на Рени, но той каза, че бил сигурен, че Нейно благородие е още в леглото, защото не го била помолила за сутрешната си чаша шоколад, както обикновено. Но тъй като вас също ви нямаше, милорд, предположихме, че трябва да сте заедно.

Данте поклати глава.

— Когато се събудих, я нямаше в леглото.

— Намерихме и това.

Готвачката му подаде измачкана и омърляна бледосиня панделка от тези, е които се украсяваха рокли. Или нощници. По тялото на Данте премина студен страх.

— Когато видяхме ябълката, решихме, че може би Нейно благородие е слизала през нощта да хапне нещо, което да я държи сита до сутринта.

Данте поклати глава. Джилиън никога нямаше да остави неприбрана маса. Това просто не беше в стила й. А и след това щеше да се върне при него.

Той се обърна и стисна здраво панделката. След това извика на кочияша:

— Стъбс, оседлай Фюри и още един кон, някой добър и силен, за лорд Кълхейвън. И веднага ги доведи пред къщата.

Когато влезе в трапезарията, Данте се отправи направо към Адриан. Бърборенето на децата замлъкна.

— Джилиън е изчезнала.

Адриан се изправи.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма я. Никой не я е виждал тази сутрин. В кухнята с оставена чиния с храна, почти недокосната.

Мара вдигна ръка към устата си:

— О, господи!

Неочаквано Ролф се появи до него.

— Да тръгваме след нея, Данте.

Данте дори не го попита кога е пристигнал. Той забеляза Касия, застанала до съпруга си, с разширени от ужас очи.

Тримата грабнаха шпагите си от Рени, който вече ги чакаше е тях до вратата, и напуснаха къщата. Когато стигнаха предната порта, се качиха на конете и препуснаха в галоп сред облак прах и чакъл.

Спряха на билото на първия хълм.

— Ролф, не ми казвай, че това е последното усилие на Джилхуули да се докопа до Джилиън.

— Иска ми се, Данте, но не мога. Когато отидох до жилището на сър Озуел, за да си поприказваме за особения му парфюм, него вече го нямаше. Хазайката му каза, че е изчезнал преди около седмица, без да си плати наема. Позволи ми да вляза в стаите му. Бяха оставени празни, като че ли е бързал много.

— По дяволите!

Данте впери поглед в хълмистата, покрита със зеленина земя пред тях. Можеха да бъдат навсякъде. Планините сякаш нямаха край, а гъстите гори — още повече. Дърбишир, е дивите си и отдалечени местности, беше прекрасно място човек да се скрие.

— Къде ли може да я е отвел? — попита Данте повече себе си, отколкото приятелите си. — Той не знае, че с Джилиън сме се оженили, затова сигурно се е отправил към Шотландия. Трябва да е отвлякъл Джилиън много рано, защото в три тя още беше с мен. Не мисля, че е тръгнал по някой от пътищата, защото знае, че бързо ще го настигнем. Ако има поне малко мозък в главата, вероятно се крие някъде и изчаква удобен момент да се изпари. — Данте посочи на север. — Адриан, зад това възвишение са развалините на старата къща. В някои от стаите все още може да се живее. Ако имат достатъчно провизии, могат да се крият там с дни. Ти провери там. Ролф, най-близкото село е Касълтън. Там има човек на име Хъгинс, който притежава конюшните. Кажи му, че аз те пращам и го попитай дали напоследък не са идвали непознати. Аз ще претърся пещерите и горите на изток. Това ще ни отнеме целия ден. Ако не ги намерим да падането на нощта, утре ще почнем от северната граница.

Тримата се разделиха и всеки се отправи в своята посока.

Данте се движеше бавно, като често се спираше и се ослушваше дали Джилиън не го вика. С всеки метър отчаянието му нарастваше. Нямаше нищо — нито дори следа, която да показва, че някой е минавал скоро оттук. Измъчваше го мисълта, че може би си губи времето. Още повече го терзаеше, че не е опазил Джилиън. А сега можеше да я загуби. Може би грешеше, като си мислеше, че се крият някъде наблизо. Може би наистина бяха поели по пътя и сега се намираха на толкова мили разстояние, че никога нямаше да е в състояние да ги намери. Какво щеше да прави, ако изгубеше Джилиън сега? Не можеше. Не биваше дори да мисли за това!

Денят мина бързо и слънцето се качи на късното лятно небе, преди да се спусне надолу за нощта. Данте не беше виждал Ролф и Адриан от сутринта, когато се бяха разделили. Питаше се дали не са намерили Джилиън. Макар и да се надяваше, че са успели и вече го чакат в Уайлдууд, Данте все още не се отказваше.

Просто трябваше да я намери. Трябваше да я върне по някакъв начин.

След около час намери първата следа.

Парченце дантела се полюляваше на вятъра върху висока туфа изсъхнала полска трева. Данте слезе, за да го вземе. Гледа го дълго, сякаш искаше да види Джилиън през нежната материя. След това го сгъна и се качи на Фюри.

Второто парченце дантела висеше от нисък дъбов клон недалеч от първото. Този път Данте забеляза следи от конски копита във влажната земя. Слезе от седлото и ги огледа внимателно. Едните бяха по-дълбоки от другите, което показваше, че конят е носил допълнително тегло. Двама ездачи? Ако беше така, значи Джилиън яздеше на седлото на Озуел, но кой тогава беше другият? Сигурно със сър Озуел имаше още някой, съучастник. Джилиън можеше и да успее да избяга, ако похитителят й беше един. Но с двама шансовете й намаляваха силно.

Данте проследи отпечатъците, които водеха дълбоко в гората. Тук бяха изпочупени клончета и разпръснати семенца, които вече се виждаха лесно. Очевидно Джилиън беше разбрала това, защото не бе хвърляла други парченца дантели. Данте щеше да се усмихне на прозорливостта й, ако страхът не стягаше гърлото му.

Стигна дотам, където подножието ставаше все по-стръмно и още по-скалисто. Беше съвсем близо до пещерите, където бе играл с брат си като момче. Спомни си деня, когато доведе Джилиън тук, колко любопитна бе тя за пещерите, и за обещанието си да я доведе някой ден пак. Само че никога не му бе минало през ума, че това ще стане при такива обстоятелства.

Данте слезе от коня. От следите личеше, че са спирали при малкия поток, за да напоят конете. Съвсем вероятно тук бяха решили по какъв курс да поемат. Сега щяха да се движат бавно заради скалистата местност. Всъщност от мястото, където се намираше, щяха да се спуснат по камениста клисура и щяха да стигнат там, където малкото било се сливаше с подножието на Пенаинс и образуваше камениста клисура. Сър Озуел щеше да разбере това твърде късно. Щяха да бъдат заобиколени от три страни от назъбени скални стени. Единственият им път беше назад, където сега се намираше Данте.

И където щеше да ги чака.

Точно тогава чу гласа; сърдит, заплашителен, ругаещ глас. И тогава се чу писъкът на Джилиън. Вледеняващият страх, който го бе стегнал при откритието, че Джилиън я няма, изчезна и се превърна в гореща, кипяща ярост.

Той остави Фюри да пие вода от потока и тръгна нататък.