Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

На другата сутрин, тъкмо бяха седнали на масата за закуска и унищожаваха гощавката, която само госпожа Лийдс можеше да сътвори, когато първата карета затрополи по алеята.

Джилиън остави чашата с шоколад обратно в чинийката и погледна към отворените прозорци, където вече бе застанал Данте.

— Кой е, Данте? — След това добави неохотно: — Баща ми ли е?

— Не, Джилиън, не е баща ти. Нито пък е шерифът или дори Реджиналд. Но мисля, че все пак ще се зарадваш.

Джилиън отиде до него на прозореца. Вратата на каретата се отвори и Фийби бързо скочи долу. Последваха я Мара с двете си по-големи деца, Робърт и Дана. Зад тях спря втора карета, от която излезе Адриан е близнаците.

Преди Джилиън да успее да стигне до входната врата, Фийби се втурна в къщата с развени около засмяното си личице къдрици.

— Джилиън, ти си тук!

Тя се хвърли и прегърна полите й. Джилиън я погледна радостно.

— Да, тук съм, а сега и ти си тук. Не е ли страхотно?

Адриан влезе, хванал близнаците за ръце, следван от Мара, Робърт и Дана.

— Фийби ни се примоли да я докараме, така че решихме малко по-рано да напуснем града. Ролф и Касия пристигат утре.

— Това е приятна вест — каза Данте и ги поведе към трапезарията. — Значи Ролф се е срещнал с Бригс, парфюмериста, който е направил парфюма на похитителя?

— Да, всъщност отидохме двамата — отвърна Адриан, остави близнаците и ги потупа игриво по главите.

— И той каза ли ви на кого е продал този парфюм?

Адриан се усмихна.

— С помощта на особено убедителната принуда на Ролф — да. Но странно, изглежда, че през цялото време сме били в правилната посока, а сме сбъркали само лицето. Все пак не Гарик Фицуилям е отвлякъл Джилиън.

Джилиън се обърна към Данте.

— Ти си смятал, че е Гарик?

— Заподозрях го след неочакваното му предложение за женитба, особено след като научих, че едва си го понасяла преди тези премеждия.

— Баща ми каза, че много съм го харесвала, но по-късно Абигейл сподели, че съм го наричала лорд Противяга.

— Две твои приятелки оказаха изключителна помощ в това отношение. Лейди Прудънс Феърчайлд и лейди Фелисити Сейнт Джон, ако трябва да бъдем точни.

— Пру и Лети? Но как сте ги убедили да ви кажат нещо?

— Това — намеси се Адриан — е дело на Касия и Мара. Случайно присъстваха на събиране на млади дами, където били поканени и тези двете. Мара е истински майстор в измъкването на информация от хората. Може да засрами всеки военен следовател. Та твоите приятелки казали, че Гарик и преди е имал такива намерения към теб, но си го отхвърлила. Били много изненадани, когато научили, че си се съгласила да се омъжиш за него. Май че казали: „Той е последният човек, за когото бихме помислили, че тя ще се омъжи.“

Джилиън се замисли.

— А ако не е бил Гарик, тогава кой?

— Сър Озуел Джилхуули.

— Кой? — попитаха Данте и Джилиън едновременно.

— Джилхуули — повтори Адриан. — Доста неизвестна личност в Двора; май че баронет от Шотландия. Това предположение се потвърди и от факта, че след отвличането на Джилиън почти не са го виждали. Всъщност е бил открит да души из Дърбишир и да задава интересни въпроси малко след като ти си открил Джилиън, Данте.

— Има логика — каза Джилиън, — особено като се има предвид, че моят похитител искаше да ме отведе в Шотландия. Какво друго знаете за него?

— Почти нищо — каза Мара. — Касия ще продължи разследването, чрез Кордилия, разбира се, но ние напуснахме града, преди да се върне от двореца. Искахме да тръгнем по-раничко, а и Фийби нямаше търпение да ви види.

— Защо тръгнахте без мен? — намеси се Фийби.

— Защото — отговори Данте — първо трябваше да се уверим, че не ни преследват — Обърна се към Джилиън и се усмихна. — А и имахме да свършим една работа.

— Каква работа? — попита Адриан.

— Да се оженим.

Мара се засмя.

— Струва ми се, че надушвам някаква промяна във вас двамата. Чудесно, чудесно!

Адриан потупа Данте по гърба.

— Оставям те сам за съвсем, малко време и ти веднага успяваш да се забъркаш в някоя каша. — Намигна на Джилиън. — Поздравления и на двамата!

— Значи Джилиън няма да си отиде? — попита Фийби, слезе от стола си и застана до полите на Джилиън.

— Не — отвърна Данте. — Джилиън никога повече няма да ни напусне.

 

Джилиън отвори очи. В стаята беше тъмно и само лъч лунна светлина проникваше през гъстите клони на дървото отвън. Дишането на Данте бе равномерно. Ръката му беше небрежно преметната през талията й.

Не знаеше колко е часът, но реши, че или е твърде късно, или твърде рано. Едва тогава осъзна какво я е събудило. Беше гладна. Не бе яла много на обяд не защото печената патица с портокалови резенчета на госпожа Лийдс не й харесваше. Просто бе твърде заета да се погрижи Мара, Адриан и децата да получат добре проветрени стаи и да бъде приготвена стая за Ролф и Касия, които щяха да пристигнат по някое време утре. Лично избра цветята от градината, които да нареди във вазите, след това съгласува с госпожа Лийдс менюто и дори разведе Мара и децата из къщата, докато Данте и Адриан яздеха из имението.

И когато седнаха на вечеря, бе просто твърде уморена, за да яде. Сега, след като си беше отпочинала, направо умираше от глад.

Тя се измъкна от леглото и изпод ръката на Данте, като внимаваше да не го събуди. Имаше намерение просто да слезе до кухнята и да хапне нещо, което да й държи сито до сутринта.

Докато прекосяваше двора до външната сграда на кухнята, погледна към небето. Беше обсипано с безброй блещукащи звезди. Тук се чувстваше у дома си — толкова спокойна — и това ужасно й харесваше. Не искаше никога повече да напуска Уайлдууд. Запали свещ на голямата маса в центъра на стаята и започна да търси кухненските шкафове.

В едно панерче, покрито с кърпа, намери няколко кифлички, останали от вечеря. В килера имаше кутия с масло, а дървеното ведро до вратата бе пълно е ябълки. Отряза си парче ябълка, изяде го и наряза останалата. След това седна на масата и мълчаливо започна да яде среднощната си закуска.

Не го чу, че се приближава, докато той не застана зад нея.

— Данте, аз…

Думите й бяха прекъснати от ръка в ръкавица, която притисна здраво устата й. Тя си пое рязко дъх и особената лютива миризма на нейния похитител, която търсеше от толкова време, едва не я задуши.

— Не се движи и не издавай звук, иначе ще ми се наложи да те убия тук, на кухненската маса. Няма да бъде приятна гледка, Джилиън. Когато се събудят, слугите ще намерят кръвта ти по масата и пода. Доста гадно.

Сърцето на Джилиън биеше бясно. Сър Озуел беше дошъл за нея.

— Ясно ли ти е, Джилиън?

Тя кимна. Спомни си за ножа, с който бе рязала ябълката, и бавно плъзна ръка по масата, за да го достигне. Сър Озуел забеляза това, сграбчи ръката й и стисна пръстите й толкова яростно, че замалко да ги строши.

— Не беше много умно от твоя страна.

Той дръпна силно косата й с другата си ръка.

— Следващия път, когато се опиташ да извадиш нож срещу мен, ще го използвам, за да отрежа тези пръстчета. А сега ще те изведа оттук, Джилиън. Държа те здраво за косата, така че няма да можеш да избягаш, както предния път. Не беше много хубаво от твоя страна. Почти ми избяга, но направи грешката да се върнеш в Лондон. Нещата потръгнаха в правилна посока, но само докато оня проклет Морган се намеси.

Сър Озуел изви още по-силно косата й и дръпна главата й назад. Джилиън едва не подскочи от болка. Но когато видя лицето на похитителя си, наистина подскочи.

Отне й известно време да го разпознае без всичките ярки бои, пудра и други козметични мазила. Този човек не беше сър Озуел Джилхуули. Нейният похитител беше Гарик Фицуилям — мъжът, за когото баща й искаше да я омъжи.

— Изненадана ли си да ме видиш, Джилиън? Но да, всъщност ти смяташе, че човекът, който те е отвлякъл онази нощ, е сър Озуел, нали? Той може и да купи парфюма, но само защото аз го накарах. Нали разбираш, Ози прави всичко, което му наредя. Ако знаеше нещо за него, щеше да ти е ясно, че е твърде глупав дори да се качи на кон без чужда помощ. Но аз мога да се качвам на кон. Мога да се качвам и на други работи.

Той дръпна ръката си достатъчно, за да покрие устата й със своята. В същото време плъзна ръка под нощницата й и я стисна болезнено за гърдите. След това се отдръпна, но опъна още по-силно косата й.

— Ах, какви неща съм намислил за теб, мила Джилиън! Нима мислиш, че начинът, по който Морган те облада, е необичаен? Видях как блестяха очите ти. Бях там, в сенките на спалнята ви, и наблюдавах всичко. Чух те как ахна, когато той проникна в теб. Както виждаш — продължи той, като стисна още по-болезнено гърдите й, — болката може да носи огромно удоволствие. Ще те науча на болка, Джилиън, и на начините, по които можеш да я контролираш, за да ти носи истинска наслада. След време ще започнеш да ме умоляваш за това.

Джилиън изохка от болка.

— Моля те…

Гарик се усмихна доволно.

— Виждаш ли, вече ме молиш да продължавам.

Той я пусна и Джилиън трябваше да хване ръба на масата, докато отмине заслепяващата болка.

Гарик мина зад нея, покри устата й с ръка и я наведе в кръста така, че притисна лицето й в масата. Джилиън усети как ръцете му повдигат нощницата й.

— Имам намерение да те обладая тук и сега, точно както направи Морган, за да може той да подуши доказателството за това, когато дойде да те търси на сутринта. Миризмата наистина казва много неща, нали, Джилиън? Макар и да не разпознаваше лицето ми през всичката боя, познаваше парфюма ми. Аз, разбира се, трябваше да се въздържам от употребата му, докато съчинявах онези глупости и се обличах като женствено конте, и стоях настрана, докато Морган танцуваше с теб пред всички точно под носа ми. Искаше ми се да го убия там, но трябваше да премълча и да поиграя още малко ролята на Ганимед, за да не разбереш. Нямаше представа, че съм бил аз през цялото време, нали, Джилиън?

Джилиън се опита да поклати глава. Не можеше да направи нито едно движение, дори с ръце, защото бяха затиснати между тялото й и ръба на масата. Тя потрепера от отвращение, когато почувства ръката на Гарик да се плъзга по крака й. Той я сграбчи грубо за бедрото и отвори краката й по-широко.

Джилиън се помъчи да остане в съзнание въпреки страха, който заплашваше да я погълне. Тя преглътна жлъчта, която се надигна в гърлото й от отвратителната, задушаваща остра миризма на ръкавицата. Чуваше как Гарик разкопчава панталоните със свободната си ръка. Тя затвори очи и се замоли безгласно.

Моля те, господи, не му позволявай да направи това! Моля те, помогни ми!