Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Джилиън бе застанала толкова близо до Данте, че главата му се напълни със сладко лавандулово ухание. Косата й беше изсъхнала и падаше като водопад от къдрици по раменете й. Струваше му всичката воля, която можа да намери у себе си, за да не я сграбчи в прегръдките, омъжена или не, да я отнесе в леглото и да я люби до изгрев-слънце.

Но някак, може би по милостта на някой светец, който го пазеше отгоре, не го направи.

— Не ми отговори, милорд.

Данте я погледна.

— Не мога да се сетя за жена, за която искам да се оженя повече, отколкото за теб.

Джилиън се усмихна.

— Значи решихме нашата дилема, милорд. Какво ще правиш сега?

Данте се извърна настрани, защото ако останеше с нея още малко, нямаше да успее да се въздържи.

— Ще се видим утре, милейди. Тръгваме призори, защото не искам да чакам и секунда повече, за да те направя моя жена.

Джилиън го гледаше как си отива. Дори и след като загаси свещите и си легна, се питаше защо постъпи толкова нелепо. Не че съжаляваше, задето му бе предложила брак. Лежейки в леглото, неспособна да заспи; неспособна да прави нищо друго, освен да си мисли за Данте и да го желае при себе си, се питаше дали е могла да го убеди да пристъпи принципите си поне този единствен път.

Но даже докато го мислеше, знаеше, че в този случай Данте има нужда да може да казва на всекиго, че все пак си е останал джентълмен.

 

Каретата се отби от пътя и спря на една полянка, заобиколена с високи брястове. Започваше да се смрачава. Джилиън погледна през прозореца и видя наблизо малка каменна сграда. Данте, който яздеше Фюри още от тръгването им от хана, тъкмо влизаше вътре.

Джилиън отвори вратата, но не излезе.

— Стъбс, защо спряхме тук? Лорд Морган каза, че ще стигнем Уайлдууд на смрачаване. Да не сме се загубили?

— Н-не, м-милейди. Н-не сме с-се заг-губили. В-вече сме м-много близо д-до Уайлд-дууд. С-само на ч-час път. Н-не-гово б-благородие рече, ч-че трябвало да спрем т-тука, че д-да свърши н-някаква раб-бота.

Работа ли? Джилиън се запита каква ли може да бъде, но после си спомни, че Данте помага на онези нещастни жители на Ейъм. Несъмнено беше спрял тук, преди да стигнат Уайлдууд, за да види как вървят нещата.

— Благодаря ти, Стъбс. Сигурна съм, че Негово благородие няма да се бави дълго.

Наистина стана така.

— Би ли дошла с мен? — каза Данте, като отвори вратата на каретата.

— Какво има, милорд? Нещо случило ли се е? Да не би селяните да имат нужда от повече помощ?

Данте вече й помагаше да слезе от каретата.

— Селяни ли?

— Да, не спря ли тук, за да видиш как вървят нещата в селото с чумата?

— Не, Джилиън, грешиш. Селото, в което се намираме сега, не е Ейъм. Нарича се Пийк Форест и се намира между Тайдсуел и Чапъл-ен-льо-фрит. Известно е с много неща, между които и с канала, макар че съвсем наскоро се прочу с църквата, пред която се намираме сега, посветена на крал Чарлз Мъченика, нашия покоен суверен. Построена е преди по-малко от десетилетие от съпругата на граф Девъншир и прозорецът над олтара е направен от венецианско стъкло. Църквата не се подчинява на никоя вяра, следователно е независима от епископалната юрисдикция. Това означава много неща за много хора, но освен всичко придава на Дърбишир особено присъствие в Гретна Грийн, където не е необходимо да се публикуват имената и човек може да се ожени за не повече от час. Разбира се, ако все още искаш да станеш моя съпруга.

Джилиън му се усмихна.

Церемонията наистина трая не повече от час; всъщност петдесет минути, ако часовникът на предния олтар беше точен, и поеха към Уайлдууд точно когато нощта започна да се спуска, Фюри беше завързан отзад за каретата и Данте се качи вътре при Джилиън.

— Ела тук, мила — каза той нежно, притегли я и я постави на коленете си. След това я целуна жадно, като човек, дълго време лишаван от храна и неочаквано поканен на истински пир.

Джилиън се вкопчи в него, докато устните му се плъзгаха надолу по шията й, гризнаха ухото й, целунаха брадичката й и изпратиха топли вълни по всеки инч от тялото й. Дълбоко в себе си почувства горещо нетърпение. Устните му направиха пътечка от целувки до гърдите й. Усети как пръстите му освобождават корсета й и си пое дълбоко дъх.

Когато вдигна глава, втренчена в него в няма почуда от това, което й се случи, той докосна нежно устни до нейните.

Джилиън остана, опряла глава на рамото му, докато каретата стигна до Уайлдууд. Навън се чуваха гласовете на прислугата, излезли да поздравят завръщащия се господар.

— Добре дошли у дома, лейди Морган — каза Данте, докато закопчаваше отзад роклята й. — Веднага щом си легнем, смятам да довърша това, което започнах.

Да довърши ли? Нима имаше още? Как, за бога, нещо би могло да надмине преживяното току-що?

Данте се изправи, за да може да слезе пръв. Когато и тя се показа навън, той я взе на ръце, усмихна се и прошепна в ухото й:

— Традицията повелява младоженецът да пренесе булката през прага.

Данте пое по стълбите към вратата. Рени, госпожа Лийдс и всички останали слуги бяха излезли да ги посрещнат. Данте им кимна, без да каже и дума, и влезе вътре, като понесе Джилиън по стълбите към вратата на спалнята си. В камината гореше огън и завивките вече бяха отметнати. Без да изпуска Джилиън, той се обърна и ритна вратата.

— Имате ли представа, госпожо — каза той, докато я слагаше на леглото, — колко отчаяно ви желая?

 

Халатът на Данте се заплиташе в краката й, а ръкавите напълно закриваха ръцете й. Но нея не я беше грижа. Коприната галеше кожата й и излъчваше мириса на Данте, докато вървяха заедно надолу по стълбите към трапезарията. Искаше й се никога да не сваля този халат.

— Добро утро, Рени — каза Данте, когато влязоха в трапезарията.

— Милорд. — Рени се усмихна на Джилиън. — Добро утро, милейди. Бих искал да ви поднеса поздравленията си по-случай сватбата ви.

— Благодаря, Рени. Вече чувствам Уайлдууд като свой дом.

— И наистина е — каза Данте и взе чашата си с кафе.

— Тази сутрин пристигна куриер с писмо, милорд — рече Рени и постави писмото пред Данте. — Каза, че идва от Лондон.

— Най-вероятно е от Ролф и Адриан. — Той го отвори и кимна, докато четеше. — Ролф пише, че брат ти Реджиналд не останал особено доволен, когато най-сетне настигнал каретата им и ги намерил с Касия вътре.

— И какво е направил Реджиналд?

— Ами изглежда… — Данте прочете още малко и се изсмя — … изглежда са спрели каретата под някакви дървета близо до пътя. Дори не са чули кога се е приближил. Намирали са се в доста интимна прегръдка, когато внезапно Реджи отворил вратата, очаквайки да намери нас.

— О, господи! — каза Джилиън. — Предполагам, че е бил доста смутен.

— Меко казано. — Данте продължи да чете. — Ролф пише, че според него е открил парфюмериста, който е направил странния парфюм на твоя похитител. Някакъв мъж на име Бригс, който имал магазин в източната част на града. Предполагам, че вече са го посетили. Може утре да имаме новини. Гарик Фицуилям бил толкова разстроен от изчезването ти в навечерието на сватбата, че се оттеглил в усамотение. Но баща ти не е постъпил толкова дискретно. Изглежда, получил е разрешение за арестуването ми.

— О, боже!

Данте я хвана за ръката.

— Няма за какво да се тревожиш, Джилиън. Това със сигурност не е единственият път, когато властите ме търсят. Дърбишир е далеч от Лондон. Мога да се обзаложа, че със съдействието на Касия крал Чарлз ще убеди добрия шериф, че има много по-важни работи, с които да занимава вниманието си.