Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Данте се бе появил най-неочаквано и стоеше, протегнал ръка към Джилиън.

— Ще ме удостоите ли с този танц, лейди Джилиън?

Пру и Лети ахнаха едновременно. Джоанна се покашля силно. Джилиън се огледа в претъпканата зала. Изглежда, вниманието на всички беше насочено към Данте. Мислите на хората почти се чуваха.

Разгулният граф Морган се бе завърнал от изгнание.

Джилиън потисна първата си реакция, която, разбира се, беше да се съгласи. Щеше да бъде чудесно да са двамата заедно пред всичките тези хора; да им покаже, че той не е такъв, за какъвто го мислят. Но това с нищо нямаше да й помогне в разследването. Вече знаеше, че Данте не я е отвлякъл. И с толкова много хора в залата, всеки от които можеше да е извършителят, й бе нужен всеки танц и всяка минута от вечерта, за да го открие. Да, трябваше да намери похитителя си.

От предупредителния блясък в очите на Данте Джилиън разбра, че той знае какво е намислила. С поканата си за танц, очевидно поемайки риск от сблъсък със семейството й, той се опитваше да я възпре.

— Не, милорд — отговори Джилиън, като се усмихваше учтиво. — Благодаря ви, но лейди Даулинджър е права. Вече обещах този танц на сър Хъмфри.

Пру и Лети я погледнаха със зяпнали уста. Джилиън погледна Хъмфри, който като че ли се бе приближил още, малко към полите на майка си. Лицето бе започнало да придобива същия червен цвят като косата му под гневния поглед на Данте.

— Аз… ъ-ъ… ако предпочитате, лейди Джилиън, можете, разбира се…

— По дяволите! — каза Данте, вече очевидно раздразнен. — Танцувай е мен, Джилиън, иначе горкото пале ще се подмокри!

Без да й даде възможност да отговори, той я сграбчи за ръката и тръгна към дансинга, като я дърпаше след себе си. Джилиън си спомни онзи ден на селския площад, когато я притегли към себе си и я целуна пред всички. През тялото й премина тръпка. Всичко в залата, освен Данте, заплува пред очите й. Вече не я беше грижа с кого трябва да танцува. Откриването на похитителя можеше все пак да почака малко.

Щеше да танцува с Данте.

Когато излязоха на дансинга, през тълпата премина шепот. Всички очи бяха приковани в тях.

Джилиън вдигна очи към него и му се усмихна.

— Ефектът, който упражнявате върху езиците, е забележителен, милорд. Не мисля, че някога съм виждала толкова много хора да онемеят едновременно.

— Ами, мадам, не всеки ден Разгулния граф се връща от света на мъртвите.

Двамата застанаха в края на редицата хора, готови за танца и очакващи първите акорди.

Джилиън наблюдаваше Данте. Тази вечер изглеждаше особено хубав. Сакото — тъмносиньо, почти черно — прилягаше добре на раменете му и контрастираше с колосаната бяла вратовръзка, преметната по обичайния му начин — само веднъж. Бричовете обгръщаха дългите му крака, обути в лъснати черни ботуши, които стигаха до под коленете. По него не можеше да се види нито една панделка, нито парченце дантела.

Музиката започна, Данте се поклони с широк жест, а Джилиън направи реверанс. При първия кръг забеляза семейството и приятелките си, застанали на ръба на дансинга. Гледаха ги. Пру и Лети бърбореха като развълнувани кокошки. Реджиналд и Арчибалд изглеждаха готови да извършат убийство. Баща й, който неочаквано се беше появил, сякаш всеки момент щеше да припадне. Марселъс очевидно се опитваше да поразсее положението, но без особен успех, защото всички гледаха към Данте с погледи, които вещаеха физическо насилие. Слава богу, Гарик беше изчезнал с всичките си труфила.

— Скоро може да съжалявате, че сте настоявали за този танц, милорд — каза Джилиън, когато хвана ръката на Данте и двамата започнаха едновременно танца. — Не бива така безразсъдно да рискувате.

— Бих казал същото за вас, мадам. Вие също поставяте живота си под голям риск. — Данте се намръщи. — Защо отказваш да ме слушаш, Джилиън?

— Чувам ви съвсем ясно, милорд, въпреки музиката.

— Очевидно не, защото иначе нямаше да дойдеш тук с намерението да танцуваш с всеки от присъстващите с надеждата да подушиш особената миризма на похитителя си. Казах ти, че ще се погрижа за всичко. Не искам с теб да се случи нищо лошо.

— Сигурна съм, че не ви разбирам, милорд.

— Джилиън…

Бяха стигнали до края на редицата танцуващи, на другия край на залата. Тук тези, които желаеха, можеха да прекъснат танца, като се поклонят и направят реверанс. Данте използва тази възможност, хвана Джилиън за ръката и двамата се отдръпнаха от редицата. След това я изведе бързо от залата на балкона, като преминаха покрай любопитните очи и надменните усмивки. Пусна я едва когато стигнаха сенките върху обветрения каменен парапет.

Джилиън се обърна към него и му се усмихна блестящо.

— Милорд, сигурно ще се зарадвате, ако разберете, че вече стесних кръга на възможните похитители. Сър Хъмфри не би могъл да ме е отвлякъл. Той предпочита карамфиловото масло, а не лютивата миризма на нашия виновник.

— Така ли? Аз пък бях сигурен, че е той. — Данте се намръщи на лунната светлина.

— Отново се опитвате да ме дразните, милорд, но няма нищо. Започвам да свиквам с това.

— Радвам се, че ти доставих удоволствие. А сега искам да ме слушаш внимателно, Джилиън. Вече съм на път да разбера кой наистина те е отвлякъл. Ролф и Адриан ми помагат и тримата се справяме много добре. Казвам ти да стоиш настрана. Не искам да те виждам да душиш други мъже.

Джилиън се изсмя и по този начин потвърди, че да, думите му са толкова нелепи, колкото и на него му звучаха.

— Милорд, зная, че наистина всичко е наред. Сър Хъмфри така и не разбра каква е целта ми.

— Сър Хъмфри не би разбрал дори че си е разменил обувките, ако не му каже майка му.

— Е, добре, но само си помисли колко по-бързо може да бъде свършена нашата работа, ако успея да елиминирам голяма част от присъстващите тук мъже.

— Джилиън…

— И не е нужно да танцувам с всичките. Доста от тях ще присъстват на вечерята утре в Адамли Хаус, когато ще се обяви годежът ми с Гарик Фицуилям.

Данте я погледна слисано.

— Моля? Имаш ли нещо против да повториш това, което току-що каза? Искам да се уверя, че съм те чул правилно.

— О, не се тревожи, милорд. Няма да има сватба. Правя го само за да възпра баща си да те даде под съд. Нали разбираш, маркизът е научил за срещата ни в Пролетните градини онзи ден и когато се върнах, ми каза, че ако не се омъжа за Гарик, ще те хвърли в Тауър за отвличане.

— И ти се съгласи?

Джилиън сви рамене.

— Всъщност не казах на баща си, че нямам никакво намерение да се омъжвам за Гарик. Отначало, разбира се, отказах, но той си остана непреклонен. Много по-добре е, ако баща ми смята, че работата му е опечена. Нямах друг избор. Ако продължавах да упорствам, той щеше да изпълни заплахата си и да те осъди. Никога не бих позволила това да се случи. Щеше да стане страшен скандал — не толкова за мен, защото не ме е грижа какво говорят хората, а за теб, милорд. Достатъчно са се отнасяли лошо с теб и са те клеветили. Не бих могла да се примиря с мисълта, че това ще ти се случи още веднъж заради мен. Но всъщност това няма значение, защото — тя помълча, като се усмихваше — веднага щом разкрием истинския извършител, заплахите на баща ми ще бъдат неоснователни. Той ще види, че наистина си джентълмен и че не си ме отвлякъл и тогава изобщо няма да стане нужда да се омъжвам за Гарик Фицуилям.

— И какво ще направиш тогава, милейди?

Джилиън се втренчи в него, сякаш омагьосана от напрегнатия му поглед.

— Зависи, милорд.

— От какво?

— От теб.

Данте я привлече към себе си, погледна я в очите и сля устните си с нейните. Спомени за една друга нощ, за друга целувка изплуваха в съзнанието й. Дъжд, студ, а след това топли ръце, които я прегръщаха. Лицето на Данте, ужасно загрижено. За нея.

Данте бавно вдигна глава, погледна през полуотворените си клепачи и въздъхна тихо.

— Онази вечер ти ме целуна.

— За коя вечер става дума?

— Когато ме намери на пътя и бях ранена. Спомних си го сега, когато отново го направи. Защо ме целуна?

— Това е единственият начин, за който успях да се сетя, за да те накарам да престанеш с тези глупости за омъжването ти за Гарик Фицуилям.

— Не, нямам предвид сега, а онази нощ. Защо ме целуна, когато ме откри там?

Данте я погледна.

— Не знам с точност.

Джилиън се усмихна.

— Често ли целуваш дами веднага щом ги видиш?

— Обикновено не срещам млади дами по средата на пътя посред нощ, мокри до кости. И не се опитвай да отклониш темата за Гарик Фицуилям. Чуй ме, Джилиън. Не искам повече да се излагаш на опасност. Очаквам в следващите няколко дни да открием кой те е отвлякъл. — Той поклати глава. — Няма да се омъжиш за Гарик Фицуилям. И няма повече да се опитваш да откриеш кой е похитителят ти. Разбра ли ме?

В този момент Данте можеше да й каже, че небето е на жълти и зелени райета като женствените панталони на Гарик и Джилиън нямаше да му възрази. Беше чудесен. Беше прекрасен. И тя го обичаше.

— Виждам, че носиш колието, което ти подарих — каза Данте, без да я пуска от прегръдките си, и докосна висулката на врата й.

— Разбира се — усмихна се Джилиън. — Какво друго бих могла да нося, милорд?

 

— Туй нещо, дето го носите на врата си, е много хубавичко, лейди Джилиън — каза личната камериерка на Джилиън, Абигейл, вдигна от пода роклята, която господарката й току-що беше съблякла, и я постави на един стол. — Да не би да ви е годежен подарък от Гарик?

— Не, Аби.

Камериерката започна да маха фибите от косата й. Джилиън опря брадичка на дланта си и се загледа в отражението си в огледалото. Вечерта беше пълен провал. След като танцуваха с Данте и се целуваха на балкона, той си отиде. Всъщност тъкмо се прехвърли през парапета, когато братята и баща й връхлетяха на балкона, готови да го убият. Оттам нататък вечерта бе взела решително мрачен обрат.

Джилиън не постигна никакъв успех в разследването си. Цяла вечер понася с мъка всеки танц с мъже, които ако не я настъпваха по обувките, гледаха влюбено гърдите й, сякаш бяха зрели плодове, или пък мачкаха полите й, докато се опитваха да я притиснат по-близо до себе си.

В крайна сметка не успя да усети особената лютива миризма на похитителя си. В прибавка към мъките й беше неприятното откритие, че повечето от тях миришеха така, сякаш рядко се къпеха, и половината от тях несъмнено си мислеха, че търси флирт.

Какво щеше да прави сега? Джилиън погледна малкия часовник на масичката, за да си потвърди наум, че времето й изтича бързо. Трябваше да намери истинския си похитител. Трябваше да докаже невинността на Данте, иначе…

— Бях много изненадана, когато разбрах, че сте се съгласили да се омъжите за такъв като Гарик Фицуилям, госпожице — каза Аби, като прокара четката през косите на Джилиън и я откъсна от мислите й за вечерта.

Джилиън погледна камериерката в огледалото.

— Защо, Аби?

— Винаги ми се е струвало, че преди не го харесвахте, това е всичко.

Джилиън се обърна и погледна Аби право в очите.

— Какво искаш да кажеш с това, Аби? Баща ми каза, че съм била силно привързана към Гарик.

— Ако наричате привързаност това да му викате лорд Противяга, което значи, че и него сте го сложили в списъка.

— Какъв списък?

— Постоянно си водехте списък на всичките млади господа, дето не щете да се омъжите за тях, по една или друга причина. Повечето бяха включени там просто щото не бяха достатъчно умни за вас, госпожице. Други биваха прибавяни, след като направеха нещо, дето да ви обиди. Нали се сещате, нещо като да се опитат да си откраднат целувчица или от този род… Не помня за какво точно го турихте в списъка, госпожице, ама съм сигурна, че беше там.

Джилиън се замисли. Списък. Списък, който очевидно съдържаше отхвърлените й ухажори. Този списък би бил много полезен в издирването на похитителя й, наистина много полезен; защото той със сигурност я беше познавал. Може би именно по тази причина я бе отвлякъл. Вероятно го бе разгневила, отблъсквайки ухажванията му. Това беше една възможност. Поне някакво начало.

— Знаеш ли къде е този дневник, Аби?

— Да, госпожице. Държите всичките си дневници в оня сандък, дето са личните ви вещи.

Джилиън коленичи до малкия орехов сандък в долната част на леглото. Отпред, на светлината на камината, проблясваше малка пиринчена заключалка.

— Заключен е.

— Да, госпожице. Винаги го държите заключен, да не могат малките да бъркат из личните ви неща.

Джилиън се намръщи.

— И не си спомням къде държа ключа.

Аби отвори малка сребърна кутийка върху тоалетката.

— Тука е, госпожице. — Тя подаде ключа на Джилиън. — Надявам се да не ми се сърдите, ама когато изчезнахте и никой не знаеше какво е станало с вас, лейди Клер ме попита къде държите дневника си. Казах й и тя ме помоли да й дам ключа, че да отворела сандъка. Рече, че това щяло да помогне да ви открият, затуй й го дадох. Ужасно съжалявам, госпожице.

Джилиън беше съсредоточена върху пъхането на ключа в ключалката и едва я чу.

— Няма нищо, Аби. Зная, че си се опитвала да помогнеш. — Тя отключи и вдигна капака на сандъка. Вътре имаше най-различни неща — панделки за коса; писма, завързани с шнур; малка оловна чашка, пълна с цветни мидички…

Почакай, Марс!

Стой настрана, Джили. Мама няма да бъде доволна, ако види, че си си намокрила и изцапала с пясък полите.

Но аз никога преди не съм виждала океана! Толкова е син и безкраен…

— Госпожице? Лошо ли ви е?

Джилиън отвори очи. Загриженото лице на Аби беше надвесено над нея. Седеше на пода пред отворения сандък и държеше чашката с раковините до гърдите си.

— Не, Аби, нищо ми няма, благодаря. Просто си мислех за океана.

— О, да, вие винаги много сте обичали океана, госпожице. Разправяхте, че ще се омъжите за моряк, който ще ви отведе далеч. Баща ви не се радваше много на това. Той искаше да се омъжите за някой господин с титла и, изглежда, желанието му ще се сбъдне, когато се венчаете с Гарик Фицуилям. Е, може би. Когато баща му на Гарик хвърли топа, пред господин Гарик има толкоз много братя. Ама и по-странни неща са се случвали, та може и да станете контеса.

— Аби!

Аби се изкикоти.

— Може пък господин Гарик да ви заведе на сватбено пътешествие някъде далече от Англия, за да видите пак океана. Затуй искахте тая стая, когато дойдохте да живеете тука, защото гледала към реката. Нищо, че не се вижда, вие казвахте, че знаете, че е там и че води към океана, затуй искахте да сте по-близо до нея.

— Да, може и да ме заведе.

Настроението на Джилиън се развали от споменаването на предстоящата й сватба с Гарик Фицуилям. Предполагаемата й предстояща сватба. Тя си го представи с всичките му труфила и потрепера от отвращение. Само трябваше да открие похитителя си. Бръкна в сандъка и започна да рови из нещата. На дъното, подредени в спретната редица, се намираха малки тетрадки. Дневниците й. Макар и да не си спомняше много за живота си, можеше поне да го прочете. Тя вдигна тетрадката най-вляво, отвори я на първата страница и зачете.

 

Когато свърши и последния от дневниците си, вече беше късно, а Аби отдавна се бе оттеглила. Свещите догаряха. Джилиън седеше на пода до леглото, подпряла гръб на високата, покрита с резба табла.

Макар и прочитането на дневниците да не й бе помогнало в откриването самоличността на нейния похитител, беше получила представа какъв човек е била, преди да загуби паметта си.

Джилиън понечи да затвори тетрадката, за да я постави обратно при другите в сандъка. Едва тогава забеляза датата на последната страница. Беше цели две седмици преди отвличането й. А беше писала всеки ден в продължение почти на шест месеца. Трябваше да има още един дневник, започващ от следващия ден. Погледна в сандъка. Не, нямаше друг. И списъкът на отхвърлените й ухажори не беше там. Аби беше казала, че го е държала в дневника, който пише в момента. Но защо не беше там? Някой сигурно го бе взел. Но кой?

Едва тогава Джилиън си спомни признанието на Аби за това, че е дала ключа на Клер с надеждата да помогне за откриването й.