Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

По пътя към Адамли Хаус Джилиън се чувстваше далеч по-добре, отколкото на излизане. Заедно с Данте бяха измислили план. Е, всъщност не заедно. Данте бе изслушал идеята й да намери човека, който я бе отвлякъл, по необичайния му парфюм. Данте дори беше предложил няколко свои идеи. Но нежеланието му да й позволи да помогне налагаше някои леки промени в плана й.

За нещастие не бе имала възможността да потуши това нежелание у Данте, тъй като бяха прекъснати от Дори, която я викаше някъде наблизо. Джилиън набързо се сбогува с Фийби и Данте, знаейки, че в крайна сметка той ще види, че планът й е разумен.

Маркизът ги чакаше на стълбите пред Адамли Хаус. Той изгледа Дори с неприкрита враждебност веднага след слизането им от каретата.

— Къде сте ходили?

Горката плаха Дори се сви под погледа му.

— Изведохме малко децата на пикник в Пролетните градини.

— И аз така чух.

Лорд Адамли изчака, докато Дори въведе децата вътре и каза на Джилиън, която вървеше най-отзад:

— Мога ли да поговоря с теб?

Джилиън кимна. Очевидно беше ядосан, най-вероятно защото часовника му го нямаше.

Когато влязоха вътре, маркизът й посочи коридора:

— В кабинета ми, Джилиън.

Джилиън реши да бъде пряма.

— Съжалявам. Сигурно си ми сърдит, задето ти взех часовника. — Извади го от джоба си и му го подаде. — Трябваше да попитам, но с Дори искахме да бъдем сигурни, че няма да се бавим много.

Баща й взе часовника и го постави спокойно в чекмеджето.

— Не по тази причина съм сърдит, Джилиън. — После седна бавно на стола си.

Защо счупи очилата на Марселъс, Джилиън? Знаеш, че не може да вижда без тях.

Джилиън затвори очи. Видя баща си пред себе си, седнал на стола, но по-млад, с не толкова сива коса. Чу себе си да отговаря с гласец, подобен на този на Фийби:

Той ми дръпна косата!

Не беше много хубаво от твоя страна, Джилиън. Изобщо не беше хубаво.

— Джилиън, какво има? Лошо ли ти е?

Лицето на баща й вече не изразяваше гняв, а загриженост.

— Ако няма очила, няма да вижда достатъчно, за да ми дърпа пак косата.

— Моля?

— Счупих очилата на Марселъс, за да не може пак да ми дърпа косата. Съжалявам, не исках.

Маркизът я погледна объркано.

— Джилиън, ти счупи онези очила, когато беше на осем години. Досега би трябвало да съм ти простил.

— Но сега те чух да ме питаш защо съм ги счупила.

— Не съм казвал нищо за очила.

Джилиън се замисли трескаво. Сякаш в мъгла, в съзнанието й изникнаха неясни образи.

— След като счупих очилата, скрих ли ги? Може би в калъфката си?

Маркизът кимна.

— Да. Точно така за пръв път открих, че ти си ги счупила. Мислехме, че Марселъс ги е оставил на неподходящо място; всъщност дори го наказахме, задето е бил толкова небрежен. Камериерката намери очилата в калъфката ти и ми ги донесе. Горкото момиче беше изплашено до смърт; мислеше, че тя ги е счупила.

— Спомням си! — възкликна развълнувано Джилиън. — Спомням си, че беше страшно изплашена да не би да я уволниш, задето е счупила очилата. Именно затова ти толкова ми се разсърди.

Джилиън заобиколи бюрото на баща си и го прегърна.

— Спомням си! Всичко си спомням!

Маркизът изглеждаше объркан от проявата й на привързаност.

— Да, е, лекарят каза, че вероятно ще започнеш да си спомняш някои неща от детството си. — Лицето му стана сериозно. — И затова трябва да си поговорим къде си ходила днес, Джилиън. Видяла си се с него в Градините, нали?

— С него ли?

Лъжите не бяха силната страна на Джилиън. Не можеше да го прави с лекота. Очевидно и не го бе правила.

— Знаеш много добре какво имам предвид, Джилиън. — Той направи пауза, сякаш само произнасянето на това име караше стомаха му да се свива от отвращение. — Морган.

Атмосферата в стаята натежа.

— Видях Данте само за малко, милорд. Дори не знаех, че ще бъде там. Всъщност отидох да видя Фийби. Той просто се оказа там.

Лицето на маркиза потъмня.

— Да не би да искаш да кажеш, че Морган е довел някоя от любовниците си да се види с теб? Чия съпруга е тя?

— Фийби е твърде млада, за да бъде нечия съпруга. Тя е само на пет години. И не е ничия любовница, Фийби е дъщерята на Данте.

— Дъщеря ли? Че кога се е оженил? Не съм чул нищо за това. Сигурно е станало, докато е бил във Франция. Поне най-сетне ще миряса. Но тогава защо ме помоли…

— Данте Тримейн не е женен.

Баща й се втренчи в нея, онемял от слисване. Неизвестно как, но Джилиън знаеше, че това не му се случва често.

— Майката на Фийби е умряла от чума. Данте дори не е знаел за съществуването на детето, докато то не се появи буквално на прага му с всичкия си багаж. Мъжът, който е бил женен за майката на Фийби, е изоставил детето. Данте постъпи така, както е редно — прие детето и пое отговорността за него. Това нищо ли не означава за теб?

— Значи Морган има копеле, а ти наричаш това отговорност.

— Не наричай Фийби така! Тя е просто едно невинно дете!

— Няма да ти позволя да ми държиш такъв тон, Джилиън. Независимо дали си спомняш или не, аз все още съм твой баща.

Джилиън сведе поглед.

— Съжалявам, милорд.

Маркизът отново седна. Известно време остана замислен. След малко отново заговори:

— Мислех да ти съобщя по-късно това, Джилиън. Надявах се да ти дам време да свикнеш с живота си тук и може би напълно да възстановиш паметта си, но след като чух за съществуването на това дете, окончателно осъзнах, че съм предприел правилните стъпки. Ти не виждаш, Джилиън, но аз виждам. Морган те е омаял; повлиял ти е така, че да мислиш прекалено много. Дори те е накарал да защитаваш провиненията му.

— Фийби не е провинение.

— Може и така да е, но стигнах до извода, че той влага някаква цел във вашето познанство. Осъдителна цел. — Погледна я. — Смятам, че Морган иска да се ожени за теб заради детето. Имал е нужда от майка за нея; от някоя, която ще разсее репутацията й на незаконно дете.

— Глупости! Той никога не ми е предлагал да се оженим.

— Да, но на мен ми предложи. В деня, когато те доведе и останахме сами тук, в кабинета ми, той поиска ръката ти. Каза, че това щяло да те предпази от скандала, задето си била с него; но аз му отказах и го изхвърлих на улицата, където му е мястото.

Джилиън не беше сигурна, че е чула добре баща си.

— Данте те е помолил да му разрешиш да се ожени за мен?

— Да, но вдън земя да пропадна, ако позволя този номер да мине. Той е мошеник от класа, Джилиън, развратник. Защо, мислиш, го наричат Разгулния граф? Ще ти кажа защо. Защото е направил кариера, съсипвайки невинни млади момичета като теб.

— Назови едно.

— Какво?

— Назови поне едно невинно момиче, което някога Данте е съсипал.

Маркизът изглеждаше страшно затруднен.

— Ами аз…

— Не можеш, защото знаеш много добре, че никога не е съсипал името на невинно момиче. И как би могъл, след като е имал връзки само с омъжени жени?

— Мили боже, Джилиън, чуваш ли се какво приказваш?

Джилиън трябваше да признае, че това не е най-умното нещо, което някога е казвала, но все пак го бе направила.

— Ти не го познаваш така, както го познавам аз. Той не е такъв, за какъвто го мислиш.

— Говориш така, сякаш си се влюбила в този негодник.

Джилиън не отговори. Маркизът я погледна ужасено:

— О, господи, влюбила си се, така ли?

Той се обърна и отиде до прозореца. Дълго време остана там. Джилиън се чудеше какво ли ще каже след това. Но никога не бе очаквала да чуе такова нещо:

— Уредил съм сватбата ти с Гарик Фицуилям.

— Моля? — попита тя, като отново смяташе, че не е чула добре. — Кой, за бога, е този Гарик Фицуилям? — Но след като се замисли, се сети за писмата, които получаваше; нелепи писма, в които пръстите на краката й биваха оприличавани на розови листенца. — Не, нали не е онзи?

— Той е син на един мой съдружник, граф Хандли.

— Няма да се съглася с това, милорд. Не зная нищо за този човек, освен че пише лоши стихове.

— Познаваш го, Джилиън. Просто не си спомняш. По едно време показваше голяма привързаност към него. Сигурен съм, че отново ще успееш да изпиташ същите чувства. — Той се върна до бюрото си. — Гарик ще бъде на бала в двореца. Там ще се срещнеш с него и, дай боже, ще си го спомниш. И ще се омъжиш за него, Джилиън, освен ако не искаш Морган да бъде хвърлен в Тауър и да гние там до края на живота си.

— Какво искаш да кажеш?

— Убеден съм, че Морган е организирал отвличането и целия този фарс с амнезията ти. Смятам, че го е направил, за да отмъсти на нашето семейство. Разбира се, не мога да бъда напълно сигурен, докато ти не възвърнеш паметта си и не ни кажеш кой наистина те е отвлякъл. Надявах се, че мога дотогава да отложа сватбата ти с Гарик, за да можеш да се убедиш, че това е истина, че Морган е злодей, но, изглежда, няма да мога да направя това. Следователно ще започнем с приготовленията. С Гарик Фицуилям ще се ожените колкото е възможно по-скоро. И ако се съпротивляваш, Джилиън, няма да имам друг избор, освен да осъдя Морган за отвличане, изнасилване и дори магьосничество, ако се наложи.

— Данте никога не ме е докосвал!

— Откъде знаеш? Ти дори не си спомняш името си.

— Казвам ти, Данте никога не е бил друг освен почтен в отношенията си с мен.

— Почтен, ха! Този негодник няма и една почтена клетка в тялото си. Ще удържа на обещанието си, Джилиън. Ако откажеш да се омъжиш за Гарик, ще се погрижа Морган да бъде осъден. А с тази негова репутация на кого, мислиш, че ще повярва кралят?

Джилиън усети вкуса на страха. Беше кисел и неприятен и се опита да го преглътне. Не можеше да направи нищо, за да спре баща си.

— Защо правиш това? Аз съм твоя дъщеря. Мислех, че ме обичаш.

— Наистина те обичам, Джилиън. И именно затова го правя — за да те предпазя от по-нататъшна опасност от него. Бракът е единственият начин този проблем да се реши веднъж завинаги. Знаеш ли какво ще направи с името ти една връзка с Разгулния граф?

— Престани да го наричаш така.

— Взел съм решение. Разбра добре условията ми. И недей да си мислиш, че няма да се погрижа да ги изпълниш, Джилиън. Не ще позволя да бъда използван от този подлец. Той може и да си мисли, че ще избяга от огньовете на ада, като се промъкне в рая с теб, но греши. Трябва да понесе това, до което са го довели действията му. Човек не може да избяга от миналото си. Всички трябва да отговарят за греховете си, всички. Някой ден, когато паметта ти се върне, ще ми благодариш за това и ще разбереш, че съм направил всичко за твое добро.

 

Данте се изправи в момента, в който лакеят отвори вратата. Докато наблюдаваше как след него влиза висок тъмнокос мъж, неохотно си призна, че се чувства по-нервен, отколкото му се иска. Сви едната си ръка в юмрук.

Крал Чарлз отпрати лакея с жест и погледна Данте.

— Морган, ти си или много смел, или много глупав, за да дойдеш тук.

Данте коленичи почтително, наведе глава, хвана ръката на краля и целуна пръстена му в знак на уважение.

— През последните три години имах възможността много да размишлявам над същия въпрос, Ваше Величество, и стигнах до извода, че съм и двете, макар и второто да е малко повече от първото.

Мустаците на Чарлз помръднаха в лека усмивка.

— Поне арогантността ти е останала непокътната. — Той отстъпи. — Стани, преди да съм започнал да вярвам, че наистина си скромен.

Данте се изправи и зачака краля да продължи.

— Бренди? — попита Чарлз.

— За мен ще бъде чест, ако Ваше величество изпие с мен една чаша.

— Моля ти се, Морган, стига с тия славословия. Това все пак е твоето бренди.

— Подарък за Ваше величество, задето ми позволихте да се върна у дома.

Чарлз поклати глава и погледна към един от лакеите от двете страни на вратата. Само след няколко секунди пред тях бяха поставени две чаши с френски коняк.

— Как е моят френски братовчед — Луи?

— Негово величество е добре. Сестрата на Ваше величество ви изпраща най-сърдечните си поздрави през Пролива.

Чарлз погледна нетърпеливо Данте.

— Шарлот е изпратила поздрави по теб?

— Да, Ваше Величество, под формата на писмо.

Данте извади сгънат и запечатан пергамент от джоба на дрехата си, като знаеше, че в момента държи ключа за окончателното си приемане в Уайтхол. Връзката на крал Чарлз със сестра му беше силна и всеобхватна, много по-близка, отколкото с когото и да било друг в живота му. Чарлз ценеше високо Шарлот, по-високо от най-доверените си приятели и любовници, дори по-високо и от своята кралица.

Докато беше във Версай, Данте се сприятели с английската принцеса, която се бе омъжила за брата на Луи IV, грозния и известен с жестокостта си Орлеански херцог. И макар Шарлот да бе приета радушно от френския народ, знаеше, че това приемане е условно. Все още се чувстваше чужда в страна, чиито отношения с Франция бяха винаги напрегнати, и по тази причина броят на хората, на които можеше да се довери в бляскавия френски Двор, бе съвсем оскъден.

По време на престоя му там Шарлот бе започнала да изпитва доверие към Данте. Той бе забавлявал принцесата с разни истории за най-известните личности от Уайтхол и й бе дал възможност да опознае отново брат си, когото не бе виждала от много години. Когато Данте получи разрешение да се завърне в Англия, първата му работа бе да посети Шарлот и да й предложи услугите си като доверен куриер.

Той подаде писмото на Чарлз, който незабавно го отвори. Данте зачака мълчаливо, като отпиваше от коняка си, докато кралят четеше. Когато стигна до последния ред, Чарлз бе вече широко усмихнат.

— Толкова ми липсва моята Шарлот! — рече той, като сгъна отново писмото и го пъхна в джоба си. — Откакто замина, за да се омъжи за оная свиня, Орлеанския херцог, Луи не я пуска да излезе от страната. Според мен се страхува, че няма да й позволя да се върне обратно, ако й даде разрешение да ме посети. Писмата й винаги са били неясни, защото знае, че се четат, преди да напуснат Франция. Отдавна подозирах това, което сега тя потвърди в писмото си. Орлеанският херцог е груб е нея. Като се има предвид как съпругът на сестра ми се отнася с нея, трябва да призная, че страховете на крал Луи, че няма да я пусна обратно, са основателни.

Данте кимна.

— Ако това ще ви облекчи, Ваше Величество, принцесата си живее спокойно във Версай. Има свои придворни, предимно от английски преселници, и рядко се вижда със съпруга си. Постигнала е с него нещо като споразумение, според което ще бъдат заедно само когато това е политически необходимо.

Чарлз се усмихна.

— Да, това ме кара донякъде да се чувствам облекчен, но ще направя всичко необходимо, за да я видя отново. — За момент кралят се отдаде на мисли и спомени, след това отново върна вниманието си към Данте. — Приеми съболезнованията ми за твоята загуба, Морган.

Данте кимна.

— А Вие — моята благодарност, задето ми разрешихте да се завърна и отдам последна почит на майка си.

— Несъмнено и за недоволството ти, задето те накарах да чакаш толкова дълго.

Данте погледна краля. Чарлз се усмихна.

— Няма нищо, Данте. Не бях справедлив, задето те оставих толкова дълго там. Попречих ти да присъстваш на последните дни на майка си; нещо, на което дори аз нямам право. Както знаеш, не успях да видя баща си, преди да го убият. Надявам се, че ще приемеш извиненията ми и ще простиш, че те пренебрегнах през тези многобройни месеци. Те бяха истинско изпитание за мен.

Данте наведе глава.

— Това е в миналото, Ваше Величество, а напоследък съм на мнение, че е по-добре миналото да се забрави.

Чарлз изпи остатъка от коняка си и остави чашата.

— Касия ми разказа за интересната ти посетителка през последните седмици.

Данте не знаеше това, нито пък го бе очаквал. Той се поизправи на стола, готов да се защити.

— Намерението ми беше само да помогна на лейди Джилиън.

— Всичко е наред, Морган. Ценя високо преценката на Касия. Изглежда, тя мисли, че си обърнал нова страница в живота си. — Направи пауза. — Явно страшно си обикнал момичето, след като си успял да останеш почтен през цялото време, в което си бил сам с нея. Смея да кажа, че не бих могъл да проявя твоята воля.

— Да, но дали съм бил такъв или не, няма никакво значение. Както знаете, семейството й трудно би могло да бъде накарано да ме харесва. Дори им предложих да се оженя за нея, но баща й ми отказа. Той смята, че съм отговорен за отвличането и загубата на паметта й.

— А вярно ли е това?

Данте погледна краля:

— Кълна се, Ваше Величество, нямам никакво участие.

Чарлз вдигна ръка.

— Някога можех лесно да бъда убеден, че ти би прибягнал до отвличане, но сега не мисля така. Дори и в предишните усложнения, които си създаваше, никога не си действал нечестно. Включително и в онова последно малко отвличане.

Данте мислеше, че ще може да избегне споменаването за бягството на Франсис Стюърт и дука на Ричмънд в разговора си с Чарлз.

— Намеренията ми бяха напълно почтени и в онзи случай, Ваше Величество.

— Съзнавам това, Морган. Но едва сега. Нямах право да задържам Франсис тук против желанието й. Тя имаше право на брачно блаженство и по всичко личи, че го е намерила с дука на Ричмънд, колкото и невероятно да изглежда. Няма защо да се тревожиш, че ще дам ухо на неоснователните обвинения на Адамли. Така че ако имаш сериозни намерения към момичето…

— Можете да бъдете напълно сигурен, че възнамерявам да направя точно това, Ваше Величество, веднага след като открия кой е отвлякъл Джилиън онази нощ.

— Ти си специалист по разследванията, Морган. Като че ли си спомням, че много помогна на Касия в онова малко недоразумение във връзка с баща й преди години. Уменията ти може и да са позакърнели малко, след като са останали без работа три години, но се обзалагам, че в тази битка ти ще бъдеш победител.