Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Гарик последва Клер от претъпкания общ салон в кръчмата „Закланото агне“ в малката странична стаичка, която служеше за склад. До едната стена бяха наредени бъчви с вино, а от ниския, покрит с паяжини таван на куки висяха пушени парчета шунка. Във въздуха се носеше тежка миризма на престояла бира.

— Много рискуваш, дето ме търсиш тук.

— Да, отчаяните мерки изискват отчаяни действия — рече Клер, сложи резето на вратата и се обърна към него. Начервените й устни бяха кисело свити. — Трябва да направиш нещо с Джилиън.

Гарик се облегна незаинтересовано на една бъчва.

— Аз ли? Че какво бих могъл да направя с горката Джилиън? Тя дори не знае кой съм освен това, че съм неин обожател-идиот, който пише блудкави хвалебствия за клепките й. По дяволите, не знае дори тя коя е!

Клер го изгледа вбесено. Гарик успя да види това въпреки слабата светлина от единствената свещ.

— Едва ли ще бъдеш толкова речовит, ако ти кажа, че Джилиън е започнала да възстановява паметта си.

Гарик се изправи.

— Напълно ли?

— Не, не напълно. Поне още не. Не е потвърдила, че е тази, която всички казват, че е, но днес я чух да казва, че този, който я е отвлякъл, е възнамерявал да я отведе в Шотландия.

— По дяволите!

Гарик се обърна и стовари юмрук в бъчвата. Дървото се разцепи. Тънка струйка кървавочервено вино започна да се стича от пукнатината и образува локвичка на мръсния под.

— Ти ме увери, че положението е под контрол, Клер. Ти трябваше да я убедиш, че Морган е нейният похитител.

— Да, но очевидно въпреки замъглената си памет, все още е умна като бръснач. Изглежда, не е хванала вяра на нищо от това, което й наговорих за Морган. Все още го смята за някакъв герой, излязъл направо от ония тъпи френски романчета, които чете. Май че направо се е престарал в усилията си да я очарова. Морган не е глупак. Подушва тлъстата възможност, когато…

Гарик почти не я чуваше. Вече обмисляше план; план, с който да се избави от всякакви подозрения за участието си в отвличането на Джилиън. Беше постъпил глупаво, позволявайки й да го види в каретата. Не беше и предполагал, че тя ще избяга. Беше я подценил — грешка, която нямаше намерение да повтаря.

— За какво си мислиш? — попита Клер, като го гледаше подозрително.

— Просто се опитвам да намеря решение на нашия проблем.

— Ами аз мисля, че знам един начин…

— Не, Клер. До този момент твоите планове не са ни донесли нищо друго освен неприятности. Заради теб се оказах в центъра на представление, в което трябваше да играя само поддържаща роля. И сега и двамата сме изправени пред реалната възможност Джилиън да възвърне паметта си. Тя ще си спомни, че аз съм я отвлякъл. Ще си спомни всичко, Клер. Всичко! Затова трябва просто да се погрижим Джилиън да не си спомни за моята роля в отвличането й. Никога.

— И как предлагаш да го направим? Ако види лицето ти, това може да се окаже решаващият фактор за възвръщането на паметта й. И ако това стане, и двамата с теб сме обречени. Все пак не можеш да ходиш навсякъде с маска.

„Маска“ — помисли си Гарик и погледна Клер.

— Просто остави Джилиън на мен.

— И какво смяташ да направиш?

Гарик й се усмихна на светлината на свещта. Блясъкът на нейните очи му показа, че вече знае отговора. Това бе единственото решение, което им бе останало.

— Нямаме голям избор, Клер. Страхувам се, че трябва да убием Джилиън.

 

Бележката от Касия пристигна рано сутринта в деня след посещението й в Адамли Хаус.

„Ела на Лебедовото езеро в Пролетните градини в един часа. Фийби иска да те види.“

Джилиън сгъна бележката и я сложи в джоба на роклята си. Пролетните градини. Нямаше представа къде са, дори и какво представляват. Само знаеше, че в един часа трябва да е стигнала дотам, за да може да види Фийби.

Първо поразпита Нюпорт и разбра, че Пролетните градини са място за развлечение, където човек може да се разхожда между дърветата и да наблюдава природата. Там придворните често се възстановявали от напрежението в двореца, като слушали музиката на скитащи музиканти.

Как, как да стигне дотам! Джилиън седна да си състави план. Как въобще можеше да излезе, без никой да забележи? Дори не можеше да се облекчи, без някой да се опита да я проследи до гърнето. Макар и да се опитваха това да не бъде толкова явно, Джилиън трябваше да е сляпа, за да не забележи, че всички в къщата я наблюдават внимателно. Не знаеше дали усилията им се дължат на страха им, че отново може да изчезне, или че ще се опита да види Данте. И изобщо не беше сигурна, че иска да знае.

Дори избра именно този момент, за да влезе в стаята.

— О, Джилиън, не знаех, че си тук. Надявам се да не ти преча.

Джилиън погледна към часовника на стената. Един час преди това Нюпорт беше дошъл да я попита дали не иска чай. Един час преди него бе влязла една от камериерките, преструвайки се, че бърше прах. Бе свършила работата си през пръсти, оставяйки писалището и повечето от лавиците недокоснати. Сега и Дори. Поне бяха точни. Джилиън се усмихна на снаха си.

— Търсиш ли нещо?

— Да. Опитвам се да намеря някоя книга да почета на децата. — Дори влезе по-навътре в стаята. — Ужасно са отегчени.

Джилиън наблюдаваше как Дори наднича по лавиците, които покриваха всички стени на библиотеката. „Очевидно си прави доста труд, за да изглеждат правдоподобни думите й“ — помисли си Джилиън, докато чакаше. Дори взе една книга и понечи да излезе. Неочаквано на Джилиън й хрумна нещо.

— Дори, какво ще кажеш да заведем децата в Пролетните градини на пикник? Дочух тази сутрин Реджиналд да разправя на Арчи за тях. Звучеше прекрасно, с тези дървета и Лебедовото езеро, за които стана дума. Има слънце и денят сигурно ще е чудесен. Децата могат да се спасят от скуката, като потичат и поиграят, а можем да им почетем от книгата и там. Ще бъде много забавно, страшно би ми се искало да излезем.

Отначало Дори беше съгласна с предложението, но после по лицето й започна да се спуска сянка на съмнение.

— Чудесна мисъл, Джилиън, но не мисля, че е добра идея, като се има предвид…

— О, хайде, Дори — рече Джилиън. — Твърде дълго сте били затворени с децата в тази къща. Помисли си какво приключение ще бъде това за тях. За мен също. Току-що ми каза, че децата са отегчени. Помисли си колко ще се радват да поизлязат. Мога да накарам някоя от кухненските прислужници да ни нагласи кошница с храна и ще вземем Мари-Терез да ни помага с децата.

Дори си помисли още малко и накрая кимна.

— Добре, стига да се върнем до четири. Тогава всички ще си дойдат вкъщи. Баща ти има резервен часовник в най-горното чекмедже на бюрото в кабинета си. Ще взема децата и ще помогна на Мари-Терез да ги приготви, докато ти се занимаваш с кошницата и донесеш часовника.

На Джилиън й се прииска да изкрещи от радост, но запази спокойно изражение, отиде до кухнята, помоли за кошница с храна и забърза към кабинета на маркиза.

Половин час по-късно тръгнаха със семейната карета. Бяха осем души — Дори, Джилиън, Мари-Терез и децата: четирите на Дори и синът на Реджиналд, Алек.

— Джони — извика Дори, когато преминаха през входа на Градините и поеха по една от главните алеи. — Искам постоянно да си до нас. Не желая да се загубиш по тези пътеки. Ужасно са оплетени и не се знае накъде водят.

Джони и Алек, следвани по петите от Самюел и Анна, вървяха по настланата с чакъл алея, кършеха клонки от близките храсти по пътя си и слушаха с половин ухо думите на майка си. Дори поклати глава, като не ги изпускаше от поглед.

— Тук изглежда доста приятно — каза Джилиън, когато стигнаха до малка групичка ябълкови дървета. Беше избрала място недалеч от входа и съвсем до главната алея. Щеше да й бъде лесно да ги намери отново, след като се срещне с Касия и Фийби.

Не беше сигурна къде точно се намира Лебедовото езеро, но реши да попита някого, след като се измъкне от Дори и децата. Как, как да го направи?

Извади от джоба си часовника на баща си. Беше един без четвърт.

— Да похапнем ли първо? — попита Дори.

— Мисля, че е по-добре да поизчакаме малко — отвърна Джилиън и погледна към по-големите деца, които вече се катереха по надвисналите дълги клони на един бряст. — Твърде са развълнувани, за да седнат да ядат точно сега, не си ли съгласна с мен? А Лизи подремва там с Мари-Терез. Нека им позволим малко да потичат и поиграят, след това ще обядваме и ще се върнем вкъщи.

— Добра идея — каза Дори и се усмихна, когато постлаха одеялото и седнаха. — Джилиън, благодаря ти, че предложи това излизане. Мисля, че децата имат нужда точно от това, а и ти ще имаш възможност отново да се опознаеш с тях.

Дори поседя мълчаливо няколко минути, като наблюдаваше играещите деца. Беше се облегнала на няколкото възглавници, донесени от къщи. Едната ръка лежеше небрежно на кръглия й корем. След малко, когато Джилиън мислеше, че вече е заспала, тя се обади:

— Джилиън, много ли е ужасно да загубиш паметта си?

— Всъщност е повече объркващо, отколкото ужасно, но само защото силно вярвам, че след време ще си я възвърна. Ако не го вярвах, сигурно щях да умра от страх. Но все пак е странно да забравиш всичко, особено когато си била цял живот част от едно семейство, а в същото време не си спомняш никого.

Дори кимна и погледна към мястото, където играеха децата. Неочаквано се изправи от възглавниците.

— О, господи, Джилиън, Джони го няма! Не го виждам никъде. Анна! — извика тя. — Къде е Джони?

Момиченцето се спря и се обърна при стреснатия глас на майка си.

— Ни ’нам.

Дори се опита да се изправи, но бременността й я затрудняваше.

— Трябва да го намеря, преди да се е изгубил.

— Остани тук с другите — каза Джилиън. — Ще отида да го намеря. Току-що пристигнахме, не може да е отишъл далеч.

Джилиън отиде при децата.

— Къде за последен път видяхте Джони?

— Гледаше един заек до ей ония храсти — каза Алек, като сочеше с пръст.

Джилиън пое нататък. Когато подмина храстите, се озова на една усамотена пътечка. Джони не се виждаше никъде. Забеляза отвор в земята, където бяха паднали дървета. Пръстта около дупката беше прясно разровена и бе голяма точно толкова, колкото да се вмъкне малко дете.

— Джони? — обади се тя с дрезгав шепот. — Джони, тук ли си?

Последва тишина, след малко се чу шумолене на листа.

— Джони, не е време да си играем номера. Излизай веднага оттам, иначе ще изплашиш майка си.

Едно малко личице с мръсни нос и бузи излезе от убежището си.

— Изплаши заека.

— А ти ужасно изплаши майка си — намръщи се Джилиън. — Хайде, излизай оттам.

Джони изпълзя бавно навън. Костюмчето му беше страшно измърсено, а платът на лявото коляно бе скъсан. На всичкото отгоре едната му обувка липсваше.

— Майка ти няма да бъде много доволна, като види какво си направил — каза Джилиън. — Хайде, връщай се при нея.

— Загубих си обувката някъде тук.

— Ще ти я донеса — отвърна тя. — Хайде, върви, преди майка ти да се е разтревожила сериозно.

Джилиън наблюдаваше как Джони тича обратно по пътеката. Когато се увери, че си е отишъл, приклекна и огледа импровизираното скривалище. Точно както беше очаквала, една малка обувчица се бе заклещила в клоните на падналото дърво. Тя я измъкна и се изправи. Но не се запъти обратно към мястото на пикника, а продължи по пътеката в обратна посока.

Когато сви по завоя, видя един мъж, който наблюдаваше кацнала на близкото дърво птица с далекоглед.

— Извинете, господине, знаете ли къде се намира Лебедовото езеро?

— Аха — отвърна той, без да откъсне очи от птицата, — вървете по тази пътека до края й. След това има един завой и ще го намерите. Ама внимавайте, госпожице, тука човек лесно се загубва.

Джилиън му поблагодари и продължи нататък. Вече вървеше по края на езерцето, когато зърна Фийби, застанала на няколко метра пред нея.

— Фийби!

Джилиън приклекна, момиченцето се втурна към нея и тя го прегърна здраво. След това я поотдръпна от себе си, за да я огледа.

— Липсваше ми!

— И ти ми липсваше. — Фийби я погледна изпитателно. — Защо си отиде?

Джилиън я хвана за ръката и двете тръгнаха заедно. Мъчеше се да намери простички думи за една не толкова проста ситуация.

— Спомняш ли си как дойде при баща си, когато госпожица Стаутуел те доведе?

— Аха.

— И си спомняш, когато ти казах, че си дошла да живееш при него, защото той е твой баща и неговият дом е твой дом. Е, аз също имам семейство и трябва да се върна при тях, така както и ти се върна при баща ти.

— И аз й го обясних по подобен начин.

Джилиън се стресна от неочаквания глас. Не беше на Касия.

— Здравей, Джилиън.

Данте стоеше на няколко крачки от тях под огромен дъб, скръстил ръце на гърдите си и разкрачен. Ветрецът развяваше леко тъмната му коса. Изглеждаше страшно красив, сякаш излязъл от някакъв сън. Ако Джилиън затвореше очи, почти можеше да повярва, че се намират в Уайлдууд.

Тя го погледна. Стотици пъти през последните няколко дни се бе питала какво ли ще е да го види отново. Питаше се дали нещата, които й бяха наговорили за него, ще накарат сърцето й да не бие толкова бързо, когато той е наблизо. Не, не се бе променило нищо.

 

— Здравей, Данте — рече тя.

— Радвам се да те видя, Джилиън. — Приближи се до нея. — Фийби не е единствената, на която липсваш.

— Значи съжаляваш за решението си?

— За решението ми ли?

— Да, за решението си да напуснеш Адамли Хаус, преди да съм се върнала с Дори и Клер от ателието на мадам Олга.

Данте се усмихна тъжно.

— Беше ми казано да напусна Адамли Хаус, Джилиън. Веднага след като бях предупреден никога повече да не се опитвам да те виждам.

Джилиън смръщи вежди.

— Не разбирам. Когато се прибрах и видях, че те няма, съвсем естествено предположих, че си решил да ме оставиш там и…

— И естествено семейството ти не направи нищо, за да те накара да мислиш другояче. Забравяш нещо, Джилиън. Аз ти обещах. Казах ти, че няма да те оставя там, освен ако не го искаш. Не лъжа, следователно нямаше да наруша обещанието си, освен ако не съм бил принуден.

— Но ти не беше там — каза тя, като все още се опитваше да осмисли нещата.

— Не бях там, когато ти си се прибрала, защото баща ти ми нареди да си вървя. Той е нагласил цялата работа още преди да пристигнем в дома ти сутринта. Беше глупаво от моя страна да си помисля, че няма да направи нещо такова. На Дори и Клер е било наредено да не те връщат обратно, докато аз не си отида. Не знаех къде са те отвели, нито как са те убедили да тръгнеш с тях. Нямах друг избор, освен да си отида.

— Дори и Клер ми казаха, че трябвало да свършат една бърза работа. Поканиха ме да отида с тях и казаха, че може би ще се забавиш с маркиза. Увериха ме, че ще се върнем, преди да сте свършили. Помислих си, че това ще ми даде възможност да ги поопозная, за да видя дали ще мога да си ги спомня. Нямах причина да не им вярвам. Мисля, че аз излязох глупава.

— Ти, Джилиън, си последният човек, когото бих помислил за глупав. Била си твърде доверчива. И се надявам да не си загубила това си качество. — Данте погледна Фийби, която все още стискаше здраво ръката на Джилиън. — Фийби, мога ли да те помоля да отидеш до брега за няколко минути? Ако погледнеш внимателно, може и да зърнеш онази голяма оранжева риба, която живее в езерцето. Наричат я Тритон. Говори се, че ако я видиш, можеш да си пожелаеш нещо и то ще се сбъдне.

Фийби погледна Джилиън, сякаш се страхуваше, че отново може да изчезне.

— Всичко е наред — успокои я Джилиън. — Този път няма да си отида, без да съм се сбогувала с теб. Обещавам.

— Ще дойдем при теб след няколко минути — каза Данте.

— Да, милорд.

Джилиън наблюдаваше как Фийби върви бавно по брега на езерцето. Черните коси на момиченцето, прибрани назад с бледосиня панделка в тон с роклята, блестяха на слънцето.

— Нарича те „милорд“.

— Да, макар и да дойдох до заключението, че не се дължи на нещата, които са й разправяли за мен. Предполагам, че никой мъж не е наричала „татко“, дори и този, когото е познавала преди мен. — Данте помълча малко, после каза: — И на теб са ти говорили разни неща за мен, нали, Джилиън?

Джилиън продължи да наблюдава Фийби, която вървеше близо до водата и търсеше оранжевата риба.

— Да.

— Би ли ми казала какви са някои от тези неща?

Джилиън го погледна мълчаливо.

— Няма да те лъжа, Джилиън.

Тя го погледа още малко. Вярваше му. Той щеше да й каже истината.

— Казаха ми, че те наричат Разгулния граф, защото си имал много връзки с омъжени жени.

Данте издиша бавно.

— Да, Джилиън, имал съм много връзки с омъжени жени. Може и да не ти се струва вероятно и може би няма да го разбереш, но съм доста дискретен относно тази страна на живота ми.

— Дискретен?

— Да, за разлика от много мъже в двореца, но няма да се опитвам да защитавам миналото си пред теб. То не може вече да бъде променено. Само мога да кажа, че никога не съм съсипвал невинно момиче и никога не съм разрушавал щастлив брак. Жените, които съм познавал интимно, са били винаги нещастно омъжени. Не се интересувах от връзки, които щяха да донесат заплетени положения. Нямах намерение да се женя. Нямах желание да подвеждам някоя дама да си мисли, че може да промени решението ми. Не знам какво повече мога да ти кажа, Джилиън. Това просто се е случило и сега е моя отговорност да живея с тази мисъл.

Джилиън помисли върху думите на Данте. Струваха й се напълно правдоподобни. Той беше мъж, видял много от света. Никой не можеше да очаква, че той няма да има опит с жените. Джилиън реши да спомене за останалото, което й бе съобщено.

— Клер ми каза, че сте били любовници.

— Погледни ме в очите, Джилиън.

Джилиън се подчини. В златистокафявите дълбини видя да проблясва нещо — огън, който я обгърна цялата. Тя си пое дълбоко дъх и го задържа.

— Не съм бил любовник на Клер. Ти беше твърде малка, за да знаеш, но преди събитията отпреди пет години наричах брат ти мой приятел. Никога не съм се хвалил с жените, с които съм бил, но както става с тези неща, когато Клер пусна слуховете за някаква наша връзка, хората започнаха да говорят. Приказваше се, че съм имал връзки с жени, които дори не познавам. Но Клер — е, познавах я от Реджи. Тя ми даде ясно да разбера, че иска да има по-интимни отношения с мен, но аз й отказах. Никога не бих сложил рога на свой приятел. Клер ужасно се ядоса и не след дълго из залите започна да се шушука. Не мина и много време, преди Реджи да започне да ме търси и да настоява да се дуелираме.

— И ти отказа?

— Да, разбира се, че му отказах, но Реджиналд не се примиряваше с това. Един ден той ме предизвика прекалено много. Принуди ме да направя нещо, за което ще съжалявам до края на живота си.

В очите му се изписа искрено съжаление. Джилиън го докосна по ръката.

— Какво се случи?

— Предложих на Реджиналд да проследи някой ден Клер, когато тя води Алек на среща е истинския му баща.

Джилиън ахна.

— Искаш да кажеш, че всъщност Алек не е истински син на Реджиналд?

— Не, не е. Макар и да носи името Форестър, всъщност е син на виконт Лимли.

Тогава на Джилиън й просветна.

— Ето защо Марселъс ми каза, че проблемите между Реджиналд и Клер датират от дълго време преди това, което казва, че е имала с теб.

— Почти всички в двореца знаеха, че Алек не е син на Реджиналд. Но, невероятно, по някакъв начин Реджи не знаеше това. Аз никога нямаше да му кажа истината. Тя отне на Реджиналд гордостта, а това не бива да се случва на никой мъж.

— Нима Реджи трябваше да продължава да смята Алек за свой син?

— Не бях аз този, който трябваше да взима това решение, Джилиън.

Джилиън не отговори. Не знаеше какво да каже. Макар и без паметта си, ясно виждаше, че бракът на Реджи и Клер не е щастлив. Това със сигурност никога нямаше да стане, ако Клер не бе родила момче от друг мъж и не бе позволила на Реджиналд да вярва, че детето е негово.

Данте повдигна брадичката й с два пръста, за да го погледне право в очите.

— Предполагам, че сега разбираш защо баща ти уреди нещата така. Сигурно му е било трудно, когато е научил, че единствената му дъщеря е прекарала доста време почти сама с разгулния граф Морган. Искам да кажа, че аз съсипах живота на сина му. Предполагам, че не мога да го обвинявам, задето си мисли, че аз съм отвлякъл и дъщеря му.

— Не — каза Джилиън и го погледна решително. — Тук грешиш, Данте, защото не си ме отвлякъл ти. Единствено в това съм сигурна. Направил го е някой друг и проклета да бъда, ако позволя на семейството си да прибави още едно петно върху името ти, а истинският виновник да се измъкне абсолютно невредим!

Данте присви очи:

— Не те разбирам.

— Става ми ясно, че хората, които най-много са пострадали от въображаемата връзка между теб и Клер, сте ти и Алек.

— Участта на Алек е очевидна. Именно затова ми се иска никога да не бях казвал на Реджиналд истината. Алек беше невинен.

— Както и ти, Данте. Ти си постъпил почтено. Отказал си да сложиш рога на Реджиналд, твоя приятел, и си отказал да се изправиш срещу него на дуел заради злобните лъжи на Клер. Несъмнено някой в Двора е приел отказа ти като признание. Ти си се опитал да избегнеш скандала и затова си бил възнаграден с този прякор. Но даже и когато ме намери да лежа на пътя, ти постъпи, както повелява честта. Не знаеше коя съм. Прибра ме и ми помогна да се възстановя, но отново семейството ми те възнагради с неоснователни обвинения и обиди.

— Защо ми се струва, че имаш някакъв план? Джилиън се засмя.

— Точно така. Мислех си за това и като се имат предвид няколкото спомена, които се появиха в главата ми, изглежда, имаме само един избор. Единственият начин, по който можем да изчистим името ти и да накараме семейството ми да види колко истински почтен джентълмен си, е да намерим истинския виновник.