Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Маркизът гледаше втренчено Данте, без да каже нищо, нито дума. Коженият стол изскърца под него, когато стана, отиде до прозореца и застана с гръб към Данте. Малкият пиринчен часовник на бюрото продължи да тиктака. Отвън, под отворения прозорец, премина кон с карета. Данте просто чакаше.

Не му се наложи да чака дълго. Маркизът се обърна, опря длани на бюрото и изрева:

— Проклет да си, Морган! Проклет да си до девето коляно! И проклета да е тази твоя Тримейнска наглост, която те кара да смяташ, че въобще бих приел нещо подобно! Кой, по дяволите, си мислиш, че си? Ще ти отговоря. Ти си разгулният граф Морган; мъж, който е съсипал повече жени, отколкото може да се преброят. Нима си си мислил, че трите години извън двореца могат да променят това? Моята Джилиън омъжена за теб? По-скоро ще я гледам как прекарва остатъка от дните си с все по-малка и по-малка надежда да си намери съпруг. Бих я гледал как живее живота си на стара мома, но не мога да я обрека на такова съществуване, каквото би имала като твоя съпруга. Да омъжа дъщеря си за теб? Нима ме мислиш за абсолютен глупак, Морган?

Данте пренебрегна жилещите думи и обидите срещу него и рода му, но маркизът продължи с гръмовен глас:

— Не си глупак, Морган. Несъмнено осъзнаваш, че бракът с Джилиън би ти донесъл значителна зестра. Тогава не е чудно, че отказа двадесетте хиляди лири, които ти предложих, за да се отърва от теб. Просто си изчаквал, търсейки по-голяма сума.

Гневът на Данте достигаше границата на благоразумието. Той имаше много слабости, да, но не бе ловец на зестри. Пое си дълбоко дъх, изпусна го бавно и каза с нисък глас, който веднага привлече вниманието на маркиза:

— Не очаквам никаква зестра от вас, милорд. Нямам нужда от нея. Всъщност нямам нищо против да ви преведа сумата от двадесет хиляди лири, нещо като обратна зестра, ако се съгласите на този брак.

— Значи не те интересуват парите, а, момче? Вместо това си решил да си купиш почтеност, така ли, Морган? Е, можеш да си задържиш двадесетте хиляди лири и тръгни да си търсиш друг глупак. Няма да можеш да ме подкупиш и няма да ти позволя да използваш моята Джилиън, за да си осигуриш подходящо място в обществото. Когато дъщеря ми се омъжи, ако изобщо някога това стане, ще бъде за мъж, който ще я обича и цени такава, каквато е. Ще бъде за мъж, който знае какво е чест и ще й отдава уважението, полагащо й се като негова съпруга. Няма да позволя дъщеря ми да бъде съжалявана или подигравана и навсякъде, където влезе, да започват шепнешком да обсъждат похожденията на съпруга й. Като неин баща няма да приема нищо по-малко за нея.

Данте гледаше втренчено събеседника си. Не обвиняваше маркиза, че иска да опази бъдещето на дъщеря си. Дори и за краткото време, в което Фийби бе присъствала в живота му, знаеше, че и той един ден ще се чувства по същия начин.

— Какво ви кара да мислите, че не осъзнавам и ценя истинските качества на Джилиън? Защо смятате, че не изпитвам нежни чувства към нея?

— Заради това, което си. Да си кажем направо, Морган, ти си неспособен да се обвържеш с една жена. По дяволите, ти си неспособен да се обвържеш дори с няколко от тях! Не мога да обрека Джилиън на такъв живот.

— Защо просто не попитате Джилиън?

— Да я попитам ли?

— Да. Нека просто повикаме Джилиън и я попитаме дали иска да бъде моя съпруга. Оставете на нея да реши дали ще й бъда добър съпруг. Все пак тя ще е тази, която ще бъде осъдена, както красноречиво се изразихте, на живот с мен. Не трябва ли тя самата да реши дали желае такава съдба?

Маркизът го изгледа презрително.

— Може би ако Джилиън беше на себе си, щях да направя именно това, Морган. Онази Джилиън, която познавах, беше възпитана да има свое собствено мнение, да умее да преценява нещата и да ги вижда такива, каквито са. Но след като току-що станах свидетел на сцената в другата стая, бих бил пълен глупак, ако го направя. Видях нейната почит, нейното благоговение към теб. От момента, когато влезе през вратата, почти не се отделяше от теб. Предполагам, че си обработил съзнанието й до такава степен, че направо те обожава. Това, от което Джилиън се нуждае, е да бъде със семейството си, без ти да си наоколо, за да й влияеш. Приеми предложението ми за двадесет хиляди лири или не, но и в двата случая ще напуснеш къщата днес без Джилиън.

— Страхувам се, че е невъзможно, милорд. Нали разбирате, обещах на Джилиън, че няма да я изоставям тук днес, ако тя не го желае. И това е обещание, което имам намерение да удържа.

Маркизът се засмя с безгранична увереност.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Морган, но нямаш никакъв избор. Точно в този момент Джилиън вече не е в къщата. Нали чу преди малко каретата, която мина под прозореца? Джилиън беше в нея. Вече я няма, така че не виждам никаква причина да останеш в къщата ми и секунда повече.

При думите на маркиза през тялото на Данте премина хлад. Той не каза нищо, само стана, отиде до вратата, която съединяваше кабинета със салона, и я отвори рязко. Точно както лорд Адамли беше казал, Джилиън не беше там. Всъщност там нямаше никой. Стаята бе празна.

— Вие сте истинско копеле — рече Данте, все още втренчен през вратата.

— Може да си прав, но това е положението.

Данте се обърна към него.

— Осъзнавате ли на какъв риск подлагате здравето на Джилиън? Възможно е да мислите, че я предпазвате, но това може да причини загуба на паметта й завинаги. Надявам се, че ще поемете отговорността за това.

Маркизът махна небрежно с ръка.

— Глупости. Посъветвах се с нашия лекар и той ме увери, че всичко, от което Джилиън се нуждае, е мир и спокойствие и да бъде сред позната обстановка и хора, които я обичат. Именно в интерес на здравето й ти казвам да си отидеш и да не се опитваш повече да се свързваш с нея. Няма да я виждаш. Няма да говориш с нея. Дори няма да й пишеш писма, защото съм наредил на Нюпорт да унищожава всичко, което пристига с твоя печат. И ако не се придържаш към желанията ми, Морган, скандал или не, ще те осъдя за отвличане. Дори ще прибавя към обвинението магьосничество, защото ти сигурно си направил на дъщеря ми някаква магия. Лошо нещо в днешни времена е да се практикува магьосничество, Морган. И наказанията за това не са никак приятни, затова се вслушай в думите ми или ще се погрижа Негово величество да те изгони от страната завинаги, дори и това да ми струва живота.

 

Защо бяха дошли тук?

Джилиън продължаваше и продължаваше да си задава този въпрос, докато седеше в малката приемна на мадам Олга и очакваше с нетърпение да си отидат. Дори и Клер я бяха убедили да дойде с тях, като й бяха обещали, че няма да се бавят много. Бяха й казали, че ще се върнат в Адамли Хаус, преди Данте да привърши разговора си с маркиза, нейния баща.

Но ето че продължаваха да си седят с чаши жасминов чай пред тях. Дори дойде за някаква рокля, която беше поръчала, или поне така каза. Вече доста дълго се бавеха.

Докато чакаше, Джилиън оглеждаше лицата на снахите си, които прелистваха списанията с модели, поставени на изящната масичка пред тях. Изучаваше всяка тяхна черта, като се мъчеше да открие и следа от нещо познато. Дори беше самата красота. Подобно на Джилиън, бе ниска и дребничка, с меки пепеляворуси къдрици, обрамчващи големи очи с цвят на незабравка. От нея се излъчваше доброта и топлота, които още повече се усилваха от бременността й.

В пълен контраст с нея, Клер беше висока и прилична на статуя, с тъмнокестенява коса, прибрана назад и нагоре, за да подчертава най-добре класическите й черти. Патрициански скули; прав, елегантен нос; тъмни очи, които сякаш имаха способността да пронижат човек и да го смразят със силата си. От момента, в който се бе запознала с нея, Джилиън имаше усещането, че тя не е кой знае колко привързана към етърва си. Всъщност дори към никого от семейството. И като че ли таеше най-голямо презрение към съпруга си Реджиналд.

Клер вдигна поглед от списанието и прикова поглед в Джилиън. Джилиън побърза да извърне очи.

— Джилиън, скъпа, защо не ни кажеш какво си правила през цялото време, докато си била сама с лорд Морган?

Джилиън вдигна поглед, учудена от блясъка в тъмните очи на Клер.

— Всъщност няма кой знае какво за казване. След като Данте ме намерил на шосето в онази нощ, ме закарал в семейното си имение Уайлдууд в Дърбишир. Там е страшно красиво, с гъсти гори и планини, които достигат до облаците. И далеч не бяхме сами. Уайлдууд има доста голям персонал и една приятелка на Данте, маркиза Сийгрейв, дойде да го посети след известно време. Лейди Сийгрейв е красива и мила жена.

Клер се усмихна. Усмивката й беше неискрена. Всъщност накара Джилиън да се почувства доста неловко.

— А, да, красивата мила Касия! Знаеш ли, че беше обвинена за убийството на собствения си баща?

— Клер! — възкликна Дори, като едва не се задави с чая си. — Знаеш, че лейди Сийгрейв беше оправдана още преди години!

— Или поне така беше казано, но не бива да забравяме, че Касия бе близка с крал Чарлз. Доста близка. Кой би могъл да каже, че той не е наредил за по-голямо удобство онзи нещастен дук да бъде обесен на нейно място?

Дори поклати глава.

— Негово величество никога не би обесил съзнателно човек, освен ако не е убеден във вината му. Изглежда, забравяш, че Касия е близка и с кралица Катрин. Даже помогна за спасяването на живота на Нейно величество, когато се разболя толкова сериозно преди няколко години.

— Разбира се, скъпа Доротея. Носят се слухове, че кралица Катрин се е разболяла от отрова в чая. Какъв по-добър начин да се предпази от подозрения, освен да помогне да бъде спасена жертвата? И наистина какъв хитър начин кралицата да не усети за връзката на Касия с краля?

Джилиън слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Убийца? Любовница на краля? Касия беше толкова мила, толкова внимателна! И, изглежда, обичаше много съпруга си Ролф. Тези неща, които Клер разправяше, не можеха да бъдат верни. Изглеждаха невъзможни. И сигурно беше така.

— Лорд Морган любезен ли бе с теб? — попита Клер, като втренчи поглед в Джилиън.

— О, да, много. Всяка сутрин ми носеше чай с бисквити и сладко от кухнята на госпожа Лийдс, сядаше до леглото ми и не си отиваше, докато не изядях всичко.

Клер се наведе към нея.

— Седял е до леглото ти, казваш? Лорд Морган е идвал да те вижда, докато си била разсъблечена?

Джилиън погледна и двете си събеседнички, съзнавайки, че току-що е казала нещо неподходящо. И двете бяха седнали напрегнато на крайчеца на столовете си и очакваха с нетърпение отговора й.

— Никога не се е случило нищо нередно, ако това имате предвид. Данте просто искаше да се увери, че изяждам закуската си, за да мога да се възстановя по-бързо. През цялото време се държеше като съвършен джентълмен.

— Сигурно — каза Клер.

— Мисля, че ще бъде разумно да не споменаваш тази информация за престоя си у лорд Морган пред баща ти, Джилиън — рече Дори. — Като се има предвид онова, което се случи между тях, баща ти може доста да се вбеси.

— За какво става дума?

Дори поклати глава и се опита да отклони темата:

— Нищо, за което трябва да се тревожиш. Беше твърде млада по онова време, за да знаеш.

— О, хайде, кажи й, Доротея — намеси се Клер. — Джилиън трябва да знае абсолютно всичко за Данте Тримейн, своя „съвършен джентълмен.“

— Наистина, Клер, всичко това е в миналото и смятам, че ще е най-добре…

— С лорд Морган някога бяхме любовници — съобщи Клер, без да обръща внимание на възраженията на Дори.

Джилиън я погледна невярващо. Клер като че ли изглеждаше горда от това си твърдение.

— Ти си била любовница на Данте?

— Да, но ако искаш да знаеш цялата истина, той ме прелъсти. Това се случи преди пет години. Бях като теб — млада и впечатлителна. С брат ти преживявахме труден момент в брака си. Реджиналд прекарваше повече време в игри на карти, отколкото с мен. Чувствах се нежелана, уязвима и лорд Морган — Данте — го знаеше. Беше изключително изкусен в прелъстяването на жени. Можеш да попиташ всеки в Уайтхол. Беше си създал име. Предполагам, знаеш как го наричат.

Джилиън се намръщи.

— Не, не зная.

— Той е Разгулния граф, прелъстител на всички жени, необвързан с никоя. Знае какво да ти каже. На мен каза, че съм красива. Каза, че ме обича и аз му повярвах. Само дето тогава не знаех, че е казвал същото на безброй много жени. Когато го попитах, той прекрати връзката ни, но репутацията ми вече беше съсипана.

— Достатъчно, Клер — рече Дори.

— Просто исках да информирам скъпата Джилиън за истината за Данте Тримейн. — Тя потупа Джилиън по ръката. — Че защо, мислиш, го наричат Разгулния граф? Той направи кариера в двореца, като прелъстяваше омъжени жени, съсипвайки имената им, живота им и захвърляйки ги като ненужен боклук, когато повече нямаше полза от тях.

Джилиън беше объркана.

— Но Данте ми каза, че е бил далеч от двореца, във Франция, и че току-що се е завърнал, като е чул за смъртта на майка си.

— Това, разбира се, е истина — рече Клер и отпи от чая си. — Но едва ли ти е казал причината за престоя си във Франция. Не ти ли е казвал, че му е било наредено да замине за там и не му е било позволено досега да се завърне? И се завърна само заради смъртта на майка си. Кралят не успя да му попречи да й отдаде последна почит. А знаеш ли, първо, защо Данте е бил изпратен във Франция? Защото най-сетне отиде твърде далеч. Прелъсти една от любовниците на краля. Доста дързък, но и глупав ход. Всъщност, Джилиън, Данте Тримейн е мошеник и изнудван и ти трябва да се радваш, че връзката ти с него е приключила по този начин. Сега, след като вече няма полза от теб, той ще си е заминал, когато се върнем в Адамли Хаус. Сама ще видиш.

— Данте няма да ме изостави. Той ми обеща.

Клер се изсмя.

— Обещанията не означават нищо за него, Джилиън. Ще видиш.

Джилиън не искаше да й повярва, но тя изглеждаше толкова сигурна в това, което казваше, а и Дори не го отричаше. Данте и Клер любовници? Невъзможно. Сигурно бе станала някаква грешка. Ами майката на Фийби, Илайза? Тя е била омъжена, а и самият Данте й бе казвал, че е правил неща, от които се срамува.

Все пак всеки медал си имаше две страни, а единственото нещо, което Джилиън знаеше, бе, че Данте е честен. Беше й казал, че винаги ще бъде такъв с нея. Просто щеше да го попита, когато се върнеха в Адамли Хаус. Той щеше да бъде там. Джилиън знаеше това.

Данте никога не лъжеше.

 

Но все пак се оказа истина. Поне в по-голямата си част. Джилиън трябваше да се изправи пред действителността, когато с Дори и Клер се върнаха в Адамли Хаус малко след това.

Беше направил това, което бе казал, че няма да направи. Беше нарушил обещанието си.

Джилиън прекара един час, слушайки как баща й обвинява Данте във всички престъпления, които човек можеше да си представи. Изброи й всичките отвратителни неща, които знаеше за него. На Джилиън й се струваше, че говорят за двама различни мъже. Неговият Данте бе безскрупулен и пресметлив, развратник, мошеник. Нейният Данте бе честен, мил и себеотдаващ се. Нейният Данте беше спасил живота й и въпреки думите на баща й, въпреки безбройните обвинения, тя не можеше да прогони от съзнанието си образа на човека, когото бе опознала. На човека, когото вече знаеше, че обича.

Джилиън напусна кабинета на баща си по-объркана и несигурна от всякога. И отиде право при човека, на когото чувстваше, че може да каже истината.

— Честно казано, Джилиън — рече Марселъс от другата страна на затрупаното с книжа бюро, което представляваше по-малък и не толкова внушителен вариант на това на баща й, — винаги съм смятал, че Данте и Клер никога не са били любовници. — Марселъс нагласи очилата на носа си. Джилиън се запита дали не се чувстваше неудобно да обсъжда такива неща с нея. Все пак той продължи: — Въпреки това е известен под името Разгулния граф; име, което не се дава току-така. Останалите неща, които Клер ти е казала: за другите връзки на Данте с омъжени жени и за обстоятелствата около изпращането му от крал Чарлз във Франция, доколкото знам, са истина.

Джилиън бе свела поглед към ръцете си, стискаше здраво пръстите си и отчаяно се мъчеше да осмисли всичко това. Просто не можеше да повярва. Как можеше толкова да е сгрешила в преценката си за него?

— Джилиън, трябва да те попитам нещо и ако въпросът ми те разстрои, не е нужно да ми отговаряш.

Тя вдигна поглед към брат си.

— Лорд Морган правил ли ти е някога нещо, което не е бивало да прави?

Джилиън веднага разбра какво има предвид. Искаше да знае дали Данте не я е прелъстил, както според него бе направил с други жени. Джилиън си спомни онзи път, когато я беше целунал, но това изобщо не й се струваше лошо или неприлично. Всичко, свързано с техните целувки, й изглеждаше толкова в реда на нещата, че реши да не ги споменава.

— Не. Данте беше истински джентълмен, докато бях с него, и именно затова ми е толкова трудно да повярвам всичко, което току-що ми каза.

Марселъс заобиколи бюрото си и взе ръцете й. След това погледна право в очите й.

— Твърде вероятно е отсега нататък да чуваш много неласкателни неща за Данте както вкъщи, така и навън. Това не означава, че той е лишен от всякаква добродетел, Джилиън. Истината е, че въпреки недостатъците му, винаги съм намирал Данте Тримейн за прям и откровен — нещо, което не мога да кажа дори и за някои членове от семейството си. Никога не се е опитвал да отрича или прикрива недостатъците си и именно това ме наведе на подозрението, че обвиненията на Клер са фалшиви. През целия онзи епизод с Реджиналд и Клер, Данте никога не призна, че е бил любовник на Клер и повярвай ми, щеше да му е далеч по-лесно, ако го беше направил. Реджиналд щеше да го предизвика на дуел. Данте е известен с уменията си с шпагата почти толкова, колкото и с връзките си с жени. Щеше лесно да победи Реджиналд и цялата тази бъркотия щеше да свърши, но той не го направи.

— А как постъпи?

— Отиваше си всеки път, дори и когато веднъж Реджиналд едва не го нарече страхливец на публично място. И той бе единственият, който успя да покаже истината на Реджиналд за Клер.

— Истината ли?

Марселъс поклати глава.

— Не е нищо, за което трябва да се тревожиш. Нека просто да кажем, че трудностите между Реджиналд и Клер датират доста отпреди въображаемата връзка между Данте и Клер. Джилиън, искам да ме погледнеш в очите. Като човек, който работи със закона, силно вярвам в презумпцията за невинност. Като християнин също вярвам в промяната. Именно в онази стая Данте за пръв път дойде да ни каже, че те е намерил. Докато татко, Реджиналд и Арчи му крещяха, аз го слушах. Той беше искрен в загрижеността си към теб. Данте изглежда съвсем различен, и това ти го казва човек, който го познава от много години. Може би се е променил, докато е бил в чужбина. Ами да погледнем нещата от тази страна. Той е имал всяка възможност да се възползва от теб, но не го е направил. Постъпил е, както бих постъпил и аз, както би постъпил всеки един джентълмен и поради това се надявам, че няма да го съдиш твърде строго за миналото му.

Джилиън се усмихна.

— Благодаря ти. Оценявам откровеността ти. Много е смущаващо да загубиш паметта си и да не знаеш на кого можеш да се доверяваш.

— Наистина можеш да ми се довериш, Джилиън. Това, което винаги мога да ти дам, е честност. — След това се изправи. — А сега имам среща, на която не бива да закъснявам. Съжалявам, че трябва да те оставя така, но се налага. Ако имаш други въпроси, ще се радвам да ти отговоря на тях по-късно тази вечер. Искаш ли да извикам Дори да поседи с теб?

Джилиън поклати глава.

— Не, всъщност предпочитам да остана малко сама. Марселъс се усмихна.

— Добре, тогава ще се видим по-късно. И не забравяй, че утре вечер е балът в двореца.

— Сигурна съм, че ще бъде прекрасно.

Балът в двореца се даваше в чест на смъртта на Оливър Кромуел, Регента, и заедно с това — за края на тираничното му управление. Това щеше да представлява неофициалното завръщане в обществото на Джилиън след фиктивното й пътуване до провинцията при болната й леля. По този начин щеше да се сложи край на всякакви въпроси, които можеше да са възникнали през последните седмици за нейното отсъствие. Това щеше да послужи като защита срещу скандал. Все пак трябваше да пазят репутацията й, или поне така бе казал баща й с най-сериозен тон.

Всичко това й изглеждаше нелепо — този объркан ребус, когато истината беше тъй проста. Не се бе случило нищо, което да накърни скъпоценната й репутация. На Джилиън почти й се искаше да се бе случило, за да има поне някакво оправдание за този безсмислен фарс. Но баща й, Марселъс и всички останали я уверяваха, че трябва да бъдат предприети тези стъпки и че е страшно необходимо, затова Джилиън се бе съгласила на техния план. Въпреки това намираше странно, изключително странно, че влагаха толкова много усилия за запазването на репутацията й, а не си бяха направили труда да я потърсят, когато беше изчезнала.

Защо Данте я бе оставил тук, особено след като й бе обещал да се върне да я вземе? Джилиън не искаше да вярва на Клер, която казваше, че Данте я е използвал, както много други, и че сега я е зарязал, защото му била непотребна. Описанието на Данте, направено от Марселъс — като джентълмен, макар и малко опетнено, й харесваше повече.

Но имаше едно нещо, което не можеше да отрече. Данте го нямаше; беше я оставил тук въпреки обещанието си и както изглеждаше, нямаше никакво намерение да се върне.