Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Въпреки късното лятно слънце, въздухът бе странно хладен, докато каретата се движеше по тесните лондонски улици на път към Адамли Хаус.

Джилиън не можеше да не забележи този хлад, нито пък да обясни откъде идва, макар и да се опитваше. Сега щяха да се срещнат със семейството й, но тя не го познаваше. Бяха й толкова чужди, колкото и всички останали. Трябваше да гори от нетърпение да се върне към корените си. Защо тогава онова чувство не я напускаше?

Тя осъзна, че каретата е спряла пред голяма, внушителна сграда. Поддържани храсти седефче и подрязан в различни форми жив плет обграждаха от двете страни широките предни стълби, които водеха към огромни двойни врати с проблясващи на слънцето брави. В горната част на вратата имаше украшение — лъв с корона от лаври, преплетена със сложно гравирана буква „А“. Висока черна желязна ограда със заплашителни остри шипове разделяше къщата от улицата.

Нима това беше нейният дом? Приличаше повече на учреждение със строгия си, смразяващ вид. Изглеждаше така, сякаш в него не живееше никой, нито пък й беше познат. Украшението на вратата, самата къща, дори и двамата слуги в ливреи отпред й бяха чужди и отблъскващи.

Неочаквано закопня за Уайлдууд повече, отколкото когато го бе напускала. Копнееше да усети уханието на липа, което изпълваше въздуха, да опита от сладкия топъл сладкиш с джинджифил на госпожа Лийдс. Искаше да се зарови в ухаещите на рози чаршафи на леглото си и никога повече да не се покаже оттам.

Докато изкачваха стълбите, които водеха към главния вход, Джилиън вдигна глава към трите редици блестящи прозорци. На втората забеляза няколко малки личица, притиснати към стъклата, и светли любопитни очи, които я наблюдаваха.

Възрастен мъж с прегърбени рамене отвори вратата още преди да беше ударила чукалото.

— Милейди Джилиън — каза той и й се усмихна с пожълтелите си зъби. — Прекрасно е да ви видя отново.

Джилиън го погледна, след това се обърна към Данте за обяснение.

— Това е Нюпорт, икономът на семейството ти.

Джилиън му се усмихна любезно.

— Здравей, Нюпорт. Радвам се да се запознаем.

Нюпорт погледна остро Данте и пое плащовете им.

— Семейството ви е предупредено за вашето пристигане и ви очаква в салона — каза той и ги насочи по един дълъг коридор. След това отвори висока врата и отстъпи встрани, за да им направи път.

Джилиън се поколеба на прага. Лошото й предчувствие нарастваше пред морето от непознати лица, които я очакваха вътре. Направи крачка към Данте, докато наблюдаваше как един по-възрастен господин с тъмна коса и властна осанка се приближава енергично към нея.

— Джилиън, момичето ми, толкова ни липсваше!

Той я прегърна здраво, преди Джилиън да успее да реагира. Когато я пусна, тя продължи да мълчи. Данте застана до нея.

— Това е баща ти, Джилиън. Александър Форестър, маркизът.

Джилиън се усмихна колебливо.

— Здравейте, господине.

Чувстваше се странно, като се обръщаше тъй официално към човека, който бе неин баща. Наистина не знаеше как по друг начин да отговори. Но все пак забеляза, че той има сиви очи, подобни на нейните.

Една жена излезе иззад баща й. В нежните й кафяви очи блестяха сълзи. Тези очи бяха разтревожени, но не гледаха в лицето на Джилиън, а шареха по цялото й тяло. Джилиън погледна надолу, като се питаше дали не е разляла от шоколада на закуска по роклята си, която беше от гардероба на Хелена — богата тюркоазена коприна с бледосини долни поли, обшити с дантела. Само че на нея нямаше нито едно петно. Тогава какво не беше наред? Защо тази жена, тази красива, елегантна дама изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи?

— О, скъпо мое дете! — възкликна тя, уви ръце около шията на Джилиън и я целуна по едната буза, като въздъхна тежко. — Изглеждаш толкова различна, толкова пораснала и красива! Мислех си, че никога повече няма да те видя!

Най-накрая жената пусна Джилиън и отстъпи назад. Джилиън я погледна.

— Вие сте майка ми?

Жената не отговори. Вместо това, започна да хълца в дантелената си кърпичка, а мъжът, който беше неин баща, сложи утешително ръка на рамото й.

— Всичко е наред, Джоанна. Това е същата Джилиън, нашата дъщеря. Просто ще й е нужно време да свикне.

— Но тя изглежда толкова…

Джилиън пристъпи напред и взе ръката на жената.

— Съжалявам, госпожо. Не исках да ви разстройвам.

В съзнанието й изникна една картина — образ на същата тази жена, само че по-млада, нежно усмихната, която й подаваше една кукла. Но образът изчезна толкова бързо, колкото и беше дошъл.

Висок красив младеж с очила се приближи усмихнат от лявата й страна.

— Не си разстроила мама, Джилиън. Тя плаче за всичко. Когато бяхме деца, тя се разплака в деня, в който й донесохме една крастава жаба от градината.

— Съжалявам, но не си спомням — каза Джилиън, като се запита какво ли я е накарало да докосне някое от тези грозни същества.

Той я хвана за ръката и я стисна.

— Аз съм Марселъс, най-младият от братята ти. Мисля, че изглеждаш страшно добре.

— А аз съм Арчи, другият ти брат — каза трети мъж, по-възрастен от нея и може би няколко години по-възрастен от Марселъс, с пясъчноруси къдрици, които падаха над широки рамене. Той се приближи до нея да я прегърне, като накуцваше леко и се подпираше на лакиран дървен бастун. Джилиън се запита какво ли му се е случило. — Не се тревожи за бастуна. Имам рана от куршум в крака при Уърсестър. Аз съм вторият ти брат. А онзи мрачен хапльо в ъгъла — продължи Арчи — е третият, Реджиналд. Той е най-големият от нас и по общо признание — най-големият твърдоглавец. Винаги си обичала да го наричаш Реджи.

Реджи я погледна и на изпитото му лице се появи лека усмивка.

— Радвам се да те видя, Джилиън.

Джилиън кимна и се усмихна учтиво.

Последва неловко мълчание и макар все още да беше малко нервна, Джилиън усещаше, че хладът, който изпитваше при пристигането си, бе започнал да изчезва по малко.

Марселъс я хвана за ръката и я поведе по-навътре в стаята.

— Всичко е наред, Джили. — Той се поколеба. — Имаш ли нещо против да те наричам така? Не си спомням да съм те наричал по друг начин още от училище, освен, разбира се, „хлапе“, но това като че ли сега не е много подходящо.

„Хайде, хлапе, да не би да те е страх?“ Гласът, който беше чула в пещерата тогава. Беше неговият глас.

Джилиън му се усмихна, облекчена, че най-сетне е открила връзка с някого от семейството си.

— Можеш да ме наричаш Джили, макар че може би някой път няма да успея да реагирам. А аз Марселъс ли те наричах?

— Невинаги. Обикновено само когато ме представяше на някого. Наричаше ме с няколко имена, за които мама те укоряваше, но най-вече ме наричаше Марс — на бога на войната. Казваше, че това е по-подходящо за мен от Марселъс, понеже когато бяхме деца, постоянно се биехме. На Джилиън започваше да й се струва странно познат.

— На колко си години, Марс?

— На двадесет и четири.

— А аз на колко години съм?

— На двадесет. На двадесет и трети март ще навършиш двадесет и една.

Джилиън кимна и огледа всички.

— Марс, Арчи, Реджи, мама и татко — каза тя, като си повтаряше имената им, за да ги запомни. После погледна двете жени, които седяха до прозорците, отделно от семейството. — Данте не ми каза, че имам сестри.

— Нямаш. Позволи ми да ти представя снахите ти — рече Марселъс, прекоси стаята и хвана ръката на дребничка блондинка в последните месеци на бременността. Тя се усмихна топло на Джилиън. — Това е Доротея, моята съпруга.

Марселъс й помогна да се изправи, като сложи внимателно ръка под лакътя й.

— Радвам се, че най-сетне си си у дома, Джилиън — рече Доротея, когато застана до Марселъс. — И моля те, не мисля, че някой ме е наричал Доротея, откакто бях дете. Дори е доста по-добре.

Тази жена, която беше истинско олицетворение на красотата, изглеждаше щастлива, направо грееше. Изглежда, обожаваше съпруга си, защото го гледаше като някакъв бог. Всъщност бе достатъчен само един поглед към Марселъс, за да се види, че и той изпитва същото.

— А това — продължи Марселъс — е съпругата на Реджиналд — Клер.

Топлотата, която Джилиън бе видяла да се излъчва от лицето на Дори, очевидно не докосваше другата жена. Всъщност, докато се представяха, Джилиън усети, че застава нащрек. Макар вниманието на всички в стаята да бе насочено към нея, жената остана неподвижна. Очите й бяха тъмни и неясни, сякаш предпочиташе да бъде някъде другаде. Също така Джилиън забеляза, че Реджиналд не дойде да застане до жена си.

— Здравей, Клер — каза Джилиън, като се опитваше да поразсее напрежението си. Със сигурност това се дължеше на факта, че не се познаваха. Та нали и къщата й беше изглеждала по същия начин — строга и отблъскваща — на пръв поглед?

Клер направи крачка напред и прегърна сковано Джилиън. Когато се наведе да я целуне по бузата, прошепна в ухото й; толкова тихо, че само Джилиън можеше да я чуе:

— Добре дошла отново в рая, Джилиън. Внимавай за змиите и не отхапвай от никоя ябълка.

Думите й, толкова загадъчни и злобни, мигновено унищожиха всякакво спокойствие, което Джилиън бе започнала да чувства със семейството си. Защо беше казала това Клер? Нима изпитваше към нея неприязън? Неочаквано вратата се отвори и в стаята връхлетяха няколко деца. След тях се появи дойка с малко момиченце с красиви руси къдрици, което смучеше двата си пръста.

— Леля Джили си е дошла у дома! — завикаха в хор по-големите деца, заобиколиха я и започнаха да дърпат отвсякъде полите й. Джилиън просто ги гледаше.

— Джони каза, че са те отвлекли пирати на някакъв остров — каза нежно русо момиченце, по-голямо от бебето и точно копие на съпругата на Марселъс — Дори.

— Не съм — прекъсна я момче, което като че ли беше горе-долу на същата възраст, и й хвърли поглед, вещаещ неприятности.

— Ана, Джон — намеси се Марселъс с плътен, властен бащински глас. — Нека да не плашим леля ви Джилиън още в момента, когато се е завърнала у дома. Хайде сега, елате тук и внимавайте как се държите.

Ана и Джон пуснаха полите на Джилиън и застанаха от двете страни на Марселъс, откъдето я погледнаха мълчаливо.

— Близнаците просто нямаха търпение да те видят — рече Дори. — Извинявай, ако са те притеснили.

— Няма нищо — каза Джилиън, после се обърна да погледне другите деца.

Друго момче, по-малко от близнаците, с гъста сламеноруса коса и немирен поглед, я гледаше уплашено с тъмните си, одухотворени очи. Джилиън му се усмихна и се наведе, за да се поизравни с ръста му.

— Как се казваш?

— Аз съм Самюел — рече тихо то.

— Самюел — повтори Джилиън, — как си?

Тя му протегна ръка. Момчето се поколеба, после протегна бавно своята. Джилиън се здрависа с него, след това забеляза друго дете, застанало зад Самюел. Беше по-голямо от останалите и не се бе включило в първоначалното шумно посрещане.

Джилиън се изправи и тръгна към него.

— Здравей.

— Здрасти — отговори тихо то, без да вдига очи от катарамите на обувките си.

— Как се казваш?

Момчето продължаваше да не вдига поглед.

— Алек. Алек Форестър. — Най-сетне вдигна очи към нея. — Не си ли спомняш кой съм?

Начинът, по който й зададе въпроса, издаваше, че според него Джилиън не го познава, защото не иска. На лицето му бе изписана очевидна несигурност.

— Съжалявам, Алек, но не те познавам. Сигурна съм, че ще си спомня много скоро, че ще си спомня всички вас, но в момента не мога да си спомня никого. Нали разбираш, ударих си главата много силно и това ме накара да забравя всичко, което съм знаела преди това. Разбираш ли?

Той кимна и отново впери поглед в пода.

— Ще играеш ли с мен на топка, както преди, когато знаеше кой съм?

— Ще се радвам, ако, разбира се, си спомням тази игра. Има някои неща, които знам как се правят, и други, на които трябва отново да се уча. Може би ще се наложи отново да ми покажеш как се играе. Ще имаш ли нещо против, Алек?

Лицето на момчето започна да загубва част от колебливата си резервираност. Дори се усмихна леко и кимна.

— Добре. — Джилиън стана и се огледа наоколо. — Това ли са всички?

— Освен бебето — каза Дори и взе от дойката детето, което изглеждаше на не повече от годинка. — Това е Лизи, най-малката. — Тя се усмихна. — Поне докато не се роди следващото, след няколко седмици.

Джилиън се усмихна широко на ангелското личице с големи сини очи, които толкова приличаха на Дорините.

— Мога ли да я подържа?

— Разбира се, че можеш — каза Дори и й подаде детето. — Не е нужно да питаш. Лизи започва да се учи да ходи, но обича да я държат на ръце.

— Всичките ли са ваши? — попита Джилиън и посочи към децата.

— Почти, но не всичките — отвърна Дори. — Без Алек. Той е син на Реджиналд и Клер. Вече е на девет години, истински млад джентълмен. Джон и Ана са нашите близнаци. Те са по на пет. Самюел току-що навърши три. Лизи ще навърши две след осем месеца.

— Но аз съм по-голяма от Джон — рече гордо Ана, — защото мама казва, че съм се родила първа.

— Това не те прави по-голяма — възпротиви се Джон. — Все още бягам по-бързо от теб.

Ана го изгледа сърдито.

— Не с вярно!

— Вярно е!

— Е, тогава може би ще трябва да проведем състезание, за да видим кой е най-бърз — довърши вместо тях Джилиън, като по този начин приключи успешно спора.

Данте стоеше до вратата, встрани от другите, и наблюдаваше възхитено Джилиън и децата. Тя постигаше с тях голямо разбирателство, което дори и загубата на паметта не й бе отнела. Общуването с децата, разбирането на мисленето им бе нещо, което и самият Данте не бе успял да овладее. Даже и сега, когато говореше с Фийби, се чувстваше така, сякаш бяха от два различни свята, макар да й беше баща. Може би защото бе момиче, а той нямаше никакъв опит е момиченца. Все още. И с Робърт, сина на приятеля му Адриан, Данте никога не се чувстваше напълно спокоен и постоянно се притесняваше да не каже нещо, което не бива да се говори пред деца.

— Може ли да си поговорим, Морган?

Данте вдигна поглед към приближаващия се маркиз. После погледна към вратата, която той му сочеше, кимна и го последва натам.

— Данте?

Гласът на Джилиън го спря точно когато беше стигнал вратата. Той се обърна.

— Отиваш ли си?

Това не беше просто въпрос, а напомняне на обещанието му. Обещанието, че никога няма да я напусне. Данте поклати глава, за да й покаже, че няма защо да се тревожи.

— С баща ти имаме — той хвърли поглед към маркиза — да обсъдим нещо. Няма да се бавим дълго. Така ли е, милорд?

Бащата на Джилиън изобщо не изглеждаше доволен.

— Има някои неща, които искам да обсъдя насаме с Морган, Джилиън.

Отчаянието по лицето на Джилиън се поразсея и тя се усмихна.

— Тогава ще се видим, когато свършите.

Данте кимна, отвърна на усмивката й и излезе от стаята.

— Бренди? — попита маркизът, когато с Данте се озоваха сами в кабинета. Беше значително по-гостоприемен, отколкото последния път.

— Не, благодаря ви, милорд — каза Данте, зае посоченото му място и зачака.

Лорд Адамли не заговори веднага. Той извади ключ от джоба на сакото си, отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади нещо отвътре. След това го хвърли на Данте. Беше писмо. На червения восък, с който беше запечатано, личеше печатът на Адамли.

— Какво е това? — попита Данте, без да се помръдне да вземе писмото, както очевидно се бе надявал маркизът.

— Това, Морган, е писмо, с което нареждам на адвоката си да ти даде сумата от двадесет хиляди лири.

Данте го погледна, но все още не посягаше да вземе писмото.

— Доста голяма сума, милорд. Мога ли да попитам за какво е? Като джентълмен, със сигурност не бих очаквал никаква награда за това, че съм върнал дъщеря ви здрава и читава при вас.

— Това не е награда, Морган. Считай го за компенсация, осигуряваща обещанието ти като джентълмен и гаранцията, че след като напуснеш Джилиън днес, никога повече няма да се опитваш да я виждаш.

— Плащате ми, за да напусна дъщеря ви, сякаш никога не съм я виждал?

Маркизът кимна, напълно сериозен.

— Точна така.

— Какво ви кара да мислите, че ще приема тези условия? И какво ви кара да мислите, че просто така ще изоставя Джилиън?

Маркизът се изсмя на глас.

— Защото си този, който си. Ти си Данте Тримейн — разгулният граф Морган. Само твоята самоличност прави вероятно, дори необходимо да приемеш това предложение, което е доста щедро, като се имат предвид някои неща.

— Кои неща, милорд?

— Като например, че ако не приемеш това предложение при моите условия, ще те дам под съд за отвличане, независимо от скандала, който ще последва.

В главата на Данте се появи нещо; нещо, което маркизът не искаше да разкрива.

— Имам един въпрос към вас, милорд. Всъщност защо не информирахте никого за изчезването на Джилиън?

Лорд Адамли си пое бавно дъх.

— Това, Морган, не е твоя работа.

— Казвате, че според вас дъщеря ви е била отвлечена, отвлечена насила от тази къща, и все пак не известихте властите. Не сте изпратили хора да я търсят, освен един човек, както казвате, и то очевидно доста неспособен, защото до Уоруикшир никой не е чувал, че Джилиън е изчезнала.

— Търсеха я дузина мъже под ръководството на този мой човек, само че са търсили в погрешна посока. И независимо дали ми вярваш или не, бях на път да намеся и двореца. По дяволите, Морган, не знаех с кого си имам работа. Не знаех какво трябва да мисля. Имаше вариант да е пристанала. Имаше вариант да е отвлечена. И ако беше отвлечена, трябваше да почакам, за да ми съобщят размера на откупа. Имам врагове — кой политик няма? — и не знаех дали не е някой от тях, направил това с надеждата да ме съсипе. Но когато мина известно време и нямаше нито искане за откуп, нито вест за Джилиън, започнах да се страхувам ужасно. Знаех, че съм сбъркал, задето съм изчакал.

— Как сте успели да обясните внезапното изчезване на Джилиън на познатите си?

— Лелята на Джилиън, с която са много близки, е заболяла неочаквано. Джилиън е заминала незабавно при нея в Дорсет. Току-що се е върнала в Лондон.

Данте поклати глава.

— За всичко сте помислили. Било е успешно, нали? Въпреки всичко политическата ви кариера си остава непокътната.

Лицето на маркиза стана червено, много червено. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира.

— И заради Джилиън си мълчах, а сега, когато знам с кого е била през цялото време, се радвам, че съм постъпил така. По дяволите, Морган, знаеш ли какво ще стане с доброто й име, ако се разбере, че е прекарала две седмици сама с Разгулния граф? Ще бъде съсипано. Моето семейство не може да си позволи скандал като онзи, който ни стовари на главите последния път. Едва сме се възстановили след онзи грозен случай. Аз съм просто един баща, който се опитва да запази бъдещето на дъщеря си. Кой мъж ще я иска за жена, ако знае, че е била с теб?

Въпреки гнева си, който нарастваше все повече с всяка презрителна забележка на маркиза, и макар да знаеше, че Адамли се опитва да отвлече вниманието му от собствените си недостатъци, Данте осъзнаваше, че в думите на мъжа има известна истина. Въпреки че не се бе възползвал от Джилиън; въпреки че бе останала толкова чиста, колкото и в деня на раждането си, всички щяха да смятат, че я е опетнил.

Триста дяволи, те дори вече го вярваха!

Все пак той бе Разгулния граф!

Маркизът беше прав. Бъдещето на Джилиън щеше да бъде зачернено. Никой свестен мъж нямаше да я поиска за жена и където и да отидеше, зад гърба й щеше да се шушука, че Разгулния граф я е съсипал. Освен ако…

Данте плъзна писмото по бюрото към маркиза.

— Не приемам предложението ви за компенсация.

Адамли го погледна.

— Още ли искаш?

— Ни най-малко, милорд. Имам желание да приема по-различни условия от тези, които посочихте преди малко.

— Други условия ли? Какво си намислил?

— Много е просто, милорд — рече Данте, като го наблюдаваше внимателно. — Вместо двадесетте хиляди лири, милорд, ви моля за ръката на Джилиън.