Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Имаш точно петнадесет минути да ми кажеш накъде, по дяволите, биеш, Морган, преди да съм те предал на властите и да съм те хвърлил в Тауър за отвличане и… и морална низост! Възмутително е! Невероятно дори и за теб! Какво се надяваш да постигнеш с тази нелепа история?

Преди Данте да успее да отговори на гневното избухване на маркиза, почувства как някой го дърпа назад. Секунди по-късно един здрав юмрук го удари в брадичката.

Нямаше възможност да се защити. Ръцете му бяха хванати зад гърба. Срещу него Реджиналд Форестър, най-големият брат на Джилиън, се мъчеше да нанесе на Данте още един удар.

— Помислих, че Нюпорт е откачил, когато ми каза, че Морган е в този дом — каза Реджиналд. — Поне му фраснах един, преди да го изхвърлиш, татко.

— Успокой се, Реджиналд — каза маркизът. — Ти едва се съвзе от болестта си. Не бива да пилееш силите си, иначе състоянието ти ще се влоши.

Данте раздвижи челюстта си, за да види дали не е счупена. Не беше, но когато погледна към Реджиналд, осъзна, че той не би имал сили да го направи. През петте години, в които не го беше виждал, Реджиналд бе остарял твърде много за годините си. Някога черната му коса беше прошарена и бе доста отслабнал. Поначало бе мъж със среден ръст. Сега дрехите висяха по тялото му, а очите му бяха хлътнали и заобиколени с тъмни кръгове. Също така трудно си поемаше дъх.

— Предполагам, че ти ме държиш, Марселъс — каза тогава Данте, — след като другите двама са пред мен, а Нюпорт не би имал сили дори да изкара успешно една песен. Можеш вече да ме пуснеш. Би трябвало да се държа разумно, след като съм заобиколен от побеснели Форестърови. Няма да отвърна на брат ти.

Марселъс — висок слаб мъж, доста по-силен, отколкото изглеждаше, бавно го освободи, но остана наблизо, мълчалив, нащрек, в случай че отново станеше нужда от помощта му.

Данте потърка брадичката си и погледна Реджиналд.

— Предполагам, че си заслужих това, Тризбейн, макар че ме нападна в безпомощно състояние. Както и да е, вече сме квит.

— В ада да пропаднеш дано, Морган! — процеди Реджиналд. — Далеч не сме квит. Заслужаваш много повече. Имаш късмет, че Арчи ме държи, иначе щях да ти смачкам проклетата…

— Достатъчно, Реджиналд — намеси се маркизът и накара най-големия си син да млъкне. — Не можеш да убиеш Морган в кабинета ми, поне не още. Не и докато не ни каже къде е Джилиън.

Марселъс се приближи до Данте.

— Знаеш къде е Джилиън? Добре ли е? Жива ли е?

Данте кимна. Винаги бе харесвал Марселъс, когото смяташе за най-спокойния и разумния от Форестъровите момчета. Трети син на маркиза, той бе завършил право и си бе спечелил завидно положение в съда. Марселъс винаги се държеше трезво. Данте дори си спомняше, че се бе опитал да разубеди Реджиналд да не му хвърля ръкавицата в онзи тъй отдавнашен ден.

— Сестра ти е здрава и читава, Марселъс. — После прибави: — Поне физически.

— Какво искаш да кажеш с тази глупост, Морган? — прекъсна го Реджиналд. — Ако само си я пипнал с пръст, кълна се…

— Млъквай, Реджи — каза Марселъс. — Устата ти бръщолеви бързо и нелепо като на евтина блудница. — След това се обърна към Данте: — Къде е Джилиън, Данте?

— Здрава и читава е…

— Вероятно топли леглото му в Морган Хаус — отново го прекъсна Реджиналд.

— В момента говорим за сестра ти, Реджиналд — рече маркизът, — а не за жена ти. Ако не можеш да се държиш, както подобава, веднага ще накарам Арчи да те изхвърли от стаята.

Реджиналд изгледа баща си с горчивина, която се бе трупала от три десетилетия насам. Взаимната им неприязън не бе само заради лошия избор на съпруга на Реджиналд, нито пък от тъмния облак от събития отпреди пет години. Корените на тази неприязън се криеха в раждането на Реджиналд.

— Пусни ме, Арчи — изръмжа накрая Реджиналд. — Няма да го докосна.

— Татко? — попита Арчи.

Арчи беше вторият син, войник, истински стратег. За нещастие талантът му бе станал безполезен, тъй като бе принуден да се оттегли от военна служба след раняването му в Кромуелските войни. Очевидно опитът го бе научил да не се доверява на думите на брат си.

— Пусни го, но стой близо до него, в случай че отново стане нужда да се намесиш.

Реджиналд и Арчи седнаха на канапето до прозореца. Данте зае един от столовете пред бюрото на маркиза, а Марселъс — другия. Накрая маркизът се върна на мястото си и се наведе напред, подпрял длани на бюрото. За учудване на Данте, Марселъс заговори пръв:

— Разкажи ни какво е станало е Джилиън, Данте.

— Беше късно, когато я намерих, почти полунощ, преди около две седмици. Пътувах с карета към Уайлдууд. Нямаше кой да наглежда нещата там след смъртта на майка ми.

— Съжалявам за смъртта на Хелена — каза Марселъс. — Тя беше дама в истинския смисъл на думата.

— Благодаря ти — отвърна Данте и продължи: — Почти бяхме стигнали Уайлдууд, когато кочияшът ми трябваше да свие с каретата извън пътя, за да не сгази нещо, което видял на пътя. Каза, че било нечие тяло. Върнахме се назад и открих, че тялото е на млада жена, за която едва днес научих, че е сестра ти Джилиън.

— Какво искаш да кажеш с това, че едва днес си научил коя е? Джилиън не ти ли каза името си?

— Джилиън е получила рана в главата, която е причинила амнезия. Най-близкият до Уайлдууд лекар, доктор Грийнтрий от Касълтън, я прегледа и превърза раната, но каза, че ще й отнеме време, докато възвърне паметта си. До ден днешен това още не е станало.

Марселъс помисли малко.

— Значи казваш, че Джилиън не знае името си?

— Не, не го знае.

— А теб познава ли те?

— Не, но — странно — запазила е паметта си за други неща.

— Други неща? — попита Арчи зад гърба му.

Данте се обърна да го погледне. Едва тогава забеляза гладкия дървен бастун, който Арчи бе използвал преди години. Очевидно раната от войната не бе излекувана.

— Помни етикета, има добри маниери, смята по-добре от иконома ми Рени и свири на виола да гамба, сякаш е държала лъка още в пелените.

— Джили е. — В очите на Марселъс проблеснаха непролети сълзи на облекчение. — Но казваш, че не знае кои сме.

— Именно затова не я доведох със себе си днес. Особено се радвам, след като чух от баща ти подробностите по нейното изчезване. Каза, че е била отвлечена.

— Не повярвах на брътвежите на Клер, че е избягала с някого — каза Марселъс. — Джилиън просто не би направила това. Бях убеден, че е била насилствено отвлечена от спалнята си дълго след като всички сме се оттеглили по стаите. И никой не е чул нищо.

— Откъде да знаем, че не си я отвлякъл ти? — намеси се Реджиналд.

— Защото най-вероятно Данте не е бил на английска земя, когато е изчезнала — отговори Марселъс. — Чух, че Негово величество ти е дал позволение да се върнеш.

— Да.

— Кога се върна, Морган? — попита Арчи.

— На тринадесети корабът акостира в Дувър.

— Джилиън е била отвлечена на петнадесети — рече Реджи. — Предостатъчно време да дойдеш до Лондон и да го направиш, особено като се има предвид, че не сме знаели, че вече си пристигнал.

Марселъс въздъхна нетърпеливо.

— Реджи, Майката на Данте наскоро е починала от чума. Той се е върнал, за да й отдаде последна почит. Не мисля, че главната цел в главата му е била отвличането на нашата сестра.

— Не бързай толкова да отхвърляш тази версия, Марселъс — рече Реджи. — Познавам Морган доста по-добре от теб. С нищо не би могъл да ме учуди.

Марселъс поклати безнадеждно глава към брат си, после се обърна към Данте:

— Кога можем да я видим?

— Има няколко неща, които искам да изясня, преди да продължим по-нататък.

— Нямаш право да ни задаваш никакви въпроси — каза Реджиналд.

— Мисля, че има — намеси се Марселъс. — Джилиън е при него, така че би било по-разумно да отговорим на въпросите му. Вече му изразихме недоверието си. Той има пълното право също да не ни се доверява.

Данте кимна към него.

— Първо бих искал да знам защо от страна на семейството ви не са направени никакви усилия да я намерите?

Марселъс погледна баща си.

— Каза, че си наел детективи.

Лицето на маркиза промени цвета си.

— Изпратих един човек да се погрижи за това. Той е използвал известен брой свои хора. Не са открили нищо.

— Изпратил си един човек? — каза Марселъс, искрено изненадан. — Съгласих се да не известявам властите за изчезването на Джилиън само защото ти ме увери, че си изпратил цял отряд детективи да я търсят. Защо, по дяволите, направи това, татко?

— Защото нямаше как да зная дали Джилиън е тръгнала по собствено желание или по принуда. Помисли за доброто име на сестра ти. Ако беше отвлечена, когато се върнеше в Двора, щеше да бъде съсипана. Но ако никой не разбереше за отвличането, нищо такова нямаше да се случи. Също така имах известни основания — преди да разбера за участието на Морган в тази работа, разбира се — да подозирам, че е пристанала на някого. Ако го беше направила, тогава обстоятелствата щяха да бъдат съвсем различни. Просто изчаквах да видя какво всъщност се е случило.

Марселъс поклати отвратено глава. След това се обърна към Данте:

— Ако знаех, че не е нает отряд от детективи, които да я търсят, независимо от скандала, който щеше да последва, щях да докладвам на властите за изчезването й. Щях да накарам всеки войник на Негово величество да претърсва страната.

Данте го погледна. Вярваше му.

— Сигурен ли си, че Джилиън не е избягала, защото е искала така?

— Трудно бих повярвал такова нещо, Данте. Джилиън изглеждаше напълно щастлива тук. Имаше свои собствени интереси и излизането в обществото й харесваше. Разбира се, не можем да знаем със сигурност, докато тя не ни каже. Ако Джилиън ни види, може да възвърне паметта си. Би ли я довел тук, в Адамли Хаус?

— Откъде-накъде ще го молиш да видиш собствената си сестра? — прекъсна го маркизът. — Джилиън ще бъде доведена веднага.

— Лорд Адамли, бих ви посъветвал да не избързвате и да действате с изключителна предпазливост, когато става дума за доброто на Джилиън — каза Данте. — Дори и малко да се разстрои, може да загуби каквито и слаби връзки да има с паметта си.

— По дяволите, Морган! Дъщеря ми трябва да си бъде у дома, а не сред непознати, и със сигурност не с теб! Не съм напълно убеден, че не си я отвлякъл ти и след това не си получил угризения на съвестта и затова си я върнал обратно. А колкото до тази глупост, че си е загубила паметта, мога да те уверя, че веднага щом ни види, ще си спомни всичко. Познавам моята Джили. Тя ми е умничка. Веднага ще се съвземе. Може би тогава ще може да ни каже кой я е измъкнал от леглото й посред нощ.

— Това би било полезна информация — каза Данте. — Ако възвърне паметта си, разбира се.

— Единственият начин да узнаем е да ни я доведеш. Във всеки случай ти нямаш никакво право да я държиш при себе си. Давам ти двадесет и четири часа да се върнеш там, където е тя, и да я доведеш, иначе можеш да бъдеш сигурен, че ще изпратя кмета да го направи.

 

— Здравей, Беатрис.

Джилиън вдигна поглед от книгата, която четеше, и се усмихна, когато зърна Данте на градинската пътека пред себе си.

— Не те чух кога си дошъл.

Данте пристъпи напред и седна на каменната пейка до нея. Намираха се под малък свод, образуван от покрити с цветове увивни растения. Слънцето грееше, а въздухът бе изпълнен с ухание на градински цветя. Наблизо бълбукаше малък фонтан.

Данте вдигна книгата от скута на Джилиън и погледна заглавието.

— Милтън?

Джилиън кимна.

— Изглежда, обичам митове и легенди. Току-що четох една поема, описваща река, наречена Лета.

Данте остави книгата и сложи панделката между страниците, за да отбележи мястото.

— А, да, реката на забравата, ако не ме лъже паметта.

Джилиън се изсмя на несъзнателното съвпадение.

— Изглежда, Лета е засегнала и теб, милорд.

— Може би си се чудила дали сегашното ти състояние е причинено от случайна глътка от водите й?

Джилиън се усмихна.

— Липсваше ми на вечеря.

— Приеми извиненията ми. Трябваше да свърша една работа.

— И Касия така каза.

— Къде е Фийби?

— С Касия е. Предполагам, че дава на Фийби урок по рисуване. Знаеш ли, тя е талантлива художничка.

— Знам.

Данте се втренчи в пътечката, покрита с натрошени раковини. Изглеждаше така, сякаш търсеше думите, за да изрази нещо, което го притесняваше.

— Тревожи ли те нещо? — Джилиън го хвана за ръката и я притисна нежно между дланите си. — Работата ти неприятна ли беше?

— Всъщност беше свързана с теб. — Той я погледна. — Имам новини.

— Наистина ли?

— Да. Вече мога да кажа, че разреших дилемата ти с Лета. Открих коя си.

Джилиън пусна ръката му, после се зачуди защо го е направила. Може би си мислеше, че с това ще го спре да продължи? Втренчи се уплашено в него, без да знае защо.

— Разбирам.

— Истинското ти име не е Беатрис, разбира се. Казваш се Джилиън Форестър. Лейди Джилиън Форестър. Баща ти е Александър Форестър, маркиз Адамли.

— Джилиън Форестър — повтори тя, сякаш изричайки името си, се мъчеше да си спомни нещо. Но нищо такова не се случи. — Спомена баща ми. Майка ми жива ли е още?

— Да. Името й е Джоанна и с баща ти живеят тук, в Лондон, в Адамли Хаус, заедно с тримата ти братя и семействата им.

— Имам трима братя? — Джилиън си спомни гласа, който беше чула в пещерата до Уайлдууд; същият, който я дразнеше и я наричаше „хлапе“. Сигурно беше на някой от братята й.

— Реджиналд е най-големият — продължи Данте. — Следват Арчибалд и Марселъс.

Джилиън мълчеше замислено и си повтаряше наум имената на всеки от семейството. „Реджиналд. Арчибалд. Марселъс.“

Тогава в съзнанието й изникна един образ — смътна картина на счупени очила и много малки деца, момчета и момичета, на различна възраст.

— Казваш, че семейството ми е тук, в Лондон?

— Да. И нямат търпение да те видят отново.

— Не са дошли с теб?

— Не им казах къде си. Исках аз пръв да ти кажа истината, за да те подготвя, преди…

Той се поколеба.

— Преди какво?

— Преди да те върна на тях.

— Да ме върнеш на тях? Звучи, сякаш съм изгубено копче или книга, която си взел назаем от онзи маркиз Адамли! За нещо такова ли ме считаш? И защо не са тръгнали да ме търсят, след като съм била отвлечена, както твърдят? Не ги ли е било грижа, че ме няма? Не ги ли е било грижа какво е станало с мен?

Джилиън се разстройваше все повече и повече. Цялото й тяло трепереше. Защо изпитваше такава неохота да се върне при семейството си и живота, който бе водила? Сякаш нещо й казваше да не отива, да не се връща. Защото връщането в онзи непознат за нея свят също означаваше да напусне Данте и Фийби, и целия този живот, който наистина познаваше.

— Джилиън, аз…

— Аз не ги помня, Данте! Те са ми чужди! Нима просто ще ме оставиш на прага им и ще си заминеш? Ами ако никога не си ги спомня? Трябва ли да прекарам остатъка от дните си с хора, които не познавам? Ами Фийби? Никога ли повече няма да я видя?

Джилиън трепереше цялата. Данте я притегли към себе си, за да я успокои, прегърна я и зашепна нежни думи в косите й. Джилиън затвори очи. Опита се отчаяно да не заплаче, но самата мисъл да напусне Данте и Фийби я изпълни с истински страх.

„За теб ще бъде много по-лесно, ако не ни се съпротивляваш, Джилиън.“

Джилиън се отдръпна от Данте.

— Какво каза?

Данте я погледна учудено.

— Нищо не съм казвал.

— Но аз току-що чух глас, който ми казваше да не се съпротивлявам, че ще ми бъде много по-лесно, ако не го правя.

Лицето на Данте замръзна.

— Разпозна ли гласа?

— Не — отвърна Джилиън. — Но не беше приятен глас. Заплашваше ме.

— Слушай, Джилиън. Баща ти каза, че си отвлечена от спалнята ти, което обяснява защо те намерих изоставена на пътя. Всъщност баща ти смята, че аз съм те отвлякъл.

— Ти? Че защо ще си мисли такова нещо? Ти спаси живота ми!

— Това няма значение, Джилиън. Поне засега. Мен също не ме е грижа какво си мисли баща ти. Искам да знаеш, че не съм те отвлякъл, но мисля, че може би ти знаеш кой го е направил. Предполагам, че е заключено някъде в паметта ти. Когато споменах семейството ти, оттам изникна гласът, който току-що чу. Може би ако ги видиш отново, паметта ти изцяло ще се върне.

— И ще мога да кажа на баща ми кой наистина ме е отвлякъл — довърши вместо него Джилиън.

Данте й се усмихна.

— Точно така. Бих искал утре сутринта да те заведа в Адамли Хаус, за да те запозная със семейството ти. Ще остана толкова дълго, колкото искаш. Ако искаш да си отидеш, след като се запознаеш с тях, ще тръгнеш заедно с мен. Няма да те оставя там.

Джилиън го погледна. Неочаквано си спомни нещо, което й беше казвал — че никога не лъже. И му вярваше. Тя се изправи бавно.

— Значи няма да ме оставиш там?

— Не, освен ако ме помолиш. Довери ми се, Джилиън. Давам ти дума, всичко ще бъде наред.

„Освен ако — помисли си Данте, докато вървяха заедно към къщата, — когато паметта ти се възстанови, не откриеш и ти кой всъщност съм.“