Жаклин Рединг
Да откраднеш рая (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Данте веднага се втурна към нея:

— Какво има, Беатрис? Нарани ли се? Какво стана?

Беатрис не отвърна. Не можеше. Дори не бе в състояние да помръдне. Просто гледаше като онемяла обезглавената фигура, докато вятърът навън виеше като изгубена душа. Или може би изгубена глава?

Данте не просто се закиска зад нея, ами избухна в гръмък смях. Веселостта му извади Беатрис от уплахата й. Тя присви очи към него, неспособна да повярва, че той й се присмива.

— Това е само шивашки манекен — рече Данте и поднесе свещника към тъмната фигура.

Сега тя беше придобила съвсем различен вид, далеч не толкова страшен. Беатрис се почувства като пълна глупачка.

— Беше на майка ми. — Данте все още се смееше. — Беатрис, наистина ли си помисли, че Дукесата е дошла за главата си?

На Беатрис й се прииска да го зашлеви; всъщност дори се опита, но не го стигна.

— Не ставай глупав, фигурата просто ме стресна. Каква реакция очакваш от мен след всичките ти пъклени приказки за призраци и други такива? — Тя го заобиколи. Сърцето все още тупкаше в гърлото й. — Още ли не си се отказал да търсиш онези твои войници за Фийби?

Данте тръгна в друга посока.

— Не, още не. Зная, че са някъде тук. Майка ми никога нищо не изхвърляше. И тъй като Фийби ме помоли, наистина бих искал да й ги намеря. Мисля, че са някъде тук…

Думите му бяха прекъснати от силен трясък и той изчезна сред целия този шум. Някъде долу се чу силно тупване. След това настъпи тишина.

Беатрис грабна свещника.

— Данте? Там ли си? Отговор не последва.

— Ако това е поредната ти глупава шега, кълна се, че ще…

Тя погледна към мястото, където го беше видяла за последен път. Когато се приближи, видя, че подът се бе поддал и там зееше огромна дупка.

— О, мили боже!

Беатрис се спусна към капака и забърза по стълбите към долния етаж. Там, на площадката, сред купчина изпочупени дъски и слягащ се прах, Данте лежеше по гръб. Не се движеше. Беатрис се помоли да не е мъртъв.

— Данте? Чуваш ли ме?

Той изстена.

— О, слава богу! — каза тя и се доближи до него.

— Благодариш на Бога, че съм паднал, продънвайки пода? — попита Данте, като разтриваше тила си. После се опита да седне сред боклука. — Мисля, че си го получих, задето ти се присмивах.

— Почакай!

Беатрис остави свещника на пода и без да иска, бутна Данте назад, като се хвърли към него. Той отново удари главата си и изстена високо.

— Позволи ми да видя дали нещо не е счупено — рече тя.

— Ако преди това не е било, сега вече е.

Беатрис прокара пръсти по ръцете и гърдите на Данте, после по хълбоците му. След това продължи надолу по бедрата му. Данте отново изстена.

— Боли ли те? — попита тя, като прокара пръсти по вътрешната страна на бедрата му, опитвайки се да намери раненото място. — Счупено ли е?

Данте я сграбчи за китката.

— Боли, нали? О, господи, по-добре да отида да повикам помощ. Аз…

Напрегнатият му поглед накара думите й да заглъхнат. Той не се движеше, не стенеше. Очите му я гледаха с такъв плам, че тя замръзна на място.

— Беатрис, кракът ми със сигурност не е счупен, но ако продължаваш да ме докосваш по този начин, ще имаме нужда от нещо повече от помощ.

Тя погледна надолу, после бързо отмести поглед и се изчерви.

— О!

— И вече можеш да пуснеш крака ми. Уверявам те, че ми няма нищо.

Беатрис не осъзнаваше, че е поставила ръката си на такова неподходящо място. Тя я дръпна и се изправи. Изчака и Данте да направи същото и остана със сведен към пода поглед, докато той изтърсваше прахоляка от главата си.

— Добре ли си? — попита накрая тя.

— Само си ударих главата. Нищо сериозно. — Той взе свещника и погледна към зейналата дупка на тавана. — Като се има предвид как се развиха нещата, може би и за двама ни ще е по-добре да помоля Рени да потърси войниците утре сутринта.

Беатрис само кимна.

 

Данте седеше в библиотеката и топлеше краката си на огъня, а стомаха си — с бренди. Беше късно. Последния път, когато си спомняше да е чул ударите на часовника, бе дванадесет и половина. Не се чувстваше уморен. Главата му бе прекалено пълна с мисли, за да заспи, а и мислеше най-добре нощем, когато домът бе потънал в тишина и нямаше слуги, които да го прекъсват; нямаше задължения; нямаше деца, които да слага да си лягат…

Данте все още се чувстваше объркан от новооткритото си бащинство. Никога, дори и в най-безумните си мечти, не си беше представял, че може някой ден да е постоянно отговорен за друго човешко същество; особено малко, подобно на кукла момиченце, което толкова много приличаше на него, че чак го плашеше. Винаги бе смятал да има деца, но всеки път в бъдеще време. В съзнанието му изникваха думи като „някой ден“ или „когато остарея“, но ето че сега този „някой ден“ бе дошъл, и то много по-скоро, отколкото беше очаквал.

И може би съвсем тесногръдо, в онези редки случаи, когато се беше замислял за бъдещото си потомство, винаги бе смятал, че ще са само синове.

Данте си спомни как Фийби наивно бе нарекла себе си „копеле“, повтаряйки с детска невинност това, което й бяха казали, без напълно да разбира какво означава.

Но Данте разбираше съвсем лесно какво ще означава то за нея. Със сигурност след време щяха да я наричат „копелето на Разгулния граф“, щяха да странят от нея, да я подиграват и дори да я държат отговорна за неговите грехове; грехове, които той беше натрупал много преди нейното зачеване. Данте не можеше да позволи това. Не искаше да го позволява.

— О, извини ме. Не очаквах да намеря някого тук толкова късно.

Данте вдигна поглед. Беатрис стоеше на вратата и изглеждаше прекрасно в нощницата си. Стомахът му веднага се сви на топка.

Нейната необикновена коса падаше по раменете й и блестеше като мед на светлината на огъня. Беатрис носеше семпла нощница от бял лен с детски копченца, закопчана до шията. Пръстите на краката й бяха свити върху излъскания дървен под и — Господи! — изглеждаше по-примамливо, отколкото ако бе облечена в прозрачни дрехи с деколте до пъпа.

Това беше смущаващо. Крайно смущаващо.

— Здравей, Беатрис — рече Данте, като се опитваше да не си представя как тя сваля проклетата нощница до глезените и тръгва гола към него.

— Всъщност не беше съвсем вярно, когато ти казах, че не съм очаквала да намеря някого в този час. Искам да кажа, видях, че свети, докато бях на стълбите, и знаех, че само ти може да си тук. Всъщност надявах се да си ти.

Данте вероятно си бе помислил да я попита какво точно иска да каже с тези думи, но съзнанието му бе заето с краката и хълбоците й, които се виждаха на светлината.

— И ти ли не можа да заспиш? — попита тя.

Данте поклати глава.

— Точно сега, когато влязох, си мислеше за Фийби, нали? — попита Беатрис. — Разбрах го по изражението на лицето ти.

Тя го заобиколи, седна на стола до него, подви крака под себе си, опря лакът на облегалката и сложи брадичка на дланта си.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Всъщност няма какво толкова да се каже. Просто осъзнавах многото пречки, с които Фийби ще се сблъска, след като я е сполетяло нещастието да бъде мое дете.

— Как би могло това да е нещастие? Ти очевидно се грижиш за нея повече, отколкото този, когото досега е считала за свой баща. И никога нямаше да я прогониш. Никога.

Данте поклати глава.

— Има някои неща, които не знаеш за мен, Беатрис. Неща, които съм извършил. Неща, от които не съм особено горд.

Беатрис го погледна.

— Може да има неща от миналото ти, които да не зная, но сега зная какъв си. Ти си мил, почтен, себеотдаващ се човек. Достатъчно си честен, за да признаеш, че не си обичал майката на Фийби, но че ти е била много близка и тъгуваш искрено за смъртта й. Достатъчно те е грижа за Фийби, за да я отървеш от онази ужасна госпожица Стаутуел, а също и от каквито и да е последици заради начина, по който е родена.

— Но именно заради мен тя ще се сблъска с тези неща. Не разбираш ли, ако не бях този, който съм, и такъв, какъвто съм, тя нямаще да бъде принудена да се изправя лице в лице с живота с етикет „ко…“

— Ако не беше този, който си — прекъсна го Беатрис, — тя никога нямаше да бъде Фийби и майка й никога нямаше да познае и малкото щастие, което е имала през краткия си живот.

— Но какъв живот мога да й предложа аз? Не мога да й дам това, което заслужава.

— Има едно нещо, което можеш да й дадеш, Данте. Нещо, което никога не е получавала от госпожица Стаутуел или от съпруга на Илайза. Можеш да й дадеш любов.

Данте поклати глава.

— Трябваше да ги послушам.

— Кого да послушаш?

— Всички, които ме предупреждаваха, че някой ден може да се случи нещо такова. Винаги си мислех, че съм над добронамерените им намеци и деликатни забележки. Тези неща просто не се отнасяха за мен. Бях безпогрешен. Но сгреших и сега едно невинно дете се намира в такова трудно положение заради мен.

Данте се втренчи в огъня. Мразеше се повече, отколкото някога бе смятал, че е възможно. Чу как Беатрис се изправя и застава пред него. Когато коленичи пред стола му, той обърна глава. Не искаше да види в очите й съжаление. Стресна се, когато една нежна ръка докосна бузата му.

— Не зная нищо за онази част от живота ти, но зная нещо друго. Ти спаси живота ми, както и този на Фийби, макар и по съвсем различен начин. Това със сигурност би трябвало да означава нещо, защото за мен означава всичко.

Беатрис се наведе бавно напред и докосна леко устните му със своите. Данте не се замисли; не искаше. Просто реагира. Нуждата да я има — завладяваща и жестока през последните дни — се разля мигновено по всичките му вени и задумка като чук в главата му. Той я притегли към себе си и я целуна страстно, дълбоко. Езикът му опитваше вкуса й и ликуваше, докато пръстите й се вкопчиха в раменете му и тя задиша учестено.

— Данте! — прошепна Беатрис.

— Господи! — простена той в устата й. — Караш ме да се чувствам така, сякаш мога да завладея всичко!

Тя го погледна. Очите й проблясваха на светлината на огъня.

— Можеш.

Данте сложи ръка зад гърба й и я положи на килима пред огъня. Беатрис сложи ръце на врата му и прокара пръсти през косата му. След това целуна бузата, ухото и челото му, докато той плъзгаше устни надолу по шията й. Усети пулса на гърлото й. Кожата й беше толкова сладка! Той вдигна глава и я погледна на слабата светлина.

Искаше я толкова много, че ушите му звъняха, но дори и при това положение не можеше да я обладае. Щеше да бъде прекрасно, но просто не можеше.

— Боже господи, какво правя? — прошепна дрезгаво Данте и отпусна глава на рамото й.

Беатрис замръзна.

— Какво има?

Данте вдигна глава.

— Не мога да направя това, Беатрис. Нито е правилно, нито е прилично. Дори не зная истинското ти име.

— Това няма значение.

— Има. Един ден, когато си спомниш коя си и кой всъщност съм аз, това ще има значение и тогава ти никога няма да можеш да ми простиш. И колкото и да те искам сега — господ ми е свидетел колко те искам, — никога няма да мога да си простя, ако…

Той я пусна и се изправи. После погледна надолу към нея и видя разочарованието, изписано на лицето й, неспособността й да разбере думите и действията му. Знаеше, че ако сега не си тръгне, никога няма да го направи. И въпреки че тялото му изгаряше за нея, той се обърна и напусна стаята.

На сутринта Беатрис се събуди точно когато зората си проправяше път над покритите с утринна мъгла планини. Данте го нямаше. Беше оставил съобщение чрез Рени, за да й напомни за срещата си в Касълтън, прибавяйки, че най-вероятно ще се върне късно следобед. Също така й предлагаше, ако желае, да покаже къщата на Фийби, докато го няма.

Беатрис направи точно това, след като двете закусиха здраво с яйца с шунка и кифлички с чай. За Фийби имаше подсладено мляко.

Забележителното беше, че Беатрис си спомняше повечето от имената на стаите, дори Незначителната.

— Незначителната? — опита се да повтори Фийби, докато затваряха вратата на неподдаващата се на описание стая. — Какво означава това?

— Незначително, Фийби, означава нещо, което е от малко значение, едва забележимо, без нищо, с което да го запомниш.

— Като мен ли?

Беатрис се спря и я погледна.

— Фийби, как ти дойде това в главата?

— Ами аз си нямам дом. Госпожица Стаутуел каза, че съм като излишен багаж. Нещо, което не искаш, но и не можеш да се отървеш от него. — После се усмихна лекичко. — Но пък лорд Морган, баща ми, каза, че госпожица Стаутуел е глупачка, че е лоша и че не бива да вярвам на нищо, което ми е казвала.

Беатрис коленичи пред нея.

— И лорд Морган е прав, Фийби. Изобщо не бива да вярваш на нещата, които онази госпожица Стаутуел ти е казвала. Тя е не само глупачка, но и ужасен човек, след като ти е говорила такива неща. Искам да те попитам нещо. Мислиш ли, че аз съм лоша?

Фийби поклати глава.

— Не, ти си много мила. Не ме караш да се чувствам глупава.

— Защото не си глупава. Ти си много, много умничка. Майка ти е била много интелигентна жена, след като те е научила на толкова много неща в тази ранна възраст. Зная, че ако сега беше с теб, щеше да ти каже същото. Всеки човек има значение, Фийби. Дори и аз, която не зная истинското си име. Казах ти, че съм загубила паметта си, когато съм се наранила, но дори и при това положение зная, че имам цел. Всички имаме цел.

— Какво е това „цел“?

— Целта е причина, много основателна причина за нещо. Например целта на слънцето е да грее и осветява деня, а целта на дъжда е да помага на растенията да растат. Разбираш ли?

— Да — рече Фийби. — Но каква е моята цел?

— Всъщност много е просто — каза Беатрис, хвана я за ръката и я поведе по коридора. — Много мислих за това напоследък, Фийби, и стигнах до заключение. Ние двете с теб имаме една и съща цел. И двете сме дошли тук отделно, но по една и съща причина — да спасим баща ти.