Хедър Греъм
Интриги (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

— За мен това е най-красивото място на света. — Пиърс се облегна на стъблото на един огромен дъб, чийто клони се бяха разпрострели над плиткия горски поток, и се взря във вълните. От двете страни на потока растеше сочна трева. Водата блещукаше сребърносиня и образуваше бели корони от пяна, докато танцуваше по камъните. Само няколко слънчеви лъча проникваха през гъстия листак и разпространяваха магическа зеленозлатна светлина. Макар че замъкът Дефорт се издигаше съвсем наблизо на хълма, Роуз имаше чувството, че се намира на стотици мили от цивилизацията, в някакъв чужд, хладен рай.

Тя седеше на жакета, който Пиърс беше постлал върху кадифено меката трева на брега на потока, обвила с ръце вдигнатите си колене, и се оглеждаше с усмивка. Колко хубаво беше тук, колко спокойно… Когато срещна погледа на мъжа си, сърцето й се стопли. Не бива да се влюбваш в него, повтори си за хиляден път тя. Но това предупреждение дойде твърде късно — също като мълчаливото й отдаване през първата нощ. Беше толкова просто да го обича. Макар да беше нагъл, самоуверен и властен, той беше силна личност и я покори. Но той обичаше друга и тя нямаше право да изпитва по-дълбоки чувства към него, защото те щяха да й донесат само мъка.

В последно време в брака им се бе промъкнала скрита нежност. Роуз вече не се боеше, че съпругът й продължава да я обвинява в съучастничество в онзи отвратителен заговор. Само да можеше да затвори очи и да си въобрази, че миналото е изчезнало! Защото настоящето беше сладко и прекрасно като чистия въздух, който вееше откъм водата.

Не, тя не биваше да забравя, че Пиърс обича друга жена. Какво щеше да стане, когато той откриеше къде е скрита Ан? И какво щеше да стане с любовта и страстта, която промени из основи живота на Роуз? След нощта, когато го беше чакала в креслото пред камината, брачната връзка се задълбочи. Когато денят настъпваше, Пиърс не скачаше от леглото както по-рано, а оставаше при нея, милваше раменете й, шепнеше замайващи думи в ухото й. Двамата се хранеха заедно, когато му се налагаше да замине за Лондон, винаги я уведомяваше, съобщаваше й кога ще се върне.

Тъй като беше прекарал миналата нощ извън замъка, след завръщането си той изпрати Гарт при нея и я помоли да излязат заедно на езда. И я доведе край потока. Очевидно мъжът й обичаше това тихо кътче. Докато го наблюдаваше, Роуз разбра, че е решил да й открие част от душата си. Гласът му звучеше вглъбено:

— Това е най-хубавото място на света. Докато обикалях европейските царства с Чарлз, непрекъснато се питах дали някога ще се върна тук. Липсваше ми не толкова семейният дом, колкото това идилично местенце.

Разбираше го напълно. Усмивката й беше меланхолична.

— Наистина е хубаво, но все пак не е най-прекрасното място на света…

Той я погледна развеселено.

— И къде е най-прекрасното място на света, скъпа?

— Във Вирджиния.

— В дома на баща ти?

Роуз поклати глава.

— Мястото, за което говоря, прилича на тази гора. Къщата на баща ми се намира на брега на реката, близо до пристана на корабите. Навътре в сушата тече едно бистро поточе, а местността е равна, цялата покрита с разкошна зеленина. През есента листата на дърветата се оцветяват в златножълто и кървавочервено. Водата ромоли тихо и е толкова чиста, че може да се пие. Нямаш представа колко е сладка. Знам какво мислят повечето англичани за колониите. Уверени са, че там царят диви, варварски нрави. Но вече не е така.

— Разкажи ми как живееше там — помоли с усмивка Пиърс и седна до нея на жакета.

— Искаш да ти разкажа за дома си? — Тя го погледна колебливо. — Преди много години, малко след пристигането на първите заселници в Джеймстаун, индианците от племето памунки вдигнали въстание под водачеството на Поухатан. Много заселници били избити. Ала белите напрегнали всичките си сили и принудили индианците да се оттеглят навътре в страната. Те практически са им откраднали земята и това не е редно, но днес много индианци живеят заедно с белите. В селищата се срещат много руси хора с индианска кръв. В колониите пристигат доста самотни мъже и браковете с индианки не са рядкост.

— Разкажи ми повече за твоя рай. Сигурно е фантастичен, след като рискува всичко, за да избягаш от мен и да се върнеш в родината си.

— Пиърс, аз…

— Няма нищо — прекъсна я с усмивка той. — Продължавай да разказваш.

— Няма много за разказване. Баща ми бил твърдо решен да забогатее. Купил евтино няколко хиляди моргена земя и назначил много работници, като ги примамил с обещанието, че един ден ще им даде собствени участъци. Сега в именията му живеят неколкостотин души и той ги управлява като крал. Разбира се, татко е от търговското съсловие, но се надява скоро да получи благородническа титла. Уверен е, че Чарлз ще го издигне в рицарско звание заради заслугите му. Тогава ще има правото да се нарича сър Ашкрофт Удбайн. Нямам представа дали Чарлз има подобни намерения. Татко ще бъде най-щастливият човек на света, макар че хората във Вирджиния не обръщат внимание на тези неща. Те и без това го наричат „милорд“ и му се покланят дълбоко, където и да се появи. Татко притежава огромни плантации с памук, захарна тръстика и тютюн. Някои го наричат тиран, но в действителност е много добър и великодушен. Освен това вярва в религиозната свобода, за разлика от пуританите в колонията Масачузетс.

Тя помълча малко и продължи замислено:

— Не че татко има интерес към теологията. Той просто не желае да се занимава с религиозни проблеми, затова уважава всички вероизповедания. Повечето високопоставени колонисти са привърженици на англиканската църква.

Пиърс се облегна на лакът и я погледна замислено.

— Представям си как живеете там. Баща ти властва като крал, а ти си принцесата. Сега вече знам защо не беше склонна да се омъжиш за един прост херцог.

— Прекарала съм голяма част от живота си сред обикновени хора. И сред тях имаше много смели, добри, отзивчиви и великодушни личности. За мен истинското благородство се крие именно в тези качества.

— Браво! Така говори една истинска принцеса — подразни я той. — Наистина ли Вирджиния ти харесва повече от моето имение?

— Мисля, че ще ми бъде много трудно, ако трябва да направя избор — отговори учтиво тя.

Пиърс се загледа отново към бистрата вода.

— Макар че не ми е приятно, ще призная, че имаш известно право.

— Познаваш ли Вирджиния?

— Все пак притежавам няколко кораба.

— И си пътувал по море?

— Познавам американския бряг, слизал съм чак до островите. А онова, което видях във Вирджиния, ме възхити.

— О! — Тя блъсна лакътя му и той падна по гръб. Надвеси се над него и го погледна с искрящи от гняв очи. — И ме остави да говоря безкрай, макар че познаваш родината ми! Защо се подиграваш с мен?

— Стига, милейди! — Пиърс се надигна и дръпна полата й, за да я привлече в скута си. — Не ти се подигравам, в никакъв случай. Бях любопитен да узная нещо повече за миналото ти. Досега знаех само, че красивата ми млада съпруга е ужасно упорита. Не се бях сетил, че страдаш от носталгия и копнееш за баща си. Спомням си какво беше, когато убиха баща ми. Едва не полудях от болка. Е, изпитваш ли мъка по дома?

— Да, малко — отговори с известна неловкост тя.

Пиърс приглади косата й и я целуна по бузата.

— Вероятно моят поток не е по-красив от твоя. Животът в колониите е различен от нашия и в някои отношения е по-добър. Едно обаче е сигурно: никога през живота си не съм срещал толкова красива жена като теб, Роуз. От очите ти искри зелен огън, в косата ти блести мед, кожата ти е като коприна. Освен това излъчваш невероятна невинност. Все още се питам действителност ли си или сън?

В листата на дърветата шумолеше лек бриз, клоните им се накланяха към водата. Пиърс целуна изпръхналите устни на жена си и се отпусна по гръб на жакета, без да я изпуска от прегръдката си. Развърза шнуровете на корсета й и впи поглед в заруменялото й лице.

— Защо се омъжи за мен? — попита сериозно той.

— Защото кралят ме настъпи — отговори искрено тя и мъжът избухна в смях.

Ръката му се плъзна в деколтето и обхвана гърдата й. Роуз преглътна мъчително, смаяна от силата на чувствата си.

— Посред бял ден е — напомни му с пресекващ глас тя.

— И какво от това? Аз те отвлякох в моето собствено малко царство. Никой не би се осмелил да ме смущава тук. — Той целуна устните й и продължи: — Кажи ми, имаше ли и друга причина — освен настъпването на краля — да се омъжиш за мен?

Беше й трудно да отговори, да прогони топлата вълна, която се разля по тялото й. Пръстите му милваха възбуждащо гърдите й и тя затвори очи.

— Няма друга причина. Ти беше решил, кралят беше решил. Тази сватба се състоя без моето съгласие. — Тя вдигна глава и го погледна настойчиво в очите. — Аз нямам нищо общо с онзи мръсен заговор. Не съм виновна в нищо, кълна ти се. И аз бях жертва, също както и ти.

Тя изглежда невинна като ангел, каза си Пиърс, загледан като омагьосан в красивото й лице. Копринената коса се стелеше по раменете, голите гърди се издигаха и спускаха неравномерно над златния брокат на роклята. Той усети отново властната магия, която се излъчваше от нея. Толкова лесно беше да забрави страшните заплахи, които беше изговорила — обещанието, че той ще си плати за сторената й несправедливост…

Само да знаеше какво мисли и чувства тя, какви тайни са скрити в изкусителните смарагдовозелени дълбини на очите й!

Ароматът на рози се смесваше със свежата миризма на тревата. Пиърс не можа да устои на желанието си и мушна ръка под полата й.

Роуз се разтрепери като в треска.

— Не можем тук…

— Разбира се, че можем — засмя се той.

Тя се надигна и се огледа страхливо на всички посоки. Пиърс я притисна отново върху жакета си и целувката му задуши протестите й. Ръката му се плъзна нагоре, помилва копринените чорапи и остана дълго върху голите бедра. Скоро намери меките кичурчета, покриващи венериния хълм, и проникна навътре. Щом откри центъра на женствеността й, той започна да я милва с ритмични, възбуждащи движения.

— О, Господи! — прошепна задавено тя. Ранимостта й му подейства невероятно възбуждащо. Пиърс вдигна бързо копринените поли, отвори панталона си и се сля с жена си. През полуспуснатите си клепачи тя отговори доверчиво на погледа му, обви с ръце шията му. Той чуваше ромона на потока, усещаше хладния бриз по сгорещените си бузи, слабите слънчеви лъчи между листата, вдъхваше упойващата миризма на земя. Заобиколен от шумовете на природата, той се любеше с Роуз в жаден, задъхан ритъм и тя го придружи с готовност в сладкия рай на екстаза.

Когато всичко свърши, Пиърс се отдели от нея, затвори панталона си, приглади полите й. Никога преди не беше изпитвал тази сладостна отдаденост. А тя? Дали все още искаше да го види обесен или разчекнат между четири коня? Или най-после се беше променила? Колко му се искаше да знае какво става в главата й! Дори когато му се отдаваше, тя оставаше горда и независима. Вероятно това се дължеше на живота, който беше водила в колониите.

Изведнъж Пиърс чу как някой се покашля дискретно в края на гората. Роуз скочи от мястото си, завърза с треперещи пръсти корсета си, а той побърза да я наметне с жакета си.

— Нали ме убеждаваше, че това кътче земя ти принадлежи — промърмори обвинително тя.

— Това е само Джефри — отговори той, но тревогата й не намаля. Пиърс се надигна, подаде й ръка да стане и забърза към верния си слуга, който чакаше търпеливо до големия си сив кон.

Роуз се уви в жакета и безпокойството й нарасна. Много й се искаше да узнае какво е довело тук Джефри. Лекият ветрец, досега толкова мек и приятен, изведнъж й се стори леденостуден. Двамата мъже разговаряха оживено и тя ги наблюдаваше страхливо. Пиърс смръщи чело, после изруга. Обърна се и се втурна към Беоулф, който беше завързан в другия край на полянката. Едва когато видя кобилата, си спомни за съществуването на жена си.

— Погрижи се за лейди Роуз, Джефри! — извика през рамо той, метна се на коня и препусна към замъка.

Как смееше да се отнася така пренебрежително към нея. Бузите й пламнаха от гняв. Дори не си направи труда да й обясни какво се е случило.

— Милейди… — проговори учтиво Джефри.

— Мога да се погрижа за себе си. — Тя мина покрай него с високо вдигнати рамене, отиде при кобилата си, но не издържа и се обърна: — Какво се е случило, Джефри?

Мъжът пристъпваше смутено от крак на крак.

— Джефри!

— Не знам дали…

— Не смейте да твърдите, че не знаете за какво се отнася! Нали затова дойдохте!

Мъжът въздъхна и се предаде.

— Не би трябвало да ви го казвам, милейди…

— Но аз трябва да знам! — извика невъздържано тя.

— Преди малко научихме, че лорд и лейди Брайънт са се скрили в близост до Дувър.

Роуз спря да диша. Измамният рай, в който беше живяла през последните дни, се разпиля на късчета. Пиърс беше отишъл да търси Ан. Скоро щеше да я види отново и да си спомни колко я обича. Освен това щеше да се опита да убие Джеймисън.

— О, Господи! — прошепна безсилно тя. — Защо му казахте?

Като видя сълзите в очите й, Джефри изпита безкрайно съчувствие.

— Аз му служа — отговори тихо той. — Не можех да не му кажа.

Роуз се опита да потисне хълцането си.

— Той ще намери бегълците и в гнева си ще забрави всяка предпазливост.

— Аз ще го придружа, милейди, кълна ви се, и ще му помагам с всички сили. Опитайте се да се поставите в неговото положение! Той трябва да се увери, че лейди Ан е добре… — Джефри млъкна уплашено.

О, да, каза си уморено Роуз, той е длъжен да запази честта си. Тя сведе глава и от очите й закапаха сълзи. И тя желаеше само доброто на Ан, но изпитваше ужасен страх. Каква ирония! Само преди няколко дни се опитваше да си втълпи, че не е в състояние да понася милувките на Пиърс. А сега беше убедена, че не може да живее без него.

Тя възседна кобилата си, смушка я с пети и препусна в галоп към замъка. Хвърли юздите в ръцете на един млад ратай и се втурна в залата. Гарт излезе да я посрещне, но тя не му обърна никакво внимание и изкачи стълбите на един дъх. Намери Пиърс в спалнята. Мъжът й тъкмо беше облякъл чиста риза и затягаше колана с шпагата. Роуз спря на прага, за да проследи движенията му. Когато Пиърс се обърна към нея, в погледа му имаше мрачна решителност.

— Не отивай! — помоли с пресекващ глас тя.

— Нямам избор.

— Ти си развълнуван… — Тя се поколеба. — Защото още обичаш Ан. Не бива да убиваш нито Джеймисън, нито Джером, не разбираш ли! Ако го направиш, ще те обесят. Дори кралят няма да може да те спаси. Цяла Англия знае колко ги мразиш.

Мъжът й вдигна вежди и се усмихна меланхолично.

— Нали самата ти имаше желание да ме видиш обесен?

— Моля те, Пиърс, недей! — проплака с болка тя.

Той облече дългия си жакет, нахлупи широкополата шапка, затъкна в колана си пистолет и намести сабята на хълбока. Роуз му препречи пътя към вратата, но той застана пред нея и проговори заклинателно:

— Трябва да отида! За Бога, дължа й това!

Коленете й омекнаха и тя се облегна на вратата.

— А може би отиваш в капан… Не знаеш какво те очаква в Дувър… — Тя не беше в състояние да произнесе думите, които пареха в душата й. „Моля те, не отивай, не ме напускай, защото аз започвам да те обичам и искам да прекарам живота си с теб!“

— По дяволите, Роуз! Трябва да изпълня дълга си, не разбираш ли? Махни се от пътя ми.

Не, нямаше смисъл да каже тези думи.

— Не можеш да отидеш там и да ги убиеш хладнокръвно!

— Никога не съм го правил.

— Но и никога не си бил бесен от гняв като сега.

— Нима си въобразяваш, че си в състояние да оцениш правилно душевното ми състояние, Роуз Удбайн?

Роуз Удбайн. Очевидно беше забравил, че тя е негова жена. Роуз се залови за рамката на вратата.

— Тогава върви и убивай! — изсъска ядно тя.

Той я погледна колебливо, протегна ръка и улови брадичката й.

— Роуз — прошепна настойчиво той, — трябва да разбереш…

Нали точно това се опитваше! Очите й се напълниха със сълзи. Той изпитваше нещо към нея, но не достатъчно, за да не я напусне. Гневът взе връх и тя блъсна ръката му.

— Хайде, какво чакаш? Иди и убий Джером и Джеймисън или се остави да те намушкат с нож! Отмъсти за всички ни и нека те обесят!

— Върви по дяволите, Роуз!

— Мразя те, мразя те! — прошепна със задавен от сълзи глас тя.

Мъжът се поклони подигравателно.

— Вече си ми го казвала много пъти, милейди. — В следващия миг я грабна в прегръдката си, устните му се впиха в нейните и той я зацелува с дива страст, вкуси солта на сълзите, които се стичаха по бузите й. После рязко я пусна, затича надолу по стълбата и извика Гарт.

Роуз го проследи със замъглен от сълзи поглед. Изведнъж в ума й изникна смела идея. Не, тя нямаше да го остави да умре. И тя щеше да замине за Дувър.

 

Ан стоеше на стълбата, която водеше към голямата зала на Хънтингтън Манър. Лицето й беше сиво, тялото й трепереше от ужас. А трябваше да изглежда спокойна и любезна. Джеймисън вече я чакаше. След сватбата тя беше направила всичко, за да понася този отвратителен брак, защото не искаше мъжете да се убиват заради нея. Ако Пиърс разбереше, че бившата му любима търпи адски мъчения, щеше да дойде тук и да убие и съпруга й, и Джером. Нищо, че сега беше женен за Роуз Удбайн.

Макар че честта му заповядваше да потърси Ан, той трябваше да се примири с женитбата си. Ан беше доловила искрите, които прехвърчаха между двамата, макар че те не го осъзнаваха.

Да, Пиърс беше женен. Страшното беше, че Джеймисън продължаваше да се бои от него и Ан го усещаше. Искаше му се да се върне в Лондон, но не смееше. Колкото и да я обожаваше, имаше нужда и от любовницата си. Веднъж беше произнесъл името й насън и Ан не се съмняваше, че тази Бет му е помогнала в организирането на мръсния заговор.

След сватбата той гореше от нетърпение да напуснат Лондон и събра всички пари, които му дължаха. Доведе я в къща, която отговаряше на целите му, защото приличаше на крепост. Охраняваха ги много строго, в къщата живееха най-малко дузина пазачи, а прислугата в Хершиър Хаус беше получила строги указания да следи за появата на Пиърс Дефорт.

Тази сутрин Джеймисън стоеше в залата на своя домакин и се взираше мрачно към морето. По гърба на Ан пролазиха студени тръпки. Съпругът и беше красив мъж, едър и рус, с аристократични черти. Тя трябваше да изпитва нещо към него, поне съчувствие. Опитваше се да бъде мила с него, наистина се опитваше. Когато чу стъпките й, той се обърна. Носеше един от красивите халати на благодетеля си, а в ръка стискаше чаша с уиски.

— О, ето че идва добродетелната ми съпруга! — провикна се той и вдигна чашата за поздрав.

Без да му обръща внимание, Ан отиде до масичката, където бяха наредени бутилките, наля си вода и изпи чашата на един дъх. Едва тогава се обърна към Джеймисън.

— Твърдиш, че ме обичаш. Ако това е вярно, би трябвало да престанеш да ми се присмиваш при всеки удобен случай. Или се стараеш да прикриеш страха си?

— Аз ли изпитвам страх? От теб ли? — попита надменно мъжът.

— Страх те е от Пиърс.

Джеймисън поклати презрително глава.

— Той ще умре. Скоро.

Ан го погледна ужасено, но бързо се овладя.

— Ти никога няма да го убиеш!

— Аз не, но хората ми ще го подмамят в засада. Той ще дойде тук, за да си отмъсти, и тогава… Много съжалявам. Всички знаят, че ме е заплашвал със смърт.

Ръцете й затрепериха и тя се залови за ръба на масата.

— Ти си глупак!

— Този мъж трябва да изчезне от живота ми.

— Той наистина ще дойде тук, Джеймисън. Не можеш ли да разбереш мотивите му? Трябва да ми позволиш да говоря с него. По дяволите, нима не знаеш защо се омъжих за теб?

— Защото те бяха упоили.

— Защото исках да предотвратя проливането на кръв, затова — отговори твърдо тя. Сега наистина изпитваше съчувствие към него, примесено с нещо като привързаност. Той беше положил толкова усилия, за да я завладее… Тя отиде при него, взе чашата от ръката му и я остави на масата. — Не бива да пиеш толкова рано сутрин. Опитай се да ме изслушаш. Аз ще изпратя вест на Пиърс и Роуз и ще си уредя среща с тях.

— Какво ще им кажеш? — Той посегна към ръката й и я стисна с все сила.

— Ще ги уверя, че съм щастлива с теб, ще им пожелая добър брак и много щастие. След това ще се явим заедно в кралския двор.

— За теб това е много важно, нали?

Ан се поколеба. Да, мястото й в двора означаваше много за нея. То беше част от живота й и тя беше решена да продължи да живее, както досега, въпреки неприятните промени и близостта на Джеймисън.

— Да — потвърди с усмивка тя. Беше сигурна, че може да живее добре с Джеймисън, стига Джером да не е наблизо. — Хайде, поръчай закуската, а аз ще отида да напиша писмото.

Мъжът се взираше замислено в догарящия огън. Изведнъж чу писъка на жена си и се стресна до смърт. Обзет от паника, той се втурна към стълбата и я видя да се търкаля по стъпалата като счупена кукла.

— Ан! — изрева дрезгаво той.

Главата й се удари в последното стъпало, тя се претърколи още веднаж и остана неподвижна. Джеймисън коленичи до нея и повдигна главата й на скута си. Лицето й изстиваше…

— Ан! — изплака отчаяно той. Главата й се отпусна назад и той я притисна до рамото си. Едва тогава видя кръвта, която се стичаше по слепоочието й. Цялото стълбище беше опръскано с кръв.

Той изкрещя отново името й, разтърси я. После я положи па пода, помилва бузите й, впи устни в устата й, потърси признаци на живот. Ала вкуси само кръвта.

Най-после разбра истината. Никога вече нямаше да се наслаждава на брачното си щастие. А Пиърс Дефорт нямаше да намери бившата си любовница жива.

Колко спокойно и красиво беше лицето й в смъртта… Русата ангелска коса беше цялата в кръв.

— Мили Боже! — пошепна безсилно мъжът.

Какво ли щеше да му стори Пиърс, когато пристигнеше тук? Сигурно нямаше да повярва, че случилото се е нещастна случайност, че Ан е паднала сама. Никой нямаше да му повярва.

Дали щяха да го обесят? Не, Пиърс нямаше да позволи това. Щом узнаеше за смъртта на Ан, той щеше да прати закона по дяволите и да си отмъсти жестоко. Смъртта на бесилката беше истинска милост в сравнение с отмъщението на херцог Дефорт.

— О, Ан! — проплака той. — Виж какво стана с нас! Аз те обичах истински, кълна се в Бога!

Нов ужас прогони дълбоката му мъка. Дефорт също обичаше Ан, а по време на кървавата гражданска война беше убил много смели мъже, и то въоръжени. Той не се боеше от нищо и от никого.

Нали ме охраняват дузини наемници и слуги, припомни си той. Не, никой не беше в състояние да се справи с Пиърс Дефорт.

Изведнъж Джеймисън Брайънт чу стъпки и се вцепени от ужас. Стражите се бяха провалили, някой тичаше по каменните стъпала към залата. Някой идваше да го убие…