Фела Скот
Бялата дева (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Колин влезе тихо в спалнята и затвори добре вратата. Стаята беше тъмна, а огънят беше изтлял. Тя отиде до каменната камина и разрови въглените, а после сложи още дърва. От прозореца й повя хлад и тя придърпа шала още по-плътно около себе си, защото вълнената й нощница беше отъняла от носене. Почуди се кой ли е отворил прозореца й, чиито пердета се полюшваха на мразовития мартенски ветрец. Затвори остъклените прозорци и спусна кепенците.

Когато се обърна, пред нея стоеше Ян Блекстоун и едва не припадна от изненада. Тя залитна и той протегна силните си ръце да й помогне. Колин усети тежкия парфюм, който се носеше от него, когато я притегли към себе си. Нищо, което си беше представяла, не беше успяло да я подготви за самия него. Копнежът, който таеше дълбоко в себе си, се пробуди от дълбок сън, а усещането беше толкова силно, че тя не можеше да си помисли за нищо друго. Трябваше да го мрази, но тя не го мразеше. Трябваше да го убие, но не искаше.

Устните му се приближиха, а нежността им учудващо контрастираше със слабата му, гладко избръсната брадичка. Искаше й се да го докосне, да опита устните, които виждаше.

— Какво ще кажеш в свое оправдание, Колин?

Тя преглътна. Не знаеше какво иска да каже. Съзнанието й не следваше някаква свързана нишка. Изведнъж разбра. Ужасът я порази като гръм от ясно небе. Тя се дръпна и се изскубна от хватката му.

— Много рискуваш като идваш тук — каза тя.

Това като че ли развесели Ян.

— Да, но не можех повече да стоя настрана. Исках с очите си да видя дали това, което научих, е истина. Повече не мога да я отричам.

— Видя истината, а сега си върви.

Тонът й му подсказа, че тя се разгневява. От това и той се разгневи.

— Ще си тръгна, когато си пожелая, по дяволите.

— Това, че си дошъл тук, само влошава нещата.

— Влошава ги? — каза Ян. — Как могат да се влошат?

Колин се засмя, въпреки че смехът й изглеждаше тъжен, дори плах.

— Повярвай ми. Ян Блекстоун. Ти не би искал да разбереш.

— Ще ми наговориш ли още някоя лъжа, Колин?

— Не — тихо каза тя. — Вече няма нужда да лъжа.

Ян изпита някакво чувство, че е победил.

— Защо се люби с мен? Защо дойде при мен толкова нежна и мила? За да ми забиеш нож в сърцето, докато спях ли, Колин?

За миг тя замълча, а по лицето й се изписа несигурност. Той я наблюдаваше и искаше да научи, но сдържаше дъха си от страх.

— Да. Любих се с теб, за да те убия — каза тихо тя.

Нямаше лъжи да ласкаят самочувствието му, нямаше лъжи да облекчат болката в сърцето му. Болката, която изпита, го хвана неподготвен, ядоса се че е така уязвим пред нея. В този момент мразеше себе си повече, отколкото мразеше нея.

Фактът, че думите й му бяха причинили болка, беше очевиден и това порази Колин. Тя се приближи, а ръката й се протегна да докосне лицето му, да го утеши и да изтрие болката от него.

Той сграбчи ръката й, сякаш допирът й щеше да е непоносим. Пръстите му стиснаха нейните, но тя не му обърна внимание. Очи с цвят на тъмно злато претърсваха душата й, изсмукваха волята й. Остана й само копнежът. Тя обгърна с ръка врата му и се изправи на пръсти. По лицето си усещаше горещия му дъх, а до тялото си — неговото.

Ян я хвана за косата и я дръпна назад.

— Кучка — подигра й се той.

— Да прошепна тя и плъзна крака си нагоре по неговия, преди да го обвие около него.

Той изстена и целуна разголената й шия, а ръката му вече нежно държеше главата й. С устни Ян тръгна нагоре, докато не срещна нейните устни, и освободи пленената и ръка, за да я придърпа по-плътно към себе си. Тя почувства силно неговото желание от твърдия му допир в мекото и тяло, чиято топлина се покачваше.

— Убий ме сега и да се приключва с тази работа — отчаяно стенеше Ян.

— По-късно.

Колин придърпа устните му по-близо до своите, а после вдигна нощницата си. Ян я вдигна до стената и я облада яростно и настойчиво. Гневен и обиден. Никога не се беше нуждала от нещо повече, а собственото й желание се беше развихрило и не знаеше граници.

Когато тежкото дишане на Ян се успокои, Колин продължи да го държи. Тя го целуна по онова място на слепоочието където най-силно се усещаше пулсът му, той се вцепени, а после се отдръпна. Без прегръдката на Ян тя се вкочани. Отново се върна до огъня.

Най-накрая Ян проговори.

— Ти си ме омагьосала, Колин Макгрегър, а аз не знам как да се преборя с това.

Думите, които беше подбрал, ядосаха Колин.

— Нищо не съм ти направила, Ян.

Това като че ли само го разгневи отново.

— Нищо не си ми направила! Ти беше цяла напаст, окраде и нападна моя собственост. Да не говорим за трите пъти, когато се опита да ме убиеш. Това в никакъв случай не е нищо.

— Ти ми дължеше всичко това.

— Дължах ти го?

Стигна се точно до това, което тя искаше да избегне.

— Да, за мъката и болката, които причини на семейството ми.

Това беше един честен и прям въпрос Но Колин не значеше как да му отговори. Тя познаваше само нейното положение. Пред нея стоеше мъжът, когото тя се беше зарекла да убие. Бащата на детето, което носеше в утробата си. Тя си помисли за всичко това, но нещо друго изплува най-напред в съзнанието й. Това беше мъжът, който беше прокудил бременната си жена и тя умря на улицата. Какво можеше да очаква от него, ако разбереше, че е бременна? Страхът й беше прекалено силен, за да го преодолее.

— Мъчно ли ти беше, когато Блеър умря?

Този въпрос беше твърде изненадващ. Дори Колин се зачуди на думите, които чу, че излизат от устата й. Тя веднага съжали за това.

— Какво знаеш за Блеър?

Гласът на Ян беше тих, а това създаваше погрешна представа за чувствата, които навръзваха вътрешностите му на хиляди възли. Студена тръпка премина през сърцето му и със смъртоносното острие на гнева, който едва удържаше да не избухне.

— Знам, че си я прокудил да умре на улицата като куче. Помисли ли си за болката, която си и причинил Ами за детето с което беше бременна. Мъчно ли ти беше изобщо за сина ти?

Вълни от ужас се плискаха във всички посоки. Никой преди не му беше казвал, че е имал момче. Син — мъртъв т син. Много години, изпълнени с вина, го объркваха, раздираха сърцето му. Той не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Не можеше да говори.

Колин чакаше отговор, но такъв не последва. Толкова ли му беше безразлично? Тя беше разочарована и гневът и я спаси от слабостта, която я обземаше.

— Копеле такова — изрече тя, а сълзи пареха очите й. — Безчувствено копеле такова!

Тя се обърна да скрие сълзите, които се стичаха по бузите й. Когато отново погледна, Ян се приближаваше към нея със странно изражение. Тя се отдръпна от него и се предаде в плен на страха.

— Не ме докосвай.

Той спря, но носле се протегна и я сграбчи за китката.

— Ела тук, Колин.

Гласът му беше суров и безчувствен. Тя поклати глава отрицателно.

Той я принуди да се приближи.

— Ела тук — повтори той.

Той не й предостави избор и тя се подчини.

Без нищо да каже, той я завъртя с гръб към себе си. Ръцете му бавно се плъзнаха но корема й. Напред-назад опипваше издатината. Изведнъж тя разбра какво иска.

Обърна се да го погледне. Изражението му я ужаси.

Той я пусна, а после си тръгна, без да каже нищо.

Колин с ужас наблюдаваше прозореца. Ян знаеше, че тя ще му роди бебе. После я заболя. На него не му пукаше.

Ян се спусна по стената още по-бързо, отколкото я беше изкачил, когато влезе в стаята на Колин. Никога не е бил толкова близко до пълната неспособност да се владее, както в момента, в който откри, че Колин е бременна. И все пак, той не знаеше дали да е щастлив, тъжен, ядосан или съкрушен. Прекалено много противоречиви чувства, прекалено много спомени се сипеха един след друг и не оставяха място за мислене. Нямаше друг избор, освен да си тръгне. Трябваше да се махне оттам преди да се задуши от болката, която я караше да се бори за всеки дъх, който си поемаше.

Спря чак след като вече беше излязъл от имението. Какво можеше да направи? Жената, в която беше влюбен, искаше да го убие. Щеше да става баща, но не можеше да разчита на майката в мига, в който се обърнеше. Ян го забеляза в очите й — тя се страхуваше от него. Но страхът и не идваше от дуелите, в които се беше бил е братята и баща й. Тя си мислеше, че той е убил Блеър и сина си с безчувствие. Тя се страхуваше точно от това.

— Няма да ти позволя отново да докоснеш хубавата ми Колин.

Ян се обърна рязко, сепнат от внезапната опасност.

Дуайт Макдъгъл излезе от тъмните сенки.

— Време е да умреш. Няма да позволя на злината ти да я поквари.

Той се нахвърли върху Ян, но Ян беше готов и бързо изтегли собствения си меч в отбрана. Чу се как силно звънти метал, който се сблъсква в метал, и кучетата от селото се събудиха и разлаяха. Скоро се появиха фенери и се чуха крясъци.

Дуайт прекрати за малко нападението си, а после се отказа:

— Друг път, Черен вълк.

Той изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Ян дори се почуди, дали не му се беше привидял този мъж, но потта по челото му говореше, че наистина се е бил с него. Той беше чул, че Дуайт Макдъгъл е прокуден от земите на Макгрегър, а този инцидент го потвърждаваше. Поне знаеше кога да си тръгне.

Някой изкрещя наблизо и Ян реши, че и за него е време да тръгва. Не можеше да се остави да го заловят в земите на Макгрегър.

 

Колин стоеше пред огъня и наблюдаваше как пламъците танцуват около дървата, ближат и поглъщат дървесината с оранжевия си език. Топлината сгряваше кожата й, но сърцето й си остана студено. Тя като че ли нито чувстваше, нито мислеше. Беше се вцепенила и не можеше да се опомни.

Без да мисли какво прави, Колин излезе от стаята си и тръгна надолу по коридора към стаята, където спеше Емет. Беше тъмно, но тя знаеше къде е голямото легло и отиде до него. Просто стоеше там и гледаше брат си.

— Да не би да искаш да ме задушиш в съня ми?

Тя не потрепна от внезапния му въпрос. Очите му се отвориха и той й се ухили, а ненапускащият го сарказъм личеше дори и в мрака.

— Трябва ли?

— Може би — отговори Емет и безразлично вдигна рамене. — Може би ще ми направиш голяма услуга, сестричке.

— Да — измърмори тя и все още не можеше да се отърси от вцепенението, полупарализата, която я сковаваше. — Може би ще е най-добре за всички ни, Емет.

Емет я наблюдаваше, а в очите му се четеше несигурност.

— Ти не можа да убиеш врага си, докато е спял. Какво те кара да си мислиш, че би могла да убиеш собствения си скъп брат?

— Може би врагът ми ми харесва повече от тебе.

Очите му се присвиха и предупредиха Колин за опасното настроение, в което беше изпаднал.

— Обичаш ли врага си, Колин?

Тя си замисли. Да, обичаше го. Но и се боеше от него. Как можеше едновременно да обича някого и да се страхува от него?

— Боя се от него — беше единственото, което каза.

— Така и трябва — подигра й се Емет.

После я сграбчи за ръцете и я придърпа към себе си, а лицето му почти докосваше нейното.

— Обичаш ли го?

— Аз… — Устата на Колин пресъхна и изведнъж вцепенението и изчезна. — Аз не мисля, че е от значение дали го обичам или не. Трябва да го убия, нали?

— Да — Емет я отблъсна с погнуса. — Трябва.

Този път Колин се засмя, а очите на Емет се присвиха още повече от гняв.

— Мисля си, че и теб бих могла да убия, мили братко. В края на краищата, това искаш, нали? Да умреш?

Колин не знаеше какво я беше прихванало. Знаеше само, че мъжете, които познаваше, я тласкаха към лудост.

— Бог да ми е на помощ, Емет. Бог да ми е на помощ.

Когато Колин си тръгна, Емет закрещя подире й:

— Бог няма да ти помогне, Колин. Ние сме сами — ти и аз. Бог изостави тази къща.

Колин се спря с ръка на дръжката на вратата.

— Тогава аз ще направя това, което трябва да направя, без неговото напътствие.

— Направи го, сестричке.

Тя отвори вратата.

— Следващия път, когато отидеш да видиш Дрю при отец Макклауд… — той направи една пауза, за да й даде време да схване това, което й намеква. — Предай му много поздрави.

Гърлото й изведнъж пресъхна и тя се помъчи да преглътне.

— Аз… — Гласът й трепереше. — Непременно.

Емет отново печелеше в тяхното надлъгване, беше я убедил, че заплахата му към Андрю е реална. Колин се върна в стаите си съкрушена.