Кони Мейсън
Страст и омраза (9)

8

Планът на Еме не се разви така, както тя беше предвидила. Когато внесе кафето с лауданум в дневната, сержант Джоунс, кой знае защо, реши, че е стоял достатъчно дълго в къщата и отказа кафето и кейка. Пожела й набързо „лека нощ“ и веднага излезе.

— Какво беше това? — запита Савана, когато Еме се върна в кухнята с недокоснатата чаша кафе.

— Сержант Джоунс изведнъж реши, че много се е забавил на вечеря и е занемарил задълженията си — обясни Еме.

Неочакваното отлагане я вбесяваше.

— Ама че работа. Да разбирам ли, че няма да тръгнем тая нощ?

Савана изглеждаше почти очарована от неочаквания развой на събитията.

— Ще опитаме утре вечер — каза Еме, която изобщо нямаше намерение да се предава. Ако останеше още малко под един покрив с Ник Дръмънд, това сериозно щеше да застраши спокойствието на ума й. — Само че този път ще направим така, че сержант Джоунс да изпие кафето. Вместо да го каним тук, в къщата, ще му занесем кафе и десерт в палатката, за да ги раздели с хората си. Така и тримата други янки ще заспят като сержанта си дълъг и дълбок сън.

Савана вдигна очи, шокирана от изобретателността на Еме. Толкова много ли искаше да избяга от Ник Дръмънд, че да използва силни лекарства, без да мисли за последиците? Савана не можеше да си отговори от какво точно иска да избяга Еме. Наистина ли се страхуваше какво ще направи той, ако разбере, че Бранд е негов син, или се боеше да се изправи пред собствените си чувства към този мъж?

— Ами ако Бранд утре не е по-добре? — запита тя.

— Ако не е по-зле, тръгваме — изрече Еме с мрачна физиономия и отчаяние в гласа. — Моля се само да ни се размине с някоя настинка. Трябва да се махна, Савана, заради Бранд и заради себе си.

За да не се покаже нелоялна, Савана предпочете да не спори с Еме. Но в сърцето си се надяваше капитан Дръмънд да се върне. Познатото беше по-добро от неизвестното. Спомни си какво беше, преди капитан Дръмънд да ги спаси от гладна смърт. Не за себе си мислеше, а за Бранд. Целият живот беше пред него и не заслужаваше да умре от глад, което неминуемо щеше да се случи, ако отидеха на чуждо място. Във „Високите дъбове“ поне имаха покрив над главата и стомасите им не оставаха празни.

На следващия ден Бранд като че ли се беше поправил и Еме се обнадежди, че авантюрата им ще успее. Бяха прибрали малкото си принадлежности в калъфки от възглавници и ги бяха скрили във фургона заедно с торба храна и дамаджана с вода. Щом янките потънеха в сън след изпиването на подправеното с лауданум кафе, Еме възнамеряваше да открадне един кон, да го впрегне във фургона, да напусне „Високите дъбове“ и да не се връща, докато сините куртки не си отидат. Някога великолепната къща можеше да се разпада, но поне беше нейна… преди идването на проклетите янки.

Денят се точеше отвратително бавно. Еме не беше на себе си от притеснение. Страхуваше се, че Ник може да се върне преждевременно и че Бранд, който още не се беше оправил, ще се разболее още повече и няма да може да пътува. Цял ден не престана да го наблюдава. Освен че беше неспокоен и нищо не му се ядеше, тя забеляза и че е леко зачервен. Но тъй като липсваха признаци за някаква по-сериозна болест, сметна, че няма защо да отлага заминаването. С невероятно самообладание занесе кана кафе и един разкошен кейк в палатката на войниците точно по времето, когато знаеше, че те вечерят.

Въодушевлението, с което беше посрещнат десертът, едва не я размекна. Почувства се ужасно виновна, като помисли какво всъщност причинява на тези нищо неподозиращи мъже. Но бързо преодоля първоначалната си нерешителност, когато си припомни, че такива като тях бяха нахлули в дома й и бяха лишили Бо от живота, който напълно заслужаваше да изживее. Един янки по-специално владееше сетивата й по начин, който едновременно я плашеше и обезсилваше. Тя нямаше избор, трябваше да замине по какъвто и да било начин, за да попречи на Ник да научи истината за Бранд и да унищожи живота й.

След час Еме угаси единствената лампа, която беше оставила да свети в къщата, и се обърна към Савана:

— Мислиш ли, че вече са заспали?

— Ако не са, значи не са хора. Сложих лауданум колкото за десет души в каната с кафе. Ще спят като бебета чак до утре сутрин.

— Вземи Бранд и го качи във фургона, а аз ще ги проверя. Всичко трябва да стане по план. Ще се видим в обора.

Опасенията на Еме бяха безпочвени. Лауданумът си беше свършил работата. Двама войници бяха облегнати на масата, потънали в дълбок сън, друг лежеше напряко на леглото си, сержант Джоунс се беше проснал на пода до вратата, сякаш беше усетил какво става и тръгнал да търси помощ. След като се увери, че мъжете спят дълбоко, тя се разбърза, за да остави колкото може повече разстояние между себе си и Ник Дръмънд.

Тъй като нямаше нужда да се прикриват, двете със Савана бързо и тихо подбраха един от конете на кавалеристите и го впрегнаха във фургона. На Еме никак не й се искаше да прибавя и кражба към списъка с простъпките си, но ако не вземеше този кон, щеше да се наложи да впрегне старото муле. Бранд не се събуди, когато Савана го намести сред одеялата, които беше постлала на пода на фургона.

— Детето има силна треска, миличка — каза тя.

С всяка изминала минута съмненията й относно тази авантюра все повече се задълбочаваха.

Еме задъвка ожесточено долната си устна, тревожно вгледана в Бранд. Наистина изглеждаше зачервен. И спеше по-скоро като упоен.

— Много късно е да променяме плановете, Савана. Когато стигнем зад линията на Конфедерацията, ще намерим лекар.

Еме взе юздите и тупна коня по задницата. Несвикнал да стои впрегнат във фургон, той се възпротиви, но упорството и решимостта на Еме го накараха да тръгне. Потеглиха по алеята, обградена от старите дъбове, и потънаха в тъмнината, бягайки от Ник Дръмънд и от фаталната му власт над Еме.

Напредваха бавно. Много бавно според Еме. Но нощта беше толкова тъмна, че трудно можеха дори да различават тясната ивица на пътя. Но още по-страшно беше това, че тя дори не беше сигурна накъде трябва да поеме. „Високите дъбове“ се намираха на север от Атланта, затова потегли на югоизток, или поне така й се струваше. Преди изгрев слънце можеше само да се моли дано усетът й за посоките да не й е изневерил.

Бранд се събуди с плач. Еме остави на Савана да го успокоява, страхувайки се да отмести поглед от едва видимия път. Бранд се успокои сравнително бързо, но продължи да хленчи насън. Еме започна да се безпокои, но за нищо на света не би го признала пред Савана. Синът й беше преболедувал повечето детски болести в първите пет години от живота си и сега тя се разтревожи да не е прихванал някаква по-тежка болест. Възможно беше да се е заразил с нещо от някой от войниците във „Високите дъбове“, помисли тя. Вероятно нещо, което скоро щеше да мине.

Когато той се събуди следващия път, Еме предаде юздите на Савана и легна на пода на фургона до него. Заплака, когато усети как малкото му телце се разтърсва от тръпки, непреставайки да отделя огромно количество топлина през порите си.

— Какво има, миличка?

— Права беше, Савана, не трябваше да тръгваме с това болно дете. Има треска.

— Искаш ли да обърна? — запита Савана с надежда в гласа.

— Не, не сега, когато сме стигнали толкова далече. Нима забрави, че упоихме четирима мъже и откраднахме един кон? Сигурно ще ме пратят в затвора. Ще умра, ако ме отделят от Бранд.

Малко след разсъмване срещнаха патрул на янките. За тяхно щастие, не беше капитан Дръмънд. Войниците спряха фургона и започнаха да разпитват Еме накъде пътува. Примигвайки начесто, с невинен и безпомощен израз на лицето, тя каза, че води болното си дете на лекар в най-близкия град. Един поглед към зачервеното лице на Бранд убеди капитана да ги пропусне. Предупреди ги да внимават и даде знак на войниците да не ги задържат повече.

— Предлагам ви следващия път да се снабдите с пропуск, ако искате да пътувате през територия на Съюза. Шпионите прибягват до какви ли не методи, за да пренасят съобщения през бойната линия. Няма да се поколебаят да използват и болно дете. Следващият патрул, който срещнете, може да не бъде чак толкова добре настроен и да ви позволи да продължите без писмено разрешение или надлежни документи.

Еме се надяваше, че никой не чува дивото туптене на сърцето й, докато войниците се отдалечаваха. Пропуск! Защо не беше помислила за това? Лесно можеше да подправи някакъв официален документ, използвайки името на Ник.

— Какво ще правим, ако срещнем още янки? — запита тревожно Савана. — Чу капитана, следващия път може да не ни пуснат.

— Никой няма да ме върне — изрече Еме с яростно блеснали очи.

— На тяхна територия сме.

— Знам. — И тя се замисли. — Най-добре ще е да пътуваме през нощта, докато не минем на територията на Конфедерацията. И знам едно прекрасно място, където да се скрием.

— Къде е това, дете?

— В плантацията на Пиндър. Разбрах, че нищо не е останало от голямата къща, само опожарени руини, но е последното място, където ще се сетят да ни търсят. И е достатъчно далече от главните пътища, така че търсачите скоро ще се откажат.

След по-малко от час Еме вече караше фургона по прашния път, водещ към плантацията на Пиндър. Бранд вече се беше събудил и се оплакваше на висок глас, че го боли тук и там. Беше силно зачервен, с изцъклени очи, капки пот обсипваха челото му.

Къщата на Пиндър беше в още по-лошо състояние, отколкото си я беше представяла Еме. Нямаше нито една здрава стена, зад която да се подслонят или да прикрият фургона. Надеждите на Еме започнаха да се сгромолясват, но внезапно погледът й откри с огромна радост, че голяма част от дървената конструкция на обора е все още непокътната.

— Виж, Савана! — извика тя, показвайки към обора. — Можем да прекараме деня тук и никой няма да ни открие. Така ще имаме възможност да се погрижим за Бранд и да си починем, преди да тръгнем отново, след като се стъмни.

След като скриха фургона и разпрегнаха коня, похапнаха малко от храната, която бяха взели със себе си. Бранд не яде нищо, искаше само вода. Еме се осмели да излезе предпазливо от обора, за да отиде до помпата в двора и с благодарност установи, че е в пълна изправност. Изкъпаха Бранд със студената вода, но това като че ли почти не повлия на треската му. Беше толкова горещ, че на Еме й се струваше, че допирът до кожата му ще изгори пръстите й. Когато се смрачи, и Савана, и Еме вече разбираха, че не могат да продължат пътя си, без да изложат на опасност живота на Бранд.

— Какво ще правим, дете? — запита със страх Савана. — Бранд трябва да си легне в неговото си легло, трябва му бульон да го подсили и лекарство за треската.

— Трябваше да те послушам, Савана — призна Еме. Вината гризеше душата й. Никога не би помислила съзнателно да застраши живота на детето си. — Не съм искала да го излагам на опасност. Трябва незабавно да го откараш обратно във „Високите дъбове“.

— Ти няма ли да дойдеш?

Еме се изчерви.

— Не мога, Савана. Ще умра в затвора. Не, ти върни Бранд. Имам ти доверие, ще можеш да се погрижиш за него. И колкото и да не ми се иска да го призная, Ник също ще се погрижи за него. Той много се привърза към детето.

— Не мога да те оставя тук съвсем самичка — протестира Савана. — Какво ще правиш?

— Точно каквото смятах. Ще продължа, докато стигна на територията на Конфедерацията. Ще се върна във „Високите дъбове“, когато сините куртки се махнат оттам. Сега върви, Савана, и потърси помощ за Бранд. Ако тръгнеш веднага, ще стигнеш в имението преди залез.

Сякаш като предизвикателство към думите й, по небето се изтъркаля гръм, изпълвайки околността със застрашително ехо. Последваха го куп ярки светкавици.

— Не сега, дете, всеки момент ще завали. Бранд е достатъчно зле и без да го мокрим.

След броени минути гъста дъждовна завеса обгърна обора, прогнилите дъски и процепите между тях пропускаха достатъчно вода, за да накара временните обитатели да измръзнат. Еме се пъхна под фургона, за да намери поне малко подслон от стихията, прегърнала Бранд, за да го стопли с тялото си, колкото и недостатъчно да му беше това. Заточи се един безкрайно дълъг ден. Нощта не беше по-различна. На разсъмване пороят премина в ситен дъждец и Еме отнесе Бранд обратно във фургона, покри го с одеялата, които бяха взели, и го целуна за сбогом.

— Няма ли да дойдеш с нас, мамо? — запита детето, когато Савана се качи във фургона и взе юздите.

— Ще дойда по-късно, скъпи — обеща Еме, сдържайки сълзите си. — Слушай Савана, бъди добро момче. Тя ще се грижи добре за тебе.

— Капитан Дръмънд пак ще ти се разсърди — намръщи се детето. — И ще те заключи в стаята ти.

— Не, Бранд, никога повече няма да ме заключи — увери го Еме. — Обичам те, скъпи.

Целуна го пак, изплашена от горещината, която излъчваше, и даде знак на Савана, фургонът потегли и скърцането на колелата изпълни сърцето на Еме с отчаяние, което би могло да я погуби. Сълзи се затъркаляха по бледите й бузи и единственото, което я спасяваше да не рухне съвсем, беше мисълта, че прави това, което е най-добро за сина й. Ник Дръмънд можеше да е проклет янки, но тя инстинктивно съзнаваше, че той няма да допусне детето да страда заради нейните грешки.

На смрачаване все още продължаваше да вали, когато Ник се прибра във „Високите дъбове“. Мисията му беше много успешна. Той и хората му бяха проникнали дълбоко в територията на конфедератите и бяха получили доста точна представа за силите на вражеската армия, която генерал Шърман щеше да срещне по пътя си към Атланта. Ник беше пратил един от войниците в щаба да занесе известията, а самият той беше препуснал с адска бързина обратно към „Високите дъбове“. Еме и Бранд му липсваха, ужасно много. Ако това чувство можеше да му даде представа какво би бил животът му без тях, то никак не му харесваше.

Измокрен до кости, Ник отведе коня си в обора и влезе в къщата, нямайки търпение да види Еме и Бранд. Стомахът му къркореше от глад и той се запита какви ли вкусни неща е сготвила Савана за вечеря. Може би пак някое възхитително задушено с питки и пай за десерт.

Странно чувство го обхвана, когато влезе в къщата. Обикновено вечер в преддверието имаше поне една запалена лампа, но сега то беше тъмно. Когато усети, че във въздуха не се носят никакви кухненски миризми, го обхвана странно вцепенение. Еме! Разбра, че я няма, още преди да беше говорил със сержант Джоунс. Как, защо — това сега нямаше значение. Изчезването й отвори огромна празнина в сърцето му.

— Сержант Джоунс! — изрева Ник с всичка сила.

Викът му отекна застрашително в къщата и чак навън в двора. След минути Джоунс с виновно изражение се представи пред своя началник.

Без да чака въпросите му, сержантът започна да докладва:

— Знам какво си мислите, сър, но не беше нарочно. Пазих жената, точно както заповядахте, но тя ни преметна.

— Една слаба жена да измами четирима печени войници? — произнесе Ник с върховно неверие, ясно личащо в тона на гласа му.

— Да, сър, точно така се получи. Госпожа Тревър беше сложила нещо в каната с кафе, която ни донесе преди две вечери, и… и когато заспахме, тя и слугинята й взели един кон, впрегнали го в оня раздрънкан фургон и сега ги няма.

Ник изригна една ругатня, от която и на сержанта му стана неудобно.

— Какво ви е сложила в кафето?

— Трябва да е било лауданум, сър. Имаше едно шишенце в медицинското сандъче в стаята ви, но като проверих после, не го намерих. Никога не съм подозирал… тоест, не мислех, че госпожа Тревър толкова иска да избяга. Тук никой не се отнасяше лошо с нея.

— Да, така е — съгласи се Ник. Но това, което пропусна да добави, беше, че я принуждаваше да спи с него, заплашвайки я, че ще я вкара в затвора, ако не се подчини. Макар да му се искаше да вярва, че и тя го иска също толкова много, колкото и той нея, нямаше особено голяма вероятност тя да изпитва точно такива чувства. Той носеше синя униформа, беше врагът. — Предполагам, издирвали сте я.

— Да, сър, аз и двама войници веднага тръгнахме да я търсим, но не намерихме нито фургона, нито нея и другите. Просто не разбирам. Как е могла да изчезне? Не е лесно да се пътува през нощта, сигурно не са стигнали далече, обаче по пътищата нямаше никой, само патрули.

— Сигурно са се запътили към територията на конфедератите — предположи Ник. — Утре ти и двама войници ще дойдете с мене. Тръгваме призори, лично аз ще ръководя търсенето. Дадох дума на полковник Брукс, че ако остави госпожа Тревър под мое попечителство, вместо да я праща в затвора, ще нося изцяло отговорността за постъпките й. Когато намеря тази малка вещица, лично ще й извия врата. Не разбира колко е опасно сама жена с дете да се разхожда насам-натам?!

— Засекли са дезертьори в района, капитане. В отчаяно положение и готови на всичко. Фургонът и конят може да бъдат доста примамливи за хора, които няма с какво да се придвижват. А жената е достатъчно красива, за да омагьоса и някой светец.

— Аз ли не го знам — измърмори Ник под нос и добави на висок глас: — Ще я намеря, сержанте.

Стисна решително устни. Дори това да беше последното, което ще направи, щеше да намери Еме и да я доведе обратно във „Високите дъбове“. А после по някакъв начин щеше да я накара да си признае, че Бранд е негов син.

Напоследък той доста мислеше за момчето. Първия път, когато го беше видял, то му напомни за някого, сега вече знаеше — напомняше му самия него на тези години. Еме му беше казала, че Бранд е на четири години, но той сериозно се съмняваше. Струваше му се, че детето е по-скоро на пет години, а не на четири. И ако е така, значи това момче е негов син.

Когато Еме призна, че е била девствена в нощта, когато я беше взел, преди пет години, всичко си дойде на мястото. Ако тогава не се стремеше така отчаяно да влезе в нея колкото може по-скоро, щеше да разбере, че е взел девица, но в онзи момент беше толкова заслепен от страстта, че не усети леката съпротива, която срещна проникването му. Нито пък остана повече време при нея на другата сутрин, за да провери чаршафите. Просто сметна, че е спал с професионална комарджийка, която няма нищо против да използва тялото си, за да си плаща дълговете на карти. Времето и зрелостта бяха променили това мнение.

Ник се забави, за да се изкъпе и да се преоблече, преди да отиде при хората си. Вървейки под ситния дъжд през двора, забеляза един фургон в далечината. Намръщи се, наблюдавайки бавното му приближаване по алеята с високите дървета. Когато разпозна Савана на капрата, сърцето му заби болезнено в гърдите. Къде е Еме? Защо се връщат? Да не се е случило нещо?

Другите също бяха забелязали фургона и стояха наоколо, втренчени в него. Джоунс и Дил тръгнаха заедно с Ник по посипаната с чакъл алея. Когато наближиха фургона, Ник сграбчи юздите.

— Слава богу — изрече Савана, полуприпаднала на капрата. Бе мокра до кости и трепереше, облечена в окъсани дрехи.

— Какво се е случило, Савана? Къде е Еме?

Тревога разтърсваше цялото тяло на Ник. Сигурно се е случило нещо ужасно, за да се наложи Савана да се върне сама.

— Капитане, елате бързо!

Дил беше дочул шум от вътрешността на фургона и реши да види какво става. Отметна одеялото и откри отдолу Бранд. Детето също беше мокро до кости и тялото му трепереше неудържимо.

Ник бързо се хвърли към момчето. Това, което видя, го изпълни с ужас. Бранд изглеждаше толкова зле, че Ник помисли, че това е краят. Радостен вик се изтръгна от устата му, когато забеляза, че гърдите на детето се вдигат и спадат равномерно.

— За бога, какво става тук?

— Болно е детето — захлипа Савана. — Мъничкото ми детенце е болно. — След като слезе от фургона с помощта на един от войниците, тя се наведе над Бранд, хленчейки и кършейки ръце. — Трябва да му помогнете, капитане.

По-нежно, отколкото би допуснал, че може, Ник взе детето на ръце и бързо се запъти към къщата.

— Да го внесем вътре, Савана.

Топлината, излъчваща се от малкото телце, проникваше през дебелия плат на униформата на Ник и той се уплаши за живота на детето.

Когато го настаниха в леглото му, Ник се зарови в медицинското си сандъче и внимателно сипа една лъжица от намерената отвара против треска в устата на момчето. По време на войната беше научил, че да пътуваш без лекар означава да си подготвен да лекуваш всякакви неразположения. Преди да замине за „Високите дъбове“, беше напълнил сандъчето си с всевъзможни лекарства, одобрени от лекаря в щаба. Благодари на бога, че беше предвидил това, защото отварата може би щеше да спаси живота на Бранд.

Савана не се отделяше от детето, дори не беше сменила мокрите си дрехи. Стоеше и чакаше Ник да избухне, защото знаеше, че точно това трябва да се случи.

— Как стана всичко това, Савана? — запита тихо Ник, след като направи всичко, което можа, за Бранд. — Защо Еме не се върна с вас? Къде е тя сега?

— Не… не знам точно, капитане. Бранд не се чувстваше добре, когато заминахме, но вече беше много късно да се връщаме.

— Много късно! — изсъска Ник през зъби. — Каква е тази майка, която ще изложи на опасност живота на детето си? Мислех, че Еме обича сина си. Върви да се преоблечеш, Савана. Когато се върнеш, искам пълни обяснения.

Старата негърка не помръдна.

— Обещах на Еме да се грижа за Бранд.

— Не се притеснявай, аз ще се погрижа за него. Освен това, ако се разболееш, няма да можеш да му помогнеш. Като те гледам, сигурно часове наред си карала фургона под дъжда.

Бранд се събуди малко след като Савана излезе от стаята. Погледът му попадна на Ник и той се опита да се усмихне, но не успя.

— Радвам се, че се върнахме, капитане. Не исках да заминавам.

Ник приглади тъмната коса на изгарящото от треска чело на детето.

— Знам, синко. И аз се радвам, че се върнахте. Но трябва да се оправиш, ако искаш пак да яздиш Скаут.

Детето притвори сънено очи, но изведнъж пак ги отвори с тревожен израз.

— Къде е мама? Тя знае как да ми стане по-добре, когато съм болен.

— Няма я. Но не се тревожи, ще си дойде, преди да си усетил.

Доволен от отговора, Бранд се унесе.

Сержант Джоунс влезе в стаята.

— Мога ли да направя нещо, сър? И аз имам деца, може би ще успея да поуспокоя момчето.

— Поседи при него, Джоунс, докато аз разпитам Савана. Ако се събуди, дай му една лъжица от това лекарство. Скоро ще се върна.

Ник намери старата прислужница в кухнята.

— Много добре, Савана, сега разказвай. Защо Еме реши да избяга и къде е сега?

— Опитах се да я разубедя, капитане, но не можах. Нали знаете колко упорита може да бъде.

Знаеше го много добре.

— Толкова малко ли я е грижа за сина й?

— Еме е добра майка — защити я Савана. — Ако не беше така отчаяна, нямаше да избяга.

— Отчаяна? — Ник се стегна. — В какъв смисъл? Никой не се е отнасял зле с нея. — Савана стисна устни, решена да не казва нищо повече. — Можеш да ми кажеш, знам, че криеш нещо.

— Знам всичко за вас! Знам, че съсипахте детето ми. А сега е принудена да спи с вас, иначе ще я пратите в затвора.

Ник пребледня. Обрисуван по този начин, той се видя като безподобен негодник. Но нещата изобщо не стояха така.

— Аз изпитвам дълбоки чувства към Еме, Савана. Надявах се тя да е променила мнението си за мене.

— Ами! Не и когато сте тук, за да заплашвате тези, които обича.

Ник я изгледа смаяно.

— Не съм заплашвал никого, доколкото ми е известно.

— Страхува се, че можете да… — Изведнъж негърката разбра, че може да се изпусне, и спря на средата на изречението. — Няма да кажа нищо повече.

— Да не би Еме да се тревожи, че може да разбера, че Бранд е мой син? Това ли е заплахата от моя страна? Да не би да мисли, че искам да й го отнема?

Савана го изгледа стреснато, после отмести очи, отказвайки да отговори на въпросите му.

— Погледни ме, Савана! Прав съм, нали?

— Не ми е работа да казвам кой е прав и кой не е. Ако сте свършили с мене, отивам при Бранд.

— Още не съм свършил, Савана. Къде е сега Еме?

— Не знам.

— Защо те прати обратно с детето?

— Знаеше, че ще се погрижите за него вместо нея.

Това признание накара сърцето му да затупти радостно. Еме мислеше, че може да му повери сина си.

— Накъде тръгна тя?

— При конфедератите — каза Савана след дълга пауза.

— Има ли кон?

— Не. Нито кон има, нито храна, само единия кураж. И това е повече, отколкото имате вие, капитане. Ако я обичате, защо не й казахте това, вместо да я карате да спи с вас като някаква курва?

Вдигнала предизвикателно побелялата си глава, старата негърка мина край Ник, развяла полите на парцаливата си рокля.

Ник се вгледа в нея, опитвайки се да овладее разпокъсаните си мисли. Любов ли беше това объркващо чувство, което го беше разтърсило, когато пристигна във „Високите дъбове“ и намери отново Еме? Каза на Савана, че Еме не му е безразлична, но в сърцето си знаеше, че тези чувства бяха по-дълбоки и по-силно вкоренени в него, отколкото би му се искало да признае. Но как да обича жена, която все му повтаря, че го мрази? Макар че през тези дълги седмици, откакто беше тук, във „Високите дъбове“, не беше направил кой знае колко, за да накара Еме да го заобича. Тя реагираше на докосването му по начин, който му вдъхваше надежди, но той разбираше, че напразно се надява. Да си въобрази, че Еме го обича, означаваше да подхранва фантазии, които нямат корени в реалния живот. Той беше янки, а тя мразеше всичко, което беше ценно за него. И ако Бранд наистина беше негов син, както Ник дълбоко подозираше, значи Еме имаше още една причина да го мрази. Той беше посял семето си в нея и я беше изоставил.

— Капитан Дръмънд, бързо елате!

Застанал на вратата, сержант Джоунс, необикновено развълнуван, правеше знаци на Ник. После се обърна и забърза надолу по стълбите. Ник веднага го последва. Сърцето му се блъскаше диво в гърдите, кръвта замръзваше във вените му. Да не е станало нещо с Бранд? Нима нещо лошо се е случило с момчето?

Втурна се в стаята, готов и за най-лошото. Савана, наведена над детето, издаваше задавени хлипове. Тя се дръпна, за да направи място на Ник, който се отпусна на колене до леглото.

— О, господи, помислих…

Очите му се изпълниха със сълзи. Не можеше да си спомни откога не беше плакал — във всеки случай, откакто беше не по-голям от Бранд. Но сега сълзите му бяха от благодарност.

Лицето на момчето беше покрито с дребни червени точици.

— Шарка, сър, веднага я познах — каза убедено сержант Джоунс, явно говорейки от личен опит. — Цялото му тяло е в обриви. Само след една-две седмици ще се оправи.