Кони Мейсън
Страст и омраза (6)

5

Къщата беше тиха. Атмосфера на очакване виснеше във въздуха, когато Еме влезе в стаята си, след като беше сложила Бранд да спи. Трепна силно, като видя Ник да я чака, седнал спокойно на леглото, осветен от лампата.

Тази вечер тя реши да не слиза за вечеря, направи се, че я боли глава. Не само не можеше да понесе укорителните погледи на Савана, но присъствието на Ник също беше болезнено, като знаеше какво очаква той от нея тази нощ. Мисълта отново да му се отдаде й докарваше истинско главоболие. Но този път нямаше да изплаща дълг на честта и нямаше намерение да удържи на обещанието си. Първия път беше свършила в леглото на Ник Дръмънд, направи го, за да запази честта си, но този път нещата не бяха свързани с нейната чест. Дори напротив. Беше шпионирала, лъгала и съвсем сериозно възнамеряваше да не спази обещанието си да иде в стаята на Ник, след като всички в къщата заспят. Беше стигнала до сведенията, необходими на Гар, но изобщо не се чувстваше длъжна да легне с Ник Дръмънд.

Имаше намерение да се вмъкне в стаята си и да се заключи, но Ник много умно беше предвидил този й ход. Когато не я видя да се появява за вечеря, интуицията го предупреди, че тя смята да не спази обещанието си да дойде в стаята му, след като всички заспят. Затова той се промъкна в стаята й, докато тя се занимаваше с Бранд.

— Какво искаш? — ахна Еме, шокирана, когато откри Ник седнал на леглото й под светлината на лампата.

— Защо ме избягваш? Щеше ли да нарушиш дадената дума? — Еме енергично поклати глава в знак на отрицание. — Тогава ще те любя, скъпа — продължи той — и само смъртта или вражеско нападение ще е в състояние да ме спре. И ти това искаш, нали?

Тялото й крещеше „да“, докато умът й отхвърляше мисълта. Но колкото и да се опитваше, тя не можеше да освободи ума си от спомена за нощта, когато беше заченат Бранд. Заченат в страст, не в любов.

По-рано вечерта, докато чакаше Еме да дойде, Ник крачеше из стаята си като тигър в клетка. Гореше, тръпнеше, желаеше Еме така силно, че желанието му далеч надхвърляше обикновената страст. Още усещаше вкуса на целувките й, мускусния аромат на възбудата й, чувстваше тръпнещата й плът под пръстите си. Ако това, което изпитваше към Еме, не беше страст, тогава какво беше? За съжаление нейната ненавист към него не му позволяваше да изследва чувствата си към нея. Но тази вечер… тази вечер тя беше признала, че го иска, беше дошла в стаята му, за да бъде с него. Отначало той се отнесе скептично, после се замисли, а накрая му стана много приятно. Сега вече не можеше да чака. Като предположи, че Еме вече е приспала Бранд, влезе тихо в стаята й и седна да я чака.

— К-казах ти, че ще дойда в твоята стая — заекна Еме. — Ами ако Бранд се събуди и дойде тук?

В отговор той я грабна на ръце и я пренесе през краткото разстояние, отделящо нейната стая от неговата. Пусна я да стъпи на пода.

— Така по-добре ли е? — пошегува се. Гласът му беше нисък и предизвикателен. — Винаги се стремя да доставям удоволствие на жените. Бих искал по всяко време да те намирам в стаята си.

Еме бързо отстъпи назад с бушуващо в гърдите й сърце.

— Аз… Савана не ти ли каза, че ме боли главата?

Ленива усмивка увисна в ъгъла на устата на Ник.

— Няма да се отървеш толкова лесно. Наистина ли те боли глава? Или си търсиш извинения сега, когато мигът, за който и двамата копнеехме, настъпи? — Изведнъж лицето му стана замислено и той я изгледа изпитателно. — Възможно ли е да има друга причина да дойдеш в стаята ми?

Гъста червенина обля бузите на Еме. Нима я подозира?

— Не, няма друга причина. Говорех напълно сериозно.

Усмивката на Ник стана по-широка и трапчинката на брадичката му — още по-забележима.

— Добре. И аз говорех напълно сериозно. Господи, Еме, не знаеш колко време чаках този момент. Не мога да понасям да ме мразиш.

Пристъпи напред. Беше близо — толкова близо, че топлината, която излъчваше, сякаш щеше да я прогори. Тя почти усещаше острата миризма на възбудата му, вкусваше великолепния аромат на страстта му. Изражението й навярно беше издало какво мисли, защото реакцията му беше мигновена и ураганна.

— Свали си дрехите, скъпа, искам да те видя цялата.

Устата на Еме пресъхна.

— Може би трябва да почакаме.

— Не. Вече чаках твърде дълго. Ти ме омагьоса, Еме, чувствам се като хлапе с първата жена в живота си. Искам те. Сега.

Желанието в него я накара да реагира така, както не беше очаквала. Когато той я притегли в обятията си, вкусът на целувката му беше едновременно горчив и сладък. Толкова много нощи беше лежала, измъчвана от спомените. Толкова пъти го беше сънувала, знаейки, че никога повече няма да го види. И сега той беше тук, красив както винаги… не, дори още по-красив… по-властен, копнееше за нея точно така, както и онзи, първия път. Дяволските му очи още я измъчваха.

Той беше бащата на нейния син, мъжът, когото се беше заклела да мрази, докато е жива. Единственият мъж, притежаващ властта да събуди дремещата й страст.

Устните му, пленили нейните, бяха горещи, пламенни, разпалващи желанието в нея. Тя отвърна на целувката му, жадна за нея, реагирайки с жар, не по-малка от неговата. Езиците им се срещнаха, започнаха да се борят, отдръпнаха се, после отново се срещнаха, когато целувката стана по-дълбока. Задъхана, Еме се откъсна и се втренчи в него.

Езикът му се придвижи бавно нагоре по шията й, плъзгайки се по цялата й дължина, оставяйки огън във всеки инч, където беше минал.

Тя затвори очи, наслаждавайки се на допира му, и ахна възбудено, когато влажната му уста обхвана едното щръкнало зърно, оставяйки мокър кръг по износения плат на роклята й. Тя го чу как изругава, после платът се раздра. В нетърпението си да оголи плътта й той разкъса роклята така, че тя падна, оголвайки всеки прекрасен инч от тялото й пред изгарящия му поглед.

— Ник!

— Не се тревожи, скъпа. Ще ти купя друга. Тази не ти отива.

После тя усети бавното, изгарящо докосване на устните му върху гърдата си. Той започна да описва горещи, мокри кръгове по гърдите й, милвайки и облизвайки нежно с език, чиято грапавина й действаше като афродизиак. Коленичи пред нея и прокара горещата следа на езика си надолу към корема, като спря, за да отпие жадно от трапчинката на пъпа й, преди изгарящата мокра следа да се спусне още по-надолу, карайки я да пожелае да изпищи. Сладка, жадна агония я обхвана, когато езикът му се вмъкна в едно толкова чувствително място, че тя инстинктивно извика.

Изведнъж той се изправи, вдигна я от руините на дрехите й и я отнесе в мекото си легло. Коленичи пред нея и започна да я люби с очи. Хвърли дрехите си и я прикова към леглото с голотата си, с горещите си и жадни устни, заглушавайки леките викове на екстаз, които излизаха от полуразтворените й устни. Тялото му беше стегнато, стройно, така притиснато към нея, че тя осъзнаваше всеки великолепен инч от плътта, която влизаше в такъв интимен контакт с нейната. Цялото й тяло се пробуди, жадно, разгорещено, изпълнено с желание, искащо това, което само Ник можеше да й даде. Горчиво-сладката агония на желанието й я накара да осъзнае, че цели пет години беше чакала именно този момент.

Лека въздишка на отчаяние се откъсна от устните й и тя се изви, притискайки се към него. Почувства пулсиращата главичка на члена му да разделя чувствителните гънки между краката й и го притисна плътно към себе си, сливайки се с цялата му твърда и гореща дължина. Той се надигна на лакти и се взря в очите й, докато бавно проникваше в стегнатата й влажна плът. Дълбоко… по-дълбоко… още по-дълбоко. Тя цялата се разтърси. Вик избликна от дълбините на съществото й, но Ник го пое в устата си и той се смеси със собствените му блажени стонове.

Никога не беше изпитвал такава силна агония на преливащи чувства. Беше правил секс с десетки, стотици жени през тези пет години, след като беше отвел Еме в леглото си, но никога не беше чувствал такъв гигантски изблик на екстаз.

— Господи, Еме, не мога да повярвам какво изпитвам — изстена той срещу устата й. — Ти си толкова гореща, толкова стегната, толкова… толкова ужасно прекрасна. Не мърдай, още не. Не и докато не се овладея.

Тогава тя го усети да се движи в нея, обладавайки тялото й, изисквайки душата й. Движеше се толкова бавно, че беше по-скоро като мъчение, той извличаше всеки сладък нюанс от нейното обладаване, като не преставаше да я наблюдава и същевременно бавно да влиза и да излиза от нея с неподражаемо търпение.

Изведнъж очите му пламнаха от дяволита решимост и той изостави бавното съблазняване. Мускулите му се стегнаха, хълбоците се извиха и той усили темпото, увличайки я във водовъртеж на неподозирани страсти. Тя се вкопчи в него в пристъп на сладко отчаяние, изгубена във вихъра на целувките му, вкусвайки лицето и раменете му, хлъзгави и топли.

— Ник! О, господи, Ник!

— Знам, скъпа, и аз го чувствам. Скъпа, искам да свършиш с мене сега. Хайде!

Движенията му се забързаха като удари на светкавица, после бавно, невъобразимо бавно, като я докосваше цялата, отвътре и отвън, а пулсиращият му член потъваше дълбоко в нея. Изведнъж той се вцепени и Еме усети гореща струя разтопена лава да облива утробата й. Всичко замря, когато собствената й кулминация я заля с огромни вълни, карайки я да забрави всичко, с изключение на неговата топлина и течния огън на удовлетворението.

Не беше изпитвала този прилив на екстаз в нито един от кратките си моменти на интимност с Бо.

Това беше грешно.

— О, божичко!

Думите й прозвучаха като задавено стенание. Усети прилив на топлина, когато очите му се спряха на лицето й.

— Да не съм те наранил?

— Не… Това е грешно. Да легна с тебе означава да потъпча паметта на съпруга си. Ти си проклета синя куртка, за бога! И… и…

Очите на Ник се присвиха.

— И какво?

Дръпна се от нея, легна настрана и я притегли към себе си.

Еме прехапа долната си устна до кръв. Искаше да му се разкрещи, да му каже, че го мрази, задето я беше помислил за долна курва, когато я взе за първи път, но не го направи. Каква полза? Той щеше да отрече, точно както беше отрекъл, че мами на карти. След пет години може би беше забравил половината от онова, което се беше случило онази нощ.

— И с тебе сме врагове — изрече тя неуместно.

— Ние с тебе сме любовници, скъпа — напомни й той. Самоуверената му усмивка изпрати стрела право в сърцето й. Врагове през деня, любовници през нощта. Тя се надяваше сведенията, които беше откраднала за Конфедерацията, да си струват притесненията, през които беше преминала.

— Не може да се случи отново. Няма да се случи отново.

— Погледни ме — изрече той.

Тя нерешително срещна погледа на изгарящите му зелени очи.

— Ти дойде при мене, не помниш ли? Опитвах се, колкото можех, да си държа ръцете далеч от тебе.

Тя се извърна, но ръката му се стрелна и повдигна брадичката й.

— Не ми обръщай гръб, Еме. Погледни ме и ми кажи, че не си дошла в стаята ми, защото така искаш. Бъди честна и признай, че ме искаш също толкова силно, колкото и аз тебе.

Еме пребледня. Истината щеше да я прати в затвора, да я отдели от сина й.

— Аз… аз… предполагам, че така беше. Но беше момент на лудост, не трябваше…

— Но го направи. Сега стой мирно и ме остави отново да те любя.

— Проклет да си!

Сълзи пареха под клепачите й. Преди броени мигове беше му позволила да надвие волята й. Какво още щеше да поиска? Той искаше душата й.

Искаше да изтрие паметта за един мъртъв мъж. Нямаше представа, че споменът за плахите ласки на Бо Тревър беше изчезнал от ума на Еме още в мига, когато Ник Дръмънд я беше докоснал.

Той я взе отново, бавно разгаряйки огъня в кръвта й. В мига, когато я вдигна, за да я положи върху себе си и да проникне в нея, не ги разделяше никаква война. Бяха едно цяло, движейки се в съвършена хармония, облени в едва доловимия аромат на любовните сокове. Той не преставаше да се движи, все по- съвършено, по-бързо, по-силно, а дрезгавите му стонове я подтикваха все повече към кулминацията.

Великолепният мирис на удовлетворението я връхлетя внезапно, тя отметна глава и извика, разяждана от всепоглъщаща наслада. Ник продължи да влиза и да излиза, докато тя му даде всичко, което можеше да даде, после влезе още един, последен път, задържа я и изля семето си. Минаха няколко минути, преди двамата да успеят да произнесат дори една дума, да направят дори едно движение.

— Не знам какво точно се случи, скъпа, но това беше най-прекрасното любене, което някога съм преживявал — призна с лека неохота Ник. Стремеше се да прикрие смущението и объркването си, но треперещият му глас го издаваше. — Заспивай, ще поговорим утре сутрин.

Емоциите му бяха все още твърде силни, за да разсъждава спокойно. Трябваше му време, за да проумее това, което беше открил или не беше открил относно чувствата си през тази нощ.

Еме зачака, докато равномерното дишане на Ник показа, че е заспал, и се измъкна леко от ръцете му. Бързо събра дрехите си и излезе на пръсти от стаята му. Оставането й още дори минута при него можеше да бъде много опасно. Той й беше причинил толкова много мъка и тъга, за да стане сега жертва на неговата съблазън. Дори присъствието му край нея й се отразяваше зле. Беше направила голяма жертва за Конфедерацията, беше принесла гордостта и честта си в жертва пред Ник Дръмънд. Дълбоко в сърцето си знаеше, че заплахата, която той представляваше за нея, я излагаше на голяма опасност. Опасността се криеше в бурните дълбини на зелените му очи, в горещите му ръце, в леглото му…

Ник се събуди внезапно и се усмихна, припомняйки си как Еме — от плът и кръв — беше се хвърлила в прегръдките му, беше се обърнала към него, беше го пожелала, беше се любила с него. Посегна, за да я върне обратно в обятията си, и разбра, че я няма.

Бледи струйки пурпур се зараждаха на източния хоризонт, но той разбра, че Еме сигурно си е отишла преди няколко часа, защото мястото й в леглото беше изстинало. Не можеше да я обвинява. Нямаше да бъде никак хубаво, ако Бранд намереше майка си в прегръдките на друг мъж, защото той очевидно обожаваше баща си. По дяволите, с цялото си сърце желаеше Бранд да беше негов син! И колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече се убеждаваше, че желаното от него може би е самата истина. Проблемът беше да накара Еме да си признае.

Ник стана от леглото, все още разпъван от сладка изнемога. Да се люби с Еме беше много по-приятно от всичко, което беше изпитал в изминалите няколко години. Беше имал много жени за тези пет години след първата му среща с нея, но никоя от тях не му беше донасяла такова удовлетворение, както Еме на борда на „Дикси Бел“, когато му беше реагирала с изкусната невинност на опитна курва.

Облече се бързо и изведнъж си спомни, че не е унищожил последните известия от щаба. И той, и лейтенант Дил бяха запомнили наизуст всичко още преди два дни, но вместо да отдели малко време, за да унищожи документите, той ги беше върнал в кожената папка и обратно в сандъчето. Тъй като имаше достатъчно време, преди да започне всекидневните занимания с войниците, Ник се насочи към сандъчето, оставено под прозореца. Съобщенията бяха твърде важни, за да ги остави да попаднат в неподходящи ръце. Не че подозираше, че някой тук може да го шпионира, но човек винаги трябва да бъде много предпазлив, когато е на война.

Отвори сандъчето и започна да рови сред дрехите си, докато откри папката. Внимателно извади листовете, за да ги унищожи, което вече трябваше да е направил. Изведнъж лицето му се стегна и сърцето му се заблъска мъчително в гърдите. Някой беше ровил в документите! На един от листовете имаше петно. Вдигна го към светлината и видя ясен отпечатък от палец. Веднага позна веществото, което беше оставило това петно — сок от праскови. Дощя му се да закрещи, да излее гнева си… да се разплаче. Със сигурност, която разкъсваше вътрешностите му, той разбра защо Еме беше дошла снощи в неговата стая. Не защото и тя чувстваше същата властна нужда, която изпитваше той. Глупаво момиче. Нима нямаше представа какво щеше да причини на нея и на близките й едно обвинение в шпионаж?

Сложи листовете в легена за миене, запали и ги и ги загледа как изгарят. Дилемата, пред която беше изправен, никак не му харесваше, не му харесваше и положението, в което го беше поставила Еме. Шпионирането беше много сериозно нещо и като офицер от армията на Съюза той носеше отговорност пред своето правителство и пред хората си. Биеше се за едно убеждение, за единството на страната си, за равенството на всички хора, независимо от расата или цвета на кожата им. Знаеше, че няма да намери покой, докато не се справи с това, което изискваше от него дългът и това, което му диктуваше сърцето.

В крайна сметка, дългът надделя.

 

Еме внимаваше да избягва Ник през целия този ден. Което не беше трудно, като се вземе предвид фактът, че той беше излязъл много рано с хората си и се беше върнал чак след вечеря. Тя го видя за малко, преди да се оттегли в стаята си, и странният, неразгадаем поглед, който й изпрати, я изплаши. Нима очаква отново да отиде в стаята му тази нощ, запита се тя. Ако това бяха надеждите му, със сигурност щеше да остане разочарован. Тази нощ именно тя трябваше да се срещне с Гар и да му предаде сведенията, заради които беше продала душата си. И след това, закле се тържествено пред себе си, никога повече нямаше да шпионира. Имаше много какво да изгуби. Не можеше да допусне да я отделят от Бранд. А Ник беше твърде умен, за да не заподозре какво става.

Като предположи, че той отново ще я чака в стаята й, Еме още през деня премести нощницата си в стаята на Бранд, възнамерявайки да прекара нощта в леглото на сина си. Ник със сигурност не би поискал тя да отиде в леглото му в присъствието на детето, нали? И за да бъде съвсем сигурна, заключи вратата. Когато къщата потънеше в сън, щеше да слезе тихо по стълбите, да излезе и да отиде в гората. Щеше да се върне далеч преди някой да се е събудил.

Ник взе решение какво да направи с Еме още преди да се беше върнал в къщата тази вечер. Ако тя шпионира, значи има съучастник или свръзка. Трябваше наоколо да се навърта някой, който да вземе придобитите от нея сведения. Тъй като единственият път, когато беше излязла извън къщата, беше през онзи ден, когато отиде да бере горски плодове, той предположи, че тъкмо тогава се е срещнала със свръзката си. От този ден, доколкото му беше известно, не беше излизала от двора, така че той знаеше, че тя много скоро ще се измъкне от къщата, за да предаде откраднатата информация. И за да я хване на местопрестъплението, най-добре беше да играе на изчакване. Затова не настоя тя да дойде при него тази вечер — трябваше да й даде възможност да се срещне със свръзката си.

Боже господи, можеше ли да я прати в затвора?

Тя беше шпионка.

Ник загаси лампата в стаята си и зачака Еме да направи следващия си ход. Ако не тази нощ, значи другата… или следващата. Поколеба се дали да сподели подозренията си с лейтенант Дил, но тъй като той беше негов заместник, се почувства задължен да му го каже. Дил съответно беше шокиран, много уважаваше Еме, но трябваше да го допусне — който е бил конфедерат, конфедерат си остава.

Ник застана пред прозореца. Трябваше да наблюдава, докато Дил се ослушва за стъпки в коридора. Часовникът във фоайето изби полунощ. Точно когато последният удар отекна в тишината, Ник забеляза леко раздвижване в сенките близо до ъгъла на къщата. Вниманието му се изостри. Почувства се удовлетворен, когато видя една призрачна фигура да се отделя от сенките и да се плъзва към мощните дъбове, обграждащи алеята. Фигурата беше облечена в бяло и Ник изсумтя презрително. Еме явно беше толкова неопитна в шпионирането, че не разбираше колко лесно е да се проследи бял обект в тъмнината.

Страхувайки се, че часовият може да я открие и да я стресне, тя остана скрита зад един от дебелите стволове, докато той не отмина. Нямаше представа, че часовият е бил инструктиран да не й обръща внимание, за да може тя да го отведе до съучастника си. След като Ник със задоволство видя, че Еме се насочва към гората, веднага се раздвижи. Напълно въоръжен, излезе от стаята си и мина да вземе лейтенант Дил, който не беше уловил безшумното излизане на Еме, когато беше прекосила преддверието, тръгвайки към тайната си мисия. Двамата тихо минаха през къщата и излязоха навън. Последваха Еме, плъзгайки се от дърво към дърво, като се държаха на достатъчно голямо разстояние, за да не ги открие. Влязоха в гората няколко секунди преди нея.

Когато се озова под закрилата на дърветата, Еме спря, колкото да си поеме дъх. Беше успяла! Отправи бърза молитва Гар да е на мястото на срещата и да я чака, за да може тя да се върне в къщата, преди някой да открие отсъствието й. Тъй като вече нямаше нужда да се крие, забърза през гората и храсталака, за да стигне на уговореното място. Пантофите й стъпваха бързо и безшумно по еластичната земя, ярката лунна светлина осветяваше пътя й. Крясъкът на една сова я стресна, но тя се съвзе и продължи напред. Но беше ходила много често в тази гора през годините, откакто дойде да живее във „Високите дъбове“, и не беше откривала там нищо, което да я изплаши.

Предпазливо приближи към изкривения стар дъб, стрелкайки неспокойни погледи на всички посоки, за да открие Гар. Не видя нищо, не чу нищо. Хрущенето на храсти, предизвикано от движенията на някакво нощно животно, накара сърцето й да забие учестено, но се успокои, когато от мрака не изскочи нищо застрашително. Огромният дъб се извисяваше точно насреща й. Тя застана под него и зачака, като се ослушваше. Пръстите й стискаха листа хартия със сведенията, които беше преписала от получените от Ник съобщения, и от минута на минута тревогата й растеше.

Изведнъж едно клонче изпращя и тя трепна силно. Завъртя се рязко и се озова пред една призрачна фигура, изскочила иззад едно от огромните дървета наоколо. Ръката й се стрелна нагоре, за да заглуши ударите на бясно туптящото й сърце.

— Гар! Изплаши ме. Помислих, че няма да дойдеш.

— Бях тук отдавна, Еме. Показах се едва като се уверих, че никой не те е проследил.

Еме се озърна.

— Никой не ме е проследил, сигурна съм. Но трябва да се върна, преди някой да е открил отсъствието ми.

Гар кимна.

— Можа ли да ми намериш някакви сведения?

— Имам това, което ти трябва — каза Еме с такава горчивина в гласа, че интересът на Гар веднага се изостри.

— Проблем ли имаше?

Нямаше никакъв проблем, дощя й се да изпищи. Освен ако не наричаш проблем това, да спиш с врага.

— Успях — изрече тя остро. — Ето. — И пъхна листа в ръката му. — Преписах сведенията, както ме помоли. Мисля, ще разбереш, че са много важни за Конфедерацията.

Гар сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Конфедерацията ти е благодарна, аз съм ти благодарен. И ако ми позволиш, ще ти покажа колко много. — Значението на думите му й убягна, но когато той посегна и я привлече към себе си, тя ахна възмутено. — Ти си красива жена, Еме Тревър. Бо умря отдавна. Сигурно наистина си самотна. Мога да поправя това положение, преди да тръгна.

Устните му срещнаха нейните, тя беше шокирана от дързостта му. Задърпа се, за да се освободи от целувката му, с пламнали от гняв и възмущение очи.

— Престани, Гар! Как смееш да мислиш, че ще приема предложението ти?

Той я изгледа хитро и ръцете му стегнаха още повече обръча около нея.

— Може би не си толкова самотна, колкото мислех. Докъде стигна, за да се добереш до тези сведения?

Ник стоеше зад изкривения дъб, пристъпил съвсем близо, за да чуе какво си говорят двамата. Успя да разбере последното изречение на Гарсън Пиндър. Обзе го бесен гняв, когато осъзна докъде е стигнала Еме, за да шпионира за любимия си Юг. Не беше изпитала никакво угризение да се престори, че е дошла в леглото му, защото го иска така силно, както и той нея. Заболя го, по дяволите, ужасно го заболя. Беше най-големият глупак, който господ някога е създавал.

— Отиде далече… твърде далече — изрече той, излизайки от укритието си.

Ръцете на Гар се отделиха от Еме и се насочиха към пистолета. Но движението му беше блокирано от лейтенант Дил, появил се изпод сенките на дърветата.

— На твое място нямаше да го направя.

Когато разбра, че няма никакъв шанс да избяга, Гарсън Пиндър отпусна ръце и отправи унищожителен поглед към Еме.

— Ти ли докара сините куртки? — запита я той язвително.

Смаяна, Еме загуби дар слово, не можеше да помръдне, само задиша плитко и учестено, докато възможността да припадне й се размина. Ник! Откъде е разбрал? Кога се е издала? Как? Въпроси без отговори се тълпяха в ума й, докато местеше поглед от Ник към Гар. Ник се зае да отговори на въпроса на пленника.

— Твоята малка конфедератска курва не ни е довела, във всеки случай не нарочно. Тя е добра, много е добра. Прояви голямо въображение, за да ти донесе съдържанието на секретните сведения — изрече той с груб тон. — Помислих… надявах се… няма значение какво съм си мислил, не е важно. И двамата сте шпиони, затова ви арестувам.

— Шпиони? — каза Гар, изтръгвайки от себе си нервен смях. — Грешно си разбрал, янки, не съм шпионин. Откога е противозаконно един мъж да се среща в гората с любовницата си?

Еме ахна смутена. Събитията поемаха по път, който изобщо не беше предвиждала.

— Не… това не е…

— Вържете им ръцете, лейтенанте — заповяда Ник с рязък тон. — Сигурен съм, че ще намерим уличаващи доказателства у тях. — Благодари на бога, че беше тъмно. Никак не му се искаше Еме да види колко ужасно го е наранила. За тези няколко седмици, откакто беше във „Високите дъбове“, тя бе започнала да означава за него много повече, отколкото би искал да си признае. — Вие сте в цивилни дрехи и у вас има секретна информация. Трябва ли да продължавам? Кажи си името, конфедерате!

Дил извади въжето, което беше донесъл, и върза ръцете на Еме и Гар. Гар му отправи дързък поглед, а Еме започна тихичко да плаче. Този звук разкъса сърцето на Ник.

— Откога шпионираш тук?

Мълчание.

— Откога госпожа Тревър ти носи информация?

Отново мълчание.

— Много добре, така да бъде, ще получим сведения за вас по един или друг начин.

Побутна пленника с дулото на пистолета, за да го накара да тръгне, докато Дил правеше същото с Еме, внимавайки да не я нарани. Не искаше капитанът точно сега да се занимава с нея. Виждаше, че е ужасно разгневен, за да мисли както трябва. Лейтенантът беше наблюдавал как чувствата на Ник към Еме растат с всеки изминал ден в последните седмици и знаеше колко силно го беше засегнало това предателство.

Еме не престана да плаче, вървейки обратно към къщата. Ник не отправи и дума към нея, изражението на лицето му си оставаше неразгадаемо. Колко ли я мразеше… Честно казано, и тя го ненавиждаше в този момент. Часовият ги посрещна точно пред двора.

— Всичко наред ли е, сър?

— Всичко се разви както го бях планирал, Симпсън. Лейтенант Дил трябва да се погрижи за един арестант. Заключи го в бараката със сечивата, докато реша какво да правя с него. После събуди един от войниците, да застане на стража отпред.

— А госпожа Тревър? — запита Дил. — И нея ли да заключим в бараката?

— Армията на Съюза не малтретира жени — възрази Ник. Тонът му подсказваше, че има намерение да пренебрегне правилата на своята армия, що се отнася до Еме. Изглеждаше така, сякаш иска да й извие врата, напук на всякакви джентълменски правила за поведение. — Госпожа Тревър ще бъде заключена в своята стая, докато не взема друго решение.

Дил отдаде чест и не особено деликатно избута Гар навън. Ник сграбчи Еме за ръката и я повлече към нейната стая.

— Ник, моля те, нека ти обясня.

— Какво има да се обяснява?

— Гарсън Пиндър не ми е любовник. Той е просто приятел на семейството, често е идвал у нас в плантацията.

— Би могла и да ме заблудиш. Всъщност, пукната пара не давам какъв ти е. Направи ме на глупак, Еме Тревър, и това не мога да ти простя.

— Не можеш да ме изпратиш в затвора, Ник. Бранд има нужда от мене. Какво ще стане с него, ако ме няма, за да го гледам?

Лицето му беше студено, без никаква сянка от угризение, сякаш нейните проблеми изобщо не го засягаха.

— Трябваше да помислиш за това, преди да започнеш да шпионираш, Еме.

Думите му тежаха от тиха заплаха.