Кони Мейсън
Страст и омраза (4)

3

… Той докосна с език зърното й. Тя потръпна в отговор. Той й каза, че тялото й е създадено за любов. Смъкна роклята надолу по седалището и я остави да се плъзне в краката й. Фустата и бельото й последваха роклята. Тя застана пред него само по обувки и чорапи, придържани от изящни жартиери, и потръпна, докато горещият му поглед се плъзгаше по тялото й. Очите му се спряха с обожание на всяко място… без да пропуснат нито едно. Тя затрепери още по-силно. Той й каза, че няма да я нарани, само иска да я люби. После я вдигна на ръце и я отнесе на леглото.

Взе стъпалото й в ръка и полека смъкна чорапа от крака й, галейки с език меката вътрешна повърхност на бедрото, прасеца и стъпалото. Повтори действието и с другия крак. После се отпусна на пети и свали жакета и ризата си. Гледката на мускулестите му гърди я омагьоса и тя загледа замаяна гъстите, тъмни, къдрави косми, които се губеха под линията на панталоните му. Когато стана, за да ги свали, тя откъсна очи от него. Но дрезгавият му, съблазняващ шепот я накара да го погледне и очите й, вкаменени като вулканично стъкло, се върнаха върху великолепното му тяло. Той спусна панталоните и бельото надолу по бедрата си с едно плавно движение и остана както го беше създал господ — прекрасно мъжествен, арогантен, горд и в пълна ерекция. Очите й се спряха за миг на мястото, където се съединяваха бедрата му, после се отвориха широко, тревожно и невярващо, спирайки се на лицето му. Той беше толкова…

— Еме, добре ли си, миличка?

Савана беше влязла в дневната и завари Еме да се взира някъде в пространството с разфокусирани очи и сковано тяло.

Еме трепна силно. Откакто този мошеник Ник Дръмънд беше влязъл в живота й, тя трудно контролираше мислите си. Макар в миналото да беше мислила понякога за него… как би могла да не мисли, когато имаше спомен от плът и кръв? — но никога чак толкова, че да си спомня всяка подробност от всяка минута, която бяха прекарали заедно. Досега обаче от значение беше само това, какъв непоносим демон е той и колко силна беше омразата й към него.

— Добре съм, Савана.

— Какво правиш тук самичка?

— Мисля… мисля, че тази стая трябва добре да се почисти.

— Защо? — изсумтя старата негърка. — Няма мебели, защо да се чисти? По-голямата част от къщата не става за живеене, само кухнята и някои спални. Освен това — прибави тя хитро, — не можеш да ме излъжеш, миличка. Нещо те тревожи. Откакто янките дойдоха тука, не си същата.

— Въобразяваш си, Савана. Ако не съм същата, откакто янките са дошли във „Високите дъбове“, то е защото не съм забравила, че именно те са виновни за смъртта на Бо.

Тъмните очи на Савана се присвиха подозрително. Нито за минута не се беше оставила Еме да я заблуди.

— Янките са тука от две седмици и досега нищо лошо не са ни направили. Не казвам, че ги харесвам, ама поне храна имаме редовно. Струва ми се, че само един янки те тревожи. Много карез гониш на капитан Дръмънд и не мога да разбера защо.

— Няма какво да разбираш, Савана — настоя Еме. — Престани да придаваш значение на омразата ми към капитан Дръмънд. Той е един арогантен негодник, който нахлу в живота ни, без да държи сметка как се чувстваме. Имението е мое, той няма работа тук.

— Хайде, миличка, защо не дойдеш с мене в кухнята да ми помогнеш да приготвя вечерята. Има няколко тлъсти заека, само чакат да ги одерем и да направим задушено. Даже видях захар и брашно, да направиш на Бранд любимите му сладки.

По-късно, докато Еме разточваше сладките за Бранд, а Савана събираше продуктите за задушеното, в двора влезе един самотен конник. Конят му беше потънал в пяна и когато слезе от седлото, краката му се подгъваха. Изглеждаше така, сякаш беше яздил бързо и продължително. Савана излезе заедно с Еме на двора тъкмо когато един от войниците привлече вниманието на Ник към новопристигналия.

— Чудя се каква ли е тая работа — каза с любопитен тон Савана, когато мъжът пъхна в ръката на Ник една кожена папка.

— Може би някакво съобщение — предположи Еме. — Питам се…

И тя сви рамене и се обърна.

 

Ник насочи мъжа към палатките на войниците, после бавно се запъти към къщата, стиснал папката. Еме чу как входната врата се затръшва зад него и стъпките му отекнаха по стълбите, когато той се запъти към усамотената си стая, за да се запознае със съобщението от щаба. Откакто янките бяха пристигнали във „Високите дъбове“, сега за първи път тук идваше пратеник. Макар Еме да беше любопитна, все пак не започна да гадае какво ли съдържа кожената папка. Войната беше причинила на нея и близките й невъобразима мъка и тя се справяше с това, като не обръщаше внимание на всекидневните военновременни ужаси. Това може би беше поведение на страхливка, но тя не намираше друг начин да запази здравия си разум.

На следващия ден Ник изведе патрула още призори. Еме чакаше точно такава възможност, за да наруши забраната му относно излизането извън къщата и двора. Знаеше, че горските плодове вече са узрели, и планираше да се измъкне при първа възможност, за да ги обере. Имаше още малко захар, за да направят вкусни пайове. Съобщи на Савана какво възнамерява да направи.

— Знаеш какво каза капитан Дръмънд, миличка — предупреди я Савана. — Защо не го попиташ дали може да идеш? Така няма да може нищо да каже, като научи, че си постъпила против волята му.

Еме изфуча сърдито.

— Няма да позволя на този мъж да контролира живота ми! Винаги съм брала горски плодове по това време на годината и няма сега да оставя глупавите му забрани да ми попречат! Моля те, наглеждай Бранд, докато ме няма. Ще си дойда много преди капитан Дръмънд да се върне с патрула.

Савана поклати укорително глава, наблюдавайки как Еме се отдалечава към гората, нанизала дръжката на кошницата на ръката си.

— Инат човек — измърмори тя на глас. — Най-инатливото момиче, което някога съм виждала.

— Къде отивате, госпожо Тревър?

Гласът на лейтенант Дил накара Еме да спре насред двора. Лейтенантът много се възхищаваше на дребничката руса вдовица, но беше достатъчно умен, за да разбере, че капитан Дръмънд има някакви права над близостта с нея.

— Това трябва да е очевидно, лейтенанте — отвърна мило Еме. — Отивам да бера горски плодове. Плодовите пайове ще станат прекрасен десерт за днешната вечеря.

— Така е — съгласи се лейтенант Дил. — Капитан Дръмънд даде ли позволение за вашата малка екскурзия в гората?

— Разбира се — излъга Еме. — Иначе нямаше да тръгна.

— Тогава няма да ви спирам — усмихна се Дил, заблуден от невинния поглед на лешниковите очи на Еме и милото й държание. — Ще чакам вечерята с нетърпение.

В гората беше хладно и мрачно. Еме си проправяше път покрай паднали дървета и гниещи клони, запътила се към полянката с храсти, която беше открила отдавна, още когато беше дошла като млада булка във „Високите дъбове“. Бо много обичаше плодовите пайове, направени с плодовете от тази полянка. Точно както си мислеше, храстите бяха натежали от едри, сочни боровинки, които само чакаха да бъдат откъснати от бодливите си клончета. Тя моментално напълни кошницата.

— Еме! — Името й прошумоля в листата като безплътен призрак. Чу го ясно, но не можа да разбере откъде идва гласът. — Еме, насам! Зад високия дъб с кривия дънер!

Еме се извърна и се вгледа в дървото, но погледът й не можеше да проникне зад масивното стъбло на дървото. Косъмчетата на тила й настръхнаха, по гърба й пропълзя вледеняваща тръпка.

— Кой… кой си ти? Какво искаш от мене?

Минаха няколко секунди, изпълнени с напрежение, преди една фигура да излезе иззад дъба. Еме ахна, когато позна човека.

— Боже господи, Еме, колко хубаво е да те види човек! Все така красива, както винаги.

— Гар! Гарсън Пиндър! Чух, че си бил тежко ранен и не се знаело дали ще оживееш.

Гарсън Пиндър и семейството му бяха приятели на семейство Тревър. Тя и Бо посещаваха от време на време красивата им плантация, разположена на половин ден път от „Високите дъбове“. Сега от нея бяха останали само обгорените руини на някога великолепната къща. Майката на Гарсън и двете му сестри живееха при роднини в Савана. Баща му беше загинал при Гетисбърг.

Гар се ухили безсрамно, оглеждайки Еме от глава до пети. Беше си останал едновремешният наперен млад мъж и Еме с изненада установи, че войната почти никак не го е променила. На няколко пъти открито беше флиртувал с нея, но понеже двамата с Бо бяха големи приятели и от закачките му не беше произлязло нищо сериозно, тя никога не беше споменавала за това пред съпруга си.

— Както виждаш, добре съм, жив и здрав. Сега съм към военното разузнаване.

— Какво правиш тук? Не знаеш ли, че „Високите дъбове“ гъмжат от янки?

— Поне не са ги изгорили като „Розова градина“ и други плантации наоколо — каза той с леко обвиняващ тон.

Еме се изчерви виновно, макар всъщност да нямаше причина да се чувства така.

— Съжалявам. Но ти не отговори на въпроса ми. Какво правиш в неприятелска територия?

— Вчера последвах пратеника чак дотук Оттогава се крия в гората с надежда да поговоря насаме с тебе. Според моите сведения капитан Ник Дръмънд командва сините куртки във „Високите дъбове“. Така ли е?

— Сведенията ти са верни.

Еме се зачуди накъде ли води този разговор.

Гар облиза устни, впери в нея непроницаемия си поглед и запита:

— Направили ли са ти нещо лошо? Каквото и да било?

— Не, не са ме докоснали. Не съм в опасност, стига да спазвам правилата на капитан Дръмънд.

Гар кимна, явно доволен.

— Трябва ми помощта ти, Еме. Много ми е необходимо да узная какво съдържа пакетът, който пратеникът е донесъл вчера, а няма начин да се вмъкна в къщата, без да ме хванат. За Конфедерацията е от огромна важност да науча какви са следващите ходове на врага в тукашните места. Имам причина да вярвам, че в документите пише каква е следващата цел на северняците.

На Еме не й трябваше преводач, за да разбере какво иска Гар от нея.

— Искаш да шпионирам?

— Искам да направиш каквото е необходимо, за да получа тази жизнено важна информация. Ти си красива жена, Еме — намекна той недвусмислено. — За тебе не би трябвало да е проблем да узнаеш това, което искам да разбера.

Еме замълча. Дали той искаше от нея точно това, което тя си мислеше, че иска?

— Докъде точно се очаква да стигна, за да получа тази информация?

Гар я изгледа с циничен поглед, смъквайки от нея всичко освен гордостта й.

— Мисля, че схващаш положението, Еме. Мислиш ли, че Бо би ти се разсърдил, ако знаеше колко отчаяно се нуждае Югът от помощта ти? Не ме интересува как ще стигнеш до информацията, само ти казвам, че без нея войната е почти със сигурност загубена. Била си омъжена, знаеш какви са мъжете и колко лесно можеш да ги омаеш.

Дълбоко в себе си Еме беше убедена, че Конфедерацията е обречена, но понеже беше патриотка като всички останали, не се осмеляваше да изказва на глас мислите си. Може би Гар имаше право. Може би нарежданията, получени от Ник, можеха да помогнат на Юга да спечели важна битка. Но тя нямаше намерение да направи онова, което Гар й предлагаше, с цел да получи тези сведения. Колебанието й трая толкова дълго, че той започна нервно да пристъпва от крак на крак. Понеже се страхуваше да не го хванат, не смееше да се задържа в околностите повече, отколкото беше абсолютно необходимо.

— Е, Еме, ще ни помогнеш ли? Или ще оставиш смъртта на Бо неотмъстена? В твоите възможности е да повлияеш сериозно върху хода на войната.

Еме разбра, че трудно може да откаже след подобни думи.

— Ще се опитам, но не мога да ти обещая нищо — изрече тя нерешително.

Устните на Гар се извиха в бавна усмивка.

— Знаех си, че ще видиш нещата така, както и аз. След като цялата тази отвратителна бъркотия приключи… е, нали знаеш, че винаги си заемала специално място в сърцето ми. Бях най-добрият приятел на Бо и ще се погрижа за тебе, както той би искал да го сторя.

 

Еме не си правеше никакви илюзии относно двусмисленото му обещание.

— Гар, ще помогна, ако мога, но…

— Да се срещнем тук след една седмица, Еме. В полунощ. Аз ще те чакам. Ако не можеш да ми донесеш съдържанието на папката, поне прочети съобщенията и запомни съдържанието им, както и всичко друго, което дойде за Дръмънд.

— Ще се опитам, Гар, но… — Гласът й секна, когато той внезапно се обърна и изчезна сред олюляващите се горски сенки. — Гар, почакай…

Но беше твърде късно. Сигурно беше държал коня си вързан наблизо, защото тя го чу да шумоли в храсталака. След миг настана абсолютна тишина, когато конят и ездачът му се изгубиха сред дърветата.

Еме никога не се бе чувствала толкова объркана. По принцип беше почтен човек, шпионирането противоречеше на всичко, на което я бяха учили. Но Гар го представи така, сякаш бъдещето на Юга зависеше от информацията в съобщенията, получени от Ник. Дръзко беше намекнал, че тя трябва да направи всичко във и извън границите на приличието, за да получи тази информация. С глава, натежала от ужасяващи представи какво би направил Ник, ако я хванеше да шпионира, Еме бавно тръгна по обратния път към имението. Тъкмо беше излязла на една полянка, когато към нея се насочи един самотен конник, препускащ като самия дявол.

Тя се опита да се върне обратно под закрилата на дърветата, но бесният ездач слезе от коня и се хвърли към нея още преди да беше успяла да намери къде да се скрие.

— Какво, по дяволите, правиш тук, когато изрично ти забраних да излизаш от двора?

— Аз… помислих, че си излязъл.

Ник я изгледа ядосано.

— Конят ми загуби подкова и трябваше да се върна. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Исках да набера горски плодове.

— Така ми каза и лейтенант Дил. Нарочно си го излъгала. Знаеш много добре, че не съм ти давал разрешение да ходиш сама в гората.

Еме не трепна, въпреки че долови надигащия се у него гняв.

— Помислих, че един пай ще ни дойде много добре тази вечер.

Ник хвана ръката й и силно я разтърси.

— Остави пая, Еме, не знаеш ли колко е опасно да се движиш сама из гората? Наоколо скитат дезертьори и мародери, които на бърза ръка могат да се разправят с тебе. — Зелените му очи изведнъж се присвиха подозрително и той запита: — Какво всъщност правиш тук?

Огледа се предпазливо наоколо и ръката му се стрелна към оръжието.

Еме се изчерви и с уплаха в погледа проследи накъде гледаше Ник. Горещо се замоли Гар вече да се е отдалечил достатъчно.

— Казах ти, събирах горски плодове. Пусни ме!

Той я пусна така рязко, че тя тупна на колене.

— Къде са плодовете? Въпросът му я стресна.

— Си… сигурно съм ги забравила.

— Тръгнала си в гората специално за плодове и си ги забравила?

Той я изгледа подозрително.

— Сигурно съм се разсеяла и съм си тръгнала без тях. Ще ида сега да ги взема.

— Не и без мене.

Той хвана китката й и я дръпна към гората, влачейки я покрай дървета и храсти, докато не стигнаха полянката с плодовете. Кошницата лежеше на земята, преливаща от сочни боровинки.

— Нали ти казах! — изписка триумфално Еме.

— Да, каза ми — повтори бавно Ник. Бляскавите му зелени очи като че ли проникваха до самата й сърцевина, обвиняващи, заплашителни… — Извини ме, че не ти повярвах.

Еме се изправи в целия си ръст от пет фуга и три инча.

— Сега може ли да си вървя? Трябва да започна да правя пая, ако искам да стане за довечера.

Последва напрегнато, неловко мълчание, когато двамата се втренчиха един в друг, взаимно предизвиквайки се кой ще направи първото движение.

Самообладанието на Ник се пречупи първо. Той нарочно се бе държал настрани от Еме в последните седмици, помнейки колко го мрази тя. Но не минаваше и минута, без да осъзнава ясно присъствието й и леденото й презрение. Беше забелязал разликата, която три обилни хранения на ден бяха предизвикали в тънкото й тяло, и беше благодарен, че дойде тук точно в онзи момент. Красивото й лице беше смекчило израза си. Закърпената рокля вече не висеше на раменете й като на закачалка. Сега тя предизвикателно подчертаваше извивките й. От нея се излъчваше някакво крехко сияние, каквото не беше виждал у друга жена.

Тя беше невероятно еротична. Миглите й бяха гъсти и с цвят на тъмно злато. Ярката й физиономия излъчваше почти осезаема чувственост. Болезнената жажда, която се раждаше у него всеки път, щом я зърнеше, изведнъж избухна и той рязко я обърна към себе си. Очите му потъмняха, той изпусна дълга стенеща въздишка и я дръпна още по-близо. Еме усети как меките й гърди се опират в твърдата като скала гръд на Ник. Той се отдаде на властта на дяволите, които го обсебваха, и я целуна. Независимо дали това му харесваше, Еме се превръщаше в истинска мания за него.

Тя беше обречена. Почувства се хваната в капан. Искаше да избяга от успокояващата близост на огромното му тяло, от смущаващата летаргия, която превръщаше краката й в дървени трупчета. Защо Ник Дръмънд й действаше по този начин, запита се тя оскърбено. Защо споменът за Бо избледняваше от ума й, сякаш никога не беше съществувал мигът, когато този мъж я беше държал в прегръдките си?

Устните му бяха твърди, горещи, невероятно властни, оскърбително… изкушаващи. Прекалено изкушаващи, когато ръцете й като че ли се сдобиха със собствена воля и се вдигнаха, за да се обвият около врата му. Тя се топеше в неговата топлина, във вкуса му, във възхитителния му мъжки аромат. Нерешителната реакция на Еме изтръгна стон от устните на Ник. Когато прекъсна целувката, на неустоимото му лице се настани една дяволска усмивка.

— Казах ти да не ме докосваш! — извика разгорещено Еме.

— Да не искаш да ми кажеш, че не ти харесва?

— Мразя това. Мразя те!

— Погледни ме, Еме. — Когато тя се дръпна, той хвана брадичката й с палеца и показалеца си и вдигна главата й, принуждавайки я да го погледне в очите. Двамата се гледаха в очите, без да дишат, не желаейки да отстъпят нито инч, преди Ник да изрече: — Ти си лъжкиня, скъпа. Не знаеш ли, че очите са прозорците на душата? А твоите, красива моя госпожо Тревър, са по-изразителни от много други. Искаш ме, скъпа, точно толкова, колкото и аз те искам. Защо се бориш с мене? Съпругът ти отдавна е мъртъв. Нищо не ни спира да задоволим взаимната си жажда, която изпитваме един към друг.

Тя го изгледа презрително. Спомени, които отказваха да умрат, лежаха като камъни посред река в паметта й, водейки я към един неоспорим факт. Ник Дръмънд беше взел девствеността й и дори не беше го осъзнал. Вероятно и нямаше да го интересува, дори да го знаеше. Тя можеше да му прости това, че е янки, да му прости, задето бе отнел девствеността й, без да се замисли, и й беше дал Бранд, но не и това, че я смяташе за курва.

— Вие сте непоносим, капитан Дръмънд! — Онези часове на невероятна страст, които й беше дал, не съществуваха, повтаряше си твърдо тя. Те бяха видения от един сън, който нямаше място в действителността, защото беше свършил преди много години. — Не искам да имам нищо общо с тебе.

— Излъжи ме за друго нещо — каза той, полагайки я нежно върху леглото от сухи листа, засипали земята. Твърдите му устни заглушиха яростния й протест. Тя усети ветреца да охлажда разгорещената й плът и разбра, че той е вдигнал роклята й до кръста. Внезапно цялата й борбеност се оттече от нея. Тя се беше уморила да се бори с него.

— Много добре, капитан Дръмънд — изрече Еме, мъчейки се да си поеме дъх, — хайде, направи най-лошото, на което си способен, вземи ме насила. Виждам, че няма да се успокоиш, докато не получиш това, което преследваш още откакто влезе пак в живота ми. Но не очаквай да ми бъде приятно.

Тя нарочно разтвори крака, предлагайки му свободен достъп до онова, за което той копнеше по-отдавна, отколкото би бил склонен да си признае.

Ник изригна неочаквано проклятие и се отпусна назад на пети. Макар че Еме го изкушаваше, той се поколеба. Да я изнасили? Това го отвращаваше — той ненавиждаше бруталните мъже, които искаха насила да получават нежност от жените. Първия път, когато беше взел Еме, не я беше изнасилил, затова не можеше да разбере защо тя мисли, че сега иска да я изнасили. Искаше да се люби с нея, да й даде онова удоволствие, което тя заслужаваше. Беше толкова сигурен в способността си да я накара да го желае, че едва не пренебрегна думите й. Но погледът в очите й изцеди целия огън от тялото му. Той се изправи и й обърна гръб, докато оправяше дрехите си.

Думите му, отправени към нея, бяха като жесток удар с камшик.

— Събери си краката, приличаш на курва.

Еме премига невярващо.

— На курва! Така винаги си мислил за мене, нали? Нищо чудно, че те мразя.

— Връщай се в къщата — заповяда грубо Ник. Избягваше да я погледне. — Аз ще донеса кошницата.

Когато тя се забави да изпълни нареждането му, той изкрещя:

— Чу ме, махай се оттук, преди да съм си променил намеренията!

Еме се отдалечи тичешком.

Дишайки накъсано, Ник облегна глава на ствола на едно дърво и го заудря с юмруци, докато ръцете му не се разкървавиха. Какво му беше станало тази сутрин, запита се мрачно. Какво го беше накарало да й се нахвърли по този начин. Защо омразата й пронизваше сърцето му като кама? Защо имаше чувството, че ако не проникне в нея, ще умре? Собствената му годеница не му действаше по такъв начин, а Реджина беше страстна жена. Повечето жени, с които се беше любил, минаваха в забрава, след като уталожеше първия пристъп на страстта си. Но дори след пет години часовете, прекарани насаме с Еме, изпъкваха в мисълта му с ярка релефност.

Еме го мразеше.

Той затвори очи, припомняйки си…

Стоеше пред нея в цялото великолепие на голотата си, напълно възбуден и горд с тялото си, уверен в способността си да дава наслада, готов да й даде удоволствие така, както на никоя друга жена досега. Беше твърд и пулсиращ, членът му се издигаше мощно от тъмната растителност между краката. Тогава тя го погледна и той едва не експлодира. Очите й бяха разширени и невярващи, сякаш той беше първият мъж, когото някога беше виждала във възбудено състояние. Той знаеше, че това е преструвка, но тя му харесваше. Коленичи пред леглото и очите му започнаха да я поглъщат. После бавно започна да я възбужда по всички начини, на всички места, които знаеше, че жените харесват. Суета, суетни, с влажния връх на езика си…

— Капитан Дръмънд, къде сте?

Лейтенант Дил се приближаваше, трошейки съчки и клончета под краката си, и гласът му изтръгна Ник от чувственото пътешествие в миналото.

— Тук съм, лейтенанте — извика той, борейки се да овладее бушуващите емоции.

Скоро Дил се показа. Изглеждаше облекчен, че го вижда.

— Госпожа Тревър се върна сама от гората и аз се разтревожих. Добре ли сте?

— Няма нужда да се тревожите, лейтенанте — каза леко навъсено Ник. — Реших да проверя района, преди да се върна в къщата. Човек трябва доста да внимава.

— Прав сте, сър — изрече скептично Дил. — Сега готов ли сте да тръгваме?

— Готов съм, лейтенанте. Само да взема горските плодове, които е набрала госпожа Тревър.

 

Когато стигна къщата, Еме вече се задъхваше. Не можеше да повярва колко малко беше останало да се подчини на Ник Дръмънд след отвратителния начин, по който се беше държал с нея. Да се интересува от мъж като него — това окончателно би я унищожило. След тази мисъл дойде ужасът от осъзнаването — какво щеше да загуби, ако последва съвета на Гарсън Пиндър. Той всъщност искаше от нея да спи с врага, за да получи сведенията, необходими на Конфедерацията.

Еме хвърли бегъл поглед през рамо и забеляза Ник да излиза от гората. Изглеждаше доста ядосан, но тя инстинктивно разбра, че ако му се отдаде, ще има възможност да получи цялата информация, която беше нужна на Гар. Но да се отдаде на Ник сега, би означавало да загуби гордостта си, честта си… самата си душа. В края на краищата, дилемата се свеждаше само до един въпрос: наистина ли искаше да стане шпионка? Наистина ли искаше да претърси личните вещи на Ник, за да получи информацията, необходима на Гар?

Отговорът беше по-сложен, отколкото си бе въобразявала. Вярно беше, че мрази янките, че се отвращава от онова, което бяха сторили на южняците. Ненавиждаше Ник Дръмънд с всеизгаряща страст. Непоколебимият й патриотизъм изискваше да го направи заради погиващата Конфедерация, но мислите й не стигаха дотам, да се пъхне в леглото на Ник. Ако успееше да се възползва от разума си, тя беше уверена, че ще получи сведенията, без да прибягва до подобни драстични мерки. Чувствайки се по-оптимистично настроена, Еме отиде в кухнята, за да помогне на Савана с вечерята. Стигна там тъкмо когато Ник влизаше през задната врата с кошницата боровинки.

Савана отправи въпросителен поглед към Еме, любопитна да разбере защо капитан Дръмънд носи кошницата вместо нея. Но Еме отказа да отговори на безмълвния въпрос на Савана, насочвайки вниманието си към Бранд, който седеше на пода и играеше с грубо изрязано дървено конче.

— Откъде взе това, Бранд? — запита Еме.

Не можеше да си спомни да е виждала точно тази играчка. В действителност, детето имаше много малко играчки.

— Капитан Дръмънд ми я даде — каза гордо Бранд. — Изглежда точно като Скаут, нали?

На Еме никак не й хареса мисълта, че Ник носи играчки на сина й, докато тя самата не може да му даде такива хубави неща.

— Надявам се, че всичко е наред, госпожо Тревър — изрече хладно Ник. — Може би трябваше най-напред да ви попитам, но това е толкова малък подарък. Издялах го в свободното си време, когато забелязах, че детето има малко играчки.

За миг Бранд като че ли се смути.

— Всичко е наред, нали, мамо?

На Еме не й даде сърце да откаже на детето си едно толкова дребно удоволствие, дори да идваше от Ник Дръмънд.

— Всичко е наред, скъпи. — Медноцветните й очи се спряха на Ник. — Но за в бъдеще предлагам капитан Дръмънд да иска позволението ми, преди да носи играчки на сина ми.

— Самонадеяна малка кучка — изръмжа Ник под нос, докато излизаше като фурия от кухнята.

Еме бързо се превръщаше в сериозно неудобство в живота му. Мислеше за нея много по-често, отколкото беше полезно за спокойствието на ума му. Напоследък беше започнал да се съмнява в душевното си здраве.

Защо ще желае тази опърничава малка магьосница — ето това не можеше да си обясни. Тя така и не му беше дала задоволително обяснение защо е таила такава ненавист към него през всичките тези години — и как така е изчезнала безследно, когато той се беше върнал по-късно, за да я търси. Поведението й много го объркваше, струваше му се, че тя нарочно се опитва да защити някого. Той изобщо не беше убеден, че Еме е професионална комарджийка, макар че, господ знае, беше доста добра в хазарта. Имаше толкова много неща, които искаше да узнае за нея, че само като си помислеше за ситуацията, започваше неудържимо да го боли глава.

Тръгна към конюшнята, за да види дали са подковали Скаут, но точно в този момент пристигна още един пратеник. Еме отново загледа през прозореца как пратеникът пъхва една кожена папка в ръката на Ник, преди да поеме към войнишките палатки. Тя си спомни думите на Гар и явното му притеснение. Всички знаеха, че Конфедерацията е притисната до стената, а сега тя имаше възможност да направи така, че положението да се обърне. Изправяйки тесните си рамене, Еме колебливо пое задачата, която й налагаше Гар. Изчака Ник да се върне в къщата и да влезе в стаята си, преди тихо да го последва нагоре по стълбите.

Ник отиде към прозореца, вдигна листа към светлината и мълчаливо започна да чете нареждането от щаба. Генерал Шърман съсредоточаваше всичките си сили срещу армията на Джонстън в Джорджия. Атланта, базата на конфедералния генерал Джонстън, беше кръстопътят на четири важни железопътни линии. Превземането й щеше да накара Конфедерацията на падне на колене. В съобщението беше написана датата, когато Шърман щеше да атакува Атланта, и се очакваше Ник с хората си да вземе участие в тази битка.

След като прочете написаното два пъти, той внимателно сгъна листа и го върна в папката, възнамерявайки да го покаже на лейтенант Дил, преди да го унищожи. На листа имаше написани дати, градове и часове, които трябваше да бъдат запомнени и от двамата, ако станеше така, че някой от тях падне в битка. Той сложи кожената папка в походното сандъче, където държеше малкото си дрехи. После бързо излезе от стаята. Беше чул, че патрулът се връща, и нямаше търпение час по-скоро да чуе рапорта за движението на неприятеля в околностите.

Еме изчака Ник да излезе от къщата, преди да влезе в стаята му. Първото място, където започна да търси, бяха чекмеджетата на бюрото. В тях нямаше нищо, което да събуди подозренията й. Тя насочи вниманието си към повърхността на бюрото, но и там нямаше нищо важно. После забеляза сандъчето, поставено под прозореца, и бързо започна да проверява съдържанието му. За свое нещастие беше прекъсната от Савана, която влезе в стаята, носейки куп чисти чаршафи. Еме се извърна и лицето й се обагри в гъста червенина.

Савана ужасно се смути, че намира Еме в стаята на капитан Дръмънд, и то заета да рови из нещата му.

— Какво правиш тук, дете? На капитана хич няма да му хареса, ако те хване да му бъркаш в работите.

— Н-не… нямах намерение… искам да кажа, не е твоя работа, Савана.

Еме се обърна рязко и излетя от стаята.