Кони Мейсън
Страст и омраза (3)

2

На масата имаше повече храна, отколкото Еме и Бранд бяха виждали от години насам. Лешниковите очи на момчето се разшириха, когато Савана донесе от кухнята блюдо с печено свинско, обкръжено със запечени картофи и моркови и го сложи в средата на масата, финият порцелан и среброто отдавна бяха продадени или откраднати, но останките от различни сервизи и прибори не дразнеха естетическия усет на хората, събрани около трапезата.

Ник забеляза със състрадание как Бранд беше готов моментално да се нахвърли на храната, когато в чинията му се озова една малка порция — сякаш някой можеше да го откъсне от нея, преди да се е нахранил до насита. Апетитът на Еме не беше толкова изразен, но от начина, по който се съсредоточаваше върху съдържанието на чинията си, Ник би могъл да отсъди, че отдавна не е задоволявала глада си така, както би искала.

Хората му бяха претърсили околността и бяха застреляли един глиган. Прясното месо беше прекрасно допълнение към скромните порции, осигурявани от интенданта. Лейтенант Дил беше осведомил капитана си, че един фургон с провизии, включително прясно телешко и свинско, ще пристигне тук след няколко дни. Ник смушка лейтенанта и отбеляза, че ще трябва да изразходват храната малко по-пестеливо, за да има достатъчно за младата вдовица, сина й и прислужницата. Дил веднага разбра какво иска да каже началникът му и остави вилицата, обяснявайки, че апетитът му е намалял, понеже на обед е ял достатъчно с войниците. Честно казано, Ник усещаше, че би могъл да изяде целия глиган, но удоволствието да гледа как Бранд омита храната беше достатъчна награда заради това, че щеше да стане почти гладен от масата.

Вечерята свърши бързо, прекалено бързо според Ник. Днес Еме го беше заинтригувала точно така, както и преди пет години. Макар да беше облечена в проста, избеляла и кърпена рокля, със загрубели от физическа работа ръце, лицето й беше все така красиво, а фигурата все така стройна и крехка. Ник си спомняше бурната страст, която беше отключил у нея през онази невероятна нощ на блаженство. И искаше да го направи отново, копнееше за това повече, отколкото за каквото и да било друго в живота си.

Еме се облегна назад и въздъхна, заситена за първи път от много време насам. Усмихна се на Бранд, който тъкмо пъхаше последното парче месо в устата си. Не беше искала да живее на издръжката на Ник Дръмънд, но като виждаше доволното лице на сина си, това беше за нея по-важно от гордостта й. Погледна скришом към Ник изпод спуснатите си клепачи и се стресна, установявайки, че потайният му поглед се е спрял на нея.

Ник се вглеждаше в лицето на Еме, разтеглил устни в едва забележима усмивка. Кожата й беше обагрена в бледорозово, устните й бяха плътни и закръглени, скривайки едни извънредно бели зъби. Когато тя се усмихна на Бранд, той си пожела да се беше усмихнала така и на него. Но тя го мразеше толкова силно, че ненавистта й отиваше далеч отвъд цвета на униформата му и мястото, където се беше родил. Мразеше го поради причини, които го озадачаваха… защото изобщо не можеше да си ги представи.

Изнервена от внимателното наблюдение на Ник, Еме се изправи сковано. Ник и лейтенант Дил учтиво станаха от столовете си.

— Време е Бранд да си ляга. Ако ме извините, господа, отивам да се погрижа за сина си.

— Ще се върнете ли после? — запита Ник.

— Не мисля — отвърна Еме. — Денят беше дълъг.

— Настоявам — каза Ник. — Има някои правила, които трябва да се спазват, докато хората ми пребивават тук. Трябва да ги обсъдим.

— Не може ли да почака до утре?

— Не.

Еме закърши нервно ръце. Какво искаше той от нея? Беше ужасена от мисълта, че е познал нещо от себе си в Бранд. Възможно ли беше да го е разсърдила, отказвайки да удовлетвори молбата му?

— Доста късно е, капитане — възрази лейтенант Дил, усещайки нерешителността на Еме и в пристъп на съжаление към младата вдовица.

Не можеше да си представи защо капитанът я дразни, освен ако… освен ако между тях нямаше нещо повече от това, което показваха.

— Съгласен съм, лейтенанте, и предлагам незабавно да идете да си легнете. Утре преди съмване трябва да идете на разузнаване в неприятелска територия. Колкото до вас, госпожо Тревър, ще се срещнем в кабинета след един час. Ще имате достатъчно време да се погрижите за сина си.

Като се видя така внезапно отпратен, Дил побърза да излезе от стаята. Ако капитанът имаше някакви намерения относно младата вдовица, той не би заложил на успеха му. Еме Тревър не изглеждаше от онези жени, които безропотно ще се подчинят на мъж, когото очевидно ненавиждат.

— Лека нощ, госпожо Тревър — каза той. — Приятни сънища.

Еме бързо хвана сина си за ръка и го изведе от стаята, отказвайки да погледне към Ник, докато минаваше край него.

— Лека нощ, Бранд — каза Ник, докато детето излизаше от стаята. — Един час, госпожо Тревър — повтори той, специално обръщайки се към Еме.

— Капитан Дръмънд лош човек ли е, мамо? — запита Бранд, когато двамата влязоха в неговата стая.

Детето добре съзнаваше враждебното отношение на майка си към янкито, което го объркваше, защото капитанът му беше казал, че не е застрелял татко му.

Еме едва се сдържа да не каже, че капитан Дръмънд е най-невъобразимо ужасният дявол. Беше взел толкова много от нея… толкова много. Беше й измъкнал парите, беше й откраднал девствеността, без дори да осъзнае тази кражба. Но нещо дълбоко в нея не й даваше сърце да разобличи непоносимия янки пред сина си. Макар че Бранд никога нямаше да узнае, че Ник му е баща, тя не би могла да изрече думи, които да го осъдят в очите на малкия му син. Неприязънта, която изпитваше към Ник Дръмънд, беше толкова лична, че Еме не можеше да я сподели с никого, още по-малко с детето си… с неговото собствено дете.

— Капитан Дръмънд е янки, Бранд. Струва ми се, че има добри янки, макар досега да не съм срещала такива.

— Капитан Дръмънд от добрите ли е? Изглежда толкова мил.

— Това трябва да прецениш сам. Лично аз не го харесвам.

— Тогава и аз ще се опитам да не го харесвам — каза Бранд. — Но нали няма да се сърдиш, ако понякога говоря с него?

— Не, скъпи, няма да се сърдя, но бих предпочела да стоиш настрана от него. Той е много зает с войната, за да се занимава с тебе.

— Как ще разбера дали е добър или лош, ако не говоря с него?

Еме стисна зъби ядосано.

— Той е янки, нали така? Стига, Бранд, свят ми се зави от твоите въпроси. Скачай в леглото, сине. Ще дойда да те видя, преди да си легна.

— Да, мамо.

И макар че се подчини, Бранд беше далеч от удовлетворението. Майка му днес говореше странни неща. Отговорите й, обикновено толкова откровени и честни, сега бяха кратки и объркващи. Той знаеше, че тя е смутена, че не иска янките в къщата, но не можеше да се отрече, че капитанът беше осигурил храна за тях тази вечер — и то такава, каквато не бяха виждали от години. За първи път, откакто се помнеше, щеше да си легне с пълен стомах.

Еме не бързаше да се върне долу за срещата с Ник. Определеният час отдавна беше минал и една тънка усмивка се появи на устните й, докато мислеше как Ник се разхожда из малкия кабинет, чакайки я да се появи. Можеше да е врагът, но тя далеч не беше покорена от него. Той сигурно изпитваше удовлетворение от начина, по който тя му беше реагирала преди толкова години, но в сърцето си Еме знаеше, че просто изплаща дълг на честта. Страстната й реакция не беше нещо, което да очаква или да разчита. Тя не отдаваше голямо значение на акта, освен като средство да изплати дълга си. Ник Дръмънд беше опитен мъж, вещ в изкуството на любовта, а тя беше твърде неопитна, за да му устои.

Изправяйки тесните си рамене, Еме си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и леко почука на вратата на кабинета. Стаята стоеше неизползвана още откакто Бо замина през 1861, и сега тя много се дразнеше, че един янки я е завзел. Без да чака отговор, отвори вратата и влезе вътре. В стаята светеше само една лампа и сенките, създавани от нея танцуваха по широкия гръб на Ник. Той гледаше през прозореца, взрян в тъмнината, сключил ръце на гърба си, застанал широко разкрачен. Тя нетърпеливо пристъпи от крак на крак и два пъти се изкашля, преди той да се обърне и да я забележи.

— Не бързаш.

Непроницаемите му очи блестяха в изумруденозелено под светлината на лампата. Мрачното му лице не й позволяваше да разбере за какво мисли.

Боже господи, защо трябваше да е толкова красив?

— Синът ми имаше нужда от мене. Какво толкова важно има, че да не може да почака до утре?

— Утре имам да изпълнявам разни задължения и да определям задачи на цяло отделение войници.

Тя изглежда толкова млада, помисли Ник, и толкова крехка. Дали бракът й е бил щастлив, запита се той. Дали съпругът й е открил тайната, която отключваше страстта в това възхитително тяло? Искаше му се да мисли, че е бил единственият мъж, вкусил от пълния размах на великолепния огън, който се таеше у нея, но разбра колко неправдоподобно е това. Вероятно беше имала много любовници преди и след срещата си с него.

— Това няма да отнеме много време, госпожо Тревър… Еме — каза Ник. Беше по-уморен, отколкото би му се искало да признае, и умората си личеше в дългите линии, спускащи се от ъглите на устата му. Войната беше истински ад, искаше му се да е свършила и цялата тази безсмислена кланица да приключи веднъж завинаги. — Моля те, седни.

— Ще остана права.

Еме се чувстваше по-удобно така — оставайки изправена, го възприемаше като не толкова плашещ. Ник кимна.

— Много добре. Първо, имам някои прости въпроси. По вида на сина ти съдя, че си се омъжила почти непосредствено след срещата ни. На колко години е Бранд?

Ник знаеше, че въпросът е несъществен, но някакъв дявол в него го подтикна към това. В мига, когато видя детето, в ума му се оформи някакво чудовищно предположение, но му трябваше повече информация, преди да го отхвърли. Знаеше колко малко вероятно е единствената им съвместна нощ да е дала живот на дете, но нещо в момчето засегна някаква чувствителна струна в душата му.

Еме замръзна. Нима Ник подозира нещо?

— Какво общо има Бранд? Не го намесвай.

— Разсмиваш ме, Еме, винаги съм си бил любопитен. В края на краищата, нали сме стари познати.

— Познати, но не и приятели. Ако искаш да знаеш, срещнах Бо малко след…. след нашето запознанство. Той ме омагьоса и се оженихме след няколко седмици. Бранд се роди девет месеца след сватбата ни. Точно на четири години е. Едричък е за възрастта си, но Бо беше висок мъж. Доволен ли си?

— Съпругът ти тъмна коса ли имаше?

Боже господи, този човек нямаше ли никога да бъде доволен?

— Да, тъмна коса имаше.

Раменете на Ник хлътнаха разочаровано. Нямаше представа какво би искал да чуе и се чудеше дали Еме му казва истината.

— Приемам думата ти — изрече той. — Докато аз и хората ми сме тук, очаквам да не излизате извън границите на къщата и двора. Никой от домакинството няма да може да ходи до града. От време на време ще идват пратеници с жизненоважни сведения и трябва да съм сигурен, че условията тук са абсолютно секретни.

— Жизненоважни за кого? — запита високомерно Еме. — Да не ме обвиняваш, че съм шпионка?

— Никого не обвинявам. Просто отправям предупреждение. Няма да допусна никакво неподчинение.

— А аз няма да допусна да ми се заповядва. Ти превзе къщата ми, превърна приятелката ми в робиня, задаваш ми лични въпроси, които не са твоя работа, а сега ме обвиняваш, че съм шпионка. Не искам да имам нищо общо с тебе или с хората ти. Колкото по-скоро ме оставите на мира, толкова по-добре.

Острите линии по лицето на Ник се смекчиха и една бавна, замислена усмивка озари красивите му черти.

— Няма защо да бъдем врагове, Еме.

Враждебността й беше толкова материална, че Ник почти можеше да я докосне, но между тях имаше нещо повече от омраза. Имаше нещо живо и осезаемо, което танцуваше около тях като остриета на бели светкавици.

Еме затаи дъх, когато Ник приближи към нея — широки рамене, твърдо и стегнато тяло, неоспоримо мъжествено. Нежелан спомен за това тяло, голо и пулсиращо от жива, страстна енергия, накара дъха да излезе на тласъци от дробовете й.

Очите му се плъзнаха по нея.

— Все още си така невероятна. Спомням си…

— Не, недей! Не ми напомняй за тази нощ! Не мога да го понеса.

Бурни чувства разкъсваха душата на Еме. Часовете, прекарани в обятията на Ник, я бяха хвърлили от небесата право в най-страшното проклятие. Само за няколко часа от момиче се беше превърнала в жена.

— Никога не съм искал да ти направя нещо лошо, каквото и да било — каза меко Ник. — Онази нощ изживяхме нещо наистина изключително.

Еме затвори очи и когато ги отвори, Ник стоеше толкова близо, че топлият му дъх галеше бузата й.

— Нека премахна гнева ти. — Ръцете му я привлякоха към него, нежните му пръсти започнаха да галят гърба й, както би направил с наранено дете. — Чудо е, че те намерих отново. И сега те искам толкова силно, както и преди пет години.

— Това, което преживяхме заедно, беше страст — отвърна Еме огорчено. — Нищо друго.

— Може би. Да проверим ли теорията?

Напрежението в гласа му породи тръпка, която я разтърси цялата.

Преди да успее да възрази, горещата му уста плени властно нейната. Еме не успя да се пребори, докато се поддаваше на целувката му, припомняйки си за кратък миг усещанията, които никога не беше изпитвала с Бо. Ник я притисна още по-силно. Треската на страстта бушуваше в него. Той близна нежно устните й и ги раздели с върха на езика си. Навлезе в устата й, обви език около нейния и го привлече дълбоко в устата си. После наведе глава и нежно започна да докосва с език стройната й шия, стигайки чак до браздата между гърдите й.

Когато ръцете му обхванаха стегнатите полукълба на седалището й и я притиснаха до невероятната твърдост на тялото му, Еме потисна една тръпка на неподправена радост. Не беше възможно това да се случва! Тя мразеше Ник Дръмънд толкова силно, за да реагира на страстта му. Краката и се отделиха от пода, когато Ник я вдигна високо, заравяйки лице в сладката пълнота на гърдите й. Вкусът и мирисът й бяха прекрасни, искаше му се да я погълне цялата.

— Искам да те любя, Еме — дъхна той в ухото й. — Искам да си върна онзи момент преди пет години. Знаеш ли, не съм забравил.

Думите му моментално я върнаха на земята. Той я беше забравил в мига, когато беше излязъл от живота й. Огънят, който беше изгорил кръвта й в момента на слабост, беше заменен от студена ярост. Мъже като Ник Дръмънд само вземаха, а нищо не даваха в замяна. Тя искаше той да излезе от живота й, преди да е открил, че Бранд е негов син. Не беше обаче от онзи тип мъже, които лесно можеха да бъдат заблудени.

— Няма да ти позволя да се любиш с мене, дори да беше последният мъж на земята — каза тя мрачно, борейки се да се освободи от прегръдката му.

— Би могла да ме заблудиш. Като съдя от реакцията ти точно в този момент, бих казал, че не си забравила колко прекрасно беше тогава всичко между нас. Аз със сигурност не съм забравил.

— Забравих те в момента, когато ти ме остави на борда на „Дикси Бел“ — излъга Еме.

Червенина плъпна по бузите й, обагряйки бледата, почти прозрачна кожа в нежно розово. Устните й бяха червени и подути от целувките му и Ник помисли, че тя е най-красивата жена, която някога беше виждал. И най-прекрасната лъжкиня.

— Не ти вярвам. Никой не може да таи омраза цели пет години, освен ако не мисли за обекта на омразата си през цялото това време.

— Проклет да си, Ник Дръмънд. Пусни ме! По-скоро бих легнала с всеки от твоите войници, отколкото да ти се отдам.

Ник замръзна. Пусна я рязко, зелените му очи потъмняха от ярост.

— Толкова много ли ме мразиш?

— Да. — Тя почувства погледа му върху себе си и отстъпи назад. — Не си желан тук. Вземай войниците си и остави семейството ми на мира.

Очите й бяха тъмни и буреносни, плъзгайки се с върховно презрение по фигурата му.

— Затова ли сега ми реагираш точно така? Защото не можеше да понасяш да ме гледаш? Или защото дълго време си била без мъж?

Подигравателните му думи бяха изречени с измамно спокойствие, той посегна и я привлече към твърдата стена на гърдите си. Хвана косата, свързана на тила й, и я задържа на място, навеждайки лице към нейното. Целувката му не беше нежна, а дръзка, едно безсрамно нападение над устата й, което я остави трепереща и изплашена. Ръцете му намериха гърдите й и Еме ахна оскърбено, когато той притисна зърната й между палеца и показалеца си, преди да се прилепи плътно до нея. Полата й започна да се вдига инч по инч, докато ръцете му се плъзгаха под нея и милваха сатенената вътрешна повърхност на бедрата й. Влажната й топлина го замая, той се притисна силно до тази интимна част от нейното същество, за която толкова дълго беше копнял. После пръстите му проникнаха под бельото й, докосвайки я интимно, за да изтръгнат въздишка от устните й.

Еме никога не беше изпитвала такава върховна безпомощност. Тялото вече не й принадлежеше, един проклет янки беше откраднал ума и волята й. Но тя знаеше, че ако сега се отдаде на Ник Дръмънд, ще загуби най-важната битка в живота си. Беше достатъчно горда, за да допусне Ник да я съблазни отново. Заради Бранд трябваше да запази омразата си към мъжа, който можеше да разбие живота й.

— Моля те, не прави това.

Тихото й достойнство явно беше поразило Ник, защото той веднага я пусна.

— Простете ми, госпожо Тревър, нямах причина да допусна, че ще отвърнете на чувствата ми. — Очите му я смразиха: две ясноизумрудени късчета. — Оставих въображението си да ме завладее. Заблудих се, мислейки, че ме искаш, също както аз те искам. Отсега нататък поведението ми ще бъде почтително и нищо повече. Можеш да си вървиш.

С очи, все още пълни с неверие, Еме полека заобиколи покрай него и излезе от стаята толкова бързо, колкото можеха да я носят краката й. Още две минути с Ник Дръмънд и той щеше да я превърне в пелтечеща идиотка, която да го моли да се люби с нея. Как можеше да мрази някого толкова силно и в същото време да се възбужда от него? Помисли, че се е отървала от този мъж преди пет години. Ник Дръмънд прекрасно би могъл да е женен и да има цяла къща с деца. Тази мисъл накара съзнанието й да замре за миг. Женен? Поради някаква странна причина това предположение накара сетивата й да се сгърчат в неприятна тръпка.

 

Тя се въртеше неспокойно в съня си, но виещият зад прозорците вятър не можеше да я изтръгне от живата реалност на сънищата й.

Той затвори вратата зад двама им, отвличайки я в ада, който сам беше създал. Стаята беше осветена от една лампа. Той завъртя ключа в ключалката и й се усмихна. Мека светлина играеше по красивите му черти и тя забеляза силната линия на широките му рамене и мускулестата му фигура. Той я притегли в прегръдките шия целуна. Когато устните му срещнаха нейните, тя получи представа на какво щяха да приличат следващите няколко часа. Той започна да шепне в ухото й, дай говори колко е красива и желана, колко иска да бъде в нея и колко прекрасни мигове ще изживее тя с него. Вплете ръце в косата й и отново я зацелува, държейки здраво лицето й, докато полека докосваше с език извивките на високите й скули, ухото, нежната линия на шията й. Тя потрепери, когато ръцете му намериха връзките на роклята й и ги развързаха, смъквайки корсажа от гърдите й, като същевременно ги освобождаваха от корсета. Устните му докоснаха бледите полукълба и тя една не припадна. Върхът на езика му намери втвърденото до болка зърно…

Не! Еме подскочи рязко в леглото, с окъпано в пот лице, трепереща, припомняйки си неща, които мислеше, че отдавна е прогонила от ума си, всяка болезнена подробност от един натрапчив спомен, който замъгляваше съзнанието й.

Ярка слънчева светлина навлизаше през прозореца и младата жена разбра, че се е успала. След като предната вечер беше изляза от Ник, сънят бе дошъл много късно при нея. Обикновено Бранд ставаше пръв и тя се запита защо още не е дошъл в стаята й, за да я събуди, или защо Савана му е позволила да спи до толкова късно. Дочу през прозореца шумовете, долитащи от двора, и направи гримаса, когато се сети за нежеланите гости, заели стаите й.

Превъзходният аромат на кафе я измъкна от разхвърляното легло. Още едно предложение за мир, идващо от Ник Дръмънд? От години във „Високите дъбове“ не бяха виждали истинско кафе. Фактически вече нямаха дори печена царевица или някакви други заместители. През изминалите месеци Еме се беше научила да живее в непрестанен глад, който постоянно разкъсваше червата й. Опитваше се да съществува с колкото може по-малко храна, за да има достатъчно за детето й.

Гладът окончателно ги беше притиснал, когато вчера Ник Дръмънд пристигна във „Високите дъбове“. Но по-скоро адът щеше да замръзне, преди тя да си признае, че той е дошъл тъкмо навреме, за да ги спаси. Не можеше да си спомни откога в имението не е имало толкова голямо оживление. Със сигурност не и откакто робите си бяха заминали. Тъкмо се накани да се отдалечи, когато нещо привлече погледа й и тя отново се извърна, за да надникне през прозореца. Едва не припадна, като видя Бранд застанал на поляната, да вдига ръце към Ник, който беше възседнал коня си. Ник се наведе, взе момчето и го настани на седлото пред себе си. Прегърна го и се засмя радостно, когато Бранд извика възторжено. После Ник смушка коня си, държейки детето с едната ръка, докато с другата стискаше юздите на животното.

Бранд обичаше конете, но всички коне във „Високите дъбове“ бяха конфискувани още в началото на войната. Това, което армията на конфедератите беше оставила, моментално беше реквизирано от армията на Съюза. Остана им всичко на всичко едно дръгливо муле, годно единствено да тегли раздрънкания фургон, с който отиваха до града, докато все още имаха пари, за да си купуват нещо.

— Капитанът май много харесва Бранд.

Савана беше влязла и беше застанала зад Еме, питайки се какво ли толкова е привлякло вниманието й.

— Той е дете, не разпознава враговете — отсече Еме.

Савана я изгледа от глава до пети.

— И аз не харесвам янките, също както и ти, скъпа, но много ми харесва да имам пълен корем. Капитан Дръмънд не изглежда чак толкова лош, колкото са янките обикновено, пък и трябва да видиш колко храна стовариха сутринта в кухнята войниците, като дойде фургонът от интенданта. Не мисля, че ни желаят злото.

— Не ми хвали капитан Дръмънд, Савана — изфуча Еме. Забележките на прислужницата решително не й се понравиха. В нейните очи Ник Дръмънд беше чисто и просто дявол. — И не искам Бранд да се привързва към този янки. Опитай се да го държиш надалече от него, колкото е възможно.

— Няма начин да не позволявам на детето да излиза навън, виж колко му харесва — забеляза Савана.

— Все пак трябва да се опитаме.

В гласа й прозвуча мрачна решителност и нещо друго, което старата прислужница не успя да разгадае. Светлокафявите очи на Еме сега бяха тъмни от гняв. Тя отвори рязко вратата и изхвърча навън.

— Къде отиваш, миличка?

— Да си взема сина — отвърна Еме през рамо, затръшвайки вратата зад себе си.

Савана изцъка неодобрително с език и поклати глава, запътвайки се обратно към кухнята.

— Това дете е упорито — измърмори тя на себе си.

През годините беше виждала Еме в най-различни настроения, и добри, и лоши, но никога не я беше виждала толкова обсебена от един мъж, както сега от капитан Дръмънд.

 

Ник притисна Бранд още по-плътно към себе си. Момченцето беше много забавно, той се надяваше някой ден да има син, точно като него. Едва откакто започна войната, в главата му възникнаха мисли за брак и деца. Като видя как мъжете умират, това всели у него нуждата да остави частица от себе си, след като напусне този свят. Може би щеше да има деца, ако се беше оженил за Реджина Блекуел, дъщерята на генерал Андрю Блекуел. Беше повече или по-малко принуден да направи предложение на Реджина, тъй като баща й ги беше хванал в компрометираща ситуация. За да запази кариерата си, която можеше да бъде съсипана само от една дума на генерала, той беше постъпил „по джентълменски“.

Не беше уговорена никаква дата за сватбата, защото времената бяха несигурни, но Ник предполагаше, че венчавката ще стане след войната. Никаква голяма любов не беше нахлула в живота му и тъй като се беше отчаял, че някога ще открие Еме Фортюн, се беше съгласил на този брак поради безнадеждни угризения. Ако беше успял преди пет години да я намери… Но това беше друга история и нищо не можеше да промени хода на съдбата.

Мислите на Ник внезапно замряха, когато видя Еме да се насочва право към него. Приближаваше със стиснати зъби, очите й бяха потъмнели от ярост. Той дръпна юздите на коня.

— Мамо, виж ме — извика радостно Бранд, размахвайки ръце във въздуха. — Капитан Дръмънд каза, че мога да яздя Скаут съвсем сам, когато порасна още малко.

— Бихте ли оставили сина ми долу, капитан Дръмънд? — настоя Еме.

Ник се подчини въпреки разочарованието на детето.

— Бягай в къщи, Бранд, Савана е приготвила закуската.

— Вече закусих, мамо. Ядох с капитан Дръмънд.

Еме стисна зъби ядосано.

— Не спори с мене, Бранд, просто върви вътре. Искам да поговоря насаме с капитана.

Момченцето беше разочаровано и озадачено, но все пак се подчини на майка си. Тя рядко му говореше с такъв тон, а когато станеше така, той веднага изпълняваше нарежданията й.

В момента, когато детето повече не можеше да ги чува, Еме се обърна към Ник.

— Как смееш да се опитваш да настройваш сина ми против мене? Искам да стоиш далече от него.

Лицето на Ник стана каменно.

— Той е дете, за бога. Защо ще искам да го настройвам против тебе? Не ти ли е хрумвало, че всъщност харесвам това дете? Никога няма да му направя нещо лошо.

— Не вярвам на янките. А измамните мошеници са ми още по-противни.

Ник изскърца със зъби.

— Не съм те измамил, Еме. Спечелих съвсем почтено. Ти се съгласи да теглиш карта, като знаеше много добре какво ще искам от тебе, ако спечеля.

Еме се изчерви и се огледа наоколо, за да види дали някой ги слуша. С изключение на лейтенант Дил, който ги изгледа с любопитство, като че ли никой не поглеждаше към тях дори и съвсем случайно. Но за всеки случай тя понижи глас.

— Не ми напомняй за лудостта ми. Тази част от живота ми е свършена, веднъж завинаги. Свърши в нощта, когато ти взе… взе всичко от мене. Не ми остана нищо, когато ти приключи с мене.

— Явно, Бо Тревър не е смятал така — изкриви уста Ник в горчива гримаса.

Еме го засегна болезнено със своето абсурдно обвинение и той пожела да й го върне. Но всичко, което постигна, беше нов пристъп на огнения и гняв.

— Да не си посмял да говориш лошо за Бо — изсъска тя. — Той беше ангел в сравнение с тебе.

Ник премига. Нима тя толкова силно обичаше съпруга си?

— Ти дори не ме познаваш.

— Знам всичко, което искам да знам за тебе, и никак не ми харесва. Не си добра компания за сина ми, затова стой настрана от него.

Тя се извърна рязко и се отдалечи.

Не желаейки да се остави да го победи една остроезична малка вещица, Ник се смъкна от седлото и хвана Еме за ръката над китката, извръщайки я рязко към себе си.

— Нека си изясним едно нещо, госпожо Тревър. Ти, твоят син, тази къща и всичко тук е под моите заповеди. Настоятелно предлагам да ми се подчиняваш във всичко и да не правиш нищо, с което да предизвикаш гнева ми. Ако се държиш прилично, няма да ти се случи нищо лошо. Но те предупреждавам честно — ако отидеш прекалено далеч, добрата ми воля ще се изпари. Да не ме мислиш за глупак? Ако не бяхме аз и моите хора, щяхте да измрете от глад. Бъди благодарна, че не заповядах да ми се подчиняваш по… по друг начин. Някои мъже, които познавам, нямаше да бъдат толкова снизходителни.

— Снизходителни! — Очите на Еме блеснаха оскърбено. — Янките не са снизходителни, те са дяволи. Ограбиха земята ни, изнасилиха жените ни, откраднаха рожденото ни право. Какво мога да оставя на Бранд, когато порасне? Разрушена къща, без пари, с които да плаша данъци или да храни семейство? Земя, опустошена от войната, без хора, които да обработват запустелите ниви? Наследство на смърт и разруха? И това далеч не са всички беди, които си причинил лично на мене. Върви си, просто си върви!

Горчивите обвинения на Еме смаяха и озадачиха Ник. Не беше й направил нищо чак толкова ужасно, поне доколкото му беше известно. Нито беше искал от нея нещо, което тя не беше готова да даде на друг мъж, към когото би имала дълг на честта. Може би в миналото беше плащала по подобен начин много такива свои дългове. Това, че през годините беше хранила такава ненавист към него, го смути. Дали не е защото така внезапно я изостави на следващата сутрин?

— Съжалявам, че ви карам да се чувствате така, госпожо Тревър, но имам да върша тук важни работи и това прави присъствието ми наложително. Колкото до сина ви, момчето обича да общува с моите войници и аз няма да попреча на това негово развлечение. То не е имало много забавления и освен това напомня на войниците ми за децата, които са оставили по домовете си. Никой няма да посмее да му навреди.

След като каза всичко, което имаше да казва по този въпрос, той се обърна и се отдалечи, оставяйки Еме да кипи в безсилна ярост. Това, че Ник Дръмънд отново беше влязъл в живота й, я върна към горчиво-сладките спомени, които би предпочела да изличи от паметта си.