Кони Мейсън
Страст и омраза (16)

15

Снегът падаше лениво, застилайки Вашингтон с чисто бяла покривка. Иззад заскрежения си прозорец Ник виждаше малкото смелчаци, дръзнали да излязат в бурята, да пъплят по заледената улица, за да отидат там, където ги зовеше необходимостта. Беше първият ден на декември, течеше шестата седмица, откакто беше дошъл в тази болница за оздравяващи. Отокът в белия дроб забавяше възстановяването му в първите дни, след като пристигна във Вашингтон, но волята за живот никога не го беше напускала. Бореше се с последиците от раняването с непреклонната решителност, която никога не му позволяваше да се признава за победен.

Сега, когато здравето му се беше подобрило и вече нямаше нужда да стои в болница или санаториум, времето беше станало непоносимо. Ник беше напуснал болницата преди три дни и се беше настанил в общежитието за несемейни офицери, очаквайки ново назначение. Беше го получил само преди часове. Назначаваха го на престижна длъжност във Вашингтон като адютант на генерал Блекуел. Трябваше да се досети, че Реджина ще се намеси и в това.

Реджина. Господи, само като си помислеше за нея, се вбесяваше. Тази жена отказваше да приеме факта, че бракът им нямаше да се осъществи. Живееше в някакъв свой свят, ръководена от собствените си представи. Ако нещата не вървяха според нейния план, тя просто не им обръщаше внимание. Навремето му се беше сторило, че ако й предложи брак, това ще се отрази благоприятно на кариерата му. Тя имаше необходимите връзки, а в противен случай баща й щеше да се погрижи изгледите му за повишение да бъдат сведени до нула. Но това вече нямаше никакво значение.

Тогава Еме Тревър се беше върнала в живота му, и го беше накарала да осъзнае, че бракът с Реджина е невъзможен. Както обикновено, когато имаше малко повече свободно време, Ник отново се замисли за Еме и Бранд. Тревожеше се, че нямат достатъчно храна, безпокоеше се, защото нямаше начин да разбере дали са още във „Високите дъбове“, опитвайки се да водят жалко съществувание.

В мига, когато получи новото си назначение, което му позволяваше две седмици отпуск, преди да отиде да заеме поста си, Ник започна да крои планове да се върне в Атланта, да намери Еме и Бранд и да ги доведе във Вашингтон. Но времето се развали и влакът между Вашингтон и Атланта, който вървеше от време на време, откакто конфедератите започнаха да взривяват линиите, трябваше да замине едва след два дни.

Едно почукване на вратата прекъсна размислите на Ник. Беше приятно изненадан, когато отвори и се намери лице в лице с капитан Бърч — цял отрупан със снежинки и потръпващ от студ.

— Брус! Не стой така, човече, влизай бързо вътре! Какво правиш тук, във Вашингтон?

— Бях леко ранен и се възстановявах. Имах работа във Вашингтон и реших да намина да те видя. — Капитанът изгледа критично приятеля си. — Освен че си много блед, изглеждаш доста добре за човек, почукал на вратата на смъртта. Мога само да предполагам, че състоянието ти се дължи на грижите, които получаваше във „Високите дъбове“ от онази красива блондинка, към която изглеждаше толкова привързан.

— На Еме дължа не само оздравяването, а и живота си — каза Ник. Устните му се извиха в мечтателна усмивка. — Щях да бъда мъртъв, ако Еме не беше взема нещата в свои ръце там, в полевата болница.

— Струва ми се, че чух нещо такова. Чух и че Реджина Блекуел те е довела в Атланта и после е дошла с тебе тук във Вашингтон. Това означава ли, че годежът ти с дъщерята на генерал Блекуел още е в сила?

— Зависи с кого говориш по въпроса. Ако запиташ Реджина, тя ще ти каже, че бракът ни се отлага за след войната. Но ако питаш мене, няма да има брак между нас с Реджина. Мисля, че знаеш какви чувства изпитвам към Еме Тревър.

Бърч кимна.

— В хубава каша си се забъркал. Какво смяташ да правиш?

— Ще взема първия влак за Атланта. Трябва да намеря Еме и сина й. Сигурно имат нужда от храна и господ знае в какво състояние ще ги заваря.

— Получи ли ново назначение?

— Точно днес дойде. Ще бъда адютант на генерал Блекуел. Работа на Реджина, предполагам. Но смятам добре да се възползвам от двете седмици отпуск, които ми се полагат, преди да заема поста. Стига времето да е благоприятно.

— За щастие, пристигнах във Вашингтон, преди времето да се влоши. Предполагам, чул си, че Атланта е станала град на призраци. Шърман се върна там и преди да напусне града през ноември, заповяда всички цивилни да се евакуират и опожари всичко, което имаше някаква военна стойност. Единствените невредими обществени сгради са онези, в които са настанени нашите окупационни части. Естествено, ще намериш подобаващо количество публични домове, необходими за поддържане на настроението, някоя и друга къща и магазин.

 

— Чух какво става там — призна Ник мрачно. — Вярно ли е, че нашите войници мрат от глад в окопите?

— Това е горе-долу положението. Шърман наближава Савана, Худ и армията му се придвижват към Тенеси. Конфедератската кавалерия и опълчението от Джорджия нападнаха пехотата на двадесет и втори ноември и убиха много наши.

— Тъжна работа — заключи Ник, — но това, което ми разказваш, още повече ме кара да замина за Атланта.

— Ами Реджина? Може би трябва да контролирам дамата в твое отсъствие?

— Твоя е, Брус. Вземай я, имаш благословията ми. Когато намеря Еме, възнамерявам да я доведа във Вашингтон като своя съпруга.

 

Бранд кашляше вече няколко дни. Сега положението му се беше влошило и Еме свали одеялото от раменете си, за да завие по-добре детето. Снегът навлизаше през цепнатините в стените на овехтялата колиба, образувайки бели локвички по утъпканата пръст на пода. Вятърът свиреше в комина и навяваше още сняг през дупките на покрива. Тримата седяха мълчаливо в малката колиба, от време на време сухата кашлица на Бранд нарушаваше тишината.

Еме се приближи към малкия огън в огнището, за да стопли ръцете си. Савана дремеше в люлеещия се стол, спасен след опожаряването на къщата. Разбута жаравата, съзнавайки, че дървата са намалели и скоро трябва да излезе да събере още. За щастие, имаше достатъчно дърва от полуразрушените колиби на робите и от голямата къща, така че нямаше да умрат от студ. Но с храната нещата стояха другояче. Патроните бяха на привършване и това правеше положението съвсем безнадеждно. В последните месеци живееха само благодарение на дивеча, който успяваха да застрелят или да уловят с примки.

— Мамо?

Гласът на Бранд беше дрезгав от кашлицата, очите му блестяха от треската.

— Тук съм, скъпи.

— Студено ми е.

— Ще легна до тебе да те топля. — Тя се настани до него и го прегърна здраво. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

— Гладен ли си? Има още малко заешко от вчера. Може би и малко царевица.

Бранд поклати глава.

— Ти го изяж. Знам, че двете със Савана не ядете, за да има за мене.

Колко е чувствителен, помисли Еме и го прегърна още по-силно. Наистина бе изключително дете. Ник Дръмънд може и да е негодник, но синът му беше всичко, което една майка можеше да си пожелае.

Ник Дръмънд.

Заедно с името в паметта й нахлуха спомени. Надяваше се Ник да е щастлив с Реджина Блекуел, защото тя знаеше, че такава красива и решителна жена като Реджина много лесно ще убеди Ник, че бракът с нея е точно това, което му е необходимо. А тя, Еме, без малко щеше да стане жертва на лъжите на Ник. Не че съжаляваше, че го спаси от бойното поле. Той беше бащата на сина й, в края на краищата. Но тя се опита да се убеди, че само поради тази причина е рискувала живота си, за да го спаси.

Докато Еме лежеше до Бранд, слушайки хриптящото му дишане и мислейки за мъжа, който го беше създал, Савана се размърда на стола си и с мъка успя да се изправи. Студът и влагата пронизваха болните й стави, лекарството отдавна беше свършило. Стомахът й се бунтуваше, но тя не му обърна внимание. Вече беше свикнала с празнотата в него. Еме я чу. Вече не можеше да крие факта, че тримата бавно умираха от глад.

— Страхувам се, че не е останала много храна — каза тихо тя, стараейки се да не събуди Бранд.

Детето най-накрая се беше унесло в неспокоен сън.

— Не съм гладна, миличка — излъга Савана. — Мисля, че ще има достатъчно за Бранд, когато се събуди.

Еме се измъкна полека от леглото и двете със Савана започнаха да ровят в кошницата с припаси.

— Скоро трябва да предприемем нещо, Савана. Не можем да продължаваме така. И ти, и Бранд имате нужда от лекарства, а ако не намерим скоро храна, тримата ще умрем от глад. Сега сме по-зле, отколкото преди Ник…

Тя млъкна изведнъж. Защо трябваше Ник постоянно да е в мислите й? Защо не можеше да приеме факта, че Ник Дръмънд е излязъл завинаги от живота им?

— Има още малко патрони. Ще ида на лов, като спре да вали. Може да имам късмет и да донеса някой тлъст заек. За Бранд ще бъде хубаво да хапне силен бульон.

— Заекът няма да стигне за много време, знаеш го — каза сърдито Еме. — Знаеше, че няма право да й се кара, но не можа да се въздържи. Не беше честно тя и семейството й да гладуват, докато други на север се наслаждават на обилна храна пред топло огнище. Техните войници бяха опустошили имението й и вече нищо нямаше да бъде като преди.

Ник беше янки.

Тя го мразеше, мразеше и онези като него заради неправдата, която бяха причинили на южняците.

Савана не отговори нищо на гневните й забележки. Знаеше, че Еме е права, че е въпрос на време да умрат от глад. Тъжното беше, че не виждаше изход.

— Знам, дете, знам.

— Няма да стоя така и да гледам как близките ми умират! — изсъска Еме така ядосано и решително, че Савана се ококори.

Тя много добре познаваше темпераментната природа на Еме и само безпомощно я беше наблюдавала при моментните й изблици. Не можа да я спре първия път, когато се хвърли с главата надолу в опасната професия на комарджийка, страхуваше се, че и сега няма да може да повлияе на решението й.

— Отивам в Атланта.

— За какво? Там има само изгорели къщи и янки.

— Ще намеря работа.

— Работа? Каква работа? В Атланта не е останала жива душа, само янки и няколко… — Тя спря, погледна към Бранд изшептя в ухото на Еме: — Нали знаеш, там, дето жените правят удоволствие на мъжете. И сигурна съм, че старата ни кранта няма да стигне до града.

 

— Ще стигне, Савана, ще стигне. Ако не, ще отида дотам пеша. Няма да допусна синът ми да умре от глад. Няма! Не се опитвай да ме разубеждаваш, вече съм го решила. Ще тръгна, щом времето се проясни. В Атланта рядко вали много по това време, пътуването няма да е трудно.

— Не ми харесва тая работа, дете.

— Не виждам друго решение, Савана.

Макар че си придаваше безстрашен и решителен изглед, Еме усещаше как сърцето й се свива от страх. Но тя беше готова да направи всичко, за да намери храна и лекарства за Бранд и Савана.

Студеният вятър подмяташе боклуци по опустелите улици на Атланта, когато Еме влезе в града. Конят я беше докарал дотук благополучно, но тя сериозно се съмняваше, че ще успее да се върне с него във „Високите дъбове“. Откакто настъпи зимата, не беше получавал достатъчно храна и състоянието му беше лошо. Ребрата му се брояха, залепнали под изтънялата кожа.

Цивилни почти не се срещаха на улицата, макар да беше ранен следобед. Еме се опита да не обръща внимание на мъжете, които я оглеждаха любопитно, но й беше трудно да отминава с пренебрежение подвикванията и двусмислените забележки. Нямаше представа, че в Атланта са останали толкова малко жени с изключение на проститутките.

За огромно свое разочарование тя установи, че повечето магазини са затворени. В онези, които все още работеха, продавачите я отпращаха със снизходителни усмивки, когато кажеше, че си търси работа.

— И госпожица Мона ли ви отказа? — запита един собственик на магазин.

— Госпожица Мона ли? — учуди се Еме. — Съжалявам, но не я познавам.

Когато мъжът се ухили многозначително, сякаш не й беше повярвал, тя се обърна и излезе с озадачено изражение.

Следващият собственик на магазин беше далеч по-откровен.

— Да не сте някое от момичетата на госпожица Мона?

— Не, а трябва ли?

— Зависи. Доста хубавичка сте, но не каквато бих очаквал да намеря в… нали разбирате… в публичен дом. Сега това е единствената работа за жени в Атланта. Много момичета от добри семейства се принудиха да идат на работа при госпожица Мона. Освен това, всички цивилни се евакуираха от Атланта.

Еме избяга от магазина, разбирайки какво означават странните погледи на войниците по улицата. Мислеха я за курва!

Дълбоко замислена, тя поведе коня, опасявайки се, че ако го яхне, той може да падне под нея. Потръпна, когато студен повей се вмъкна под полата й. Спря пред една от малкото оцелели сгради, в която влизаха и излизаха войници. Пред нея нямаше друга възможност, освен да моли янките за помощ. Гордостта беше много по-малко важна, от живота на сина й. Трябваше да намери храна и лекарства за Бранд и ако янките можеха да й помогнат, тя щеше да им е благодарна.

Изправила тесните си рамене, Еме отвори вратата и влезе вътре. Лъхна я приятна топла вълна и тя остана за момент неподвижна, завиждайки на войниците, които не правеха нищо друго освен да седят край огъня и да греят гърбовете си. Минаха няколко мига, преди да я забележи един ефрейтор, седнал пред отрупано с книжа бюро.

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

Еме събра смелост и изрече:

— Бих искала да говоря с началника ви.

— Имате ли среща?

— Не, току-що пристигнах в Атланта. Но животът на едно малко дете зависи от срещата ми с него.

— Съжалявам, госпожице, но майор Танър е много зает. Не сте ли чули, че всички цивилни са евакуирани от Атланта? Предлагам да се върнете откъдето сте дошли.

— Не и преди да се срещна с майор Танър.

Тя вирна предизвикателно брадичка и кехлибарените й очи се присвиха упорито. Погледна затворената врата вдясно от бюрото и се запита дали ще може да мине покрай ефрейтора, без той да я спре. Другите двама мъже в стаята не казаха нищо, в погледите им се четеше и нещо друго освен любопитство.

Не й трябваше много време да се реши. Мина край ефрейтора и рязко отвори вратата.

— Какво означава това?

Ефрейторът се появи на прага зад нея.

— Съжалявам, майоре, опитах се да кажа на тази млада дама, че сте зает, но тя настоява да говори с вас.

Майор Танър изгледа гневно Еме и тя инстинктивно разбра, че няма да получи никаква помощ от този навъсен офицер.

— Много добре, ефрейтор Литъл, ще говоря с нея.

Ефрейтор Литъл кимна, излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си. Майор Танър обърна ледените си сини очи към Еме и тя потръпна.

— Е, млада госпожице, дано да е нещо важно. От дома на госпожица Мона ли сте? Или от някой друг дом в града?

Еме, изчервена, заекна:

— Н-не, не съм от публичен дом. Живея със сина си и прислужницата си в едно имение близо до Атланта, в една робска колиба. Домът ми беше изгорен от вашите войници.

— Съжалявам, госпожице, но това какво общо има с мене?

Еме изфуча сърдито:

— Заради вас, янките, синът ми гладува! Трябват му лекарства, а нямам пари, за да купя.

Майор Танър прояви благоприличието да се изчерви.

— Ако се опитам да осигуря храна за всяко семейство, чиято къща е била изгорена, няма да остане нищо за хората ми. Господ знае, че имаме съвсем малко храна за през зимата. Сега времената са трудни, трябва да оцелявате както можете. Сега бъдете така добра да излезете оттук.

— Вие не разбирате! Без храна и лекарства синът ми ще умре. Ще вземете ли това на съвестта си?

Танър вдигна очи към нея и Еме помисли, че вижда някакво състрадание в сините му очи. Но това беше само за миг, после над лицето му сякаш се спусна някаква завеса, скривайки от погледа му ужасите на войната.

— Обърнете се към госпожица Мона, ако търсите работа. Сигурен съм, че ще ви вземе, ако й обясните положението си. Ако не желаете такава работа, по-добре напуснете бързо града. Сега за цивилните не е безопасно в Атланта.

Устните на Еме се изпънаха в тънка черта.

— Къде да намеря госпожица Мона?

Изражението му не се промени.

— В края на Пийч Стрийт. Няма как да не я забележите, това е единствената останала къща в квартала.

Еме се загледа в оградата около голямата, порутена къща на госпожица Мона на Пийч Стрийт. Не можеше да откъсне очи от оградата. Изглеждаше толкова обикновена на една улица, където повечето къщи бяха безнадеждно съсипани. Боята на места беше почти олющена, някъде липсваха цели дъски, но иначе изглеждаше толкова нормална сред целия хаос, че Еме за миг забрави защо стои тук и се взира в една проста дървена ограда.

— Е, скъпа, ще влезеш ли или цял ден ще стоиш на студа и ще зяпаш оградата ми?

Еме трепна силно, откъсната от съзерцанието си, и погледна към жената, която й махаше с ръка от прага на къщата. Беше висока и пищна, облечена в доста елегантна брокатена рокля. Косата й имаше най-странния оранжев цвят, който някога беше виждала.

Еме преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Вие ли сте госпожица Мона?

— Самата тя, скъпа. Вътре е по-топло, не искаш ли да влезеш?

Еме кимна утвърдително, отвори вратата и тръгна по алеята. Поколеба се за миг, преди да стигне до вратата.

— Не се плаши, скъпа. Щом си стигнала чак дотук, не чакай, ами влизай.

— Да — съгласи се Еме и влезе, последвана от госпожица Мона. — Благодаря ви.

Наистина, здравето и животът на Бранд бяха по-важни от гордостта й. Преди да тръгне от „Високите дъбове“, се беше заклела, че ще направи всичко необходимо, за да намери пари за храна и лекарства. И имаше намерение да спази клетвата си.

Обитателите на къщата започваха да се размърдват. Докато минаваше през приемната, Еме хвърли един поглед и зърна няколко млади жени, доста разсъблечени, които си приказваха и се смееха, сякаш нямаха никакви грижи. Те отвърнаха на погледа й, но като че ли не се разтревожиха особено, че една непозната жена е влязла в жилището им.

— Можем да поговорим в кабинета, скъпа — каза госпожица Мона и въведе Еме в една стая в дъното на коридора, точно до приемната.

Еме влезе и приседна нервно на ръба на един стол. Вместо да седне зад бюрото си, Мона се подпря на него и погледна към посетителката си. На лицето й не се четеше нито критика, нито неодобрение, а чисто любопитство.

— Как се казваш?

— Еме Тревър.

— Кой те прати тук?

Мона явно предпочиташе да играе с открити карти.

— Никой не ме е пращал. Казаха ми, че можете да ме вземете на работа, дойдох по собствено желание.

Мона загледа внимателно Еме с интелигентните си очи — нещо средно между синьо и зелено. По-скоро с цвета на бурно море.

— Разбира се, знаеш, че жените, които наемам, трябва да са склонни да доставят удоволствие на мъжете.

По врата на Еме полази гъста червенина.

— Знам на какво място съм дошла.

— Работила ли си преди в публичен дом?

Еме размърда беззвучно устни, докато набере смелост да отговори.

— Не съм.

— Така си и помислих. Не изглеждаш такава жена. Но сега искаш да работиш тук, нали?

— Да.

— Явно моят дом не е бил първият ти избор — забеляза сухо Мона. — Ще ми кажеш ли какво те доведе тук?

— Отчаяно се нуждая от пари — призна Еме. — Янките изгориха дома ми и ние със сина ми се принудихме да живеем в една робска колиба.

— Имаш ли роднини?

— Никакви. Съпругът ми и родителите му починаха, моите родители отдавна са мъртви. Вероятно има някой Тревър във Франция или в Англия, но в момента това не ми върши никаква работа. Трябва да намеря пари колкото може по-скоро, за да купя храна и лекарства. Иначе няма да преживеем зимата.

— И си склонна да се продаваш, за да купиш храна за сина си.

Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Бих направила всичко, бих се отказала от честта си, но няма да допусна синът ми да гладува.

— И на тебе самата ти трябва да се понахраниш — каза Мона, хвърляйки критичен поглед към измършавялата фигура на Еме. — Клиентите ми харесват сочни жени, не искат нищо да им напомня за войната. И дрехите ти не са в особено добро състояние. Може би ще са необходими няколко дни, за да влезеш в добра форма, преди да те представя на клиентите си.

— Няколко дни! Но аз… аз имам нужда от парите сега. Мога да започна веднага.

— Няма да издържиш цялата нощ — намръщи се Мона. — Както си прегладняла и измършавяла, нямаш необходимата издръжливост за тази работа. Не, скъпа, ако искаш да работиш, ще трябва да ми позволиш да те поохраня, преди да започнеш. И да ти намеря дрехи, подходящи за тази професия. Косата ти също е в ужасно състояние. А аз трябва да пазя реномето си. Мъжете, които идват тук, очакват да намерят най-доброто и никога не съм ги разочаровала.

Еме закърши безпомощно ръце.

— Какво да направя? Парите ми трябват сега.

Изражението на Мона се смекчи. Не беше толкова безсърдечна, колкото можеше да се очаква от жена с нейния занаят. И тя като Еме познаваше безизходицата и отчаянието и не би се справила, ако не беше имало кой да й помогне.

— Мога да ти дам пари на заем, скъпа, макар че се съмнявам, че ще намериш някъде в Атланта да се продава храна.

— Но как оцелявате, щом няма храна? Всичките ви момичета изглеждат здрави и сити.

— Разбира се, федералните власти се грижат да получавам храна и лекарства, за да поддържам момичетата си в добро здраве. Ние сме много важни за доброто състояние на техните войски.

Еме се изчерви, смутена от безцеремонните думи на Мона, но решена да не се предава.

— Ето какво ще ти кажа, скъпа. Ще ти дам храна, колкото мога да отделя, а ти ще ми платиш от първия си приход.

— Ще направите ли това за мене? Откъде знаете, че можете да ми вярвате? Откъде сте сигурна, че ще се върна?

Погледът на Мона не трепна.

— Просто знам. Дори ще ти дам кон, за да се върнеш у дома. Твоят не ми изглежда много надежден. Можеш да заминеш утре сутрин. Ще чакам да се върнеш привечер. Дадено?

Мона беше не само много проницателна, когато трябваше да прецени нечий характер, но и притежаваше невероятен делови усет. Тя видя потенциала на Еме, скрит под непривлекателните дрехи. Още от пръв поглед разбра, че Еме Тревър притежава вродена красота и уязвимост — качества, които мъжете намираха за неустоими. Надяваше се Еме да стане любимка на клиентите й и да й донесе достатъчно печалба, за да компенсира заема, който й даваше.

Еме преглътна няколко пъти, преди да отговори. Знаеше, че щом даде дума, ще я удържи на всяка цена. Точно както веднъж беше рискувала честта си в игра на карти и беше платила по начин, който промени завинаги живота й, така и сега трябваше да бъде готова да компрометира репутацията си, като приеме щедрото предложение на Мона.

Нейната гордост срещу живота на сина й. Немислимо беше да ги сравнява. Гордостта й беше нещо незначително, сравнена с този огромен залог.

— Дадено, госпожице Мона. Ако ми дадете провизии за няколко седмици, ще ги закарам във „Високите дъбове“ и ще се върна веднага, готова да изпълня задължението си към вас. А вие ще си приспаднете стойността им от заплатата ми.

— Има ли някой във „Високите дъбове“, който да се грижи за сина ти, докато те няма?

Еме кимна, внезапно разтревожена от мисълта какво ще каже Савана, когато разбере, че любимата й възпитаница ще работи в публичен дом.

— Бавачката ми. Савана обича Бранд не по-малко от мене.

— Значи се разбрахме, скъпа. Можеш да спиш тук тази нощ, никой няма да те безпокои. Утре ще закараш у дома си провизиите, а когато се върнеш, ще те наглася и ще те представя на другите момичета. Не се тревожи, скъпа, ще се справиш.

 

— Ще работиш какво?

Старата бавачка изгледа Еме така, сякаш тя току-що й беше казала, че утре ще настъпи свършекът на света. Това по-лесно би могла да приеме.

— Намерих си работа, Савана. Има ли значение какво ще работя? Госпожица Мона е добра жена. Даде ми цялата тази храна и вярва, че ще се върна в Атланта.

— Тая работа няма да я бъде — светнаха с опасен пламък тъмните очи на Савана.

— Няма нужда да спорим, Савана, вече дадох дума. Връщам се при госпожица Мона.

— Само през трупа ми.

Еме въздъхна уморено.

— Ще нося още храна, когато мога да отделя малко време. И лекарства. Госпожица Мона ме прати при лекаря си и той ми даде лекарства за тебе и Бранд. Имам да плащам дълг и честта ми изисква да се върна, за да удържа на обещанието си.

— Как можеш да говориш за чест, когато това, което вършиш, е безчестно? Да знаеше капитан Дръмънд за тая работа, щеше…

— Савана! Не искам да чувам нито дума повече за капитан Дръмънд или какво щял да направи. Няма го тук и няма изгледи да го видим някога, така че не го интересува какво съм правя или не правя. Просто трябва да приемеш факта, че съм решена да ви спася вас двамата с Бранд, независимо какво ще струва това на гордостта ми.

— Това никак не ми харесва, дете, но щом си толкова упорита, не мога да направя нищо, за да те спра. Ще се грижа добре за Бранд вместо тебе. Нищо лошо няма да му се случи, докато те няма.

— Ще гледам да си идвам по-често, Савана — обеща Еме. — Винаги щом мога.

— Пази се, миличка — изхлипа побелялата негърка, обръщайки се с гръб. — Не е справедливо. Изискана дама като тебе не трябва да спи с янките за пари.

— Понеже не можа да каже нищо, с което да утеши старата жена, Еме се обърна и се приготви да тръгне.

— Ще ида да се сбогувам с Бранд. Обичам ви, Савана.