Кони Мейсън
Страст и омраза (10)

9

Тежестта на окаляните поли дърпаше Еме към влажната земя и забавяше стъпките й. Ситният дъждец не преставаше, но тя почти не го усещаше под гъстите корони на дърветата. Дрехите и обувките й бяха порядъчно подгизнали, тя чувстваше как влагата прониква в костите й. Потръпна, питайки се колко още трябва да върви, докато стигне позициите на конфедератите.

Мизерното й физическо състояние обаче не беше нищо в сравнение с тревогата й за Бранд. Безпокоеше я болестта, която я беше накарала да го върне във „Високите дъбове“. Макар да не искаше да си го признае, тя знаеше, че Ник ще се погрижи за детето и ще му осигури съответните медицински грижи. Раздялата с Бранд беше ужасно болезнена за нея, но тя беше направила това, което трябваше да се направи. Благополучието на детето беше най-голямата грижа на Еме. Тя знаеше, че Ник няма да навреди на момчето, че ще се погрижи за него и ще се отнася добре с него. Савана щеше да бъде там, за да се погрижи това да стане. Еме знаеше, че не може да става и дума самата тя да се върне във „Високите дъбове“.

Ник Дръмънд се беше отнесъл към нея с ужасно пренебрежение още от деня на първата им среща, беше спал с нея и я беше изоставил с дете в корема, а сега гледаше на нея само като на курва. Никак не й ставаше по-добре от мисълта, че беше започнала да държи на него, докато сърцето й казваше, че трябва да го мрази, фактът, че беше янки, го правеше достатъчно ненавистен в очите й. Ако му отдадеше сърцето си, щеше да се намрази повече, отколкото мразеше Ник Дръмънд.

Денят полека се изнизваше, докато Еме продължаваше да върви из гората. Нарочно избягваше пътя, от страх, че може да срещне друг патрул на янките. Ако правилно беше преценила, значи скоро щеше да стигне позициите на конфедератите. Когато се почувства уморена, се сви под едно дърво, уви се с наметката си и почти веднага се унесе в сън. От него я изтръгна звукът на човешки гласове.

— Я виж тука!

— Хубавичка е, нали? Какво прави в тоя пущинак?

— Отде да знам! На харизан кон зъбите не се гледат.

Светлината в гората беше толкова оскъдна, че Еме виждаше само две неясни фигури, извисяващи се над нея. Тя се надигна, уви се още по-плътно в наметката и запита:

— Кои сте вие?

— И ние можем да те питаме същото, госпожичке — отвърна един присмехулен глас.

Лек ветрец раздвижи листата на близкото дърво и лъч угасваща дневна светлина си проби път през клонките. Еме видя двама мъже. Парцаливите остатъци от униформените им дрехи бяха сиви и през нея премина радостна тръпка. Беше стигнала позициите на конфедератите!

— Вие сте войници на Конфедерацията!

— Кой го казва? — запита мрачно единият мъж.

— Близо ли съм до линията на конфедератите? — запита Еме. — Слава богу, страхувах се, че съм се заблудила.

Мъжете се спогледаха. По-високият, който беше и по-млад, сви вежди и каза:

— Вече не сме войници.

Предупредителни камбани прозвъняха в главата на Еме.

— Аз… не разбирам.

— Югът вече загуби войната, макар и неофициално. Няма да чакаме да видим края. Има и други начини да се изхранваме, ще си вземем нашия дял от плячката.

— Вие сте дезертьори!

— Може и така да се каже. Ние с Кълън живеем тук в гората, посещаваме ферми и плантации, когато припасите ни по-изтънеят. Нали така, Кълън?

— Точно така, Роли — потвърди Кълън. — И не сме виждали нищо такова като вас, вече има доста време.

Кожата на Еме настръхна. И преди се беше разправяла с дезертьори, но тогава имаше пушка. Този път нямаше нищо, с което да им попречи да направят с нея това, което явно бяха намислили. Разполагаше само с думи и умът й заработи трескаво, търсейки начин да се измъкне невредима от ситуацията.

— Аз съм вдовица, съпругът ми загина в защита на Конфедерацията.

— Е и? — измърмори Роли, който вече си представяше Еме просната под него.

— Ще ме оставите ли да си вървя по пътя?

— Няма да я оставим, нали, Роли? — запита Кълън, безсрамно потърквайки чатала си.

— Не, няма да я оставим — отвърна Роли с мръснишка усмивчица. — Ще си имаме наша собствена курва, ето какво ще направим.

— Не! — извика Еме. — Не можете да направите това! И аз съм конфедератка като вас. Янките ме държаха затворена и успях да избягам. Защо ще наранявате свой човек?

— Това не е наша война, госпожичке — изсмя се Роли. — За мене няма значение кой ще живее и кой ще умира. Единствените, които имат полза от тая война, са богатите плантатори, които искат да си задържат робите. Никога през живота си не съм имал роби.

— И аз — допълни Кълън.

— Така че можем да се възползваме от войната за себе си — продължи Роли.

— Може ли аз да я имам първо? — запита Кълън. — След тебе нищо свястно не остава.

— Нито ти, нито аз — озъби се Роли. — Тоя патрул на янките, дето го видяхме преди малко, още се мотае наблизо, не ми се иска да ме хванат. Може да има и конфедератски патрули. Напоследък нито янките, нито конфедератите ни обичат.

— Защо просто не ме пуснете? — запита Еме. — Може би по-скоро ще съм ви в тежест.

Роли се изсмя с дълбок, противен смях, от който по гърба на Еме полазиха тръпки.

— Ще има да вземаш. Отдавна не съм бил с жена.

— Откакто хванахме оная, черничката, дето се криеше в гората — припомни си Кълън, облизвайки устни. — Цял разкош ще е да чукаме бяла жена.

Еме реши, че няма да допусне да стане тяхна жертва. Обърна се и побягна навътре в гората, надявайки се да се скрие сред дърветата и в настъпващия мрак. Задъхана, тя бягаше с всички сили и чуваше как Роли и Кълън тичат по стъпките й. Подлудяла от страх, с треперещи от изтощение крака, тя отчаяно търсеше къде да се скрие от двамата негодници, които все така бяха по петите й. Едва не припадна от облекчение, когато зърна едно огромно паднало дърво, което й се стори кухо. Падна на колене и се пъхна отдолу, скривайки се изцяло в тъмната, влажна хралупа.

Като се постара да не мисли за пълзящите твари, които сигурно населяваха гниещия паднал ствол, Еме укроти забързаното си дишане. Но да лежи тук неподвижна във все по-сгъстяващата се тъмнина беше истинско мъчение за нея.

След броени мигове Кълън и Роли минаха покрай падналото дърво — толкова близо, че чу стъпките им. Тя остана да лежи мирно доста време, след като те се отдалечиха, страхувайки се да излезе от благословеното си скривалище, защото мъжете можеше да се върнат и да я намерят.

Защо изобщо беше избягала от Ник, запита се тя. Какво я беше накарало да мисли, че ще може да го забрави? Защо не беше преценила, че е напълно възможно да срещне дезертьори, които нападат невинни хора? Нима беше осъдена да стане жертва на похищение и смърт в зората на живота си, когато синът й още имаше нужда от нея? Еме благодари на бога, че беше пратила Бранд обратно при баща му. Ако тези отчаяни мъже го бяха хванали, можеше да го убият, за да не им се пречка. Накрая изтощението я овладя и тя потъна в дълбок сън.

 

В същия момент във „Високите дъбове“ Ник се взираше в Бранд, така облекчен, че болестта е чисто и просто шарка. Засмя се на глас. Беше си представял какви ли не страшни болести, но нито за миг не помисли за нещо толкова обикновено за децата като една шарка. Разбира се, това не означаваше, че момчето е извън опасност. Но с подходящо лечение щеше да се възстанови напълно. Много се беше уплашил, когато Савана се върна във „Високите дъбове“ с детето, изгарящо в треска. Стигнал до заключението, че Бранд е негов син, Ник се уплаши да не го загуби, преди да е имал възможност да го опознае.

Прокара пръсти през черната си коса. Мисълта за Еме го вбесяваше и това се виждаше по намръщената му физиономия. Искаше му се да й извие врата, задето беше застрашила живота на детето. Във „Високите дъбове“ за него имаше достатъчно храна и беше в пълна безопасност. Не знаеше ли Еме, че той никога няма да допусне нещо да се случи на момчето? И защо беше избягала? Той не се беше отнасял зле с нея, искаше само да я обича, не да си навлече омразата й. За съжаление, фактът, че беше янки, й стигаше, за да го мрази. И никак не му помагаше обстоятелството, че преди пет години я беше изоставил с дете в корема.

Боже господи, никога нямаше да си прости, че беше взел девствеността й и си беше отишъл след една нощ на невъобразима наслада. Макар че после я беше търсил, сега тази мисъл не му донасяше успокоение. Чисто и просто я беше изоставил. И когато пак я беше открил във „Високите дъбове“, отново си беше спечелил омразата й, като се беше превърнал в заплаха за нея и сина й… неговия син. За бога, Бранд беше негов син! Чувстваше го с всяка пора на силното си тяло. Някой ден, закле се той, щеше да накара Еме да признае това.

— Ще се оправи, капитане, момченцето ми ще се оправи — каза Савана, когато видя Ник да стои до леглото на Бранд. — Иска ми се да мога да кажа същото и за Еме. Това дете е в голяма опасност. Чувствам го в тия стари мои кости.

Вниманието на Ник се изостри.

— Какво искаш да кажеш, Савана? Знаеш ли нещо, което аз не знам?

Савана поклати отрицателно глава.

— Просто казвам какво ми казват старите ми кости.

Тревожно изражение помрачи лицето на Ник.

— Страхувам се, че може да си права, Савана. Сама жена винаги е лесна плячка на дезертьори, разбойници и всякакви отрепки. Еме сигурно не е била с всичкия си, за да избяга от „Високите дъбове“.

— Не, сър, сигурно не е била. Не си е с акъла още откакто се появихте на вратата.

И тя му хвърли поглед, изпълнен с обвинение.

Ник се изчерви, безмълвно съгласявайки се със Савана.

— Ще я намеря, Савана. Сега, когато знам, че Бранд не е тежко болен, мога да тръгна веднага. Ще можеш ли да се грижиш за него, докато ме няма?

— Не се тревожете за Бранд, той ще се оправи. Страх ме е за Еме. Грижа се за нея още откакто беше бебе, само тя ми е останала на тоя свят.

— Ще я намеря, Савана — каза твърдо убеден Ник.

Обърна се и излезе от стаята. Прекара остатъка от деня, давайки инструкции на лейтенант Дил, после отдели няколко часа да поспи, което му беше абсолютно необходимо, преди да напусне „Високите дъбове“ призори на следващата сутрин. Тъй като всички войници му бяха необходими за патрулите, които проникваха дълбоко на територията на конфедератите, Ник реши да тръгне сам. Нямаше представа колко близо е стигнала Еме до линиите на конфедератите, затова сметна, че не бива да излага на опасност живота на хората си в една мисия, която беше важна само за него. Макар че беше обещал на полковника, че ще държи Еме под строг надзор, основната причина да иска да я намери беше свързана предимно с нейната сигурност, а не толкова с желанието на полковника. Нямаше да си прости, ако й се случеше нещо лошо.

Изруга дъжда, който беше превърнал пътя в блато. Макар сега да не валеше, макар слънцето да грееше ярко, гъстата кал и дълбоките ровове затрудняваха движението му. Помисли как Еме се придвижва из калта без кон и пришпори животното си. До момента не беше видял нищо, което да подсказва, че Еме е минавала по този път. Помисли, че тя може да е тръгнала направо през гората, но реши да върви по пътя, докато не наближи територията на конфедератите. Тъй като наскоро беше водил патрула си из тези местности, от опит знаеше къде са линиите на противника.

Около пладне срещна патрул на съюзната армия. Веднага позна капитана и двамата се поздравиха приятелски.

— Брус Бърч, какво правиш тук толкова близо до линиите на конфедератите? Мислех, че си с генерал Шърман.

— Радвам се да те видя, Ник — отвърна Брус. — Отскоро ме прехвърлиха. Сега трябва да ловя конфедерати дезертьори. Нападат околните ферми, грабят и убиват. Няма и седмица, двама дезертьори убили един фермер и изнасилили жена му — пред децата им. Искам да хвана тези мъже, Ник, непременно трябва да ги хвана.

— Отдавна ли обикаляш тук? — запита Ник.

— От няколко дни — отвърна Брус. — И няма да си тръгнем, докато не заловим тези двамата.

— Да сте виждали наблизо една жена? — запита Ник с надежда. — Красива млада жена с руса коса и светлокафяви очи?

Бърч потърка замислено брадичката си.

— Не съм сигурен дали е същата жена, която търсиш, обаче вчера видях една жена. Но не беше сама. С нея имаше една слугиня и болно дете. Каза, че отиват да търсят лекар. Какво е направила?

— От няколко седмици е под мой надзор — каза Ник, внимателно избягвайки да споменава факта, че Еме е шпионка. — Тръгна без мое позволение и непременно трябва да я намеря. Прати болното си дете и слугинята обратно във „Високите дъбове“, където сме разквартирувани, и замина сама.

— Сама? — повтори Бърч, поклащайки глава с явно неодобрение. — Глупаво е било от нейна страна. Наоколо се навъртат опасни мъже.

— Трябва да я намеря, Брус, преди да й се е случило нещо лошо. Сигурен ли си, че наблизо има дезертьори?

Бърч кимна.

— Зърнахме ги вчера, но ни се изплъзнаха, скриха се в гората. Тъкмо щях да наредя на войниците да тръгнат да претърсват, когато те видях.

Внезапно предчувствие стресна Ник.

— Имаш ли нещо против да дойда с вас?

— Напротив. — Бърч издаде заповед и патрулът потъна сред гъстия храсталак. Двамата с Ник потеглиха редом. — Каква ти е тази жена, Ник? Чух, че си се сгодил за дъщерята на генерал Блекуел.

— Дълга история, Брус. Достатъчно е да кажа, че отношенията ни с Еме са доста сложни. Колкото до Реджина Блекуел, съмнявам се, че ще си подхождаме.

— Значи така — проточи Брус. — Твоята Еме трябва да е забележителна жена, за да се откажеш от генералската дъщеря. Предполагам, южнячка е.

— Напомни ми да ти разкажа цялата история, след като свърши войната — каза Ник, не желаейки да говори за Еме, когато чувствата му бяха още толкова кипящи. — Най-важното сега е да я намеря.

 

Еме се събуди с чувството, че бавно се задушава. Видя светлина пред себе си и в пристъп на паника си спомни, че снощи се беше укрила под един паднал ствол, за да избяга от Кълън и Роли. Насочи се към светлината, подаде глава и предпазливо се огледа на всички страни. Не видя жив човек, затова излезе и се опита да се свести, застанала на треперещите си крака.

Намръщи се и се помъчи да си спомни в коя посока бяха линиите на конфедератите. Решавайки, че се е загубила, тя тръгна напосоки, като се оглеждаше за Кълън и Роли. Беше прекарала отвратителна нощ в една мизерна хралупа и нямаше намерение да се остави пак да я хванат. Но за съжаление злата съдба беше решила другояче. Докато се опитваше да намери пътя и да излезе от гората, усети как някой се хвърля изотзад и я хваща за косата.

— Пипнах я! — изграчи Кълън.

Еме извика от болка, но ръката на Роли запуши устата й.

— Млъквай, кучко! Да не искаш янките да ни извият вратовете?

Точно в този момент Еме не би имала нищо против да види някой янки.

— Мърдай — заповяда Роли и я бутна. — Да не мислиш, че можеш да ни избягаш?

Тъй като вече се беше напълно развиделило, Еме можа добре да огледа нападателите си.

Роли, по-младият, беше висок и мършав. Изглеждаше лукав, с бягащ поглед. Черно-синя четина скриваше лицето му. Косата му висеше на мръсни кичури, дрехите му представляваха съчетание между сиви и кафяви парцали. Кълън изглеждаше десетина години по-стар от приятелчето си, но явно се подчиняваше на по-младия. Беше среден на ръст и слаб като клечка. Побелялата му коса стърчеше на всички страни, брадата му беше прошарена и рядка. Облеклото му беше също толкова окъсано, колкото и това на Роли, изтърканите му ботуши се крепяха с помощта на платнени превръзки, откъснати от дрехите.

Устата на Еме пресъхна. Трябваше по някакъв начин да убеди тези ужасни мъже да не я закачат.

— Моля ви, не ме наранявайте. Имате ли съвест? Аз съм конфедератка като вас. Съпругът ми умря за каузата.

Роли опря мръсната си ръка в гърба й и я тласна силно напред.

— Млъквай. Никъде няма да ходиш. С Кълън сме се наострили като пръчове. Цялата нощ не сме спрели да мислим за тебе.

— И воните като пръчове! — извика тя с погнуса. Нямаше да им се остави лесно. — Вие сте срам за почтените южняци!

Тя се запрепъва през гората, подбутвана безмилостно от Роли, и накрая започна да чувства краката си като вдървени. Когато стигнаха една малка полянка, Роли й заповяда да спре.

— Тук е достатъчно далече — реши той.

— Хайде, Кълън — обърна се той към другаря си, хвърляйки жаден поглед към Еме, — заемай се с нея. Може да се наложи да я понатупаш, обаче не се бави, че и аз нямам търпение.

— Копелета! — извика Еме през стиснатите си зъби.

— Ти кого наричаш копеле? — изрева Роли. Наведе се, вдигна роклята й и прокара ръка по бедрото й — Виждал ли си такава бяла кожа, а, Кълън?

Слюнка капеше от отворената уста на Кълън. Преглътна няколко пъти, преди да успее да проговори.

— Не съм.

И потърка чатала си, все така втренчен в Еме.

— Ще почваш ли или ще стоиш да зяпаш? — подвикна му Роли.

Кълън клекна пред Еме и разтвори краката й, мъчейки се същевременно да развърже връзките на панталоните си. Тя успя да извика, преди той да й запуши устата с ръка.

— Чу ли това? — запита Ник, спирайки под един голям клен.

— Като че ли някакво животно — предположи Бърч.

— Или жена — възрази Ник.

— Господи, нима мислиш, че…

Ник не дочака Бърч да довърши и пришпори коня си. Скаут литна напред, подчинявайки се и на най-слабото подръпване на юздата. Интуицията подсказваше на Ник, че Еме е наблизо, че има нужда от него. Инстинктът го тласкаше по посоката на звука. Но не можеше да се движи бързо и това го отчайваше. Гората беше гъста и непроходима. Накрая, вече съвсем отчаян, той скочи от седлото, върза Скаут на един храст и продължи пеша. Бърч го следваше по петите. Излязоха на една полянка и попаднаха на сцена, дошла сякаш от ада.

Кълън беше успял да свали панталоните си, но не можеше да се справи с Еме. Тя се бореше със зъби и нокти. Роли се разхождаше наоколо и се присмиваше на усилията на Кълън да я укроти. Като видя мръсните ръце на Кълън да докосват бялата плът на Еме, Ник побесня. Изрева и се хвърли към тях. Роли реагира моментално, но Кълън беше твърде погълнат от усилията си, за да го забележи.

Ник се развъртя. Скочи към Кълън и го блъсна настрана. Шокиран, с широко отворени очи, той се търкулна и пусна Еме. Тя се надигна и оправи роклята си.

— Какво, по дяволите! — изръмжа Роли, измъкна пистолета от кобура и го насочи към Ник.

В същия момент Бърч, стигнал полянката, извади оръжието си и стреля по Роли. Пистолетът излетя от ръцете на дезертьора, изстрелът беше улучил ръката му. Бърч нямаше намерение да го убива, искаше само да го обеси заради деянията му.

Кълън се отпусна на земята, все още със смъкнати панталони, и се взря неразбиращо в Ник. Но той нямаше време за него. Хвърли се към Еме и й помогна да се изправи. Тя хлипаше, цялата разтреперана, затворила очи. Ник изригна солена ругатня, когато забеляза драскотините по ръцете и лицето й. Хората на Бърч, чули гърмежа, вече изпълваха полянката и се заеха с дезертьорите. Но Ник не забеляза нищо от това.

— Всичко е наред, Еме, няма да ти направят нищо повече — заговори й той успокоително, притиснал я в прегръдките си. — Тихо, скъпа, не плачи, сега си в безопасност.

Интимната сцена привлече вниманието на войниците, затова Бърч нареди да отведат веднага пленниците. Войниците нерешително се отдалечиха, оставяйки Бърч, Ник и Еме сами на полянката.

— Тя добре ли е? — запита Бърч съчувствено.

Гласът му беше изпълнен със състрадание към красивата жена, която Ник прегръщаше толкова нежно.

— Струва ми се.

Всъщност, Ник не беше сигурен дали Еме не е била изнасилена. Нямаше представа колко време е била пленница на тези дезертьори или какво са сторили с нея, докато е била в тяхна власт. Но знаеше, че сега тя не е в състояние да отговаря на никакви въпроси. Освен това, не искаше да я излага пред Бърч.

— Нали няма да имаш нищо против да ви оставя? Искам да закарам тия негодници в щаба, колкото може по-скоро.

— Разбира се — увери го Ник. — Аз ще отведа Еме обратно при сина й във „Високите дъбове“, щом бъде в състояние да пътува.

Бърч кимна, осъзнавайки, че Ник може да защити и себе си, и Еме, ако стане нужда.

— Тогава тръгвам. Потърси ме, след като свърши войната, Ник, ако не се видим и преди това.

Той се обърна и се отдалечи сред дърветата към мястото, където беше оставил коня си.

През цялото това време Еме държеше лицето си скрито на рамото на Ник и тихичко хлипаше. Знаеше какво са видели янките и изгаряше от срам. Никак не искаше да се показва слаба и уязвима пред тях, но беше благодарна, че дойдоха точно навреме, за да я спасят.- Еме, погледни ме — изрече меко Ник. Тя поклати глава. — Моля те, скъпа, трябва да знам какво са ти причинили. Да те заведа ли на лекар? Има лекар в щаба.

Еме си възвърна гласа.

— Не, никакъв лекар. Добре съм.

Ник я изгледа скептично.

— Сигурна ли си? Тези… тези негодници изнасилиха ли те?

Тя поклати глава в яростно отрицание, но той още не се решаваше да й повярва. Полека вдигна брадичката й и впи поглед в кехлибарените й очи. В изражението му се четеше неприкрито вълнение, докато очите му тревожно опипваха лицето й.

— Всичко е наред, Еме, можеш да ми кажеш истината.

— Първо ми кажи за Бранд — отвърна тревожно Еме. — Добре ли е? Савана доведе ли го навреме във „Високите дъбове“? Моля те, Ник, не ме дръж в напрежение.

— Бранд е добре, Еме, наистина. Стоях до него, докато не се уверих, че ще се оправи. Има шарка. Савана е сега при него.

Еме като че ли се сгромоляса вътрешно и захлипа от облекчение.

— Толкова се уплаших за него.

Тя скри лице в ръцете си, после погледна отново към Ник и сълзи потекоха по бузите й. Плачеше от облекчение заради Бранд и заради това, че беше спасена от Ник. Болката от това, че през всичките тези години го беше мразила, я разкъсваше. Още ли изпитваше тази омраза, запита се тя. Години наред я беше подхранвала. Боже господи! Проблясъкът, който освети като мълния потайностите на сърцето й, едва не я заслепи. Не! Не можеше да е любов… не беше възможно! Не би допуснала това да се случи.

— Еме, ти не ми отговори — изрече Ник със загрижен тон. — Какво ти направиха тези мъже?

Тя преглътна и отговори:

— Нищо. Не са ме наранили. Избягах им вчера и цялата нощ се крих в един кух дънер. Хванаха ме отново тази сутрин, но ти пристигна навреме.

Напрежението в погледа му пробуди у нея смущаващото усещане, че е уязвима. Но когато тя не отмести очи, той като че ли й повярва.

— Слава богу. Като видях онзи мъж да те… малтретира, така се уплаших…

Влага проблесна в ъгълчетата на очите му, подозрително приличаща на сълзи, но Еме бързо отхвърли мисълта, че такъв силен мъж като Ник може да плаче. Мъжете не плачат.

— Можеш ли да вървиш?

— Да — отвърна Еме и се облегна с цялата си тежест на него. Той се вгледа в лицето й, питайки се дали драскотините са от това, че се беше крила в кухия дънер, или от ударите на онзи негодник. Косата й представляваше объркана маса, по кожата и дрехите й имаше парченца гнило дърво и петна от трева.

— Наблизо има един поток, можеш да се изкъпеш, преди да се върнем във „Високите дъбове“ — предложи той. — В последните седмици бродих доста из тези гори и вече ги познавам добре. Искаш ли да се изкъпеш?

— Да.

— Радвам се, че ми вярваш достатъчно, за да пратиш Бранд при мене — изрече той след няколко мига мълчание. — Но това, което не разбирам, е защо реши да избягаш от „Високите дъбове“.

— Не виждаш ли? Трябваше.

Думите се изтръгнаха от дъното на измъчената й душа.