Кони Мейсън
Страст и омраза (21)

ЕПИЛОГ

Април 1866

Еме пъхна едно семе в дупката, която току-що беше изкопала, и натрупа плодородната пръст отгоре с помощта на малката си лопата. Обичаше пролетта. Тази година опустошената от войната земя показваше признаци на възраждане, гражданите на Юга бяха започнали да градят новия си живот.

Коленичила в пръстта, тя пое с наслада мириса на богатата почва, съживена от обилните дъждове, и си спомни всички неща, за които трябваше да бъде благодарна. Отпусна се назад на пети и с опакото на дланта си обърса капчиците пот, избили по челото й, оставяйки по него следа от пръст. Градината щеше да даде добър плод тази година, помисли тя и пъхна в пръстта още едно семе.

Погледна към далечния край на широката поляна и видя Ник да приближава към къщата. Както обикновено, Бранд препускаше до него на гърба на едно пони, което Ник му беше купил за шестия рожден ден. Тя отвърна с усмивка на приветствения жест на Ник, когато я видя коленичила в пръстта. Той подкара коня си към нея. Бранд го следваше неотстъпно. Колко си приличаха бащата и синът!

Ник слезе от седлото, помогна й да се изправи и я целуна звучно по устните.

— Утре започваме да плевим — каза той. — Полето е изсъхнало достатъчно, за да започнем да сеем.

Еме се усмихна, изненадана от това, колко добър фермер беше станал Ник за краткото време, след като подаде оставка от армията. Някои от бившите роби се бяха върнали във „Високите дъбове“ да търсят работа и той ги беше наел. Плащаше им добре и те изглеждаха доволни. Имаше достатъчно хора да работят на полето и в самото имение, всички бяха настанени в удобни жилища.

Условията в Атланта бяха ужасяващи. Повечето бивши роби нямаше къде да отидат и бродеха по улиците, търсеха работа и нерядко се биеха помежду си. Федералното правителство се опитваше да помогне, но огорчените конфедерални войници, завърнали се от бойното поле, за да заварят разрушен досегашния си живот, доста допринасяха за хаоса.

— Добре ще е тази година да видим отново реколта — каза замечтано Еме. — Много ми е жал за всичките ни съседи, които нямаха нашия късмет. Завинаги загубиха земите си.

— Никой не е казвал, че войната е нещо справедливо.

Изведнъж отнякъде се разнесе силен плач и Еме погледна към къщата.

— Сигурно е Джейми. Нетърпелив като баща си. Тичай вътре, Бранд, и кажи на Савана, че веднага идвам да нахраня тоя малък разбойник.

Двамата с Ник загледаха с умиление как Бранд хуква да изпълни поръчението.

— Не мога да си спомня някога да съм бил толкова щастлив — каза Ник с доволна въздишка. — Макар че доста ме уплаши, като раждаше. Не мисля, че някога пак ще искам да се подложа на това.

Еме се накани да отговори, когато друг силен плач процепи въздуха. Ник извърна очи нагоре, сякаш се предаваше.

— По-добре да побързам, иначе покривът може да падне — каза Еме.

Преди да стигне до къщата, на прага се появи Савана, държейки във всяка ръка по един пищящ вързоп.

— Няма да чакат дълго за обяда си — каза тя, крепейки разплаканите бебета на широкия си ханш.

— Нахрани първо Джейми, мамо — извика Бранд, опитвайки се да надвика бебетата. — Той плаче по-силно.

Вече беше трудно да се определи кое от децата вдига по-голям шум. Ник тръгна към Савана, взе едното бебе и го залюля несръчно в силните си ръце. Детето веднага млъкна.

— Поне дъщеря ми ме оценява — каза той. Лицето му светеше от възхищение пред близначетата му. — Виж как спря да плаче Джейми, като я взех.

— И аз те оценявам, татко — побърза да каже Бранд.

— Аз също те оценявам, синко. И майка ти, задето ми даде тези великолепни деца. Близнаци. Не мога да повярвам, че имам още две бебета наведнъж.

— Бях толкова едра, че трябваше да заподозра такова нещо — каза Еме, вземайки Джейми от ръцете на Савана, за да го отнесе вътре.

Бранд отиде в кухнята със Савана, докато Ник и Еме изкачваха стълбите към втория етаж, всеки понесъл по едно ревящо бебе.

Еме се настани на люлеещия се стол, отвори корсажа и поднесе едната си гърда на нетърпеливия си син. Той веднага се впи в набъбналото зърно и засука лакомо млякото, което потече с готовност в устата му.

— Лакомо дяволче, нали? — забеляза Ник, наблюдавайки как синът му суче.

— Идва му отвътре — отвърна Еме с широка усмивка. Спомни си как в миналото беше наричала Ник дявол, и то съвсем сериозно.

— Ще трябва да се научат да делят с мене — продължи той. Зелените му очи блеснаха. — Освен това, в тази къща има само един дявол и нямам намерение да деля титлата.

— Стига да си моят дявол, Ник, можеш спокойно да я задържиш.

— Благодаря ти, скъпа, за цялото щастие, което внесе в живота ми. Сега побързай и нахрани тези двамата, защото баща им няма търпение да заеме тяхното място. И ако напоследък не съм ти го казвал — обичам те, Еме Дръмънд!