Кони Мейсън
Страст и омраза (2)

1

Плантация „Високите дъбове“, Атланта, Джорджия, 1864

Капитан Никълъс Дръмънд спря отделението от съюзни конници пред мястото, откъдето започваше виещият се прашен път, ограден с мощни дъбове, които като че ли се извисяваха чак до небето. Беше учудващо мирна гледка сред земя, разкъсвана от война, странно недокосната от времето и ударите, нанасяни на човек от човека. Но кървавата, безсмислена война между Севера и Юга, хвърлила брат против брата, бушуваше вече цели три години.

Макар че поводът за избухването на войната беше робството, Ник знаеше, че причините са далеч по-дълбоки, и в името на хуманността се молеше военните действия да свършват час по-скоро. Но дотогава трябваше да изпълнява дълга си. Беше се присъединил към армията на Съюза, защото каузата беше справедлива и честта му изискваше да се бори за справедливост и равноправие между всички хора.

Ник се извърна на седлото и зачака лейтенант Дил да се приближи към него.

— Това ли е мястото, лейтенанте?

Гласът му беше дрезгав от изтощение, измършавялото му лице беше безмълвно свидетелство за многото битки, в които беше участвал и в които беше оцелял само благодарение на упорството и целеустремеността си.

— Да, сър — потвърди Дил. — „Високите дъбове“. Принадлежи на вдовицата Тревър и малкия й син. Понеже е близо до Атланта, нарочно е оставено, за да служи като наблюдателен пункт в района.

— Подозирам, че вдовицата Тревър няма да приеме особено любезно войниците на Съюза, които идват да окупират дома й — допусна Ник, поглаждайки наболата си брада. Чувстваше се мръсен и нямаше търпение да почувства истинско легло под изтръпналите си кости. — Кога е починал съпругът й?

— Разузнаването донесе, че е бил убит в Ричмънд през шейсет и втора.

— Много добре, лейтенанте — изрече снизходително Ник. — Госпожа Тревър просто ще трябва да понесе присъствието ни, независимо дали и харесва или не. Предупреди хората, че тя сигурно ще е разстроена от смъртта на съпруга си, но косъм няма да падне нито от главата на вдовицата, нито на сина й, нито на когото и да било от нейното домакинство. Ясно ли е?

— Да, сър, ще се погрижа.

Дил обърна коня си и се отдалечи, за да предаде заповедта на Ник на останалите от отделението.

Малко по-млад от Ник, лейтенант Клинтън Дил беше красив мъж с остро чувство за хумор и момчешко очарование, което повечето жени намираха за неустоимо. Ник, напротив, беше печен войник, който се беше научил да си пази гърба по трудния начин, беше свикнал да внимава за всичко, дори за най-обикновените неща, и да не вярва на никого освен на себе си. Философията му го беше превела невредим през перипетиите на войната и той смяташе, че ще надживее много от младите, неопитни мъже, които сега командваше.

Страховитият чар, който Ник беше придобил, не намаляваше привлекателността му за жените. Той беше от онзи тип мъже, които жените намираха за предизвикателни. Твърдите черти на лицето му не изглеждаха сурови само благодарение на трапчинката на брадичката, както и на очарователната му усмивка, когато решеше да я покаже.

Господарската къща се извисяваше величествено в края на алеята, дълга почти половин миля. Когато Ник се приближи към нея, можа да забележи признаците на разруха, причинена от годините запустение. Представи си как е изглеждала къщата преди, с роби, бързащи насам-натам, за да вършат всички работи, необходими за поддържането на подобна импозантна сграда. Входният портик се извисяваше на височината на всичките три етажа, поддържан от високи, стройни колони. Сега боята се лющеше, земите около къщата пустееха, хижите на робите гниеха под горещото слънце на Джорджия. Ник не забеляза никакви признаци на живот, докато не влезе в двора, последван от отделението си.

Нима вдовицата Тревър и синът й са напуснали имението, запита се той заинтригуван. Беше нащрек, за да се предпази от евентуални враждебни действия, които можеше да го връхлетят неочаквано, затова ръката му стоеше близо до дръжката на пистолета. Слезе от коня. Войниците последваха примера му.

— Разпръснете се — заповяда той. — Сержант Джоунс, вземете няколко души и претърсете хижите на робите. Лейтенант Дил, елате с мене в къщата. Останалите да направят лагер под онези дървета.

— Мястото изглежда изоставено, капитане — забеляза Дил. — Сигурно на вдовицата й е било трудно да живее тук сама.

— И още как — измърмори Ник.

Храна почти не им беше останала, затова войниците трябваше едва ли не да гладуват, докато чакат да дойде поредната доставка. Много добре си представяше какво ли й е на една жена с дете и без никакви средства за живот.

Приближиха се към вратата и Ник почука с дръжката на пистолета. Звукът отекна кухо във вътрешността на къщата. Когато никой не отговори, той натисна дръжката. Тя се завъртя с лекота под пръстите му. Вратата беше дебела, но носеше следи от удари, сякаш някой се беше опитвал да я изкърти. Ник я побутна с ботуша си и я отвори.

Тя стоеше пред него, насочила стар, ръждясал пистолет точно към корема му. Лицето й беше строго и в паметта на Ник изникнаха неясни спомени — че преди много време е преживял същото нещо. Усещането беше странно, но толкова завладяващо, че той трябваше да присвие очи, за да преодолее полумрака в огромното преддверие и да фокусира по-ясно лицето на жената.

Нито пурпурните сенки по деликатната плът около меднокафявите й очи, нито хлътналите бузи под високите скули можеха да отнемат дори частица от красотата й. Закърпената и избеляла синя рокля висеше като на закачалка върху измършавялата й фигура. Но Ник забеляза, че по тялото й все още са останали съблазнителни извивки, благодарение на които можеше да я определи като красива млада жена. Русата й коса беше свита на стегнат кок на тила, подчертавайки фината костна структура под бледата кожа с цвят на слонова кост.

Сърцето на Ник затуптя лудо, докато се взираше в тези изпълнени с омраза очи. Усети как се пренася пет години назад в една нощ на незабравима страст на борда на „Дикси Бел“. Погледът му се спря върху нея — твърд, нетрепващ, неразгадаем.

Еме Фортюн.

Беше я взел в момент на неописуема лудост, за да си получи дълга на честта от една моментна игра на комар.

И не можа да я забрави нито за миг. Първия път, когато я беше видял, беше усетил страст, нищо друго, и я беше задоволил по един незабравим начин. Съжаляваше за бързината, с която се беше разделил с нея на следващата сутрин, но тя спеше толкова сладко, че не му даде сърце да я събуди. Беше слязъл на брега в Начез и веднага се беше качил на влака за Чикаго. Но оттогава често му се беше случвало да мисли за Еме Фортюн и в следващите години на няколко пъти беше пътувал с речни кораби, надявайки се още веднъж да срещне очарователната комарджийка, която така успешно се бе представяла за невинно създание. Или беше много талантлива актриса, или извънредно опитна, защото знаеше всички необходими движения.

Имаше толкова много въпроси, които искаше да й зададе. Но нито в Ню Орлийнс, нито в Начез успя да намери някой, който да познава комарджийка на име Еме Фортюн или да знае какво се е случило с нея. Сякаш беше изчезнала от лицето на земята и Ник се принуди да изпрати спомена за нея в една част от паметта си, която някак отказваше да умре.

Пистолетът, насочен към корема му, потрепна.

— Какво търсите тук? Вие и подобните ви не взехте ли вече достатъчно от мене? Нямам какво повече да ви дам.

Гласът й беше натежал от горчивина, дрезгав от омраза и Ник не можеше да я упрекне заради това.

— Не искаме да ви сторим нищо лошо, госпожо Тревър — изрече той меко.

Пристъпи към слънчевото петно, образувано от светлината, която си беше пробила път през зацапания прозорец в мрачното преддверие, и свали шапката си.

Еме си пое дъх на пресекулки. Гъстата черна коса подчертаваше медния цвят на лицето му, загорялата кожа, контрастираща с тъмносиньото на униформата. Загарът му беше доста по-силен и лицето — с повече бръчици, отколкото когато го беше видяла за последен път. Сърцето й се заблъска като полудяло в гърдите, когато стряскащите му зелени очи се спряха на лицето й. Те притежаваха хипнотична сила, която я парализираше и й пречеше да осъзнае как странно се взира в чувствената му уста, в трапчинката на брадичката, в свитите вежди, които вдълбаваха една бръчка на челото и засенчваха тези невероятни очи. Очи, наситени с тайно знание, което извика прилив на червенина по бледите бузи на Еме. Очите на дявола.

Ник Дръмънд.

Изглеждаше състарен, закоравял от войната, с по-сурово стиснати устни, отколкото си го спомняше. Изражението му беше решително, но чертите на лицето му донякъде се смекчаваха от трапчинката на брадичката.

Ужас скова езика на Еме. От думите му разбра, че я е познал, въпреки че тя много се беше променила през изминалите години. Знае ли за Бранд, запита се тя, отчаяно взирайки се в лицето му, за да разбере за какво мисли. Очите му оставаха все така непроницаеми. Много малко й трябваше, за да ненавижда Ник Дръмънд, и още по-малко — за да си спомни начина, по който се беше почувствала, след като се беше любила с него в онова отдавна отминало време, и скъпоценния дар, който й беше дал той в лицето на нейния син. Бранд беше единственият човек, когото си имаше на света, освен Савана, която много обичаше и която я обичаше също толкова предано. Овладя я ирационален страх, че Ник Дръмънд е дошъл да й вземе сина. Беше живяла с този страх цели пет години и отчаяно искаше Ник да си тръгне, преди да е видял Бранд.

— Влизате без позволение на моя земя. Кажете за какво сте дошли — каза тя.

— Вдовицата Тревър — изрече Ник като констатация, все още смаян, че най-накрая е намерил жената, която бе навестявала сънищата му в последните пет години. Така и не се бе излекувал от вината, че я беше изоставил толкова безсърдечно на борда на „Дикси Бел“. Обикновено не постъпваше така с жените, но тогава трябваше да хване влака. — Може би не ме помните, госпожо Тревър, но аз си спомням всеки момент от последната ни среща. Преди пет години, на борда на „Дикси Бел“. Тогава ви познавах под името Еме Фортюн. Това събужда ли някакви спомени у вас?

Да събужда някакви спомени? О, господи боже, как би могла да забрави, когато имаше живо доказателство за кратката им среща? И веднага след тази мисъл дойде споменът за изкусителната му усмивка, за еротичната му уста, която я целуваше и поглъщаше, докато тя не се почувства съвършено опиянена от невъзможна наслада.

Заинтересувано изражение се появи на лицето на лейтенант Дил, докато слушаше разговора между вдовицата Тревър и капитана. Мършавостта на фигурата й не отнемаше нищо от нейната естествена красота и Дил с нетърпение очакваше момента, когато евентуално би се сближил повече с нея. Стори му се странно, че макар капитан Дръмънд, както му се стори, да я познава, тя не даде никакви признаци, че си спомня да го е срещала. Много интересно положение, най-меко казано, помисли лейтенант Дил.

— Възможно е да сме се срещали — призна навъсено Еме. — Но е било много отдавна и дори да сме се запознали, не си спомням добре.

Тази забележка не се хареса много на Ник. Как би могла Еме Фортюн да го забрави, когато той си спомняше всяка изпълнена със страст минута от единствения път, когато бяха спали заедно?

— Знаете ли, аз ви търсих, и то доста дълго. Но никой не знаеше нищо за жена на име Еме Фортюн.

Еме сви рамене. Нямаше да си признае нищичко. Бранд беше неин и никой нямаше да й го вземе, особено пък някой проклет капитан янки, който сееше смърт и разрушение из Юга. Кой освен Савана би могъл да свидетелства в съда в нейна полза, ако Ник си втълпеше да иска попечителство върху Бранд? Тя съзнаваше, че се вманиачва на тази тема, но не можеше да направи нищо. Твърде дълго беше живяла с този страх.

— Още не сте ми казали какво правите тук вие, янките.

Гласът й беше студен и безкомпромисен, пистолетът й все така сочеше към корема на Ник.

— Свалете пистолета, госпожо Тревър, не искаме да ви сторим нищо лошо.

Ник се усмихна, опитвайки се да разсее напрежението, и Еме се взря в трапчинката на брадичката му. Въпреки че беше обрасла с брада, тя все пак веднага я забеляза. Устата й се изпълни с горчивина.

— Разбирам, че това няма да ви хареса, госпожо Тревър, но къщата ви трябва да бъде използвана като щаб — от мене и моите хора. — Той отправи оценяващ поглед към стълбището, мълчаливо пресмятайки колко хора може да се настанят в спалните горе. — Тук, в къщата, трябва да настаните само лейтенант Дил — и кимна към мълчаливо застаналия до него офицер — и мене. Войниците ще опънат палатки на поляната. Като се започне с вечерята днес, лейтенантът и аз ще се храним с вас и вашето семейство.

Еме се изсмя остро и свали пистолета.

— Възползвайте се от всичката храна, която намерите в къщата. Не сме се приготвяли за гости. По-добре ще е да си потърсите квартири другаде.

Ник изобщо не се смути.

— Ако не сте забелязали, малко плантации наоколо са годни за живеене.

— И по чия вина? — изфуча саркастично Еме. — Вие избихте мъжете ни, оставихте децата ни сираци, разрушихте домовете ни и очаквате да ви приемем с отворени обятия. Напуснете земята ми, капитане.

— Казвам се Дръмънд, ако сте забравили. Ник Дръмънд. Страхувам се, че трябва да ни изтърпите, докато получим заповед да се преместим. Решението за заемане на „Високите дъбове“ беше взето от хора на по-високи постове от мене.

— Ядове ли ти създават тия проклети янки, гълъбче?

Савана се появи от съседното помещение, размахвайки пушка.

Неведнъж беше използвала това оръжие в защита на господарката си, откакто беше започнала войната, така че беше напълно подготвена да го използва отново.

Ник погледна към едрата негърка, която някога сигурно е била пълна, но сега месата й висяха отчайващо.

— Никой няма да пострада — увери я той, — стига да ни сътрудничите. Настаняваме се в плантацията до следващата заповед. Погрижи се да приготвиш две стаи за лейтенант Дил и за мене.

— Как смеете да идвате и да окупирате къщата ми? — изсъска ядосано Еме, разярена на Ник заради безцеремонните му заповеди, сякаш и беше господар. — Вашият президент отдавна освободи робите. Савана е моя приятелка. Тя дори беше освободена още по-отдавна.

— Грешката е моя — отвърна Ник с едва доловима саркастична нотка. — Тогава вие можете да се погрижите за стаите ни. И за вечерята ни.

— Как ли пък не! Няма да се подчинявам на едни проклети янки!

— Вечеря ли? — изсумтя Савана с явно отвращение. — В тая къща няма ядене. Не и за янки. Бранд получава каквото можем да намерим.

Еме пребледня.

— Савана!

Ами ако Ник поискаше да види Бранд? Ами ако… Не, реши тя, мъжете нямаха представа за децата и за възрастта им. Той не бива да заподозре, че Бранд не е дете на скъпия й покоен съпруг Борегар Тревър. Всички смятаха, че красивата млада булка, която Борегар Тревър беше довел след едно гостуване в Мемфис в началото на 1860, е вдовица с малко дете. Бо искаше хората да мислят така и така беше станало. Той не би могъл да обича Бранд повече, отколкото ако беше негово родно дете.

Борегар Тревър се беше влюбил безнадеждно в Еме от пръв поглед. Бяха се срещнали случайно, докато той беше на гости при роднини в Мемфис, където Еме беше избягала, след като беше научила, че очаква дете от Ник. С помощта на Савана беше продала всичките си ценности, които не бяха особено много, и беше напуснала родния си град опозорена. Когато се беше запознала с Бо, вече беше родила и беше ужасно объркана. Парите й привършваха, нямаше никакви перспективи за каквато и да било работа. Савана правеше всичко по силите си, за да припечелва по нещичко, но средствата не бяха достатъчни за издръжката на трима души. Когато Бо й предложи брак, Еме помисли да го остави и занапред да вярва, както и малцината й познати в Мемфис, че е вдовица. Но тя беше твърде почтена, за да прибягва до такава измама. Вместо това тя му разказа всичко, призна всички ужасни подробности от кратката си кариера на комарджийка и смайващата развръзка. Той прояви повече разбиране, отколкото тя имаше право да очаква предвид безразсъдната си постъпка.

Борегар Тревър все така искаше да се ожени за Еме и на драго сърце прие Бранд като свое собствено дете. Живяха като съпрузи съвсем малко и едва имаха време да се опознаят, преди той да отиде на война през 1861, но през тези кратки месеци Еме не би могла да желае по-добър съпруг или баща за сина си. Ако не успя да открие страстта, която търсеше, вината беше изцяло нейна. Дълбоко съжаляваше, че не се беше показала по-любяща съпруга за Бо, макар че той никога не се оплакваше, и когато го убиха при Ричмънд през 1862, тя тъгуваше още повече, защото не беше успяла да му покаже колко много го цени. Всеизяждащата й омраза към един мъж и тревогите, свързани с войната, не позволяваха на брака й да разгърне пълния си потенциал. Двамата почти не се познаваха, преди той да замине, за да не се върне никога повече. Имаше твърде много неща, за които тя държеше отговорен единствено Ник Дръмънд.

Ник разбра, че Бранд трябва да е синът на Еме, и усети да го прерязва пристъп на ревност. Мисълта, че друг мъж е направил дете на Еме, го накара да се почувства странно неудобно. Не беше забравил сладката невинност на нейната реакция, макар да знаеше, че това е само преструвка. Но друга мисъл се вмъкна в ума му. И двете жени намекнаха, че в къщата няма храна. Той знаеше, че положението не е добро, но със сигурност плантация като тази трябваше да има складирана някъде храна. Мисълта, че Еме и детето й гладуват, го шокира.

— Казахте, че в къщата нямало нищо за ядене — подхвана Ник. — Истината ли е това, или имате скрити запаси някъде, където трудно могат да бъдат намерени?

— Не лъжа — каза уморено Еме. — Това, което имахме, отдавна ни беше откраднато от съюзническите войници, от бандитите и дезертьорите, които изпитваха огромно удоволствие да ни оставят без никакви средства за живот. Ако не беше Савана…

Тя млъкна, оставяйки у Ник да се разгори гневът срещу тези негодници, които бяха накарали Еме да страда.

— Докато съм тук, лично ще се погрижа да има достатъчно храна в тази къща. Освен, разбира се, ако не науча, че ме лъжете. — Той се обърна към лейтенант Дил. — Лейтенанте, пратете веднага няколко души да търсят храна. Не ме интересува откъде ще я намерят, само се погрижете тук да има достатъчно храна за къщата и за войниците. Пратете съобщение до интенданта. Армията не може да ни остави да умираме от глад.

— Да, сър.

Дил козирува, завъртя се и излезе от преддверието.

— Ще се върна, след като проверя войниците — обърна се Ник към двете жени. — Бих искал да се изкъпя преди вечеря.

Отправи им небрежен поклон и последва своя лейтенант. Савана, все още опряла пушката в сгъвката на лакътя си, го изгледа учудено.

— Ама и тоя какво си представлява? Хич не ща янки да ми се мотаят в краката. Господин Бо сигурно се обръща в гроба. А тоя капитан говори така, сякаш е господар тука. Какво ще правим миличка?

— Какво можем да направим? — изрече с горчивина в гласа Еме. — Предполагам, че просто трябва да изчакаме, докато решат да си тръгнат. Лично аз смятам да се държа надалече от капитана. И не искам той да види Бранд, ако е възможно. Нямам представа с какво ли може да напълни главата на детето.

Колкото и странно да беше, но Еме никога не беше споделяла със Савана как се казва бащата на Бранд. А бавачката, смятайки, че това е твърде болезнена тема за разговор с Еме, така и не я беше попитала. На нея й беше достатъчно да знае, че този мъж подло беше отнел девствеността на нейната любимка, без да помисли за последиците. Не че някоя от тях съжаляваше за радостта, която Бранд беше внесъл в живота им.

— Ще направя всичко възможно да държа детето настрана от янките, миличка, но нали го знаеш какъв е любопитен малък палавник. Единственото хубаво нещо в тая работа е, че в замяна ще получаваме храна. Ако може да се вярва на капитана.

— Аз не бих се доверявала особено много на думата на един янки. — Гласът на Еме тежеше от презрение. Тя извърна глава настрани. Не искаше вярната й приятелка да види колко дълбоко е засегната от появата на капитан Ник Дръмънд. — И да не си посмяла да правиш нещо в стаите горе. Янките ще трябва да се примирят с прахта вътре. Къде е Бранд?

— Сложих го да поспи тоя палавник. Не ми създаде много грижа. Напоследък не яде достатъчно и не може много да лудува. Мисля си…

Савана се обърна и раменете й потръпнаха. Правеше всичко по силите си за Еме и Бранд, но не беше достатъчно. Тримата чисто и просто гладуваха и нямаха надежда положението да се подобри. Това, че янките окупираха „Високите дъбове“, беше най-доброто, което можеше да им се случи. Но тя мъдро остави за себе си тази констатация, следвайки Еме по дългата вита стълба, която някога беше гордостта на „Високите дъбове“, но като останалата част от къщата отдавна беше станала жертва на разрухата.

 

Ник огледа с подозрително око елегантната стая, в която трябваше да спи по време на престоя си във „Високите дъбове“. Тя решително беше виждала и по-добри времена, но извехтялата и елегантност беше несъмнена. Пухеното легло изглеждаше достатъчно удобно въпреки слоя прах, който го покриваше, и оскъдните завивки. Ник не можеше да си спомни откога не беше спал в истинско легло. Имаше камина, но мебелите бяха малко. Мародерите ли ги бяха отнесли или бяха послужили като дърва за огрев в тези тежки времена? Забеляза месингова вана зад един параван и я извлече към средата на стаята. После седна на ръба на леглото, за да събуе ботушите си. Когато някой почука на вратата, той извика „да“. Вратата се отвори и в стаята влезе Еме, с презрително присвити устни.

— Водата за ваната се топли.

— Няма ли някой, който да върши по-тежките работи? — запита навъсено Ник.

Еме изглеждаше толкова крехка, че той не искаше тя да се занимава с такава тежка работа, да мъкне ведра с вода нагоре по стълбите. Не беше искал да изглежда предвзет, когато пожела да се изкъпе, просто беше помислил…

— Само Савана, а тя не е млада като мене.

— Ще наредя един от войниците да се заеме с тежките работи.

— Няма нужда — изрече със строг тон Еме. — Ще се справим.

Не искаше Ник Дръмънд да и помага за каквото и да било.

Ник скочи и я хвана за ръката, когато тя взе ведрата.

— Опитвам се да направя нещата по-лесни за тебе, глупаче такова.

— Не ми трябва помощта ти.

— По дяволите, Еме Фортюн или госпожо Тревър, или както там се казваш, това, което се случи помежду ни, беше много отдавна. — Еме се изчерви и отмести поглед. — Твърде късно е да отричаме, че сме се срещали — продължи той, — или да забравим последиците от онази игра на покер преди толкова години. Ти имаше дълг към мене и аз си го получих. Доколкото си спомням, и ти получи същата наслада от това, каквато и аз.

Многозначителната му усмивка я накара да кипне.

— Пусни ме.

Без да обръща внимание на молбата й, Ник я привлече плътно до каменната твърдост на прекрасно оформеното си тяло.

— Знаеш ли, че те търсих навсякъде? Много нощи лежах буден и се питах коя си ти в действителност. Дали си добре, защо не можех да открия никаква следа от тебе, когато се връщах в онези места. Онази нощ беше като еротичен сън, който сънувах много пъти след това. Не виждам основателна причина да ме ненавиждаш. Просто си прибрах един дълг на честта.

Погледът му срещна нейния. Беше твърд и непоколебим, без да й спестява нищо, с въпросително вдигната вежда, изисквайки отговор.

— Не ти дължа обяснение, Ник Дръмънд. — Тялото й беше плътно притиснато към неговото, тя чувстваше всяко месингово копче по прашната му куртка. — Това, че си един проклет янки, ми е достатъчно, за да те мразя.

— Може би, Еме Тревър, но аз имам чувството, че съдбата си има планове за нас двамата. Планове, приведени в действие още в онази нощ, когато се срещнахме.

Тембърът на гласа му беше нисък и странно привличащ. Еме разбра, че той ще я целуне още преди да беше доближил устни до нейните, дяволът, скрит в зелените му очи, се показа, за да я предупреди.

Целувката му беше невероятно чувствено усещане, изтъкано от вкус и допир. Пет години се стопиха безследно, сякаш никога не бяха съществували, когато тя пределно ясно си спомни докосването на устата му, неповторимия му вкус и мирис. Пет години един и същи сън беше карал спомените й да се сливат с действителността. Това беше мъжът, на когото беше отдала девствеността си, мъжът, който най-спокойно беше излязъл от живота й още на следващата сутрин. Това беше мъжът, който така и не разбра, че тя беше недокосната! Този мъж беше бащата на детето, което тя обожаваше!

Ник Дръмънд беше истински дявол!

Еме усети как той я привлича към леглото, почувства загрубелите му ръце да обгръщат нежно гърдите й, усети твърдия, несъмнен допир на секса му до меката вътрешна повърхност на бедрата си. Почувства неизмерим ужас.

— Не, пусни ме! Не искам това, нямаш право!

Ник беше ужасно възбуден. Думите на Еме почти не проникваха до замъгления му мозък. Искаше я. Пожела я още от първия път, когато я беше видял, и не преставаше да я желае. Но когато думите й все пак проникнаха до съзнанието му, той разбра, че наистина няма право да предполага, че тя просто така ще падне в ръцете му. Никога не се беше заблуждавал относно омразата, която тя изпитваше към него, задето беше спечелил онзи облог, а годините не бяха направили нищо, за да променят чувствата й.

— Защо правиш лошо на мама?

Гласчето оказа върху Ник същия ефект, какъвто би могла да окаже студена струя вода. Той внезапно пусна Еме и тя залитна, изтръгвайки се от ръцете му. Дишаше тежко, в очите й се четеше ужас. Ръцете й машинално се вдигнаха да поправят кока на тила, от който се бяха изтръгнали дълги кичури руса коса, разпилени по гърба й.

Ник се вгледа в детето, което беше влетяло в стаята като малка вихрушка. Изведнъж загуби ума и дума, но разбра, че трябва да направи нещо, за да успокои момчето, или да се прави на лош по време на целия си престой във „Високите дъбове“.

— Не правя нищо лошо на майка ти, синко. Не искам да навредя нито на нея, нито на някой друг в тази къща.

Огромните лешникови очи се взряха в тези на Ник с напрежение, което далеч не отговаряше на възрастта на детето. Рошава черна коса с цвета на гарваново крило обграждаше слабо, сериозно личице, чието изражение като че ли направо прониза сърцето на Ник. Чертите на това момче бяха странно познати, струваше му се, че е виждал детето и преди. Не се беше занимавал особено много с деца, но това малко дяволче лесно можеше да заеме изключително място в сърцето му.

— Какво правиш в стаята на татко?

Ник погледна въпросително към Еме. Нямаше представа, че са го настанили в спалнята на родителите.

— Това е една от малкото стаи, годни за ползване — обясни Еме, канейки се да изведе детето от стаята.

Не искаше синът й да стои близо до Ник повече, отколкото беше абсолютно неизбежно.

— Почакайте — заповяда Ник. — Още не съм се запознал със сина ви. Аз съм капитан Дръмънд.

Усмихна се широко и подаде ръка на момчето.

Бранд погледна укорително към синята униформа на Ник. Вече не беше толкова малък, че да не различава неприятелите, щом ги види. През изминалите години във „Високите дъбове“ бяха идвали доста вражески войници и той се беше научил да се държи предпазливо към всички мъже, облечени в сини униформи.

— Не ми харесваш.

— Бранд! — упрекна го Еме, поглеждайки уплашено към Ник.

Толкова малко знаеше за него, че нямаше представа как ли ще реагира на бунтовния изблик на детето.

— Няма нищо, госпожо Тревър. — Нарочно се обръщаше официално към Еме, само заради сина й. — Значи се казваш Бранд — каза той и коленичи пред момчето. — Униформата ми е синя, защото съм от войските на Съюза, но това не означава, че ще направя нещо лошо на тебе или на майка ти. Напротив, смятам да се погрижа да имате достатъчно храна, докато съм тук. Можем ли да станем приятели?

Еме не можеше да повярва, че Ник отделя толкова време и внимание на сина й. Толкова дълго го беше мразила, че й беше трудно да си представи, че притежава някакви положителни качества.

Личицето на Бранд стана много внимателно, докато погледът му изучаваше Ник. Той беше много малък, когато баща му замина на война, и почти не го помнеше. Оттогава не познаваше никакъв друг възрастен мъж. Недоверчив по природа, отчаяно искаше да приеме приятелството на Ник, но се страхуваше да не наскърби майка си, която като че ли изпитваше неприязън към всеки в синя униформа. За да не й причини мъка, Бранд остана безмълвен.

— Той е плах с непознати — обади се Еме, усещайки причината за студеното държание на момчето. Чувствителното дете беше твърде малко, за да има ясен спомен за Бо, но достатъчно голямо, за да знае, че куршум на войник от Съюза го беше лишил от баща. — Много от мародерите, които нахлуваха тук, носеха сини униформи. Застрашаваха живота ни и ни ограбваха цялата храна. Много пъти трябваше да бягаме, за да оцелеем.

— Съжалявам — каза Ник, като се изправи. — Обещавам, че няма да има за какво да се страхувате от нас.

Няма да има за какво да се страхуват? Еме потръпна при мисълта каква щеше да бъде реакцията на Ник, ако узнаеше, че Бранд е негов син. Щеше да живее в постоянно безпокойство, докато той и хората му не напуснеха „Високите дъбове“.

— Сега можем ли да си вървим?

— Разбира се. Кажете на лейтенант Дил да определи един войник да донесе водата за банята ми.

Еме се накани да си тръгне, но Бранд не помръдваше, сякаш имаше нещо, което искаше да пита, но не смееше. Ник забеляза смутеното изражение на момчето и каза:

— Има ли нещо, което искаш да ме питаш, Бранд?

Еме се намръщи и се опита да изведе детето от стаята. Но то отказа да помръдне от мястото си, преди да зададе въпроса, който пареше на езика му още от момента, когато беше видял синята униформа на Ник.

— Да, сър — изрече Бранд със смущаващата невинност на петте си години. — Вие ли застреляхте татко ми?

Ник пребледня. Почти не чу как Еме остро си пое дъх, докато той вникваше във въпроса на момчето. Какво би могъл да каже на това дете, което един куршум на съюзен войник беше лишил от бащина обич? Но въпросът изискваше отговор — какъвто едно малко дете би могло да разбере. Той се отпусна на коляно и хвана Бранд за раменете.

— Не, Бранд, не съм застрелял баща ти. На война се случват ужасни неща, каквито повечето хора и не мислят да правят в мирно време. Не обичам да убивам, но правя каквото смятам, че е правилно за нашата страна. Така е постъпвал и баща ти. Той е загинал като герой, синко, никога не забравяй това. Само господ знае кой от нас двамата е прав. Един ден историята ще отсъди. Искам да знаеш, че не смятам нито тебе, нито майка ти за врагове. Вярваш ли ми?

По-голямата част от думите на Ник убягнаха на Бранд. Но като узна, че високият капитан не е убил баща му, той вече можеше по-лесно да го приеме в дома си. Погледна към майка си за напътствие, но тя само се взираше в Ник и Бранд не можеше да разбере за какво си мисли. Реши да отсъди по-късно, докато капитанът в синята униформа не се покаже достоен за неговото приятелство.

— Вярвам, че не си убил татко ми, но не съм сигурен, че те харесвам.

— Мога да го преживея — усмихна се Ник и стисна за миг раменете на детето, преди да го изпрати.

Докато гледаше как Еме излиза заедно с Бранд, той си даде тържествен обет. Обеща си, че ще намери начин да спечели доверието на детето и да го научи, че не всички в сини униформи са лоши хора. А Еме? Майката беше друго нещо. Той я желаеше. Изгарящата й омраза беше предизвикателство към неговата мъжественост, на което той не можеше да устои.