Кони Мейсън
Страст и омраза (18)

17

— Сега замълчи и ме целуни!

Еме изстена смутено. Нима Ник не разбираше? Тя нямаше да отиде никъде с него. Нито пък щеше да му даде сина си. Той не беше човек, с когото би искала да преживее живота си. Освен това, Ник я искаше само заради Бранд. Тя не беше глупава. Нямаше начин той да докаже, че Бранд е негов син, нали?

— Защо продължаваш да се държиш така?

Той я изгледа втренчено и тя трепна вътрешно от този поглед.

— Няма пак да ми се изплъзнеш, Еме. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че си много важна за мене?

Тя отмести очи, видимо разтърсена. Колко лесно можеше да лъже този мъж!

— Не се мъчи да ме покровителстваш, Ник.

— Това ли мислиш, че правя? Помисли пак, скъпа. Дойдох в Атланта веднага щом се освободих, за да отведа тебе и сина ни във Вашингтон. Ще се оженим веднага щом уредим необходимите неща. Седмици наред се измъчвах, като мислех за тебе и Бранд. Какво правите в тази опустошена от войната земя… може би гладувате или дори нещо по-лошо.

В стаята се възцари неловко мълчание. Ник продължи да се взира в лицето й. Наклони глава към нея. Еме се опита да го избегне, но той я хвана и я задържа обърната към него. Тя се вгледа в устата му, спомни си влажната топлина на устните му, притиснати страстно към нейните, как я вкусваха така, че я караха да забрави неугасващата си омраза.

Ник се усмихна и тя загледа като омагьосана как ъгълчетата на устата му се повдигат леко нагоре. Изведнъж й хрумна, че той сигурно се досеща за какво мисли тя, и гореща червенина обля бузите й. От гърдите му се изтръгна нисък смях.

— И аз си спомням, скъпа.

Гласът му беше толкова чувствен, съблазнителен и невероятно еротичен.

Боже господи, да не би да беше почнал да чете мисли?

— Не може да знаеш за какво си мисля — промърмори Еме.

— Спомняш си колко прекрасно беше помежду ни, докато се любехме. Спомняш си как дръзко реагираше на допира на ръцете ми, на устата ми, как плътно ме държеше в себе си. Можем пак да имаме всичко това, скъпа. Всяка нощ. Ако искаме.

Тази мисъл я накара да се задъха.

— Ник, моля те, не мога да мисля, когато ме объркваш така.

— Не мисли, Еме, просто чувствай.

Устата му беше толкова близо до нейната, че тя усещаше топлия му дъх. Внезапно разстоянието помежду им изчезна.

Устата му завладя нейната. Тя усещаше жаждата му във властния натиск на устните и в горещия, твърд език, който проникваше през бариерата на зъбите, за да я изпълни със страстта си. Той се надвеси над нея и бавно се отпусна, така че тя нямаше друг изход, освен да приеме тежестта на тялото му и да се притисне на свой ред към него. Ръцете му я докосваха навсякъде — гърдите, седалището, нежното скрито място между краката. Не преставаше да я целува, притискайки устни към нейните, докато езикът му продължаваше да вкусва сладостта й.

Едва когато малките й юмруци започнаха да бият по гърдите му, той й даде кратък отдих. Когато се отдели от нея, и двамата дишаха тежко.

— Заболя ме.

— Съжалявам, скъпа, но беше толкова отдавна, толкова отдавна…

— Явно Реджина не е била много благосклонна.

— Не съм спал с Реджина, след като пристигнах тогава във „Високите дъбове“ и намерих жената от моето минало, която не можах да забравя. Всъщност, не съм спал с друга жена, откакто съдбата отново ни събра.

— Бях ти под ръка, нямаше нужда да търсиш друга жена.

Ник изстена съкрушено. Изведнъж се изправи и започна да се съблича. Еме се надигна на лакти.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? Тъй като си ми „под ръка“, мога да се възползвам от ситуацията. Освен това, платих доста скъпо за удоволствието да имам твоята компания.

Еме отвори уста, за да му отговори по подобаващ начин, но когато Ник свали ризата си и тя видя яркочервения белег, тя ахна и се втренчи в зарастващата рана, смутена и безмълвна. Като я видя накъде гледа, Ник застана неподвижен.

— Отвращава ли те?

Еме го изгледа смаяно. Да я отвращава? Не, съвсем не беше това. Тя си спомни колко беше страдал той от тази рана.

— Защо да ме отвращава? Достатъчно често съм я виждала, докато се грижех за тебе. Още ли те боли?

Зелените очи на Ник блеснаха дяволито.

— Не толкова, че да ми попречи да се любя с тебе. Смъкна панталоните си и приседна на ръба на леглото, за да свали обувките.

— Не искам да се любя с тебе, Ник.

Усмивката му изчезна, заменена от гневна гримаса.

— Беше достатъчно склонна да го направиш с непознат.

Еме има благоприличието да се изчерви.

— Аз… нямах избор.

— Сега нямаш избор — каза Ник, лягайки до нея, като я привлече в прегръдките си. — Понеже не ми вярваш, когато казвам, че ме интересуваш, сега ще ти го докажа с действия. Преди да излезем от тази стая, няма да има защо да се съмняваш в мене или да се противиш на усилията ми да те направя своя съпруга.

— Не съм глупава, знам, че искаш Бранд.

— Упорито малко глупаче! Разбира се, че искам сина си. Но искам и майката на сина си. Сега млъкни и ме остави да те любя.

В целувката му нямаше никаква нежност. Беше проникваща, силна и отчаяна. Когато устата му започна да отнема съпротивата й, ръцете му полека и умело свалиха всичките й дрехи — колкото ги имаше. Прозрачната роба отлетя първа, последвана от тънката риза. Когато Еме се озова гола и крехка под него, устата му се отдели от нейната, за да се спусне по заоблеността на гърдите й, чак до втвърдените им връхчета.

Еме потръпна, усещайки допира на топлите му, влажни устни до чувствителната й кожа. Затвори очи и изстена, когато твърдите му пръсти се плъзнаха нагоре по бедрото й.

— Отвори очи, скъпа. Искам да знаеш кой се люби с тебе. Не съм твоят покоен съпруг или някой мъж без лице, който е платил за благосклонността ти.

Еме бавно отвори очи и се сблъска с магнетичния поглед на Ник.

— Кой съм аз, Еме? Кажи името ми, скъпа.

— О, Ник!

Името му излетя от устните й в изблик на разпалваща се страст.

Тогава устните му започнаха бавно и настоятелно да смучат и да дразнят едното втвърдено зърно, докато ръката му изследваше влажното скрито място между бедрата и.

Устата му се прилепи към нейната, докато пръстът му се пъхваше в нея, а измъчващите я набези на езика му повтаряха движенията. Тя отметна глава в полунесвяст. Ръцете й сами се заплетоха в обърканата му коса, докато устата му не преставаше да изследва сладките набъбнали розови пъпки. Пъхна леко коляното си между нейните и за свое смущение тя усети, че отваря крака, повдигайки се, за да отговори на лекия натиск на ръцете му, извивайки се в ритъма на непоносимата болка, която той създаваше у нея. Когато той се плъзна надолу по тялото й, тя се опита да го спре, но не можа да се възпротиви на прииждащите вълни на жаждата, която той беше отключил в тялото й.

Ник я погледна и се усмихна многозначително, преди да подеме отново сладкото мъчение с уста и език.

— Ник, моля те!

— Ще се ожениш ли за мене?

— Не.

Той сведе глава, езикът му се подаде от устата, готов да я дразни и измъчва безмилостно. Той започна да я вкусва, подлудявайки я с жаждата си, стигайки до предели, каквито никога досега не беше докосвал с нея.

Тя молеше за милост, но той не се трогна. Продължи да я облизва и да я подлудява с езика и устните си. Всичките й усещания бяха се съсредоточили между краката й. Чувствителността й растеше с всеки миг, пулсираше и туптеше, докато…

Тя изпищя.

Освобождението дойде като изригване, което разтърси душата й. Тя още трепереше, когато Ник се плъзна над нея и я запълни с горещата си, пулсираща мъжественост. Невероятно, но тя почувства как той я изпълва, как я разпъва, как докосва самата сърцевина на душата й, преживя отново възкачването но нажежената спирала на блаженството, която овладя тялото й и непрекъснато разпалваше насладата й.

— Ах, скъпа, не преставаш да ме смайваш. Тялото ти така невероятно реагира на моето. Как можеш да отричаш това, което преживяваме заедно?

Запратена по върховете на страстта, Еме не можеше да отговори. Но Ник не искаше отговор. Той го усещаше в начина, по който тялото й се нагаждаше към неговото, във всяко трепване, което нежно го притискаше вътре в нея, във всяко потръпване, което правеше тялото й негово притежание, в начина, по който викаше името му, когато стигаше до кулминация. Тогава и той достигна до мига на своето освобождение и дълго след това не можа да проговори.

Не искайки да се отдели от нея, Ник се притисна към Еме и се изтегна настрани, без да излиза от тялото й. По-задоволена, отколкото би искала да си признае, тя опря глава на гърдите му и се заслуша в успокояващия се ритъм на сърцето му.

— Сега кажи, че не си принадлежим — изшептя задъхано Ник. — Обзалагам се, че съпругът ти не те е карал да се чувстваш така.

— Не искам да говоря за Бо.

— Тогава да поговорим за нас двамата. И за нашия син. Утре се връщам във „Високите дъбове“, за да доведа Бранд и Савана в Атланта. Влакът ни заминава в седем часа вечерта.

— Не мога да напусна така госпожица Мона. Тя няма да разбере. Аз… длъжна съм й заради заема за храна и лекарства, които закарах на Бранд и Савана.

— Аз ще й платя — каза Ник, изскърцвайки ядосано със зъби. — Имам чувството, че тя разбира повече, отколкото си склонна да допуснеш. Не се тревожи, скъпа, Мона няма да остане изиграна.

— Няма да се омъжа за тебе, Ник.

— Понеже нямаш кой знае колко много прилични дрехи, прибери които смяташ да вземеш от тези, които ти е дала Мона — продължи Ник, без да обръща внимание на протестите на Еме. — Тя навярно ти е дала и нещо друго освен нощница, нали? Ще й платя прилично за всички дрехи, които ще вземеш от гардероба й. Когато стигнем във Вашингтон, ще купя на тебе и на Бранд всичко, от каквото имате нужда. Ще се оженим веднага щом уредим формалностите.

— Ник, обичаш ли ме?

Думите излетяха от устата й, преди да успее да ги удържи.

— Защо, по дяволите, ме питаш такива неща? За какво, според тебе, е цялата тази работа? Разбира се, че те обичам. Ти си майката на сина ми.

Еме помръкна. Ник я обичаше, защото е майка на сина му. Би ли могла да приеме страстта му и да се примири да бъде обичана единствено заради това?

— О, господи.

— Какво трябва да означава това? Какво, по дяволите казах сега, че се разсърди?

— Ако ти не знаеш, няма аз да ти го казвам.

— Жени! Единственият начин да те задоволя е като правя това.

Той направи лек тласък и показа, че още е твърд вътре в нея.

Еме го почувства да пулсира, притиснат в стегнатата й ножница, да расте и да се втвърдява още повече, карайки я да осъзнае, че жаждата му беше попритъпена, но съвсем не задоволена. Той още я искаше.

— Усещаш ли какво ми причиняваш? Имаме цяла нощ на разположение, скъпа, нека се насладим докрай. Трябва да чуя, че ме обичаш.

— Не те обичам. Аз… аз те мразя. Мразя това, че си янки. Мразя начина, по който ме изостави на борда на „Дикси Бел“…

Той хвана седалището й и я задържа, докато влизаше и излизаше, разпалвайки кръвта й.

— Обичам те — изрече Ник. — Обичам начина, по който ми реагираш. Обичам начина, по който изглеждаш, и как викаш името ми, когато се освобождаваш. Обичам начина, по който ме мразиш.

Настани я върху себе си, притискайки я към ерекцията си, изпълвайки я дълбоко… докрай.

— Целуни ме, скъпа.

Тя се подчини, изпълвайки устата му с неповторимия си вкус.

— Язди ме, Еме. Ти командваш, сега прави каквото искаш.

Еме затвори очи, отметна глава и пое властта, вече изгубена в облак от чувствено удоволствие. Когато Ник вдигна глава и пое едното зърно в устата си, тя избухна. Чу го да изкрещява, усети горещата струя на семето му и повече нищо не помнеше.

— Един ден ще признаеш, че ме обичаш, скъпа — прошепна Ник, преди да се присъедини към нея в дълбокия сън.

Още веднъж през нощта тя се събуди от горещите му целувки, които валяха по лицето и тялото й. Отначало помисли, че сънува, но ръцете и устните на Ник станаха толкова агресивни, че тя вече не можеше да пренебрегва бумтенето на кръвта си и яростното туптене на сърцето. Тогава той отново се вмъкна в нея, за да й достави онова неповторимо удоволствие, което само той можеше да й даде. След като заспа отново, Еме се събуди едва когато слънцето надникна през прозореца и Ник я побутна внимателно.

— Еме, събуди се. Време е да тръгвам за „Високите дъбове“.

Тя се размърда, обърна се по корем и каза:

— Върви си.

Седалището й, което се издигаше под чаршафа, беше толкова съблазнително, че той го погали разсеяно, докато продължаваше да й говори.

— Еме, ще говоря с Мона, преди да тръгна. Ще се погрижа за всичко, скъпа. Спи, докато ти се спи. Трябва само да си събереш нещата и да се видим на гарата преди седем часа вечерта. Бранд и Савана ще са с мене.

Думите му успяха да изгонят и последните останки от съня й.

— Какво? Какво каза?

— Влакът ни заминава в седем часа. Имаш цял ден да се приготвиш. Очаквам те да дойдеш навреме на гарата.

— Ами ако реша да не дойда?

Той стисна устни.

— Не помня да съм ти давал избор. Но ако направиш глупостта да не дойдеш с мене, Бранд и Савана във Вашингтон, ще се оправим и без тебе. Изборът е твой, Еме. Аз и синът ни или цял живот да си отваряш краката пред всеки, който си плати за това.

Тя си пое остро дъх. Господи, как може да е толкова жесток? Няма ли никакво състрадание в сърцето му? Ник беше янки, а тя — безпомощна южнячка. Кой щеше да я защити, ако се оплачеше, че Ник отвежда любимия й син без нейно позволение? Югът тънеше в хаос, проклетите янки бяха твърде заети да печелят проклетата война, за да се занимават с някаква южнячка, която има претенции към някой от техните. Как би могла да се омъжи за Ник, когато предполагаше, че й е предложил брак просто за да я залъже… когато всъщност искаше попечителство над сина си?

Ник наблюдаваше смяната на чувствата по лицето на Еме, разбирайки, че сериозно я е притеснил, но смяташе, че е абсолютно необходимо да я стресне, за да разбере, че животът й е при него, а не другаде.

— Седем часа, Еме. Ще те чакам.

Обърна се и излезе от стаята.

 

Мона се понамръщи, че я будят толкова рано, но се облече и внимателно изслуша обясненията на Ник. Когато той свърши, тя прие да й се плати за дрехите, както и за храната и лекарствата, които Еме беше занесла във „Високите дъбове“, без да протестира особено много. Пожела им щастие и отново си легна. Момичетата идваха и си отиваха, тя не можеше да ги задържи, когато им се откриеше друга възможност. Нито пък завиждаше на чуждото щастие. Животът й беше дал безценни уроци, един от които беше да взема любовта там, където я намери. Голямата любов на живота й загина в началото на войната и тя не намери кой да заеме мястото му. Макар че господ знае, че отчаяно се беше опитвала.

Ник нае един фургон, за да стигне до „Високите дъбове“. Сериозно се съмняваше, че Бранд и Савана ще имат кой знае колко много багаж, но само фургони се даваха под наем. Не беше сигурен дали Савана може да язди кон, затова трябваше да се задоволи с по-бавен превоз. Не че имаше голямо значение — имаха много време да стигнат до Атланта преди седем часа и да хванат влака за Вашингтон. Но щеше ли Еме да бъде там и да ги чака?

Трябваше да се надява, че тя обича сина си достатъчно, за да иска да бъде с него. Не можеше да си представи как Еме доброволно ще позволи да я разделят от Бранд. Беше изградил надеждите си върху силната и любов към детето. Женитбата с янки може би вървеше против всичките й убеждения, но да дойде с Бранд във Вашингтон — това беше нещо друго. Щом се съберяха всички заедно, той вярваше, че ще успее да я убеди да се оженят.

Господи, колко я обичаше. Признаваше, че не винаги се беше държал като джентълмен с нея, но въпреки това осъзнаваше, че винаги я е обичал — дори когато я сметна за курва на борда на „Дикси Бел“.

Ник беше толкова погълнат от търсенето на комарджийката, позната като Еме Фортюн, че най-накрая се принуди да признае причината за държанието си на майка си, която беше потресена от факта, че разглезеният й син беше намерил жена, достойна за неговото внимание. Макар че добрата жена беше съчувствала на сина си, в крайна сметка го беше убедила, че причината, поради която не може да открие Еме Фортюн, е, че тя не иска да бъде намерена. Когато започна войната, той се отказа от търсенето и се посвети на друга цел — да опази живота си.

После отново намери Еме.

И научи, че има син.

И намери любовта.

Бранд седеше на един пън, загледан към алеята с дъбовете, и чакаше Ник. Когато видя фургона да се отбива от главния път, скочи и изтича да намери Савана. Когато след няколко минути фургонът на Ник стигна до тях, двамата стояха пред останките от изгорялата къща. Бранд едва сдържаше възбудата си.

— Готови сме, Ник — извика той, когато Ник слезе от фургона. — Къде е мама? Намери ли я?

— Да, намерих я.

Ник се засмя, прегърна момчето и го вдигна на капрата на фургона.

— Как е тя? — запита тревожно Савана. — По лицето й се виждаше, че е изкарала безсънна нощ. — Добре е, нали?

— Еме е в чудесно състояние, Савана. — Погледна многозначително към Бранд и добави: — Ще ти разкажа по-късно. Достатъчно е да кажа, че положението не е толкова лошо, колкото си го мислехме. Готови ли сте да тръгваме?

— Нямаме кой знае какво за вземане — каза старата негърка и му подаде малко вързопче, добре увито в някаква дреха. Ник го взе и го остави в дъното на фургона. — Събрах и каквато храна имахме. Помислих, че ще е добре да имаме нещо за ядене, докато стигнем до Атланта.

— Добре, Савана. Нямах време за закуска. Хайде, качвай се. — Помогна й да се качи във фургона, после се настани на капрата до Бранд. — Готов ли си, синко?

— „Високите дъбове“ ще ми липсват — каза замислено Бранд, докато Ник насочваше коня обратно по алеята към пътя. — Мислиш ли, че татко ми ще знае, че вече не съм тук?

Ник преглътна мъчително. Толкава искаше да каже на Бранд, че Борегар Тревър не е негов баща, но знаеше, че сега не е време за това. Еме трябваше да му го каже.

— Мисля, че татко ти ще разбере, че е трябвало ти и майка ти да напуснете „Високите дъбове“. Може би един ден ще се върнеш. Когато войната свърши и отново настъпи мир.

— Не помня татко — каза тъжно Бранд. — Но ми се иска да е бил като тебе.

Сърцето на Ник се изпълни с радост.

— Не ти ли пречи това, че съм янки?

Бранд се замисли.

— Отначало да. Знаех колко й е неприятно на мама, тя като че ли те мразеше, но ти никога не си ни направил нещо лошо.

— Никога не съм ти направил нищо лошо, така е, Бранд.

— Знам. Ами мама? Тя се оплакваше от тебе.

— Нищо не съм й направил. Поне не е било нарочно. Най-лошото, което някога съм й сторил, беше когато я заключих в стаята й, но тя направи нещо много лошо и трябваше да я накажа.

Лъжи, помисли си той. Само лъжи. Разбира се, че беше наранил Еме. Нарани я, като й отне девствеността, без да го разбере, и я остави да роди сина му в срам и позор. Нараняваше я, когато я караше да спи с него, убеждавайки я, че ще я изпрати в затвора, ако му откаже. Нарани я, защото не й каза за Реджина.

— Какво ще кажеш, ако се оженя за майка ти? — запита Ник в прилив на вдъхновение.

Бранд се замисли.

— Както мама и татко са били женени, така ли?

— Да, нещо такова.

— Вие с мама ще си имате ли син като мене?

— Възможно е да имаме деца. Надявам се да имаме, във всеки случай. Но те никога няма да те изместят от сърцата ни. В сърцата ни има място за много деца.

— Иска ми се да имам братя и сестри. Понякога съм малко самотен, като няма други деца наоколо. Ти искаш ли да ми бъдеш татко?

— Нямаш представа колко много искам.

— Значи, според мене всичко ще бъде наред, ако се ожениш за мама — възкликна ентусиазирано Бранд. — Винаги съм искал да имам татко, когото да помня. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да ме направиш янки.

Радостен смях се надигна в гърлото на Ник. Беше толкова зарадван, че искаше да спре фургона и да прегърне момчето. Мисълта, че е пропуснал първите пет години от живота на това великолепно дете, го натъжа ваше. Закле се, че отсега нататък ще бъде бащата, от когото Бранд имаше нужда. И нищо, което Еме можеше да каже или да направи, нямаше да промени това.

Пристигнаха в Атланта навреме, за да обиколят по магазините и да купят дрехи за Бранд и Савана. Във Вашингтон щеше да бъде доста по-студено, а нито единият, нито другият имаха подходящи дрехи. Обувките на Савана бяха безнадеждно прокъсани, а на Бранд отдавна бяха омалели. Стана почти седем часът, когато Ник свърши с покупките. Единственият проблем бяха обувките за Савана, но в крайна сметка намериха едни мъжки ботуши и въпросът се уреди.

Тъй като Ник беше се уговорил със служителите в конюшнята да качат коня му на влака, трябваше само да слязат от фургона и да изминат пеша краткото разстояние до гарата. Когато наближиха, от комина на локомотива изригна огромно кълбо бяла пара, последвано от облак черни сажди — предупреждение, че влакът скоро ще тръгне. Ник купи билети и заедно с Бранд и Савана зачака идването на Еме.

— Не виждам мама — каза Бранд, вгледан в тълпата качващи се пътници.

Повечето бяха със сини униформи, в почти опустелия град не бяха останали много цивилни.

— Ще дойде — успокои го Ник, но вътрешно не беше толкова сигурен.

Разчиташе, че Еме няма да остави сина си да замине без нея. Замоли се дано предположението му да е било вярно.

— Влакът ще тръгне.

Бранд се разтревожи, че майка му няма да пристигне навреме.

— Ще дойде, не се тревожи.

 

Еме цял ден ту проклинаше Ник, ту намираше основания да го обича. От една страна, той беше ненавистен янки, който искаше да й отнеме сина. От друга страна, беше казал, че я обича. Дали думите му бяха лъжа, изречена в момент на слабост, или наистина я обичаше? За мъж като Ник лъжите бяха нещо естествено, когато трябваше да постигне целите си. Еме не вярваше, че я е търсил след нощта, която прекараха заедно на борда на „Дикси Бел“. Ами Реджина Блекуел? Защо не й беше казал, че има годеница?

Но нищо не можеше да разреши дилемата й. Ник щеше да отведе Бранд във Вашингтон независимо дали тя щеше да тръгне с тях или не. Той искаше сина си достатъчно силно, за да го изтръгне от любящата й прегръдка, така да се каже. А имаше и невъобразимото нахалство да твърди, че я обича.

Тя започна без сърце да опакова някои от най-приличните дрехи, които й беше дала Мона. Взе две рокли, не толкова разголени, малко бельо и два чифта обувки. Към тях прибави с благодарност едно топло палто, защото беше чувала, че на север става доста студено по това време на годината.

В шест часа Еме седеше на леглото, все още опитвайки се да реши дали да отиде на гарата и да се помъчи да уговори Ник да не взема Бранд във Вашингтон, или да не прави нищо и той да се разколебае и да остави детето тук, щом тя не се появи. Но понеже познаваше Ник, тя сериозно се съмняваше дали ще постъпи така. Най-вероятно щеше да напусне Атланта, както беше планирал, щеше да отведе сина й и скоро щеше да забрави, че тя съществува. Беше го направил преди години, така че защо сега трябваше да е по-различно?

Еме още не беше решила какво да прави, когато Мона се появи на вратата.

— Готова ли си, скъпа? Ако ти трябва помощ за багажа, мога да кажа на един от пазачите да ти го занесе до гарата.

— Благодаря, чантата ми не е тежка. Освен това, още не съм решила дали да тръгна с майор Дръмънд.

— Струва ми се, че нямаш избор — забеляза Мона. — Преди да тръгне, майорът ми каза, че е бащата на твоя син и че ще отведе момчето във Вашингтон.

— Той е един проклет янки, мошеник и негодник!

— Сигурно едно време доста си го харесвала — намигна й многозначително Мона.

— Това е дълга история, госпожице Мона.

— Всичко се свежда до въпроса, дали обичаш достатъчно сина, за да се омъжиш за бащата.

— Ник каза ли ви, че ще се женим?

— Разбира се, скъпа. Предполагам, че и ти го желаеш, нали? Ако искаш, може да останеш и тук, при мене.

Еме поклати енергично глава.

— Не, не искам да оставам тук. Сгреших, че изобщо дойдох. Не съм сигурна дали щях да се справя, ако Ник не се беше появил точно в този момент.

Мона кимна мъдро.

— И аз така си помислих, но исках да разбера.

— Много съм ви благодарна, госпожице Мона, Сигурна съм, че храната и лекарствата, които осигурихте, спасиха живота на Бранд. Помогнахте ми, когато имах най-голяма нужда от подкрепа.

— Радвам се, скъпа, но твоят човек плати щедро за моите услуги. Сигурна ли си, че не го обичаш поне мъничко? Със сигурност е голям красавец.

— Да го обичам мъничко ли? — запита смаяна Еме. — Обичам го повече, отколкото съм мислила, че жена може да обича някой мъж.

 

— Време е да се качваме, Бранд — каза Ник, повеждайки детето към вратата на вагона.

Лицето му беше строго и решително. Беше заложил на любовта на Еме към сина й срещу нейната омраза към него и беше загубил.

— Мама още я няма.

Гласчето му беше изпълнено с паника.

— Тя имаше много време, синко. Ако реши да дойде, трябва да се появи всеки момент.

— Ще дойде, знам — каза Савана. — Няма да позволи да й вземете сина.

— Така мислех и аз, Савана, но предполагам, че и двамата сме сгрешили. Но не се тревожи. Ще бъда много добър баща на това дете. А то има и тебе.

— Не е същото — измърмори Савана, качвайки се във влака. Ник качи Бранд и го последва. Хвърли последен поглед през рамо към опустялата гара и се обърна, горчиво разочарован. Изведнъж зърна с крайчеца на окото си някакво движение. Някой бързаше към гарата, тичайки успоредно с влака. Сърцето му се заблъска в гърдите. Еме!

Влакът изсвири оглушително и бавно потегли напред. Постепенно започна да набира скорост, колелата се завъртяха все по-бързо.

 

Тя го видя как се държи с едната ръка за вратата и протяга другата към нея. Препъна се, едва не падна, но се изправи и протегна ръка към него. Влакът се движеше все по-бързо, увеличавайки разстоянието помежду им. Нямаше да успее. Но не познаваше решителността на Ник. Когато го видя да изчезва от вратата, Еме помисли, че я е изоставил, но той изведнъж се появи на задната платформа. Наведе се, протегна ръце към нея, сграбчи я през кръста и я вдигна при себе си.