Кони Мейсън
Страст и омраза (15)

14

Ред беше на Реджина да изфучи сърдито.

— За първи път чувам за разваляне на годежа.

— Смятах да ти пиша, Реджина, макар че бих предпочел да ти го кажа лично. Честно казано, нямах представа къде си. Ти придружаваш баща си във всичките му походи, така че нямах представа как мога да те намеря с писмо.

— Разваляш годежа ни заради тази… тази личност?

И тя посочи с презрителен жест към Еме, която явно не обърна внимание на думите й.

— Разбира се, че не — възрази Еме. — Никога не е имало някакви намеци за любов или брак между Ник и мене. Запознахме се преди пет години. Тогава го мразех и сега също.

Лицето на Реджина веднага се проясни. Положението не беше толкова лошо, колкото беше сметнала. Явно Ник нямаше особени чувства към тази жена.

Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна в дълга, болезнена въздишка.

— Тогава не виждам проблем — заяви Реджина. — Готов ли си да тръгваме, скъпи? Татко ни чака с нетърпение в Атланта. Няма да сбъркам, ако кажа, че тебе те чака и повишение.

Изведнъж Савана нахлу откъм задната врата с пушка в едната ръка и два заека в другата.

— Какви са тия янки, миличка? Какво искат?

— Всичко е наред, Савана — каза Еме. — Дошли са за Ник.

— Къде е Бранд?

— Със сержант Джоунс — отговори Ник. — Нищо лошо няма да му се случи.

— Коя е тази? — запита негърката, посочвайки с пушката към Реджина.

— Не насочвай това нещо към мене — предупреди я с негодуващ тон Реджина.

— Дамата е годеница на Ник — каза Еме, преди Ник да успее да отговори.

Савана впи в него черните си очи.

— И това ако не е чудо! — Но разбирайки, че присъствието й не е желателно, добави: — По-добре да одера тия зайци.

Обърна се и излезе, но не преди да изгледа Ник така, че да му стане съвършено ясно какво е мнението й за него.

Ник с нежелание осъзна, че няма друг избор, освен да напусне „Високите дъбове“ с Реджина и ескорта, пратен за него. Беше чудо, че му позволиха да остане толкова време тук. Знаеше, че му предстои да се върне към изпълнение на дълга си, но така му се искаше да остане във „Високите дъбове“ с Еме и Бранд. Пристигането на Реджина беше напълно неочаквано и нежелано. В същото време как да откаже да се ожени за генералската дъщеря. Еме и нейният син бяха толкова не на място в тази ситуация.

— Реджина, моля те, изчакай отвън. Бих искал да поговоря насаме с Еме.

— Няма нужда от разговори насаме, Ник — каза Еме. Гласът й беше равен, лишен от всякакви емоции. — Вече си казахме всичко, каквото трябваше.

— Моля те, Еме. Има още нещо между нас, което се нуждае от изясняване.

— Не мога да си представя какво ли ще е.

— Нали я чу, Ник, няма какво повече да спечелиш, като се бавиш тук — намеси се Реджина, поставяйки покровителствено ръка на рамото му. — Там, където отиваме, има истински лекари и те ще те наблюдават, докато се възстановяваш.

Ник отмести леко ръката й.

— Помолих те да ме изчакаш в каретата, Реджина. — Гласът му беше неумолим, зелените ум очи — хладни и неиздаващи никакви угризения. Реджина хвърли гневен поглед към Еме, сви рамене и излезе от кухнята.

— Това не беше необходимо — изрече Еме с обвиняващ тон. — Харесва ли ти да наскърбяваш жените?

— Никога не съм искал да наскърбявам някого, Еме. Разбирам, че беше пропуск от моя страна да не напиша на Реджина за решението си да разваля годежа, но сега времената са несигурни и невинаги е удобно човек да постъпва така, както иска.

— Можеше да ми кажеш, че си бил сгоден, че ще се жениш.

— Щеше ли да има някакво значение? Предназначени сме един за друг, скъпа, толкова е просто.

— Изобщо не е просто, Ник — възрази с горчивина Еме. — Току-що получих потвърждение, че първото ми впечатление за тебе е било правилно. Ти си измамник, лъжец и женкар. Колкото по-скоро излезеш от живота ми, толкова по-добре.

Ник пребледня.

— Не искаш да кажеш това.

— Говоря напълно сериозно. Предлагам да не караш годеницата си да чака.

Ник се изправи с мъка.

— Ами Бранд?

— Какво за Бранд?

— Време е да признаеш, че е мой син.

— Не мога да признавам нещо, което не е вярно.

— По дяволите! Знам, че Бранд е мой син. Чувствам го. Искам го, Еме. Искам да отгледам сина си. Искам той да познава истинския си баща. Сега е в такава впечатлителна възраст, когато се нуждае от мъжко влияние.

— Може би един ден ще се омъжа отново — каза Еме с надеждата да нарани Ник по същия начин, по който той я беше наранил. — И Бранд ще има баща. Но ако се омъжа, няма да е за такъв като тебе.

Ник пристъпи към нея и изстена, когато болката прониза гърдите му. Капки пот избиха по челото му, докато той се бореше да преодолее слабостта на тялото си. Първият порив на Еме беше да изтича към него и да му помогне, но тя остана на място, отказвайки да се подчини за пореден път на волята му. Той беше ловък и изкусен в умението да съблазнява, беше узнала това по трудния начин. Нито веднъж за всичките тези седмици не беше споменал за някаква годеница.

— Ти си моя, Еме, винаги си била моя — изпъшка Ник, борейки се с безпощадната болка. — Тъй като не смятах да се оженя за Реджина, след като само ти ме интересуваш, не виждах защо да ти казвам за нея.

— Безчувствеността ти ме ужасява. Моля те, тръгвай, Ник, ескортът ти те чака.

Той хвана ръката й, преди да беше успяла да се отдалечи, и я стисна силно, въпреки че още беше слаб.

— Няма да оставя това така, Еме.

— Нямаш избор.

— Върви по дяволите!

— Не, Ник, ти върви! Никога не си ме искал. Бях само средство, за да постигнеш една цел. Би направил всичко, за да ме накараш да призная, че Бранд е твой син. Не можеш да го вземеш. Бранд е мой. Сигурна съм, че Реджина ще ти народи много синове, затова моят не ти трябва.

Ник поклати глава тъжно и уморено. Изтощението дълбаеше жестоки линии около очите и устата му, но Еме не си позволи да се размекне.

— Грешиш, ако мислиш, че искам единствено Бранд. Вярно е, че обикнах детето, но това, което изпитвам към тебе, е…

— Страст.

Тя се опита да се освободи от хватката му, но той беше твърде силен за нея. Дръпна я към себе си, докато лицата им се озоваха на един инч едно от друго.

— Може би отначало беше вярно, но страстта няма нищо общо със сегашните ми чувства. Трябва да тръгвам, независимо дали искам или не, но това не е последният път, в който се виждаме. Ще накарам Реджина да разбере, че бракът ми с нея е невъзможен.

— Това няма значение.

О, Ник, защо не ми се довери? Защо не можа да ме обикнеш?

Тогава той я целуна, притискайки уста към нейната в отчаяно желание. Целувката му беше дълга и дълбока, Ник се опитваше да предаде всичко, което Еме бе започнала да означава за него, с тази последна целувка. Езикът му преодоля бариерата на зъбите й, вкусвайки аромата й, влажността й, докато ръцете му галеха гърба и ханша й, болезнено усещайки крехките кости под отслабналата й плът. Когато прекъсна целувката, и двамата бяха задъхани. Еме се дръпна, изтривайки уста с опакото на дланта си, но това не помогна, невероятният аромат на Ник оставаше дълбоко запечатан в паметта й.

— Готов ли си вече? — Реджина се появи на вратата, тупайки нетърпеливо с крак. — Татко е запазил отделна стая за тебе в болницата. Ще останеш там, докато бъдеш в състояние да пътуваш и да заминеш на север за по-специализирани грижи. Позволих си да пратя сержант Джоунс горе да събере нещата ти. Каза, че знае коя е твоята стая.

Изкривил лице от болка и мъка, Ник само можа да кимне. Пристъпи напред, олюля се и Реджина побърза към него.

— О, горкичкият ми, нека ти помогна.

Еме се извърна, не можейки да понесе властническото държание на годеницата на Ник, сякаш тя самата не беше нищо повече от въздух. Колко хубаво за него, че годеницата му е дъщеря на генерал. Според Еме Ник Дръмънд беше един нагаждач, който се възползва от всяка ситуация. Той се поколеба на вратата, обърна се, сякаш да й каже нещо, но размисли и продължи към вратата.

Бяха минали вече десет минути, след като Ник, Реджина и ескортът от войници бяха заминали, когато Еме излезе от вцепенението си. Би стояла така и още ако Бранд и Савана не бяха влезли в кухнята. Както обикновено, Бранд преливаше от въпроси.

— Мамо, защо си замина Ник?

— Защото трябваше. Един ден така и така щеше да си тръгне.

— А той искаше ли да заминава?

— Трябваше да му се осигури истински лекар.

— Коя беше онази жена?

Мълчание.

— Мамо, тя никак не ми хареса. Коя беше?

— Жената, за която Ник ще се ожени, миличък.

Бранд помисли малко, после каза с невинността на своите пет години:

— Ник те харесва повече от нея. Защо не може да се ожени за тебе? Така ще ми стане татко.

Еме се опита да му отговори въпреки буцата, заседнала на гърлото й. Но как да каже на едно дете, че мъжът, когото обожава, е лъжец и мошеник? Отговорът беше прост. Нямаше да му го каже.

— Ние с Ник… ами… Реджина Блекуел повече му подхожда.

— Той каза, че ще се върне. Мислиш ли, че ще го направи?

— Не, сине, не мисля — отвърна Еме, не желаейки да дава надежда за нещо, което няма да се осъществи.

— Съжалявам, мамо.

— И аз, скъпи, и аз.

Съкрушен, Бранд излезе от кухнята.

— Няма да кажа нищо, миличка — обади се Савана. — Ти вече достатъчно се измъчи. Мисля, че този мъж наистина се интересува от тебе.

— Ник нямаше избор, трябваше да тръгне с Реджина. Има заповед да отиде в болницата в Атланта.

Защо го защитаваше?

— Ъхъ. Обаче трябваше да ти каже, че ще се жени за друга.

— Нямам власт над него.

— Ами Бранд? Той подозира, че му е баща.

— Може да мисли каквото си иска. Никой никога няма да научи, че Бранд не е син на Борегар Тревър.

 

През по-голямата част от пътя до Атланта Ник дремеше. Беше изтощен емоционално и физически. Никакви обяснения не бяха успели да вразумят Еме. Колко лесно се беше върнала към старото си мнение за него, помисли той горчиво, фактът, че бяха започнали да се привързват един към друг през последните месеци, като че ли нямаше особено значение за нея. Фактът, че пропусна да й спомене за Реджина, беше унищожил това, което беше успял да изгради дотук с Еме. Макар че тя нямаше особени основания да му вярва след катастрофалната им първа среща, той я беше отвел до едно място във взаимоотношенията им, където му се струваше, че тя му е простила. Имаше намерение да я помоли да се оженят, когато развали годежа с Реджина.

Нямаше да направи това предложение само защото подозираше, че Бранд е негов син. Не, наистина не. Искаше я, дори Бранд да е син на Борегар Тревър. Кога се беше влюбил в Еме, запита се той унило. Отговорът дойде като светкавица. Винаги я беше обичал. Обичаше я в момента, когато я видя седнала на масата за покер, когато се върна, за да я търси, обичаше я през всичките тези години, когато мислеше, че никога повече няма да я види. Беше предложил брак на Реджина, за да спаси кариерата си… нямайки надежда, че някога ще открие отново Еме.

— Почти стигнахме, Ник — каза Реджина и го побутна лекичко. Знам, че сега те боли, но татко уреди да тебе да се грижат възможно най-добре. Дори аз ще дойда с тебе на север, когато се поправиш достатъчно, за да можеш да пътуваш.

— Реджина, трябва да поговорим. Няма да има брак. Не трябваше изобщо да се сгодяваме. Когато баща ти ни откри, аз избрах пътя на страхливеца и ти направих предложение. Разбирах, че една негова дума може да провали кариерата ми. Нямаше да се оженя за тебе от любов. Някой ден ще намериш мъж, който наистина да те обича.

— Говориш глупости — укори го Реджина.

Стори му се леко ядосана, но не разтревожена и това го озадачи.

— Не разбираш ли какво ти казвам? Годежът ни е отменен. Няма да е честно да се оженя за жена, която не обичам.

— О, стига, Ник. Не приемам сериозно думите ти. Знам на какъв стрес си бил подложен след раняването, но с времето ще се оправиш и ще разбереш, че е в твой интерес да се оженим. Ще бъда прекрасна съпруга, а татко може да направи чудеса за кариерата ти.

— Разбира се, че ще бъдеш прекрасна съпруга, Реджина, но не моя.

Каретата вървеше полека по улици, застлани с чакъл, и вниманието на Ник се насочи към ужасните разрушения, предизвикани от войната.

— Нямах представа, че е толкова зле — каза той, когато забеляза, че в разрушения град са останали малко цивилни.

— Няма храна — каза Реджина. — Но татко казва, че от време на време пристигат влакове с храни за нашите войски, които държат града.

Каретата спря пред една голяма постройка.

— Стигнахме болницата — обяви Реджина. Вратата се отвори и сержант Джоунс помогна на Ник да слезе. — Ще те изпратя до стаята ти, скъпи.

— Няма нужда, Реджина. Благодаря ти за труда, но всичко ще бъде наред.

— За труда ли? Откога е трудно да помагаш на някого, когото обичаш? Ще дойда утре да те видя.

Твърде изтощен, за да спори, Ник само кимна.

 

Генерал Блекуел отправи блеснал поглед към Ник.

— Надявам се, не възразявате, че Реджина дойде да ви вземе заедно с ескорта. Влюбените жени вършат такива неща. Знаете как е. Но сериозно, капитане, радваме се, че пак сте сред живите. Доктор Белоус ми каза, че раната ви е била една от най-тежките, които е оперирал. Слава на бога, че са се погрижили както трябва за вас.

— Слава на бога и на жена на име Еме — измърмори тихичко Ник.

— Какво?

— Нищо, нищо, сър, просто изразявах съгласието си.

— Хмм. Във всеки случай, скоро ще отпътувате на север, за да се възстановите. Във Вашингтон има превъзходна болница, това устройва ли ви?

— Напълно.

— Добре, добре. Скоро трябва да се връщам във Вашингтон. С Реджина смятаме да пътуваме заедно с вас. Предполагам, че няма да ви дойде като шок да научите, че сте повишен в майор. Никой не го заслужава повече от вас. Реджина е извънредно щастлива.

Ник се прокашля.

— Относно Реджина, сър. Не мисля, че бракът…

— Хайде, хайде, кап… майоре, Реджина ми разказа какво сте й наговорили. Ще се почувствате по-различно, когато оздравеете напълно. Да си болен е ужасно отегчително, особено за мъж като вас. Сега трябва да тръгвам. Време е за разговора ми с полковник Уотсън.

Ник се отпусна на възглавницата. Пътуването от „Високите дъбове“ до Атланта беше изцедило силите му и откакто беше пристигнал вчера, почти не беше ставал от болничното легло. Макар че тялото му беше слабо, умът му работеше непрестанно и той ужасно се тревожеше за Еме и Бранд, не знаеше как ще се справят в негово отсъствие. Еме имаше пари — онези, които й беше дал, преди да замине, но за колко време щяха да й стигнат? Ник нямаше представа кога ще може да се върне във „Високите дъбове“, а дотогава можеха да се случат много неща на една красива жена, останала сама с малко дете и стара прислужница.

Благодарение на личния интерес на генерал Блекуел към него, Ник скоро беше определен да замине на север в по-добра болница. Щеше да пътува със специалния влак, с който генерал Блекуел се връщаше във Вашингтон. За негово съжаление обаче и Реджина имаше намерение да пътува заедно с тях, но той нямаше думата по въпроса. Във всеки случай, Ник се надяваше, че докато стигнат до Вашингтон, ще успее да обясни на Реджина че развалянето на годежа е в неин интерес.

 

— Миличка, трябва да отидем до Атланта да купим храна. — Савана се опитваше да извади Еме от летаргията, в която беше изпаднала от няколко дни, след като Ник замина. — Сега, като имаме пари, нищо не ни спира. Утре рано сутринта тръгвам.

Думите й не направиха никакво впечатление на Еме.

— Ако няма храна за Бранд, детето ще умре от глад.

Това наруши летаргията.

— Какво каза?

— Капитан Дръмънд остави пари, нали така? Утре ще ида с фургона в града да видя какво може да се купи.

Еме кимна в знак на съгласие и отново потъна в мрачните си мисли. Мисълта, че Ник я иска само за да задоволи страстта си, не повдигаше особено много духа й. Запита се дали е мислел за красивата си годеница, докато се е любел с нея. Чувстваше, че вероятно подозренията му, че Бранд може да е негов син, го бяха накарали да каже, че се интересува от нея. Трябваше да послуша вътрешния си глас и да не му позволява да разбие сърцето й.

На другия ден Савана не можеше да стане от леглото. Винаги беше имала ревматизъм, но сега студеното време в последните дни си беше направило лоша шега със старите й кости. Лекарството, което й бяха предписали за болестта, отдавна беше свършило, но сега, когато имаха малко пари, Еме реши да попълни запасите от лекарства в някоя аптека в Атланта. Разбира се, това означаваше, че сама трябва да иде до града.

Тръгна за града в ранната утрин на следващия ден. Понеже се страхуваше да остави Бранд сам с болната Савана, го взе със себе си. Старият фургон вървеше със скоростта на охлюв, но в края на краищата стигнаха до града, този път без никакви злополучни срещи. Еме само се молеше фургонът да не се разпадне, преди да се върнат във „Високите дъбове“. Когато минаха покрай гарата, Бранд нададе вик и посочи една група пътници, които се качваха на влака.

— Мамо, погледни! — Еме спря фургона и погледна натам, където сочеше Бранд. — Това е Ник, мамо! Качва се на влака с онази жена.

Сърцето й се сви болезнено. Наистина беше Ник. Още изглеждаше бледен и донякъде нестабилен, но вървеше сам… естествено, с помощта на червенокосата си годеница. Толкова, значи, струваха уверенията му, че Реджина Блекуел не означава нищо за него, помисли с горчивина Еме. Тя знаеше, че той е лъжец и мошеник, знаеше го от толкова отдавна, че не й се искаше да си припомня, защо беше очаквала точно сега да се промени?

— Можем ли да му кажем довиждане, мамо? — запита Бранд. — Сигурно ще му стане приятно.

— Не мисля, скъпи. По-добре да вървим. Искам да стигна във „Високите дъбове“, преди да се стъмни.

Бранд, въодушевен от срещата, не обърна внимание на отговора на Еме, скочи от бавно движещия се фургон и изтича към влака, викайки Ник с цяло гърло. За щастие Ник чу гласа му насред гласовете на качващите се пътници. Широка усмивка се разля на лицето му, той коленичи и протегна ръце към детето. Еме загледа в няма ярост как Бранд се хвърля в прегръдките му. Нямаше какво друго да направи освен да дръпне юздите и да гледа безмълвно как синът й и Ник разговарят.

— Какво правиш в Атланта? — запита Ник, надявайки се, че са дошли, за да го потърсят.

— Дойдохме да купим храна и да намерим лекарство за ревматизма на Савана. Ти заминаваш ли, Ник?

Тъжното му личице накара сърцето на Ник да се свие. Той погледна към Еме, видя, че е ужасно ядосана, усети, че е непоколебимо убедена, че той само я е използвал. Явно тя нямаше представа колко много означава за него.

— Не бива да се бавим, Ник — подкани го Реджина, раздразнена от ненавременната поява на вдовицата Тревър и сина й. — Влакът ще тръгне всеки момент.

Ник прегърна силно Бранд и пошепна на ухото му:

— Грижи се за майка си вместо мене, синко. Кажи й… кажи й, че ще се върна.

Изправи се и бързо се качи във вагона.

— Това не е ли оня капитан, дето не ни даде да изгорим оная плантация преди време, а, сержант Пурди?

Пурди и конниците от неговия патрул тъкмо минаваха покрай гарата, когато видяха Ник да се качва във влака за Вашингтон.

— Той е, ефрейтор — каза замислено Пурди. — И понеже капитанът заминава, мисля, че сега спокойно можем да се върнем и да изгорим онова имение. Имаме заповед да изгорим всичко около Атланта.

— Ами вдовицата, собственичката на имението? — запита ефрейторът, облизвайки устни с жадно предчувствие. — Хубава женичка беше.

Те бяха забелязали Ник да се казва на влака малко след като Бранд се беше отделил от него, затова и не видяха Еме сред тълпата.

— Дива малка вещица, така си е — каза замислено Пурди. — Може би сега ще разберем колко е дива.

Хищната му усмивка не се нуждаеше от обяснение.

Пурди, също както и Шърман, беше убеден, че войниците му се бият не само с враждебно настроените противникови войници, но и с враждебно настроените цивилни, както и че армията на Съюза трябва да унищожи възможностите на южняците за продължаване на войната. Техните заводи, железопътни линии, пътища, ферми — всъщност, волята им за съпротива — трябваше да бъдат унищожени. Затова войниците на Шърман подпалваха всичко, което имаше военна стойност — и много неща, които нямаха нищо общо с армията — във и около Атланта, всичко, което Худ беше оставил.

На Еме не й трябваше много време, за да разбере, че храната в Атланта е оскъдна. Мъжете бяха зарязали фермите си за да отидат в армията, обричайки населението на глад.

След като прекара повече време, отколкото й се искаше, в опити да купи храна и лекарства за Савана, Еме потегли обратно към „Високите дъбове“ много по-късно, отколкото беше планирала. Наложи й се да похарчи по-голямата част от парите, които й беше оставил Ник, за да купи храни на безбожни цени. Но поне беше намерила царевица, брашно, малко захар, сол, бекон и някакви консерви. Беше се снабдила дори с патрони за пушката. Сега имаха възможност да ходят на лов и да се снабдяват с прясно месо. И тя, и Савана стреляха сравнително добре.

Екотът на една гръмотевица разтърси фургона и Еме помисли, че ще е добре, ако стигнат във „Високите дъбове“, преди да ги връхлети дъждът. По това време на годината дъждовете бяха пронизващо студени. Слава богу, че беше се сетила да вземе едно-две одеяла, за да се завият с Бранд, ако стане нужда.

Видя странното зарево, осветяващо небето, на около две мили, преди да стигнат до „Високите дъбове“. Стреснатият й вик събуди Бранд, който спеше зад нея във фургона.

— Какво има, мамо? — запита той сънено.

— Н-нищо, сине, спи, спи.

Макар че веднага разбра какво означава заревото, Еме не искаше да тревожи Бранд. Но в миналото тя много пъти беше виждала такова сияние да осветява небето, за да не разбере откъде идва.

Последния път, когато беше видяла небето да се оцветява в яркочервено, янките изгориха плантацията на Пиндър. Преди това — „Белфор“. Тя се замоли дано със Савана да не се е случило нещо лошо. Дали старата жена се беше спасила от ада, погълнал „Високите дъбове“, запита се тя отчаяно. Или е загинала в пламъците? Ако те двамата с Бранд не бяха тръгнали за Атланта, и тях щеше да ги постигне съдбата на Савана.

Почти веднага започна да вали. Не ситен дъждец, а проливен, пороен дъжд. Еме можеше само да се надява, че дъждът ще угаси огъня, който изяждаше „Високите дъбове“. Пращене и дим от гаснещи пламъци изпълваха наситения с влага въздух, когато Еме спря фургона пред опожарената къща. Огънят беше почти угаснал, но по-голямата част от къщата беше унищожена, преди да започне да вали. Двете колони на портала стояха като странни стражи, загадъчно непокътнати сред купчината обгоряло дърво. Макар че стените не бяха се срутили, покривът беше пропаднал на няколко места, а вътрешността на къщата представляваше жалка гледка.

Савана не се виждаше никъде и Еме се уплаши да не е станало най-лошото. Излезе от фургона, взирайки се през мъгливия полумрак в руините, които бяха неин дом от деня, когато Борегар Тревър я беше направил своя съпруга. Беше потресена, припомни си безбройните случаи, когато двете със Савана бяха защитавали „Високите дъбове“ от конфедерати дезертьори, разбойници и войници на Съюза, които бяха най-голямата напаст — унищожаваха всичко, което не можеше да се яде, опожаряваха къщи и памучни полета, ограбваха влакове и навсякъде създаваха истински ад, оправдавайки се с военните действия.

— Какво ще правим, мамо?

Въпросът на Бранд изтръгна Еме от вцепенението й. Заради сина си тя щеше да направи всичко необходимо за оцеляването им.

— Имаме храна във фургона, скъпи, ще оцелеем някак.

Изведнъж Еме видя една фигура да излиза от задната част на къщата. Дръпна Бранд към себе си и посегна за пушката, която беше взела за всеки случай. У Савана беше останал пистолетът.

— Еме, ти ли си, миличка?

— Савана! Слава на бога, че си жива!

Старата жена пристъпваше бавно, сякаш изпитваше силни болки. Когато стигна до Еме, тя трябваше да я подкрепи, за да я задържи на крака.

— Янките изгориха къщата, миличка. Не можах да ги спра. Беше оня сержант, дето капитан Дръмънд го изгони тогава.

— Сигурно е разбрал, че Ник вече го няма тук, и са дошли да си довършат работата. Направиха ли ти нещо?

— Не, миличка, само нахълтаха вътре и ми дадоха пет минути да се махна. Едва успях да събера малко дрехи и подпалиха стълбата, без малко да не мога да сляза. Съжалявам, миличка, че не можах да спася „Високите дъбове“.

— Няма нищо, Савана, това е само една къща. А ние сме живи.

— Не им хареса, че не те намериха тука, миличка. Господ знае какво щяха да направят с тебе, ако си беше у дома, като дойдоха.

— Не… не искам да мисля за това — потръпна Еме, осъзнавайки каква щеше да бъде съдбата й, ако войниците я бяха намерили във „Високите дъбове“.

— Уморен съм, мамо, гладен съм — захленчи Бранд. Хвана се за полата на Еме, объркан и потиснат от внезапната промяна в живота им. — Ако капитан Дръмънд не си беше отишъл, нямаше да стане така.

Еме не можа нищо да му отговори.

— Прибрах нещата в една от робските колиби — поде Савана. — Знам, че не е кой знае какво, обаче имаме поне покрив над главата. Няма да ни духа, ще сме на сушина. Даже извлякох два одъра и мебели, дето не са много обгорели.

— Ще се справим, Савана — каза Еме.

Заради Бранд се опита да се усмихне. Но това не го утеши особено.

— Какво ще стане с нас, мамо?

— Ще се справим, скъпи. Ще видиш, в колибата ще сме много добре.

— Зимата идва — напомни с многозначителен тон Савана.

— Казах, че ще се справим — отвърна малко троснато Еме.

— И ти, и Бранд ще сте добре, независимо какво трябва да правя, за да оцелеем.

Когато зимните ветрове задухаха през процепите между гредите и снегът започна да прониква през дупките на покрива, когато храната свърши и гладът принуждаваше Бранд да заспива с плач, Еме намери смелостта да предприеме необходимите стъпки.