Ашланд Прайс
Мира (9)

Глава 8

Точно както Мира бе обещала на брат Лон, още преди обяд Киарда разказа на хората от племето за лагера на викингите. Въпреки че много от тях сметнаха за неразумна подобна постъпка, няколко души се промъкнаха крадешком до високите скали и хвърлиха оттам един поглед върху лагера долу. По-късно същия следобед обаче на повечето от тях им омръзна само да шпионират чуждоземците, които така сърдечно бяха влезли в по-тесен контакт с тях. Затова изпратиха Мира и Киарда, придружени от двама мъже със страшен вид, да поканят във форта техния предводител.

Брандър, разбира се, прие, без да се колебае, и след като го претърсиха за оръжие на вратата на укреплението, го пуснаха вътре и го отведоха до хижата на Киарда. Макар и да знаеше, че това са роднини на майка му, той все пак се чувстваше неудобно при тези обстоятелства. Не само че не носеше никакъв нож, ами се оказа обграден и от укреплението, и от десетки ирландци. Имаше усещането, че го бяха взели в плен. Брандър обаче положи всички усилия, за да не издаде безпокойството си.

Първоначално никой не го заговори. Даже и Мира, която от уважение към по-възрастните бе застанала в дъното на претъпканата хижа. Хората предпочитаха просто да го наблюдават като някакво странно същество, като малък щурец или жаба например, която са поставили в дървена клетка.

Най-накрая обаче заваляха въпросите. Повечето от тях идваха от страна на по-възрастните членове на племето, които твърдяха, че са познавали Елана Мак Айл, преди тя да бъде отвлечена някъде преди около двадесет и пет години.

Някои от тези хора, също като Киарда, бяха преживели нещастието да бъдат пленени от същата тази банда викинги. Затова най-изчерпателно се обсъждаше именно този въпрос.

Брандър отговаряше, доколкото можеше, като се опитваше да си припомни всички подробности от разказите на майка си за базовия лагер на норвежците, които имаха отношение както към баща му, така и към стария Сигурд. Ирландската му публика, макар и изненадана от отличното познаване на техния език, слушаше напрегнато. След около час отношенията между тях станаха доста по-непринудени и накрая му предложиха обяд.

— Дори и да се съгласим да останете, Брандър — започна със сериозен тон един от по-възрастните мъже, — решението не зависи само от нас. В управляващите семейства на Ерин, чиито господари имат повече от една жена, напоследък се раждат много деца и апетитите за земя в този район постоянно нарастват.

— Да. Кралят ще има последната дума — намеси се и Сайлъс Мак Игън.

Брандър въздъхна загрижено и сведе поглед към масата, на която седеше.

— Тогава няма да ни защитите.

Сред насъбралите се настана суматоха. И тогава последен се обади най-възрастният измежду старейшините.

— Няма да предприемем нищо, за да ви прогоним оттук. Ако ни попитат, ще потвърдим миролюбивото ви поведение. Но не може да искате от нас да се противопоставим на нашия крал.

Отново настъпи тишина, като този път отникъде не се чуваше шепот. Брандър разбра, че това бе последната дума на рода по този въпрос. Той потърси почти инстинктивно с поглед Киарда, която седеше на масата от дясната му страна. Очите й със сигурност излъчваха симпатия, но така също и някаква безпомощност, от която сърцето му леко се сви. Тя явно бе направила всичко, за да му помогне, и той знаеше, че няма смисъл да я моли за нещо друго.

След това, вероятно от отчаяние, той вдигна глава и прикова поглед в Мира, която продължаваше да стои на входа. От такова разстояние и при толкова много мяркащи се лица, които постоянно препречваха пътя между тях, Брандър трудно можеше да разбере какво точно си мисли тя в момента. Долови обаче някакъв нежен блясък в големите й кафяви очи. Мира седеше изправена, без да мърда и без да мига, и от това той изпита някаква необяснима увереност. Девойката всъщност се бе хвърлила срещу ножа заради него предишната нощ, така че само един господ знаеше какво още бе готова да направи, за да го спаси, и той искрено се молеше на Бога да не ги принуждава да разберат на какво бе способна.

— Много добре тогава, мои съседи и… родственици — заяви той, като вдигна тост с чашата с медовина, която му бяха дали. — Да пием за княжеството, което моите хора ще ми помогнат да създадем тук. — Той почувства истинска гордост от твърдия тон, с който изрече тези думи. Беше доволен, че верен на норския си произход, бе успял добре да прикрие несигурността и опасенията си.

Изминаха една-две секунди, преди седналите на масата да могат да разберат думите му, но един по един всички около него вдигнаха чаши. Като изпи медовината, Брандър остави чашата на масата и стана, за да се сбогува.

— Кога ще дойдеш пак, момче? — попита го Киарда, като го погледна умоляващо.

— Мога да идвам всеки ден, ако желаете — отговори Брандър и широко се усмихна. — И запомнете, че вие също сте добре дошли при нас. Ако ни позволите, бихме споделили с всички вас много неща както от нашия, така и от вашия свят.

Шумната врява сред тълпата, която последва излизането на Брандър, дойде като отговор, че повечето от тях наистина бяха съгласни.

На прага Брандър се спря, задържан от въпросите на някои от по-възрастните членове на племето, и тайно протегна ръка към Мира. За негова изненада обаче, макар че очите й продължаваха да говорят за чувствата й към него, тя издърпа пръстите си от неговите.

„Мак Куган“ — разбра той. За хората тя бе определена за предводителя на кралската армия и една такава изява на чувства пред тях вероятно би я поставила в беда.

— След един час. На върха на скалите, където се срещнахме — успя да й прошепне едва чуто той, преди тя да се отдръпне от него, и излезе от хижата.

 

Когато след един час Мира стигна до високите скали, го завари да стои изправен в цял ръст с развято от вятъра наметало и с поглед, зареян в морето. Бе успяла да се измъкне незабелязано от форта и по един заобиколен път бе стигнала до платото. Затова Брандър не беше я забелязал.

Наближаваше краят на лятото. Слънцето вече залязваше зад хоризонта на запад. В момента то бе застанало на едно ниво с върха на скалите и отражението му в морската вода обгръщаше викинга с невероятен по своята красота оранжев ореол от светлина.

„Господи, колко величествен изглежда!“ — помисли си Мира, която бе спряла, за да може да му се полюбува. Въпреки че положението му и това, че бе най-възрастен сред съотечествениците си, означаваше много малко в Ирландия, благородната му осанка й напомняше за фаворитите на краля и тя имаше основание да каже, че само с появата си той бе предизвикал истински страх сред хората от нейното племе.

Една част от нея я подтикваше да изтича при Брандър и да се наслади на всеки безценен миг от времето, през което могат да бъдат само двамата, да го прегърне и да даде воля на чувствата си. И въпреки това нещо я възпираше да го направи. Изведнъж усети, че по някаква причина се страхува от него. Не знаеше точно от какво. Може би от това да не каже или да не направи нещо погрешно. От безсилието да му откаже, ако той си позволи неща, за които тя знаеше, че не бива да му разрешава да прави.

Но когато бавно се обърна и я забеляза, Мира разбра, че това не бе само страх, а и свенливост. На лицето й се появи лека усмивка. След това сведе поглед, защото усети, че от вълнение ще се разплаче.

Какво, за Бога, й ставаше? Току-що бяха получили божията благодат, която търсеха. Хората от племето вече знаеха за него и хората му и нямаха никакво намерение да ги гонят. За какъв по-щастлив изход би могъл да мечтае някой от тях? И въпреки това сигурно за четвърти път през последното денонощие тя отново бе на път да се разплаче.

— Мира — извика Брандър, озадачен от това, че тя стои настрана.

Тя само поклати глава, прехапа устни и вдигна очи към него.

— Хайде, ела тук — подкани я той с усмивка. — Ела да се насладим на това прекрасно, огряно от слънцето море. Твоите хора едно време са боготворели слънцето, нали? Майка ми поне така казваше.

— Да. Вярно е. Някои от нас още го правят — призна тя.

Брандър се усмихна още по-широко, когато тя направи първите предпазливи крачки към него.

— А ти? — попита я той, като повиши предизвикателно глас.

Тя сви рамене и продължи да се приближава.

— Може би. Понякога.

— Кога по-точно?

— Като сега например, когато то само те предизвиква с величествената си червена магия. И през зимата, когато е толкова кратко време с нас. Случвало ли ти се е някога просто да стоиш срещу него със затворени очи? — И сякаш безсилна да се въздържи, тя затвори очи и вдигна нагоре глава, опиянена от сладкия спомен за тези моменти. — Великолепно е, нали? Сякаш в момента чувстваш любовта на най-големия, най-обичания родител, който някога е съществувал.

При тези думи тя с наслада пое въздух. Когато отново отвори очи, лицето му изразяваше пълно съгласие с нея.

— Да — отвърна Брандър. — Това наистина са много приятни мигове.

Тя се приближи на още няколко крачки към него и предпазливо спря.

— А какво ще кажеш за вашите хора? Вие боготворите ли слънцето? — попита го Мира с толкова нерешителен глас, който веднага я издаде, че никога по-рано не бе ходила на срещи.

— В известно отношение, да. Макар че за нас то никога не е било от такова съществено значение, както за вас. Защото видях, че и сега на една от стените в хижата на Киарда виси едно слънце, направено от слама. А кръстовете на гробовете във вашия форт са обградени със слънчеви кръгове.

— О, майка ти и за това ли ти е разказвала! Как свети Патрик се е борел да ни спечели за свои последователи, като е направил слънце около знака на Христос?

— Да.

Мира го погледна боязливо и каза:

— Въпреки че Киарда и останалите по-възрастни ще настояват да се покръстите, истината е, че ние самите не бяхме така лесно спечелени от църквата.

— Да — усмихна се отегчено Брандър. — И се страхувам, че занапред ни чака още по-голяма съпротива. Но ще видиш, че във всяко друго отношение хората ми са готови да станат ирландци, уверявам те.

Тя кимна с глава и леко му се усмихна, за да му покаже доверието си.

— Напълно ти вярвам.

Той изведнъж присви очи, сякаш търсеше нейните за нещо.

— Но защо още стоиш толкова далеч?

Брандър протегна ръце към нея и наметалото върху раменете му се разтвори като криле на сокол, който се спуска, за да я спаси от някакъв невидим хищник.

— Моля те, ела при мен и ми позволи отново да те почувствам. За първи път, сякаш от векове насам, сме сами двамата и аз бих желал да ти благодаря за всичко, което направи за мен и за хората ми.

Мира усети как гърлото й се сви от някаква странна парализа. Въпреки че бе съвсем сигурна в намеренията му да й благодари по някакъв начин, който би приела, неговите думи й прозвучаха някак странно и заплашително. Сега тя бе сигурна, че ако се озове в обятията му, ще се съгласи на много повече от една обикновена прегръдка и целувка. Въпреки че желаеше да се предаде и да се отпусне в топлината на ръцете му, тя не можеше да намери сили, за да се помръдне.

Той като че ли беше обиден от упоритата й съпротива.

— Мира, възможно ли е, след като се бори да убедиш Киарда и останалите, че няма за какво да се страхуват от мен, самата ти да не ми вярваш? Вашите хора ме претърсиха вече за оръжие. Заклевам се, че и сега не съм въоръжен.

Тя се опита да се усмихне безгрижно.

— О, да, зная. Тук не става толкова дума за страх, милорд, колкото за несигурност. Поне така си мисля.

— Каква несигурност?

— Не зная. Ти каза снощи на Киарда, че по-рано сте нападали и ограбвали тези брегове. Мога да ти кажа, че само преди няколко лета аз едва не станах жертва при един такъв случай.

Той сякаш бе поразен от тази новина.

— Хванал те е някакъв норс? — попита той след малко.

Тя поклати глава и отново наведе очи надолу. Темата бе твърде унизителна за нея, за да продължи да го гледа в очите.

— Беше един викинг. Сигурна съм. Той бе сам и… сигурно е бил някакъв разузнавач — завърши тя, като гласът й прекъсваше някак печално.

— О, Мира. Не! — възкликна той, а после, без да се интересува как ще реагира тя, се приближи до нея и съчувствено я прегърна. — След всичко това бих изтръгнал от себе си всичко норско — промълви тихо той, като я люлееше в прегръдките си.

Тя с учудване усети, че прегръдката му бе съвсем различна от начина, по който я бе прегърнал на същото това място предишния ден. Това не бе прегръдка на любовник, а на човек, който искаше единствено да я утеши — баща или по-голям брат например. Някои, който, изглежда, бе разбрал, даже и преди нея, от какво най-много се нуждае в момента. Мира имаше нужда па зарови обляното си в сълзи лице в гърдите му и да остави туниката му да попие сълзите и.

— Мира. Моя малка, сладка Мира. Кажи ми само още веднъж, че този звяр не ти е направил нищо лошо.

— Не успя — Тя почувства как гърдите му се надигнаха и изпуснаха въздишка на облекчение, и той я притисна още по-силно към себе си.

— Слава на всички богове!

— Би ли имало… искам да кажа, би ли имало някакво значение за теб, ако той бе успял? — плахо попита тя.

Брандър леко се отдръпна от нея и вдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите.

— Разбира се. Бих умрял, ако знаех, че ти е навредил.

— Не исках да кажа, дали би променил чувствата си ако узнаеш, че някой друг мъж… — тя търсеше подходяща дума, — ако някой друг мъж ме е познал по такъв начин?

Той отново я стисна в прегръдката си и сякаш я люлееше и успокояваше с цялото си тяло.

— Разбира се, че не. Как може едно момиче да се обвинява за такова нещо? То със сигурност не е било по твоя воля. — Той разтвори прегръдката си и хвана едната й ръка. — Ела и седни до мен на ръба на скалата като вчера. Просто ще поговорим малко и нищо повече. Обещавам ти.

Неговото обещание определено я утеши, пряко волята й. Той й беше приятел и тя до голяма степен му вярваше. Във всеки случай знаеше, че даже и да искаше да й покаже любовта си, то поне в момента Брандър и бе дал толкова необходимия за нея отдих.

Отведе я до ръба на скалата и седна до нея на тревата. После и двамата провесиха крака надолу. Ако й бе някоя доверена приятелка, Мира просто би се почувствала задължена да продължи да разказва за случая и по този начин да се прочисти от него. Такава бе атмосферата между тях. И въпреки това, като гледаше с периферното си зрение русата му коса, величествената му фигура и странното му облекло, тя още веднъж осъзна, че за нея той бе истински чужденец. Независимо от това между тях съществуваше неоспоримо привличане и нещо й подсказваше, че винаги са били някак си свързани, че съдбата бе предопределила да бъдат заедно.

— Не мога да повярвам, че някога си изнасилвал — изведнъж каза тя. — Не искам да е вярно.

Видът му стана мрачен.

— Вярно е. Може би трябваше да излъжа, когато Киарда ме попита снощи, но не го направих, и сега знаеш истината… Но това бе много отдавна, Мира — добави той и я погледна съвсем искрено. — Всъщност тогава бях само момче и правех това, което мислех, че другите очакват от мен. Като пораснах по-голям, спах с едно норско момиче. Когато използвах тези действия, за да правя любов, разбрах, че те са съкровени и не бива да се прилагат за нищо друго. Оттогава престанах да изнасилвам вашите слаби и изплашени жени.

Защо е било необходимо това, прииска й се да изкрещи. Как е могъл да си помисли, че пленничките му изобщо няма да го пожелаят с това лице на принц и очи с цвят на скъпоценни камъни? Тя веднага разбра обаче, че бе най-добре да не огласява тези мисли, защото те бяха много недалновидни. Истината бе, че тя бе видяла само добро от него. С изключение на няколкото объркващи мига в началото, когато я бе хванал, той винаги се бе отнасял към нея със симпатия и затова тя го преценяваше от съвсем друга гледна точка, а не като негова жертва.

— Знаеш ли, Мира — отново започна той, като сведе поглед, пълен с разкаяние. — На един мъж му е необходимо много по-голямо изкуство, за да спечели една жена, отколкото просто да я грабне. — Той подчерта смисъла на думите, като преглътна тежко. В този момент Мира осъзна, че при всичките наситени с чувства обстоятелства, когато са били заедно, дори когато въведоха Брандър невъоръжен във форта, той никога не бе показвал такава уязвимост.

— Ако едно момиче няма избор в такъв един случай — продължи той, — то е лишено от правото да отхвърли мъжа, който би го поискал. И тогава всичко е по-лесно. Просто вземаш това, което искаш, а не преживяваш болката, че не ти е било предложено. Мисля, че ме разбираш.

— Да — отговори Мира с нотка на възмущение. — Винаги е по-лесно да откраднеш нещо, отколкото да се постараеш да го заслужиш.

— О, но аз не желая повече да крада — каза той, като се обърна с лице към нея, и по неподвижните му като на статуя черти тя разбра, че е съвсем искрен. Това бе повече от очевидно. Но тя не бе сигурна какво точно искаше той в момента. Истинска любов с ирландско момиче като нея или ерска земя и право за се засели във вечен мир, като се ожени за такова момиче?

— Любовта е много по-сладка, когато е желана — продължи той.

Като чу тези думи, макар че се опита да не им обръща внимание, Мира почувства как в нея се надига топла вълна, която се разля по цялото й тяло и достигна до слабините й. Независимо от това тя остана скептично настроена. Ако и когато те се вричаха в любов, тя искаше да вярва, че тази любов е истинска, а не зад клетвите му да прозира един обикновен стремеж към политическа изгода. Затова не можа да се въздържи и го погледна изпитателно.

— Да не би да искаш ръката ми, Брандър?

Той остана изненадан от нейната прямота. Нещо повече, възхити й се и за да не се усмихне, прехапа устни.

— Само ако кажеш „да“, мое прекрасно момиче. Наистина имам основание да се надявам, тъй като снощи при Киарда ти се опита да ми спасиш живота, като изложи на опасност своя… Никой досега не е поемал такъв риск заради мен — добави той с явно обожание.

Мира така се трогна от тези думи, че трябваше да сведе поглед, преди да отговори. Когато вдигна глава и отвори уста да проговори, той постави пръст върху устните й.

— Шшт — прошепна той, като се обърна на запад. — Коне! Не чуваш ли? Идват някакви конници.

Мира се обърна и също се заслуша. Но даже и без да напряга слуха си, изведнъж усети под краката си силен тътен. Той бе прав, това бяха коне. Сякаш към тях галопираха десетки конници.

— О, Света Богородице! Не! Само не армията! Как е възможно! Освен хората от нашето племе само брат Лон знаеше за вас.

Брандър скочи на крака и се наведе да й помогне.

— Бързо! Връщай се в укреплението! Трябва да слизам, за да предупредя хората си.

— Не! Нека да остана, моля те! Ако това са Мак Куган и войниците му, може да ги убедя да проявят милост.

— Не, скъпа моя! Този път нямаш насреща си един обикновен нож на една стара жена. Това е сила, която може да смаже всички ни. Затова сега се прибирай в безопасност, както трябва да направя и аз — отново й нареди той и я завъртя с лице към форта.

— Не! Ще остана, Брандър — отново настоя тя и обви с ръце кръста му в мълчаливо отчаяние. — Оставам с теб. Дори и в смъртта.

Той се засмя тихо и с разбиране.

— О, нямам намерение да умирам, сладка моя. Просто направи каквото ти казвам, моля те, за да не се тревожа за теб по време на битката, която може да последва. Ще се върна при теб, когато всичко отмине, заклевам се.

— Добре. Тогава да побързам при моите хора и да видя дали мога да ги накарам да се притекат на помощ — съгласи се тя с него и се приготви да тръгва.

— Отивай, любов моя. Но мисля, че те няма да направят нищо, за да спрат мъжете на краля.

— Все пак ще ги помоля — приключи нетърпеливо Мира и вдигна едната му ръка към устните си, за да я целуне, после я стисна за раздяла и се втурна към укреплението.

Тичаше с все сила и със съзнанието, че всичко зависи от нея. Обърна се назад само веднъж, когато така се задъха, че трябваше да спре долу в ниското, за да си поеме въздух. Тогава видя, че Брандър вече бе изчезнал от платото. Само секунди след като тръгна, го чу да дава на норски някакво нареждане на хората си, след което той също се понесе с голяма скорост.

Брандър и братята му вече бяха събрали първата група от своите хора, в която преобладаваха жените, и за по-голяма безопасност ги бяха качили на две от лодките, когато след малко върху тях заваляха стрелите на ирландците. Мокри до кръста от непосилната задача да пуснат във водата една от препълнените лодки, те вече тичаха обратно към брега, за да се заемат и с втората.

Раната на Брандър вече започваше да пари като изгоряло. Той беше убеден, че в бързината да пуснат във водата лодките, някой от шевовете, с които Астрид бе затворила раната, се бе разкъсал. Втората лодка се оказа много по-лесна за спускане, защото единствените хора, които останаха на брега, бяха мъже, и сега вече можеха да изчакат във водата, докато лодката навлезе достатъчно навътре.

Въпреки че ирландците едва бяха стигнали скалата, Брандър знаеше, че скоро ще се насочат към брега. От начина, по който така бързо пристигнаха в лагера, му стана ясно, че знаят не само точното му разположение, но и най-краткия път до него. Когато започнаха да се спускат надолу, Брандър се обърна назад и започна внимателно да ги наблюдава, сякаш всичко това ставаше насън. Не можеше да повярва на очите си, че заедно с хората си трябва да отстъпва. Никога не бе бягал от битка през живота си и сега се чувстваше страшно потиснат.

„Но това е единственият начин засега“ — обади се в него гласът на мъдростта. Ако имаше някаква надежда да се заселят по мирен път на тези брегове, не ирландците, а те трябваше да поемат отговорността да се погрижат за това. Въпреки че обикновено те нападаха и плячкосваха, този път трябваше да бягат като жертви и да изоставят имуществото си да бъде ограбено и опожарено.

Всъщност от тях повече не се искаше да нападат, а да пуснат дълбоки корени по тези места. За тях бе от полза, поне за момента, Мак Куган и неговите хора да успеят да ги прогонят и малко да ги поокастрят. Но също като лозата те отново щяха да изправят стъбла. Засега щяха да се скрият на кораба, оставен на котва зад скалите, които се вдаваха в морето на североизток. След това, когато крайбрежието бъде отново чисто, щяха да се върнат отново и да възстановят всичко, разрушено от войниците. И това щеше да се повтаря всеки път, докато един ден местните хора ги признаеха за сънародници. Както бе казал баща му, в това безстрашно упорство имаше точно толкова смелост, колкото в боя с мечове. А може би и повече, осъзна Брандър в този момент, тъй като повечето битки приключваха за съвсем кратко време. А борбата да получат и задържат малко ирландска земя като нищо можеше да продължи с години.

„Години!“ — мислеше си той, а в момента изпълнените с паника секунди летяха като стрелите на Мак Куган и неговите хора. Водачът на ирландците наистина бе Мак Куган. Докато армията се спускаше надолу по северния склон, Брандър успя да види фитилите на разпиляната червена коса на пълководеца. „Дълга коса с цвят на огъня в ада — бе казала Мира. — Отблъскваща физиономия и крака с размерите на лодка.“ Това бяха нейни думи и дори и от такова голямо разстояние Брандър можеше да разпознае в мъжа, който яздеше начело на останалите, небезизвестния Наял.

Брандър задържа погледа си върху Мак Куган още една две секунди с онова болезнено любопитство, което всеки изпитва при вида на съперниците си. Без да разбира как, той бе убеден, че Наял изпитва същото. Мак Куган имаше вид на човек, който е разпознал в него не само предводителя на норвежците, но и съперника за ръката на Мира. Брандър осъзна това не защото притежаваше някаква изключителна дарба, нито пък благодарение на зрението или някое друго от сетивата си. Това бе някакъв особен вид познание. Между тях протичаше някаква сила, някакво чувство, нещо като вибрация. Те се приближаваха един към друг по същия начин, по който се движеше най-едрият мъжки елен, воден от инстинкта.

— Побързай, братко! — чу изведнъж гласа на Рурик.

Брандър се обърна надясно и видя, че и втората лодка бе вече във водата и всички, с изключение на нега бяха на борда. В този момент лицето на Рурик бе освирепяло. То бе все още червено от усилията да спускат тежката лодка във водата, и ядът и озадачението от това, че брат му продължава да се бави, го накараха да сбърчи чело в ужасна гримаса.

Брандър дойде на себе си и се втурна след тях. Едно бе да рискува собствения си живот заради обърканите си мисли, и съвсем друго да постави в опасност живота на хората си по този начин. А той бе направил точно това, като ги бе изложил на безспирния преграден дъжд от стрели и копия. И въпреки това реши, че все още има достатъчно време, за да се измъкне невредим. Гмурна се под вода и преплува останалото разстояние до лодката. Всички знаеха, че повечето ирландци не знаят да плуват, и затова бе малко вероятно Мак Куган да ги последва без плавателни съдове.

Брандър си помисли, че вече е вън от опасност, и това му даде сила да преодолее учудващо бързо студените вълни. Не само че вече бе вън от опасност, но бе успял и добре да разгледа най-големия си брат. Ала когато накрая доплува до лодката и братята му се наведоха, за да го издърпат на борда, той изведнъж усети остра болка. Беше се хванал за дясната страна на лодката и братята му го теглеха нагоре, когато изведнъж усети как нещо се впи в левия му крак под коляното, сякаш го бе захапало някакво чудовище, някаква огромна риба човекоядец. Погледна надолу и с ужас видя, че в прасеца на левия му крак се е забила една от стрелите на ирландците. Всъщност в този момент той видя много повече от това, което искаше да види. Стрелата бе пронизала целия му крак и стърчеше от другата страна.

— По дяволите! — изруга Рурик през стиснати зъби с вид на вбесен родител. Те хванаха Брандър за пояса и много внимателно го положиха на дъното на лодката. — Какво те прихвана, та толкова се забави? Помислихме, че някой те е зашеметил с удар по главата.

Брандър не можа да отговори. Бе изпаднал в агония и само стенеше. Рурик го подпря на греблата и Ланг се зае с неприятната работа да пререже стрелата с ножа си.

— Той едва ли има нужда от твоите обиди точно сега, братко — сопна му се Ланг и със стиснати зъби преряза стрелата почти до самия й край, който можеше лесно да се пречупи. — И без това страда достатъчно.

Брандър пое дълбоко дъх, като усети с облекчение, че стрелата излиза от крака му. Най-лошото вече бе отминало и той успя да запази съзнание въпреки силната болка. Това поне беше похвално, каза си мислено той.

— И все пак, защо се забави? — продължи да го разпитва Рурик, докато Ланг му свали туниката и с нея превърза кървящия крак. — Или трябва да останем и да се бием като истински норвежци, или трябва да проявим здрав разум и бързо да изчезнем. Всичко останало е безсмислено.

Ланг, който винаги бе играл ролята на оптимист между тях, не можа да остави това мърморене без отговор.

— Засега всичко свърши, престани. Не можеш ли да кажеш, че поне имахме късмет да се измъкнем живи?

Рурик се намуси и като продължаваше да придържа Брандър, се обърна назад и погледна към брега.

— Голям късмет извадихме, като ни взеха и изгориха всичко, което сме донесли.

— Не всичко — грубо му отговори Ланг. — Не забравяй, че имахме достатъчно ум да оставим провизии на кораба.

— Гледай! — продължи Рурик. — Само ги виж тези псета как се нахвърлиха върху палатките ни. Когато се върнем, от лагера няма да е останало нищо.

След като приключи с милосърдните си занимания, Ланг също насочи погледа си към сушата. Отначало гледаше мрачно и с болка. След това изведнъж силно се разтревожи.

— По дяволите! Рурик, добре ли виждат очите ми?

— Jа. Да върви по дяволите! Та това е Астрид на входа на нейната палатка!

Като чу това, Брандър отново изпъшка и напрегна очи, за да види какво става. Сестра му, която от това разстояние изглеждаше малко по-голяма от точка, не само бе намерила кураж да излезе от палатката, но и, изглежда, бе вдигнала меч срещу насъбралите се около нея мъже на Мак Куган, които вече бяха слезли от конете.

— Но какво, в името на всичко свято, прави още там? — попита Брандър, останал почти без глас.

— Нейната зестра — отговори без колебание Рурик.

— Чух я да се оплаква, че нямало достатъчно място на първата лодка, за да я вземе със себе си. Сигурно се е ядосала и е решила да остане. И в бързината не сме забелязали, че се е върнала.

— Но това е лудост — изсъска Брандър, защото кракът му започна още повече да го боли от тази ужасна новина. — Как може да сравнява живота си с едно легло и сандък със златни дрънкулки?

— Точно така изглежда — отговори Рурик и се изправи с мрачна решителност, сякаш се канеше да се хвърли зад борда. — Ще трябва да се върна за нея. Не можем просто да им я оставим.

— Нито пък тях на нея — отговори Ланг, като се засмя горчиво и посочи към Астрид, която дотолкова се бе увлякла, че в момента размахваше меча си пред един от войниците. Ланг се изправи и свали обувките си, за да скочи от лодката.

Брандър искаше да ги спре. Той се почувства задължен да им изтъкне очевидното — по всяка вероятност Астрид бе вече загубена, като се вземеше предвид броят на ирландските войници, които се трупаха около нея. Рурик и Ланг щеше да ги постигне същата участ, ако се опитат да я спасяват. Той искаше да им заповяда да останат на лодката. И въпреки това знаеше, че норският принцип за семейна вярност нямаше да им позволи това.

Астрид, независимо че видът и поведението й говореха за друго, бе само едно момиче, тяхната малка сестра, и в момента се нуждаеше от помощта им. Ясно беше, че Брандър не е в състояние да плува, за да й помогне, така че братята му трябваше да го направят вместо него. Трябваше да рискуват живота си заради нейното глупаво, непокорно поведение, и той не можеше нищо да направи или да каже, за да ги спре.

— Ще се върнем за нея, командире — заяви един от братовчедите му. Явно и останалите от лодката я бяха забелязали.

— Nein! — изръмжа Брандър. — Тя е нашата вироглава сестра и ние сами ще си вземем кръвния данък за нея. — Той сигурно бе успял да каже това с обичайния си авторитетен тон, защото останалите мъже изобщо не възразиха. — Освен това — продължи той вече по-спокойно, така че съотечествениците му да могат да разберат, бе е благодарен за тяхното великодушно предложение — двама мъже ще могат по-лесно да се промъкнат незабелязано на брега, за да я спасят, отколкото всички ние на една лодка.

Разбира се, Брандър искаше да е напълно уверен в правотата на това свое изявление. Наистина искаше да е сигурен, че братята му притежаваха някакви, макар и минимални, шансове за успех в тази почти невъзможна авантюра. В действителност обаче той изобщо не вярваше в това.