Ашланд Прайс
Мира (20)

Глава 19

Три часа по-късно Брандър лежеше по корем върху една скала, надвиснала над укреплението на ирландците. Макар че и в мислите си не бе допускал такова нещо, беше облечен в същия причудлив конски костюм, както и Мак Кугън!

Това стана по настояване на Мира, защото според нея това бе най-безопасното облекло за тази магическа нощ — облекло, което щеше да убеди хората от нейното племе да позволят на Брандър и всички, които го придружават, да влязат вътре в крепостта.

Там Брандър трябваше да обикаля от колиба на колиба с молби за храна и други дарения за друидския бог Мак Оула. Ако някой от жителите откажеше да даде нещо, рискуваше да бъде прокълнат със заклинание неговата реколта да бъде слаба през следващия сезон.

Всичко това според Мира би впечатлило местните хора по същия начин, както и групата на Мак Кугън, така че Рурик и Ланг — ако са там и все още са живи — щяха да могат да бъдат отведени през тунелите, за които Брандър не бе чувал изобщо.

Но това беше резервен план, припомни си Брандър с въздишка на облекчение. Защото бе почти невъзможен, дори за много опитни бойци или ловци.

Първоначалният им план вече се изпълняваше, слава на боговете! В този момент Брандър и спътниците му все още не можеха да направят нищо друго, освен да се молят на боговете.

Засърбя го бузата. Посегна да вдигне конската маска и да се почеше, но Мира го изпревари.

— Не я пипай — нареди тя от мястото си вляво, облечена в костюм на гоблин. — Тя е единствената ти защита. Само Бог знае кой може да те нападне тази нощ.

Брандър осъзна, че не бе време за разправии, остави маската на мястото и се опита да се почеше през нея, доколкото това беше възможно.

Мира искрено вярваше във всичките тези ерски глупости за духовете на мъртъвци и дяволи, които дебнат живите, за да обсебят телата им! И, както изглежда, така мислеха и всички други от нейното племе, което се намираше някъде там в тъмнината.

Крепостта бе слабо осветена. Светлинките, които бе виждал преди, сега бяха заменени от жертвени огньове на площадките пред жилищата. От време на време проблясваха ритуалните фенери от издълбана ряпа, които си бяха направили по настояване на Мира. Бяха приготвили също и восъчни маски с издълбани отвори за очи и уста, които трябваше да отблъскват дебнещите ги духове.

След два безкрайни часа на усилена работа по рязане, шиене, боядисване и залепване най-сетне бяха потеглили от манастира. И сега лежаха тук, Мира отляво на Брандър, а Астрид — отдясно, преоблечена като дявол.

Останалите монаси бяха маскирани като гоблини и останаха в подножието на хълма при конете.

— Защо е толкова тъмно долу? — Брандър шепнешком запита Мира.

— Защото са загасили своите огнища, така че в къщите да стане достатъчно студено и неуютно за безтелесните духове. И, както виждаш, са се събрали около жертвените огньове да принесат дар на Бога на слънцето, за да даде сила на бъдещия урожай.

— Хм — гласеше отговорът на Брандър, който продължаваше да приема това като някаква лудост. — А защо според тебе майка ми никога не е споменавала за този ваш празник?

— Предполагам, защото е била малко смутена от него. Той е толкова различен от всичко, което църквата проповядва. Остатък е от много древни времена, когато ирландците са били диви. Може би е приела пренасянето си във вашата страна като възможност да се освободи от такива предразсъдъци и не е искала да си спомня за тях. Поне аз бих постъпила така, ако бях на нейно място.

— Но сигурно щеше да участваш в днешното бдение, ако се намираше при хората си — забеляза той.

— Разбира се. Какъв избор бих имала? Какъв избор могат да имат и другите от нашето племе? Твоите братя не са подходящо облечени. И заради това трябва да бъдат изгорени в огъня. Дано отец Лон успее да разубеди жителите на крепостта да не правят това.

— Да — съгласи се Брандър и мъчително преглътна, — ако все още са живи.

Съвсем близо, на североизток, се намираше единствената надежда на Брандър в тази ужасяваща ситуация: корабът му! Неговият екипаж го очакваше зад прикритието на морските скали. Можеше да зърне проблясванията на маслените лампи, с които моряците си светеха при приготовленията за нощувка. Тази представа му донесе малко успокоение, каквото не беше изпитвал от дни наред.

Те бяха все още там! Неговите сънародници, неговите воини бяха готови да заменят неколцина монаси, които Лон бе успял да придума да вземат участие в мисията им.

Дано обаче не се наложи да постъпват така. Дано отец Лон се завърне с Рурик и Ланг, спасени от ръцете на Мак Кугън.

Но все пак бе добре да разполагат и с резервен план в случай, че първоначалният се провали.

— Кажи им да прикрият фенерите — прошепна Астрид на Брандър и прекъсна мислите му; не искаше самата тя да се провиква и монасите да доловят нейния женски глас.

— Свалете фенерите ниско — нареди Брандър и се обърна към мястото, където бяха останали другите. — Не бива да ни забележат!

По дяволите, колко недисциплинирани в сравнение с неговите воини бяха тези духовници.

 

Лон шепнеше молитви за закрила, докато се приближаваше към крепостта. Към онези жертвени огньове, очертаващи се като звезди в тъмнината, които наблюдаваха по целия път от манастира дотук.

Макар че през цялото му детство тези предразсъдъци бяха втълпявани в главата му, той не бе облечен в ритуален костюм. Принадлежността му към Църквата не му разрешаваше да се включи в тези празници. Единствено Бог можеше да го предпази тази нощ от „дяволските духове“. Или по-точно — от предразсъдъците на хората, които можеха да решат, че е обсебен, защото не носи предпазна маска.

„Призовавам на помощ Твоето величие да отклони от мен всеки, който иска да обсеби тялото или душата ми: тези черни сили от времето на езичеството, нечестивите обреди на еретиците и идолопоклонниците, заклинанията на вещиците и друидите“ — такива бяха неговите молитви. Колкото повече приближаваше портите на крепостта, толкова по-отчетливо си даваше сметка, че се моли не само за собственото си спасение но и за това на нещастните братя на Астрид.

Изглежда, че те бяха все още живи, благодарение на Бог. Някои се втурна и отвори портата пред него още отдалеч видя две руси глави, допрени една до друга откъм тила, недалеч от един от огньовете на племето. Те не бяха в ритуални костюми; никак нямаше да му бъде лесно да убеди сънародниците си в това, че не са обсебени от духове, а само пленени от Мак Кугън.

Огледът на вътрешността на крепостта потвърди неговото предположение, че празникът на Бдението на Самхейн е в разгара си. Повечето хора от племето се бяха събрали около гробището в левия край на крепостта и се взираха да видят Господаря на тъмнината и процесията от безтелесни духове, която трябваше да го следва. За някои това бе просто очакване да се появят някакви студени сенки от гробовете. Но за други припомни си Лон, бдението бе изпълнено с надеждата да доловят някакъв знак от обичан човек, умрял през последната година.

Тези откровено скърбящи сърца напразно очакваха такъв знак, обещан от вълшебството и магията. Хората жадуваха възкресение, което според учението на Църквата можеше да бъде достигнато единствено с помощта на Христос Спасителя.

Но Лон преди също бе вярвал в тези глупости. И той някога се бе обличал в такива чудновати маскарадни костюми. И той бе също толкова наивен, както и другите негови съплеменници, да вярва, че точно тази нощ поставя началото на царуването но Бога на зимата. И за него до изгрев слънце светът на живите бе изглеждал опасен и непредсказуем.

— Мили Лони — го поздрави майка му и се втурна насреща му през двора, докато той слизаше от коня. — Толкова много се забави, че започнахме да се страхуваме за тебе.

Тя беше облечена като магьосница, както всяка година досега. Лон веднага я позна и тръгна да я прегърне.

— Няма място за тревоги, майко. Господ бди над мене… както и над всички нас — добави той твърдо, повишавайки глас, за да могат да чуят и другите.

Наистина бяха много интересни тези негови съплеменници. Знаеха, че той идва като монах и ще се опита да ги разубеди да се откажат от дивашките си вярвания. Лон искрено вярваше, че щеше да преуспее в това начинание, ако си бъде вкъщи вечерта за празника на Вси Светии.

— Дано не си гладен — продължи майка му, а в това време се приближи и баща му, преоблечен като демон. — Защото огнището е загасено и, както знаеш, трябва да остане така до сутринта.

Лон кимна.

— Да, майко, зная. Всичко е наред. — Не беше съвсем така, разбира се. Защото нямаха време за вечеря след спешните приготовления за посещението тук. Имаше много по-важни неща за вършене.

— Блар също е тук — заяви баща му и посочи групата от хора, преоблечени като гоблини и дяволи, събрала се около единия от жертвените огньове. — Ето го там, до „Лер Бхан“. Чудно е, че и двамата тази вечер сте тук — заключи той, учуден от такова съвпадение.

Лон се изсмя иронично.

— Да, чудно наистина.

— Те имат намерение да убият Мира, ако се върне — каза един женски гоблин, пристъпи напред и отчаяно улови Лон за ръкава.

По гласа Лон позна, че това беше майката на момичето. Но преди още да успее да каже и една дума в уверение, че ще се постарае да не допусне това, заговори друга жена.

— Да. А също и синовете на моята братовчедка. Ето ги там, вързани за стълба, военачалникът има намерение да ги изгори.

Това беше старата Киарда. Лон разпозна и нейния глас.

— Няма, госпожо Мак Игън, няма Киарда. — Той бащински постави ръце на раменете на двете жени. — Не се бойте. Знаете, че Църквата не подкрепя такива действия. Аз няма да ги допусна! — Като каза това, той напусна групичката от посрещани и се насочи с твърда стъпка към хората на Мак Кугън.

Човекът, маскиран с бяла конска глава, го видя отдалеч. Разбира се, това беше Мак Кугън. Лон си спомни как преди няколко часа Брандър бе описал костюма му. Освен това, когато „свещената бяла кобила“ заговори, именно гласът на Мак Кугън се разнесе:

— А кой остана да пази съкровището, което ти поверих, отче?

Дори и под маската Лон долови колко неуверено произнасяше думите. Беше пил, както обикновено, и духовникът се помоли опиянението да отслаби възприятията и рефлексите му.

Той продължи да се приближава бавно към Наял и се опита да говори спокойно.

— Другите монаси, вожде. Не се бой. А какво правите тук ти, и Блар, и другите ти хора? Нали друга година през тази нощ поправяте стените на крепостта и я стягате за зимата? Защо сега не сте там?

— Много добре знаеш защо — изрева Мак Кугън. — Бяхме пред манастирските стени точно преди два часа и те видяхме да си шушукаш нещо с водача на викингите! Затова сега го чакаме да се появи заедно с придружителката си Мира, за да ги изгорим заедно със скъпите му братчета — завърши той и пиянски заплаши с пръст Рурик и Ланг.

Лон изумено го погледна.

— Да изгориш сънародници? Но защо?

— Защото явно са обсебени от лоши духове! Всеки вижда, че те са без специални костюми през тази опасна нощ.

— Хъм — отвърна Лон и се почеса по главата. — Все пак, май че трябва да поговоря с тях. Щом са толкова здраво вързани, не са опасни. — Той се запъти към двамата викинги и усети на гърба си алчните като на лешояди погледи на Мак Кугън, Блар и другите няколко воина.

Като се приближи до пленниците, Лон им се усмихна, но така, че само те да видят. Ясно долови колко много лицата им приличаха на неговата мила Астрид и това му донесе някакво внезапно успокоение.

Когато застана пред тях, хвана големия златен кръст, който висеше на колана му, и го насочи към тях като за благословия.

— Ще се опитам да ги убедя да ви освободят — прошепна той и веднага след тези думи на ерс, започна на висок глас да произнася латински молитви. После отново зашепна: — Ако не успея, Киарда или аз ще прережем въжетата. А вие стойте, където сте, и не мърдайте, докато не дойде някой да ви отведе и да ви скрие в колибите.

Двамата викинги бяха приятно изненадани от това предложение. Изпълнени с надежда за спасението си, кимнаха с благодарност и отвърнаха на усмивката му.

— Ей, вожде — викна Лон, когато се върна при Мак Кугън и останалите. — Изрекох едни заклинание над тях и трябва да те уверя, че те не са обсебени.

— Не е вярно, обсебени са.

— Така е — намеси се и Блар, — така че най-добре ги остави там, където са, братко!

— Извинете ме, господа, но, надявам се, ще признаете, че аз, монахът, по-добре от вас мога да разпозная истинското обсебване. Виждал съм такива неща много по-често от вас.

— Така е — разнесе един глас от местен жител, после го подкрепиха и други гласове. Киарда, която продължаваше да се безпокои за съдбата на племенниците си, се приближи и застана до Лон, сякаш в очакване на утешение от негова страна.

Духовникът обхвана с ръка раменете й и още веднъж погледна към Мък Кугън и Блар.

— Ще си имаш работа с мен, вожде, ако се опиташ да ми противоречиш.

— Но те са чужденци. Викинги. Врагове на краля. — Наял се дръпна назад. — Само заради това можех да ги убия още преди няколко часа.

— Да, ама не си го направил. Защо? — настоя Лон.

Мак Кугън не успя веднага да отговори на този въпрос.

— Ами, защото… защото са обсебени, нали ти казах! И исках всички да разберат, че ще ги убия не само защото са врагове, но и за благото на хората в кралството. Не можем да оставим по нашата земя да се разхождат лоши духове, обсебили телата на норвежци!

— Но нали на разсъмване Самхейн, Богът на мъртвите, ще си прибере демоните обратно? Нали това също се знае от древните вярвания на нашите друидски предци.

Мак Кугън, затруднен да намери подходящо възражение, просто кимна с конската си глава.

— Тогава трябва да ги оставим живи до сутринта и тогава да преценим дали наистина са обсебени от духове.

— Това са мои пленници, отче — заяви Наял с желязна твърдост в гласа. — И само аз мога да реша кога да умрат!

Лон притегли старата Киарда пред себе си, обви ръцете си около раменете й с нежност и упование.

— Може би си прав. Но преди това трябва да ти напомня, че те първи пострадаха от твоите нападения, когато слязоха на нашия бряг. Ти и хората ти ги нападнахте и изгорихте лагера им. Освен това зная, че отвлякохте едно тяхно момиче. Според Светото писание хората се познават по делата им, уважаеми Мак Кугън.

— Хванахме една тяхна жена, защото те бяха откраднали една от нашите — опита се Наял да се защити.

— И коя е тази наша жена?

— Мира, разбира се.

— Мира? Откъде знаеш?

— Защото тя беше с тях днес следобед. Престани да изопачаваш думите ми, фанатик такъв! Много добре знаеш, че днес тя беше заедно с главатаря на викингите пред манастирската порта!

— И похитена ли беше? Вързана, със запушена уста, доведена там въпреки волята си? Защото самият ти каза преди малко, че е била открадната. Или това просто са обвинения поради заслепението на един изоставен любовник?

— Затвори си човката, отче! Преди да съм я запушил аз!

Хората от племето около тях, които до този момент пазеха мълчание, сега нададоха гневен ропот при тази явна заплаха срещу духовника.

— Няма да го направиш — възрази Лон. — Няма да посмееш да тръгнеш срещу Църквата, особено в нощ като тази, когато единствено Бог би могъл да ни защити, и хората знаят това. Ако се осмелиш да изпълниш заплахата си, ти и войниците ти ще бъдат прокълнати от всички.

Бяха стигнали до задънена улица. По различни причини отецът и Мак Кугън си бяха извоювали еднакво силно влияние сред племето. Така че, ако Наял наистина искаше да получи съгласието на племето, преди да убие норвежците, би било глупаво от негова страна да продължи да настоява.

Въпреки това той извиси глас още веднъж:

— Къде са те, отче? Настоявам да ми кажеш?

— За кого говориш, вожде?

Ръцете на Мак Кугън се свиха в юмруци, а дори изпод маската му Лон долови гневното потрепване на лицето му.

— Мира и този водач на викингите. Досега трябваше вече да са пристигнали тук! Тръгнаха след нас, когато ние потеглихме от манастира. После, разбира се, изостанаха.

Монахът въздъхна с облекчение.

— Уважаеми Мак Кугън, не ми ли е много и това, че всеки празник на Вси Светии изоставям задълженията си в манастира и идвам тук, за да попреча да бъде сторено някакво зло? Наистина ли очакваш да държа сметка за това кой и къде ходи извън манастирските стени.

Наял не отговори. Просто зададе следващия си въпрос със същото ожесточение.

— И за какво бяха дошли при тебе?

Лон вдигна глава, сякаш се мъчеше да си припомни.

— Заради сестра му, нали? — продължи Мак Кугън. — По някакъв начин са научили, че е при тебе и си я поискаха обратно.

Дъхът на Лон спря, той инстинктивно дръпна по-надолу качулката си в желанието си да скрие своята скандална тайна от всичките тези хора наоколо.

— Каква сестра? Не зная нищо за някаква сестра на викинга, защото, както добре знаеш, абатът не би позволил на жена да влезе в манастира между монасите!

— Значи викингът не знае къде е скрита сестра му?

— Не. Не спомена нищо за някакво момиче. — Това беше вярно донякъде. Самият Лон пръв заговори за Астрид, когато разговаряше с Брандър и Мира при портата.

— Тогава какво искаха? Да не би да питаха за мен?

— Аха — отговори отецът и си помисли, че Мира наистина го беше попитала дали знае къде е лагерът на Мак Кугън.

— И ти не им ли каза.

— Не. Трябваше ли да им кажа?

Изпод конската маска на военачалника се раздаде разочаровано ръмжене.

— Пфу ама че глупак си бил! Аз наблюдавах как говориш с тях, докато ги чаках да се отдалечат от портала и да ги нападна. Разбира се, че исках те да тръгнат след мене! Така, че ти ми кажи къде са сега — изрева той и изведнъж се насочи към него със заплашително протегнати ръце.

Киарда понечи да отмести Лон и сама да се изпречи пътя на този внезапно побеснял „кон“. Но за щастие някои от маскираните членове на племето, а също Блар и някои от войниците хванаха Мак Кугън и го задържаха.

За хубаво или за лошо, военачалникът беше доста пиян и никой не желаеше да види как едно такова нападение може да доведе до открит конфликт между Църквата и армията.

Лон въздъхна с облекчение, като видя как спряха Наял. После използва настъпилата суматоха, наведе се и прошепна на ухото на Киарда:

— Жено ако още не си престанала да бъдеш една от оплаквачките на племето, иди веднага на гробището и се опитай на вдигнеш някакъв шум, така че Мак Кугън и хората му да бъдат привлечени натам. А в това време ще прережа въжетата на норвежците. После, когато му дойде времето, ще ги заведем в твоята колиба и ще ги прекараме през подземния тунел. Разбра ли? — Маскираната глава на Киарда се повдигна и наведе няколко пъти. — Върви тогава. Направи така, че да разполагам с няколко минути тук, и с това половината от работата ще бъде свършена.

Разбира се, възрастната жена веднага се подчини. Десетина минути по-късно откъм гробището се дочу уплашен вик, Мак Кугън тръгна да разбере какво става, защото по думите на една от прорицателките Киарда била видяла неговото отражение върху нощното небе. А това, както беше известно на всеки мъж или жена, означаваше, че той щеше да умре през следващата година. Така че военачалникът, все още преизпълнен с пиянско безгрижие, не можеше да не се увери в това на място.

За щастие много от жителите на крепостта тръгнаха с него. По такъв начин Лон получи нужните му няколко секунди уединение, за да среже с ножа, който носеше под расото, въжетата от ръцете на норвежците.

Колкото и ефектно да беше представлението на Киарда обаче, то се оказа твърде краткотрайно и Лон не разполагаше с достатъчно време, за да отведе двамата братя в колибата на старата жена и оттам — в тунела. Трябваше да се измисли нещо друго и Лон тръгна към входната врата на крепостта.

По пътя си натам той взе един от фенерите, направени от ряпа, които хората от племето бяха оставили на различни места. После се огледа, за да се убеди, че никой не го следва, вдигна го и няколко пъти го размаха към западната страна на крепостта.

Тази подвижна светлинка беше сигналът, който Брандър и другите очакваха, скрити зад скалите. Това бе уговореният начин, по който Лон им съобщаваше, че не е успял да убеди Мак Кугън да освободи Рурик и Ланг, и че трябваше да преминат към резервния план.

 

Половин час след като бяха видели мигащата светлина от крепостта, Брандър и Астрид започнаха да свирят с рога от крави, което трябваше да покаже на членовете на племето, че се приближават привърженици на друидския бог Мак Оула. После, взели по един фенер във всяка ръка, осемте маскирани норсови воини, предвождани от техния „Лер Бхан“, се запътиха надолу към крепостта.

Сега вече Брандър вървеше напред много по-спокойно, защото го следваха не преоблечените монаси, а собствените му калени воини, въоръжени със саби, скрити под дългите до петите костюми.

При добър късмет нямаше да им се наложи да използват оръжието, този келтски маскарад би могъл да се окаже достатъчен за целите им.

— Господ да ни е на помощ — извика Мира и внезапно се закова на място, когато групата стигна до началото на пътя, водещ право към вратите на укреплението.

— Какво има? — попита Астрид и почти връхлетя върху нея в тъмнината по неравния скалист път.

Мира прецеди през зъби:

— Черна котка! Точно там. Не я ли виждаш?

Астрид смушка силно с лакът вървящия вдясно от нея. Всички след тях също спряха, докато Брандър продължи да върви сам още малко.

— Какво има? — той подхвърли назад, учуден от тяхното забавяне.

— Котка — ядосано отвърна Астрид. — Тя се страхува от нея поради някаква причина.

Брандър, явно също ядосан, шумно издиша и тръгна обратно към тях.

— Какво?… Какво има, мила моя? — попита тихо, почти шепнешком и протегна ръка към рамото й.

— Но това съвсем не е котка? А дух на човек — отговори тя с ужас в гласа. — На някого, който е живял в голям грях и в деня на Вси Светии се е вселил в котка. Горката душа — заяви тя, продължавайки да гледа втренчено към животното, което си вървеше по своя път под лунната светлина. — Светлината от моя фенер се отрази в златните й очи и студ ме обхвана цялата. Тази нощ някой ще умре, Брандър. Зная това — добави тя с треперещ глас. — Това е много лоша поличба!

Той я притисна по-силно и се опита да допре лице до нейното, доколкото им позволяваха маските на главите.

— Няма страшно, мила. Ще успеем да се справим с хората на Мак Кугън, не се страхувай.

Мира тежко преглътна и му кимна.

— Добре — отговори тя, изправи рамене и тръгна заедно с него напред.

Астрид, която винаги се учудваше на обичаите на племето на майка си, просто тръсна глава при тази сцена и потегли след тях, като даде знак и на останалите да я последват. Тя имаше пълно доверие в хората от екипажа, но сега, когато трябваше да изпълнят резервния план, такива ерски глезотии само можеха да ги затруднят.

Продължиха да надуват волския рог и когато наближиха на няколко метра пред вратата на крепостта, тя широко се отвори за тяхно най-голямо задоволство. Мира им беше казала, че в тяхното племе се счита за много лошо предзнаменование да бъдат върнати хора от други племена, дошли да събират милостиня в името на Мак Оула. И ако се съди по това колко бързо пътниците бяха пуснати в крепостта, това явно се оказа вярно.

 

Мак Кугън стисна устни и подозрително изпръхтя под маската си при пристигането на първата група нощни поклонници на Мак Оула. Той скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над един от ручеите в крепостта с намерение да остане скрит и същевременно да наблюдава внимателно новодошлите. Трябваше със съжаление да признае пред себе си, че тази вечер се бе увлякъл и беше изпил повече медовина, отколкото имаше намерение. Така че сега трябваше да се хване за нещо, за да се прикрие от тези сигурно опасни непознати.

— И ти ли мислиш като мен, предводителю? — попита го с половин уста Блар, който се беше приближил и застанал до военачалника.

— Аха. Изглеждат доста високи, за да бъдат ирландци. А онзи малкият отпред прилича доста на Мира. Но, от друга страна, са достатъчно малко на брой и сигурно това не е екипажът на кораба, защото в противен случай щяхме да доловим светлините от придвижването им. Не би могло да остане незабелязано, нали Блар?

— Така е, сир. Но все пак до този момент бяхме достатъчно заети с други неща, за да обръщаме внимание и на това.

Мак Кугън махна ядно с ръка.

— Ами, все пак щяхме да забележим нещо, ако това са те.

— Мислиш ли, че се налага да свалим насила маската на някой от тях? — предложи Блар.

Наял поклати глава.

— Ако това са просто хора от околността, нямаме право да правим това.

— Така е — съгласи се Блар, — това, че ще изложим на опасност от обсебване някой наш сънародник, би създало лоша слава на хората на Негово величество. А ние не искате това.

Мак Кугън се изсмя сухо и отново поклати глава.

— Така че, какво ще наредиш, началник?

— Просто обиколи наоколо и пошепни на нашите хора да ги държат под око. Няма да могат да ни отмъкнат под носа нещо, ако не ги изпускаме от поглед.

Блар кимна и с дебнеща походка, която му бе станала втора природа през всичките тези години на военен живот, се вмъкна в тълпата от маскирани хора, за да потърси подчинените си.

През това време Мак Кугън продължаваше да се вглежда в групата маскирани гости от своето не много удобно място за наблюдение. Според обичая те трябваше да обиколят всички шест къщи от вътрешността на крепостта и да поискат милостиня. Така че, които и да бяха тези маскирани гости, щяха да останат пред орловия му поглед достатъчно дълго време.

Насочиха се първо към колибите в далечния край.

Начело на групата вървеше „Лер Бхан“. Традиционните думи, които той казваше, трудно достигаха до ушите на Мак Кугън, но не му прозвучаха като произнесени от чужденец. Така че неговите надежди да плени още един или двама викинги за жертвения огън май нямаше да се оправдаят.

Докато местните жители се суетяха наоколо и се чудеха какво да дадат на просителите, когато те стигнат до тяхната врата, Мак Кугън забеляза, че неговите хора, преоблечени като гоблини, бавно и сигурно ги обграждаха. Вървяха по стъпките им от врата на врата и ги наблюдаваха как пускат в чувалите си даренията — от яйца до златни верижки.

Като се убеди в това, а също и че неговите затворници са си все още завързани на мястото, Наял като че ли изгуби интерес към ставащото около него. Загледа се надолу в краката си и простена под конската си маска. И понеже не намери причина да остане прав, седна и се допря с гръб на скалата.

Дойде до горчивото заключение, че май трябваше да хапне малко, преди да започне да пие. Но така ставаше винаги в деня на Вси Светии, напомни му един вътрешен глас. Ако някой не бе успял да вечеря преди залез слънце, нямаше да успее да направи по-късно това, защото огнищата се загасяха. Наял и хората му бяха пристигнали доста късно и не успяха да вечерят.

Той отново простена и затвори очи за кратка почивка. Беше станал сутринта на разсъмване и до този момент не беше спирал въобще. Господи, колко дълго трябваше да се чака до следващото разсъмване! Би трябвало да бъде достатъчно предвидлив и да си почине преди това уморително всенощно бдение.

Но утре го очакваше ежегодното празненство в кралската крепост, помисли си той с усмивка. А преди това — усмивката му стана още по-голяма — щеше да изгори ония двама норвежци заради неприятностите, които бяха причинили преди няколко дни.

Той отново отвори очи, когато групата от просители стигна до близките къщи в предната част на укреплението. Бяха необикновено тихи. Докато мълчаливо разглеждаха и се радваха на получените дарения, жителите от крепостта и неговите войници издаваха обичайните викове за благословия на домакините.

Наистина, все още беше твърде рано. И групата беше малка. А в някои случаи такива групи порастваха до стадо от няколко десетки човека. Тези, изглежда, още не бяха имали възможността да се напият и да станат шумни от получените дарения.

— Няма нищо, началник — прошепна му един от неговите хора, докато групата просители се приближаваше към последната хижа. — Не направиха нищо, от което да проличи, че са чужденци.

— Тогава само ги придружете до оградата и здраво залостете портата след тях — отвърна Мак Кугън с досада и въздишка на облекчение. Но когато войникът се отдалечи и погледът му обходи двора на укреплението, видя, че пленените норвежци бяха изчезнали!