Ашланд Прайс
Мира (13)

Глава 12

— О, Брандър, в името на всички светии! — възторжено възкликна Мира няколко секунди по-късно. Не намираше думи, за да изрази чувствата си. Така го обожаваше в този момент. Погледна надолу и силно го прегърна.

Брандър, изглежда, знаеше, че я бе задоволил напълно, защото извади пръстите си и нежно и успокоително потърси с устни устата й. После се отдръпна и й прошепна с усмивка:

— Видя ли? Жените на викингите са същите като тебе.

— Да очевидно е така — съгласи се тя и го погледна. — Но… но сега аз същата ли съм като преди? — изрече тя, опитвайки се да събере мислите си.

— Искаш да кажеш — девствена?

— Да.

— Разбира се.

Тя замълча за няколко секунди и се опита да успокои бързите удари на сърцето си, предизвикани от неговите умели движения. После плахо поде:

— Откъде знаеш?

— Е, причиних ли ти някаква болка?

— Не… Съвсем не — отговори тя с лека усмивка.

— Значи все още си девствена. Защото казват, че болката от отнемането на девствеността режела като с нож.

— Значи по това ще разбера, когато ми се случи, така ли?

Той се надигна и легна настрани. После си припомни нейния отказ да се съблече гола, притегли наметалото си и я зави.

— Със сигурност — отговори той и повдигна вежда.

Тя се надигна и отметна от очите си няколко руси къдрици.

— А ти откъде си научил толкова много за жените?

Той се изсмя тихо.

— Всеки научава това, което го интересува, миличка.

— Тогава научи ме как да доставя и на тебе същото удоволствие.

Разбира се, Мира знаеше къде се намират неговите интимни части, но все още не смееше да ги докосне. Позволи си само да постави ръка върху едно от яките му като скала бедра.

Брандър остана приятно изненадан както от нейното желание да му достави удоволствие, така и от нежната й ласка. След усещането за топлина и влажност в утробата, след конвулсиите на удоволствие, които бе предизвикал в нея, мъжът, който я бе дарил с тази наслада, имаше основание да поиска ответна нежност. Но въпреки това той се отказа. Раната на глезена му отново го бе заболяла и той се чувстваше отпаднал.

Ако Мира беше по-опитна в любовта и знаеше какво да прави с мъжкото тяло, Брандър сигурно щеше да се съгласи да легне по гръб и да я остави да действа сама. Но понеже трябваше да я наставлява за всяко действие и всяка негова дума щеше да я смущава, то реши, че засега не е нужно да продължават.

— Недей — отговори той, наведе се и я целуна по бузата — Ако решиш да останеш с нас още една нощ… ако имаш, желание, обещавам ти, че ще те науча на всичко. Но сега с моя болен крак, според мен ще е най-добре да легнем и да поспим. За една нощ успях да накарам моята дива ерска роза да разцъфти достатъчно, нали? — попита той весело, но тя не отговори.

— Значи не ти харесвам — каза тя потиснато. — Видя ме гола и вече не ме искаш.

— О, скъпа Мира, това не е вярно — увери я той и я притисна нежно, но силно. — Точно защото те намирам за очарователна, сега искам да се успокоя. Глупаво дете! Ти си като опияняващо вино от най-добро качество, което мъжът пие на малки глътки. Иска ми се да те изпия жадно и алчно, преди някой друг да поиска да отпие и една капка. Но кракът ми отново започна да кърви, а ти си точно в това опасно състояние, което ме молеше да избегна… Направи избора си утре, любов моя. Искам да съм сигурен, че не виното е решило тази вечер съдбата ти вместо тебе.

— Тогава защо… защо направи това за мен?

— Защото не искам да се страхуваш повече от това, Мира. Безпокоя се за тебе, понеже виждам, че винаги, когато поискам да те целуна, пред очите ти се изправя образът на онзи ужасен насилник норс. Исках да ти покажа… да, точно така, да те науча да правиш разлика кога те докосват, за да ти причинят болка, и кога — да ти доставят удоволствие.

— Аха. Успя да го постигнеш — потвърди Мира и си помисли, че той може би беше прав, че прекъсна любовната им игра точно в този момент. — А какво ще стане, ако… ако до утре вечер успеем да намерим и спасим сестра ти? Нима ще ме върнеш на моите родители и ще позволиш да ме дадат на Мак Кугън?

— Е, не е едно и също, нали? Той иска да се ожени за теб, не да те отвлече.

Тя стисна устни и отново се почувства отхвърлена.

— За мене е все едно, уверявам те. — Вече бе стигнала толкова далеч — да признае на Брандър, че го обича. Досега не бе казвала това на никой мъж. Жадуваше да разбере защо той се държи толкова неясно.

— Само защото искаш да се отървеш от него ли дойде при мене, Мира? За тази цел има достатъчно други мъже в Ерс.

— О-о-о! — изпъшка тя и очите й се изпълниха с отчаяние. — Промених решението си. Мисля, че ще приема предложението ти да те ударя! Как можеш да смяташ, че искам само да те използвам, след всичко, което направих за тебе и екипажа ти?

За нейна изненада той само се засмя на този водопад от думи.

— Не мисля така. Съвсем не. Просто искам да си сигурна в решението си. Това решение е важна стъпка, особено когато трябва да решиш да останеш с човек, който не е сигурен дали отново ще се върне на сушата, или ще остане в морето. Ние, норвежците, имаме зла съдба, по-страшна от смъртта. Трябва добре да знаеш това, ако останеш с мен. Питам се дали този твой Бог, когото почиташ, няма да те възпре в любовта ти към мен.

Мира го изгледа втренчено, после легна по гръб. Взряна в звездното небе, тя обмисляше думите му.

— Ще ми бъде много по-лесно да реша, ако съм сигурна в твоите чувства.

— Не. От мига, в който те срещнах, пожелах да те спечеля. Но крайното решение трябва да бъде само твое. Утре на разсъмване, след като вземеш решението си, ще ти кажа какво чувствам аз. Но не по-рано.

 

Блар О’Фейл се събуди от гласа на пазача пред палатката на Мак Кугън. Надигна се от постелката си близо до тази на военачалника, и още сънен тръгна към прага. Дръпна навътре платнището, закриващо входа, и излезе навън, където грееше утринното слънце.

Изохка, като видя човека, изправен до пазача.

— Какво има, за Бога? Мислех, че трябва да дойдеш едва утре — каза той и поглади кожата върху ръкава на дрехата си. После си спомни за състоянието на Мак Кугън, приближи се до палатката и спусна надолу платнището.

— Дойдох да разбера как е минало нападението на лагера на викингите — отговори отец Лон, недоволен от нелюбезното посрещане.

Блар продължи да мърмори неясно.

— Благодарение на тебе мина много добре — отговори накрая. После за изненада на духовника му обърна гръб и тръгна към палатката.

— Почакай — извика Лон и го хвана за ръката. — Не съм изминал целия път от манастира до тук, за да на уча само това! Какво се случи, тъпако? Мама и татко добре ли са?

Брат му изръмжа:

— Аха. Разбира се. Очистихме най-малко трима от норвежците.

— Ти ли ги очисти?

Блар се ухили:

— Не. Просто ги изтикахме в морето. Бяха принудени да оставят всичко. Не пропуснахме да запалим изоставения багаж. Така че едва ли ще се осмелят да напра вят нов лагер. А сега ти желая всичко най-хубаво, отче. Трябва да си доспя.

Блар очакваше, че е сложил край на досадния разпит но отецът отново го дръпна назад.

— Какво се е случило с врата ти? Май е одраскан.

Продължавайки да ръмжи, Блар вдигна ръка и прокара два пръста по врата си. Усети слаба болка от драскотината. Предишната нощ онази проклета жена от племето на норвежците, изглежда, бе успяла да разкъса кожата му с ножа си, но това не го вълнуваше сега.

— А, нищо, драскотина. Ние, воините, не обръщаме внимание на такива дреболии за разлика от духовниците. Хайде, отивай си сега, братче, защото нямам какво повече да ти кажа.

— Тогава аз имам какво да кажа на началника ти — рече заповеднически Лон и се опита да заобиколи брат си, който бе тръгнал към палатката.

— О, Исусе, тази сутрин си нахален като конска муха! — изсъска Блар, сграбчи го за раменете и го заблъска надалеч. — По това време Наял не желае да вижда никого. Особено пък свещеници!

— Пак ли оргии и блудства? Вчера му говорих за това! — Лон стисна челюсти, изгубил вече всякакво търпение. — Добре, ще се справя с него. — Измъкна се от ръцете на брат си и влезе в палатката, преди той да го хване отново.

Лон застана пред леглото на военачалника и го погледна разгневен:

— О, Света Майко, та той е умрял — каза той с ужас, разглеждайки отпуснатото тяло на Мак Кугън. — Дали от пиене не е отишъл на оня свят? Май малко му остава.

— Ами, лъжеш се! Преди да почнеш да му четеш последната молитва, виж, че гърдите му се повдигат и свиват — значи още диша.

При тези думи на брат си Лон се приближи до военачалника, наведе се над него и огледа слепоочията и челото му:

— Някой го е цапардосал. Иначе защо ще изглежда така?

— Имаш право, глупако. Да не мислиш, че е паднал по очи от някое дърво?

Отецът му отвърна:

— Би било по-добре, отколкото да се наливате всяка нощ.

— О, не почвай пак с твоите проповеди за духа, отче! Ти и тези като тебе можете да наричате виното „кръв Господня“, ама това не пречи на дебелите ви попове да го пият в доста големи количества.

Лон повдигна рамене и презрително сви устни при пълната липса на уважение към църквата в думите на брат си. Макар че в тях имаше истина, досега не бе чувал някой да изрича такива мисли на глас.

— Я кажи, как началникът ти е получил този удар? — студено попита той.

С унесен поглед Блар посочи с ръка към ъгъла на палатката. При други обстоятелства би предпочел да обсъдят случилото се, но сега установи, че е прекалено уморен и изпълнен с досада.

Лон погледна в посоката, която показваше пръстът на брат му, и зяпна от изненада:

— Господ да ни е на помощ. Кой… какво е това? — запита той, загледан в здраво вързаното тяло, лежащо в ъгъла. Каквото и да беше, изглеждаше твърде голямо, за да е женско. И все пак дългата до кръста руса коса потвърждаваше, че е жена. Не беше съвсем сигурен, защото долната част на лицето й бе покрито с някакъв парцал, а тялото бе завито в огромен тъмен плащ.

— Това, братко, е викинг. При това от женски пол.

— Нали ми каза, че сте ги изгонили? — прошепна колебливо Лон и се приближи до жената.

Блар отново се тръшна върху постелята си.

— С изключение на тази проклета крава. Бореше се до смърт за зестрата си. Можеш ли да си го представиш?

Лон дръпна плаща от тялото и остана прехласнат от гледката.

— Зестра ли?

— Аха.

— А ти откъде знаеш?

— Тя ни каза. Говори достатъчно добре нашия език, така че може би е вярно, че екипажът е наполовина от кръвта на Ерин. Както и да е, тя докара Мак Кугън до това положение. Е, сега знаеш всичко и можеш да си вървиш. Сигурно вече те очакват за утринна или вечерня, или каквото му беше името.

Лон никога не бе виждал викинг отблизо и затова разглеждаше жената с голям интерес. Огледа откритата част от лицето й: големите клепачи, тънките светли вежди и широкото чело. Кожата й бе по-светла от тази на жените от племето ерс, а очите й имаха естествения син блясък на детските. Косата й сякаш бе изтъкана от слънчеви лъчи. Бе добре развита жена.

— Но защо сте я хванали? Защо не сте я пуснали да си върви? Сама сигурно не би могла да причини големи неприятности на нашите хора.

Блар ядосано махна с ръка:

— Проклетата кучка имаше достатъчно кураж да кръстоса сабя с Наял, а това доведе до усложнения. Оказа се така глупава да ни каже, че брат й е водачът на кораба, и Наял реши да я отвлече, за да го примами да слезе на сушата.

— Но защо? Не ви ли стига неговото поражение и прогонване? Какво искате да постигнете?

— Да го победим, разбира се. Пък и нали самият ти разказа на Мак Кугън, че Мира е легнала с началника на викингите.

— Не съм аз!

— Точно ти! И то вчера, на същото място.

— Ами… аз не съм твърдял, че познанството на Мира с норса означава любовна връзка — измънка духовникът; макар че думите на брат му бяха верни, той нямаше намерение да ги признае. И сега, като разбра, че неговата неволна грешка е станала причина за страданията на тази нещастна чужденка, започна да мисли как да оправи нещата.

— Е, няма значение какво си искал да кажеш, братко. Важното е, че Наял си е загубил ума по малката Мира и няма да приеме да го отблъснат.

Лон отново погледна към затворничката и за своя изненада видя, че клепачите й трепнаха и се отвориха. По погледа й личеше, че не можеше да се ориентира: бе като диво животно в клетка.

— Защо не я развържеш? Едва ли може да направи нещо на един мъж. Особено на разярения Мак Кугън.

Блар се изсмя сухо:

— Мислиш, че не може? Чудно как не го уби! И щеше да го стори, ако в този момент не бях надзърнал в палатката. Кой, мислиш, се опита да ми пререже гърлото?

Отецът го погледна със зяпнала уста:

— Аха, значи не е успяла. Не е могла да се справи с двама мъже.

— За известно време беше така. Но истината е, че успя.

— Една слаба жена?

— Не се залъгвай, отче. Виж само колко е грамадна! Не ти е някакво момиченце от племето ерс, което побягва още щом види мъж… Каквато е червена в лицето, такава е и отзад.

Лон вдигна вежди. Продължаваше да се чувства виновен за случилото се:

— Не сте я били все пак, нали?

— Не, все още не. Но можеш да бъдеш сигурен, че ще го направим, ако се държи както миналата нощ. Почти през цялото време бе вързана и въпреки това успя да ме пореже и за малко да откъсне главата на Кугън! Затова не смеем да я развържем за нищо на света.

Духовникът продължи да гледа жената в очите и молбата, която прочете в тях, го разтърси. Тя изглеждаше миролюбиво настроена. В морскосините й очи прозираше буден ум. Обстоятелството, че говореше на два езика, точно както той — на ирландски и латински, го наведе на мисълта, че е изключителна жена и заслужава по-добра съдба от сегашната.

— Искаш да кажеш, че дори не й е било позволено да облекчи естествените си нужди? — попита невярващо той.

Блар го изгледа тъпо, сякаш това не му бе и хрумвало.

— Не.

— Не бива да правите така, Блар. Не можете да я държите вързана тук, докато се подмокри! Тя не е животно, а човешко същество, и аз няма да допусна това!… Освен това… — продължи той с малко по-спокоен глас, като осъзна, че прекалената му настойчивост ще накърни свещеническото му достойнство. — Освен това тя наистина може да е наполовина ерс, да е потомка на някоя жена от нашето племе. Значи вие измъчвате една от нашите жени. А това е против обичаите ни.

Лон забеляза, че очите на момичето изведнъж се изпълниха с благодарност към неговите думи. Вярно беше! Тя наистина разбираше техния език. Изразът на лицето й говореше ясно за такава благодарност.

— Човече, вслушай се в здравия разум — настойчиво се обърна към брат си Лон.

Блар присви очи. Сигурно цяла вечност неговото по-малко братче не се бе обръщало с такива думи към него и затова сега се трогна.

— Е… добре — продума след малко. — Ще я изведа навън, преди да се събуди Наял, щом толкова настояваш. Но ще й развържа само краката, да знаеш. Не съм останал без ум, та да рискувам тази дива котка отново да ме издере!

— Както искаш — отговори Лон и му отправи най-вежливата усмивка, на която бе способен в този момент.

С недоволно ръмжене Блар стана и отиде да развърже краката на пленницата. След това се изправи, двамата братя подхванаха жената от двете страни и я поведоха към вратата,

— Мислиш ли, че Наял ще има нещо против? — тихо попита Лон.

— Мисля, че когато се събуди и си спомни откъде са му тези синини, няма да иска да я остави жива!… Скоро ще се върнем — подвикна Блар на пазача, когато стигнаха чергилото пред палатката.

Пазачът кимна с глава и тримата продължиха наляво от палатката към най-близките дървета. Братята сами се сетиха, че тя няма да може да си свърши работата пред погледите на толкова въоръжени мъже. Макар че и двамата бяха единодушни, напредваха бавно. Жената едва пристъпваше и духовникът си помисли, че сигурно краката й се бяха схванали през дългата нощ.

— Сега какво? — попита Лон, когато най-сетне стигнаха до дърветата и навлязоха достатъчно навътре в гората.

— Да изберем място и да й повдигнем наметалото и полата. Тя не може да го направи сама, както е вързана.

— О, драги, просто не бях помислил за тези подробности — призна Лон и едва сега си даде сметка, че това действие нарушава забраната на църквата да се гледа гола женска плът.

— По-добре да бе помислил, защото идеята беше твоя. И няма да ме караш да я развързвам, нали? Защото след миналата нощ няма да ми бъде достатъчно само да й вдигна полата.

Злобният тон на Блар показа на Лон, че независимо от неговите морални задръжки, от общ интерес щеше да бъде, ако именно той повдигне дрехите на девойката. Просто нямаше да гледа, реши Лон, докато събираше кураж да й помогне. Трябваше само да я хване отстрани, да вземе полите и да ги издърпа нагоре. После, още преди да е видял каквото и да било, щеше да държи очите си затворени, докато тя свърши каквото трябва.

Когато обаче стигна до коленете й, му се наложи да види много повече от тялото й, отколкото предполагаше.

— Какво? Какви са тия панталони? Жена с панталони? — попита Лон изненадан, когато вдигна наметката й и стигна до някаква набрана дреха под нея.

Блар, който я държеше отзад за лактите, хвърли поглед и сви рамене:

— Не знам. Бога ми, през всичките тия години на битки с викингите нито аз, нито Наял сме виждали подобно нещо.

— Хм — отговори Лон и бавно се изправи, като продължаваше да държи наметката на момичето. — О, не. Не, Блар. Това е просто задната част на роклята й, промушена между краката и закачена с тези метални закопчалки отпред — заяви той, изпълнен с възхищение от нейната находчивост. — Тя се е приготвила за битката с вас, когато сте й се нахвърлили.

— Да, така е!… Ще можем ли да се оправим с това? — добави той нетърпеливо. — Защото моят началник скоро ще се събуди. Често се събужда много рано.

Изпълнен с желание работата да свърши по-бързо, Лон бързо разкопча полата й и я пусна около глезените й. После се сети, че трябва да се наведе и да я вдигне. Залови се с това и усети, че се изчервява. Верен на решението си, той затвори очи веднага щом полите стигнаха до коленете й. Когато реши, че пръстите му са стигнали до бедрата й, се отмести надясно и придърпа дрехата й. Държеше очите си затворени, когато след малко чу шуртене на течност. И макар че тя не можеше да разбере, той изпита облекчение като нея. Страховете му окончателно се разсеяха, защото стана ясно, че жените викинги също като ирландките не носят гащи под роклите си. Бе чувал за такива неща. Беше чел за това в едни еротични писания, скрити дълбоко в библиотеката на манастира. Ако не го лъжеше паметта, гащите бяха измишльотина на римляните. Но явно норските жени не ги използваха, така че му беше спестена ужасната необходимост да бърка под полата й и да ги сваля.

— Готова е, глупако — дочу след малко ръмженето на Блар. — Пусни й туниката и да я водим обратно в палатката, докато Мак Кугън не е открил липсата й!

Откъснат внезапно от тези соматични размишления, Лон бързо започна да изпълнява нареждането на брат си. Отвори очи и пусна края на плаща върху намокрената земя. За щастие успя да направи всичко това, без да загуби достолепното изражение на лицето си. После, без да се бавят, тримата поеха обратно към палатката на военачалника.

— А какво ще стане, ако брат й не дойде да я освободи? — попита духовникът тихо, докато вървяха. От всичко на света най-силно мразеше да обсъжда съдбата на едно момиче в негово присъствие, много по добре щеше да бъде да прави това с брат й, отколкото с разгневения Мак Кугън.

Блар вдигна рамене.

— Не знам. Да видим дали ще се държи кротко. Ако стане послушна слугиня, ще я задържим при нас. Искаше да каже като държанка или наложница, но заради нея реши, че ще е по-добре да смекчи тона си. Както върви, май ще е много трудно да я укротим.

— Не можете да постъпите така с нея — отбеляза Лон, наведе се зад жената и развълнувано зашепна. Тя може да е издънка на нашето собствено племе, нали?

— А какво да направим? Нали видя колко опасна може да бъде, когато е отвързана.

— Трябва да поговоря с нея. Може би духовник и расо ще съумее да събуди доброто в нея.

Блар се изсмя.

— Ако има такова добро. Ти наистина ли мислиш, че твоето расо означава нещо за нея? Викингите са езичници, Лон, кръвожадни варвари като всички други!

— Да, но не убиват нашите жени, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че когато нападат нашите крепости, не отвличат жени и деца. Намират начин да ги върнат обратно.

— Да. Само че нашите жени и деца не се опитват да им режат главите.

— Все пак мисля, че ако ме оставиш за малко насаме с нея, ще успея да я върна в правия път. А може би с това ще спечелим нейното благоразположение.

Блар отново се засмя.

— Знаеш ли, ти си съвсем откачен. Както нямаш никакъв опит в боя, тя ще те събори с един удар.

— Е, няма да я развързвам. Само ще извадя парцала от устата й и така ще разбера колко е разумна.

Блар продължи да го гледа като луд.

— Нямаш ли си по-добра работа? Например да четеш ръкописи или нещо такова?

— Чудя ти се, братко. Като един от хората на краля, би трябвало да знаеш, че няма по-добра работа от спасението на един човешки живот. Стига това да спаси и човешката душа, разбира се. С твоя помощ се надявам да направя и двете неща. Дано абатът ми прости днешното отсъствие, по-дълго от обичайното за ежеседмичното ми посещение при тебе в лагера.

— Оправяй се сам тогава, щом това е толкова важно за тебе — завърши Блар и отново вдигна рамене, когато стигнаха до палатката. — Аз ще поговоря с Наял. В това няма да има нищо лошо, предполагам.

Лон въздъхна облекчено.

За съжаление обаче нещата не можаха да се развият по толкова цивилизован начин. Както се опасяваше Блар, Наял се бе събудил. Щом видя пленницата, Мак Кугън скочи от постелята си и се нахвърли върху нея.

Преди Лон или Блар да успеят да направят нещо, той я стисна за врата и започна да я души.

С общи усилия Лон, Блар и пазачът освободиха Астрид от смъртоносната му хватка. Веднага след това духовникът реши да я отведе на по-безопасно място.

— Отведи я оттук, отче, преди нашият предводител да реши отново да я нападне — извика Блар след него, разтревожен от сбиването и от необходимостта да удържа началника си. — Господ ти даде твоя първи, а може би и единствен час с тази фурия. Възползвай се от него!