Вирджиния Хенли
Прелъстен (25)

Глава двадесет и пета

В Бордо Савидж купи френски вина и каси от модерното шампанско за избата си в Идънуд.

Прекосяването на разстоянието между Бордо и Португалия се оказа доста неприятно за младата жена. В продължение на два дни стоя в каютата си, повалена от морската болест, докато не пристигнаха в красивото слънчево пристанище на Лисабон. Не й се вярваше, че в Англия все още е зима. Купиха двеста сандъка с богата, тъмночервена мадейра, единственото вино, което се понасяше добре в тропиците.

Антония разбра какво значи жега, когато се отправиха към Кадис, Испания. Там купиха прекрасни испански и марокански кожени ботуши, а Савидж се сдоби и с две черни седла. „Летящият дракон“ премина през Гибралтар. Спряха за малко, за да попълнят хранителните си запаси, а после се отправиха към Картаген за ножове и мечове, изработени от най-качествена толедска стомана.

Макар да стоеше по-настрани от Савидж, Антония усещаше непрекъснато присъствието му. Когато настойникът й дадеше заповед, тя се изпълняваше незабавно. Командването му се отдаваше естествено. Беше очевидно, че уважението на екипажа бе примесено със страх. Савидж беше труден господар; изискваше преди всичко абсолютна чистота и екипажът търкаше и миеше, докато палубата не заблестеше.

В Сардиния двамата отидоха да се разходят. Сградите бяха ослепително бели, с покриви с червени керемиди. Хълмовете, които започваха сякаш от лазурното море, бяха осеяни с чудесни, екзотични диви цветя. Седнаха да пушат заедно, загледани в ослепително красивия залив. Тони усещаше как топлите слънчеви лъчи проникват през батистената риза до раменете й. Те затоплиха кръвта й и я накараха да се отдаде на чувствени размисли.

Всеки път, когато погледнеше към Адам Савидж, устата й пресъхваше от копнеж да я докосне. Искаше й се и тя самата да го докосне, да прокара пръст по извивката на брадичката, там, където лицето му изглеждаше дори по-тъмно заради брадата. Ръцете я сърбяха да разкопчае ленената му риза и да я свали от мускулестите му рамене. Изгаряше от желание да плъзне длани по невъзможно широките му гърди. До болка й се искаше да притисне устни в устата му и да го целуне. Изчерви се от дръзките си мисли.

Следващия път, когато погледна крадешком към него, той се взираше в две селянчета с тъмни, сънливи очи. Бяха босоноги и носеха кошници със стриди. Адам ги повика с жест. Те се приближиха в началото със страх, уплашени от силния мъж с мрачно, прорязано от голям белег лице. Той обаче се пошегува нещо, намигна и със знаци им обясни, че иска да купи стриди. Не след дълго момичетата се смееха, флиртуваха и пръскаха мъжете с вода по възможно най-игрив и подканящ начин.

— Какво ще кажеш да поплуваме? — обърна се Савидж към Тони и започна да съблича ризата си, без дори да се опита да прикрие издутината в долната част на корема си.

— Не, благодаря — отвърна сподавено девойката. — Какво, по дяволите, правиш, когато една жена не иска? — попита. — Или никога не си попадал в подобна ситуация?

— Дори многократно — призна Адам. — Тогава просто прибягвам към изкуството на прелъстяването.

— А как, да го вземат мътните, можеш да прелъстиш една жена, когато не говориш дори нейния език?

— Сексът е универсален език, Тони. Хвърлил ли си поне един поглед на книгите, които ти дадох?

Бузите й пламнаха.

— Виждам, че си го сторил — усмихна се настойникът й. — Божичко, опитай се да не бъдеш толкова тесногръд и предпазлив. Все едно, че не си живял, докато не усетиш устата и пъргавото езиче на някоя обитателка на Средиземноморието. Ето, вземи няколко стриди, и ако и те не накарат кръвта ти да кипне, значи за теб няма надежда, момче.

Младата жена остави Савидж на неговите госпожици. Той беше проклет развратник, женкар и способен да очарова всичко, което носи пола. Когато се върна на кораба, девойката бе готова да захвърли в морето великолепната си златиста рокля. Разбира се, не го направи.

Савидж носеше на борда на кораба истински съкровища от всяко пристанище, в което спираха. На Корфу откри малък гръцки храм и поиска да го демонтират. А след това да увият грижливо изящните колони с канелюри, за да ги превози до своята градина.

Когато се върнаха на кораба, хората от екипажа плуваха и се гмуркаха в морето; всички бяха голи както ги е майка родила. Адам реши да се присъедини към тях, но Тони отклони поканата.

— Ни са бой бе, никоя риба няма да съ хвани на съсухрения ти червей — провикна се шотландецът.

В отговор младата жена допря длан до носа си и му помаха. После хвърли последен поглед и слезе долу.

Адам не разбираше как някой може да предпочете задушния корабен трюм пред неустоимото изкушение на синята лагуна. Знаеше, че лорд Лам си е сноб, и бе съгласен, че грубоватите моряци и циничните им шеги не се понасят лесно.

В това време Антония откри, че трюмът, който на тръгване бе натоварен до тавана, сега бе празен. По-точно, сега в него се намираше гръцкият храм, грижливо нареден в сандъци. Савидж вече не напускаше посред нощ „Летящият дракон“; не го бе правил откакто бяха напуснали Франция. Какво ли бе пренесъл контрабандно в страната, по чиито улици цареше смут? Най-логичният отговор беше: оръжие и амуниции.

Девойката отхвърли тази идея. Това бе недостойно, все едно да продаваш смърт и разруха. Тони потръпна. Адам не може да е очернил своята душа с такива отвратителни деяния? Контрабандата не бе игра, при която се крие малко тютюн или вълна, за да не се плащат данъци за тях; това бе гнусно престъпление, което неминуемо омърсява всеки. Нямаше… не можеше да повярва, че той е способен на подобно нещо.

На другата сутрин се изненада, когато господин Бейнс почука на вратата й.

— Капитанът иска да отидете при него на палубата.

— Благодаря, господин Бейнс — отвърна му учтиво. Той й се струваше единственият цивилизован член на екипажа.

Качи се на палубата. Савидж стоеше спокойно, отпуснал ръце върху кормилото. Кожата му ставаше все по-бронзова с всеки следващ ден.

— Утре ще бъдем във Венеция. Картините, които се разкриват при пътуването по Адриатическо море между Италия и Далматинското крайбрежие, са едни от най-красивите в света. Не искам да ги пропуснеш.

Внезапно Тони се смути и отклони поглед към прекрасната гледка на брега.

— Времето бе изключително благосклонно към нас; отървахме се без бури.

Адам се намръщи. Дали повереникът му още се страхуваше от бури?

— Една-две бури едва ли ще ни се разминат до края на пътуването, но те няма да бъдат особено силни. Няма за какво да се притесняваме.

Младата жена усети, че настойникът й се старае да я успокои. Опита се да завърже безобиден разговор.

— Наистина имахме късмет с времето.

Савидж кимна.

— „Летящият дракон“ е добра инвестиция. — След това смени темата: — Венеция ще ти хареса. Дъхът ти ще секне като я видиш. Това е един великолепен град. Венеция е уникална. Разположена е върху стотици острови, прорязана е от канали. Архитектурата е прекрасна. Древните площади се наричат „пиаца“. Благодарение на стотиците мостове човек може да обходи града и пеш. Уличките са тесни, криволичещи и многолюдни. И изведнъж пред теб се разкрива великолепен, просторен площад с църква или палат, сътворен от Паладио. За негов шедьовър се смята Реденторе, създаден през четиринайсети век по подобие на Пантеона.

— Той не беше ли построен в знак на благодарност за края на чумната епидемия? — попита Тони. — Вкъщи съм чел за някои от съкровищата на изкуството в музеите.

— Има един музей край Сан Барнаба с разкошни тавани, върху които са изобразени прелестни същества в любовен акт. Има картини и фрески на любовници и кентаври, както и митологични скулптури. — После отбеляза: — Карнавалът ще започне след няколко дни, така че ще имаме време да посетим стъкларските работилници и да купим огледалата, които искаш. Добре би било да се възползваш от тази възможност, за да инвестираш и във венециански кристал.

— Ми… мислил съм за това. Когато пристигнем там, не искам да спя на кораба, а в някой от онези пословични дворци с мраморни подове и безценни съкровища на изкуството.

— Разбира се — съгласи се Савидж. — Ще наемем стаи в един от дворците вдясно от площад „Сан Марко“ с изглед към Канале Гранде и синята лагуна. Ако се установим от южната страна, пък ще виждаме сводовете на Базиликата и на Двореца на доджите.

Тони се поколеба за момент.

— Няма да се налага да отседнем в един и същ дворец, нали?

Смехът на Адам приличаше на лай.

— Значи ме смяташ за копой, който ще ограничава свободата ти! Стой, където искаш. Оставям те на собствените ти пороци, стига да обещаеш, че ще ги задоволиш, когато започне карнавалът.

Очите му приличаха на сини огънчета. Антония не успя да откъсне поглед от тях в продължение на няколко дълги секунди.

— Обещавам — произнесе тържествено.

Чувстваше се доста сгорещена; знаеше, че трябва да увеличи разстоянието до обекта на своите желания, преди да е направила нещо типично женско.

Обеща си да забрави всякакви задръжки, когато се превърне в Антония за една нощ по време на Венецианския карнавал, символ на упадъка на нравите. Подпря се на парапета и обърна лице към слънцето. Въпреки целувката на огнената звезда, младата жена потрепери. Дали щеше да събере достатъчно смелост, за да изпълни плана си да го прелъсти?

 

 

„Летящият дракон“ бе пуснал котва край остров Джудека. Адам посочи към мистичния град.

— Венеция лежи там, от другата страна на Канале Гранде. Гледката от този остров надминава всяка друга. Венецианската империя се е крепяла на своята морска търговия. Нейните адмирали, а след това и нейните банкери, владеели света преди няколкостотин години. — Савидж, който очевидно възнамеряваше да отиде в града тази вечер, се обърна към своя повереник. — Не гориш ли от нетърпение да се разходиш върху тази свещена земя?

Тони се усмихна.

— Мисля да почакам до сутринта.

— В такъв случай вземи това злато. То е световният език. Ако ти трябвам за нещо, ще бъда в „Каза Фроло“. Лека нощ, мили принце, до утре.

Малко след неговото заминаване Антония забеляза, че екипажът е въоръжен до зъби. Младата жена си даде сметка, че товарът им вероятно струва цяло състояние. Бе сигурна, че настойникът й е оставил нареждане да бъде убит всеки, проявил глупостта да се качи на кораба.

Когато светлините започнаха да се запалват една по една, градът придоби особен мистериозен вид. Тони се облегна на перилата, като си припомняше всичко, което бе видяла през последните две седмици. Галеоните на Клеопатра бяха цепили лазурните води на Средиземно море, тук древногръцките герои бяха срещнали своята съдба. Може би тя също щеше да срещне тук съдбата си. Въздухът бе напоен с уханието на портокали, лимони и бадеми. Обитателите на средиземноморското крайбрежие сигурно я бяха хипнотизирали. Плуващият град на Италия лежеше в краката й, а тя бе готова да изучи неговите чудеса и да му позволи да я омагьоса.

Девойката слезе в трюма и взе кутията, която я интересуваше. Щом се върна в каютата си, извади перуките и на тяхно място постави внимателно златистата рокля. След това пъхна праните си мъжки дрехи в една торба и ги сложи до вратата на кабината, готови за бързото излизане призори.

Антония се съблече; знаеше, че ще заспи само след минути. Учудващо беше колко лесно хамакът можеше да приспи човек — като бебе в люлка.

Слънцето едва започна да се подава от морето, когато Тони скочи от хамака си. Набързо се изми, облече се и сложи перука. Когато напусна кораба с торбата и безценната кутия в ръце, целият екипаж я проследи с очи.

Не беше нужно да ходи далеч. Дълга редица гондоли чакаха край Джудека, за да пренасят желаещите през многобройните лагуни до сърцето на Венеция. Гондолиерите с черни шапки с широки периферии се подпираха върху дългите прътове. Тони избра наслуки един от тях, като му позволи да й помогне за торбата, но не пусна кутията. След това се настани върху възглавниците с весел червен цвят.

Площад „Сан Марко“ бе пълен с продавачи. Девойката купи хрупкав хляб, сирене и плодове и седна на някакви каменни стъпала да закуси.

От мястото си младата жена видя нещо, което приличаше на хотел и реши да не търси по-далеч. На табелата отвън пишеше „Каза Даниели“, а вътре всички носеха богато украсени италиански ливреи и напудрени перуки. Подът бе от бледорозов мрамор, а огледалата в позлатени рамки стигаха до таваните с фрески на Тинторето. Тони пое жълтия ключ и прошепна една от новите италиански думи в речника си: „Grazia“.

От този момент нататък щеше да бъде Антония! Усети как възбудата й нараства, докато оглеждаше красивата стая. Тя се намираше на четвъртия етаж и първото, което стори младото момиче, бе да дръпне пердетата и да пропусне слънчевата светлина и великолепната гледка.

Откри малък балкон от ковано желязо и излезе на него. Всички сгради се издигаха на четири-пет етажа от тесните канали, а по тях имаше много балкони, съвсем подобни на нейния. Повечето бяха украсени с дълги тесни знаменца, разноцветни ленти и цветя. Хората вече бяха започнали да се подготвят за карнавала.

Девойката влезе отново в стаята си, като се чудеше дали да остане да се изкъпе или да излезе да обикаля из магазините по площадите. Най-накрая реши, че банята ще трябва да почака. Преди да излезе обаче, отвори кутията, извади златистата рокля и я окачи в големия гардероб. След това извади гребена и четката от торбата и скритите на самото й дъно ценни козметични средства, които бе „взела на заем“ от Лотосов цвят, и ги постави върху варосаната дървена тоалетка. Въздъхна блажено. Обстановката бе идеална за прелъстяване.