Вирджиния Хенли
Прелъстен (11)

Глава единадесета

През дългото пътуване на „Червеният дракон“ Джон Бул и Киринда страдаха от морска болест. Икономът все пак понасяше пътуването много по-леко от младата жена. Тя прекара по-голямата част от него на койката, изпълнена със съжаление, че господарят не я бе оставил да изгори върху погребалната клада на съпруга й.

Адам Савидж навестяваше често кабината й, притеснен от състоянието й. Успокояваше го мисълта, че за нея се грижи Джон Бул и от собствен опит знаеше, че никой не би могъл да свърши тази работа по-добре от него. Когато наближиха Ламанша обаче, развълнуваното море се оказа прекалено и за двама им и изведнъж Савидж се озова в ролята на медицинска сестра.

Младият мъж влезе в кабината на своя камериер, и изрече:

— Цял живот си чакал този момент. Намираме се в Ламанша. Не можеш да не излезеш на палубата, за да приветстваш избраната от теб земя, Джон Бул?

Джон Бул изпъшка тихо.

— Както се чувствам, нищо чудно да се наложи да ме пренесете и дори да ме положите в английската земя.

— Хапни малко сухар и пийни от това вино — даде нареждания Савидж, докато събираше изцапаните чаршафи. И побърза да добави, преди икономът да успее да се противопостави срещу пиенето на алкохол. — Киринда прояви достатъчно смелост и здрав разум, за да си пийне от виното и това веднага й помогна.

Джон Бул не можеше да се посрами, като позволи на Киринда да бъде по-добър моряк от него самия. Трябваше да стъпи без чужда помощ на английска земя, дори това да бе последното, което щеше да направи в живота си.

Мракът бе започнал да се спуска, когато „Червеният дракон“ пусна котва в пристанището в Лондон. Адам най-после отново щеше да стъпи на родна земя. Бяха изминали дванайсет години, откакто бе отплавал от същите тези докове, но водата край кораба изглеждаше и миришеше по същия начин.

Щом спуснаха мостчето, той премина пръв по него. Трябваше да наеме карета, която да го отведе до някой лондонски хотел, макар да изгаряше от желание да се разходи по улиците на познатия стар град. Обаче не се поддаде на изкушението. Някога бе заминал само с дрехите на гърба си. Положението му сега бе коренно различно. Богатството носеше със себе си задължения и отговорности.

Савидж нае карета и каза на кочияша да изчака край „Червения дракон“. Когато се качи отново на борда, отвори сандъка с оръжието и даде пистолети на капитана и двамата му помощници.

— Утре ще наема складове. Искам непрекъсната въоръжена охрана на товара, докато не дойда лично да го прибера.

Вече бе приготвил куфара си. Взе го и го понесе със себе си, като пътьом почука на вратите на двамата си слуги.

— Джон Бул, каретата ни чака.

Тамилът отвори вратата на своята кабина и излезе с възможно най-достоен и сериозен вид. Беше облечен в безупречно бели дрехи и не бе пропуснал да сложи огромния си рубин на кървавочервения тюрбан. От другата страна на палубата Киринда също се движеше така, сякаш бе изпаднала в транс. Слезе по стълбата, като стъпваше съвсем предпазливо, сякаш се страхуваше да не падне. В едната си ръка носеше клетката с Рупи, а в другата — платнен куфар с дрехите си.

— Дай ми птицата — рече Джон Бул.

Младата жена остави много предпазливо куфара си на земята, сложи ръка зад главата си с вирнати нагоре пръсти като щръкнала качулка на папагал и изграчи. И тогава, за смайване на Адам Савидж, двамата му слуги започнаха да се заливат от смях. Докато местеше невярващо поглед от единия към другия, Джон Бул се обади:

— Превъзходителство… вижте как се е развеселила.

След което хлъцна.

„Боже всемогъщи — помисли си Адам, — и двамата са пияни като дякони.“ Триото, което влезе същата тази нощ в хотел „Савоя“, изглеждаше твърде любопитно и персоналът, който беше известен с безупречното си дискретно обслужване, въпреки усилията си не откъсваше поглед от тях.

Скоро разбраха, че новодошлите са някакъв пристигнал от Индия богаташ и двамата му слуги. И макар силният, едър мъж със спускаща се на къдрици върху раменете черна коса и кожа с цвета на тиково дърво да се подписа като Савидж, те тайно се усъмниха, че е от бялата раса. Нарекоха го индийския Савидж, т.е. дивак, и съмненията им относно богатствата му изчезнаха, когато нае три съседни апартамента. А служителят на рецепцията, който го запита за колко време ги наема, беше смразен с леденосините очи и отговора:

— Временно.

Това не им говореше нищо и същевременно казваше всичко, което им бе нужно да знаят.

Човекът с червения тюрбан затвори очи, произнасяйки наум молитва, а екзотичната птица, която носеше, избра една от прекрасните думи от английския език и изграчи:

— Содомит!

Жената с красивото сари и английски обувки за разходка изглеждаше така, сякаш бе доведена право от някой езически храм. Смехът й се разнесе из фоайето на хотела като сребърен звън.

Джон Бул отвори всички врати в апартаментите, тъй като заради тежките английски мебели стаите изглеждаха малки и претъпкани; неприятен контраст след просторната лека къща с многобройни веранди в „Скокът на леопарда“. Адам Савидж седна зад бюрото, за да състави списък на информацията, която искаше да получи от портиера. Икономът извади дрехите на своя господар и ги окачи в гардероба, като клатеше глава, задето бе взел само един от петнайсетината куфара, натоварени на борда на „Червеният дракон“.

Всичко вървеше добре до появата на камериерката. Джон Бул пое върху себе си задължението да контактува с нея. Тя носеше големи кърпи и три порцеланови нощни гърнета. Когато се опита да му ги подаде, той я погледна така, сякаш се бе побъркала.

— Те са непоносими — заяви твърдо той.

Слугинята го измери с поглед, разбра, че този човек щеше да й създава неприятности, и попита предизвикателно:

— К’во искате да кажити с „непоносими“?

— Прекалено са големи. Когато се напълнят, няма да могат да се вдигнат… следователно са непоносими.

Камериерката завъртя очи.

— Онова, което побира много, ще побере и малко.

— Отказваме да пием от толкова големи чаши. Донесете по-малки.

— Чаши ли? — изсмя се момичето. — К’ъв глупак само. Туй са нощни гърнета!

— Нощни гърнета? — повтори объркано той.

— Нали знайти… гърне за пикане, пикалник!

Птицата посрещна с ентусиазъм новата дума.

— Пикалник! Пикалник!

Икономът бе сразен. Не от факта, че обсъждаше подобни теми с една слугиня, а задето господарят му трябваше да се отдаде на подобна нецивилизована практика.

— Няма ли баня? Ами биде? Какъв примитивизъм!

— А, май си прайти майтап с мен? Няк’къв си чуждестранен езичник ша ми казва, чи сми примитивни!

Савидж чу разправията и дойде да види какво става.

— Някакъв проблем ли има? — попита авторитетно той.

Камериерката отстъпи уплашено при вида на високия мъж с мургаво лице и мрачно изражение. Адам бе свикнал с отвращението, което предизвикваше белегът му, и се бе научил да не обръща внимание на подобни реакции.

— Жената ме обвинява, че съм я пипал по крака^[1] — заяви Джон Бул.

— Аз ли? Нивгъж! — отрече камериерката.

— Да, ваше превъзходителство. Информирах я, че чашите са непоносими. После пък научи Рупи да казва „пикалник“, а след това заяви, че съм се опитвал да я дръпна за крака.

Младият мъж пое гърнетата от ръцете на момичето и рече:

— Дребно недоразумение. Лека нощ.

Когато затвори вратата, Джон Бул попита:

— Защо я пуснахте да си върви? Няма ли тя да ви вее с ветрилото?

— Не, Джон Бул, тук не се употребяват такива неща. В Англия нямаме нужда от разхлаждане, а от затопляне. Очаквам портиера. Само го покани вътре, след това отнеси Рупи в друга стая и помогни на Киринда да се приготви за спане. Ще поръчам вечеря, ако проявиш търпение.

— Ах, ваше превъзходителство, сега, след като вече сме в Англия, виждам, че ще трябва да проявявам огромно търпение към по-низшите класи.

— Точно така, Джон Бул. И другите също ще трябва да го правят.

 

 

Облечена в дрехите на Антъни, Антония се опитваше да чете. Разказът обаче не успя да задържи вниманието й и мислите й се зареяха в друга посока. Въпреки всичките й молитви и споразумения с Бог, от брат й все още нямаше вест.

Чувстваше се много самотна без неговото присъствие в Лам Хол. Но бе твърдо решена да заеме мястото му. Предпочиташе да умре, но да не допусне Бърнард Лам да им отнеме прекрасното имение.

Денят беше чудесен. Искаше й се да излезе, но вместо това въздъхна и опита за пореден път да се съсредоточи върху книгата. Внезапно я захвърли на пода. Да върви по дяволите! Някой ден все пак трябваше да се покаже навън.

Щом беше облечена за езда, точно това и щеше да направи. Щеше да посети дадените под аренда ферми, за да види дали не се нуждаят от нещо. В такива случаи Тони слагаше перука и колосано шалче. Девойката пусна няколко сребърни монети в джоба си и взе камшика за езда на брат си. А в конюшнята се запъти към Венера, но в последния момент се сети да каже на Брадшо да оседлае Нептун.

— Той има нужда от движение, милорд — рече одобрително конярят. — Тъкмо ша опитате и новия хамут, който купихте от Рочестър.

Старата хрътка се приближи и я приветства, като размаха опашка. Антония понечи да я нарече „сладуранчо“, но си спомни за своето ново положение.

— Здравей, грозен стар звяр. Все още ли подтичваш към всичко, което се изпречи пред очите ти?

На кучето очевидно обидите му се нравеха много повече от нежностите и младата жена реши да има предвид това за в бъдеще. След това препусна в галоп към първата ферма, където Хари Симпсън и синът му косяха сено. Пое си дълбоко въздух, за да събере сили и слезе нехайно от коня.

— Здравей, Хари, реколтата изглежда добра.

Червендалестият мъж в първия миг сякаш изгуби ума и дума и едва след малко успя да произнесе:

— Милорд, толкова съжаляваме за сестра ви.

Антония прехапа устна и кимна.

— Минавам насам, за да видя имате ли нужда от нещо.

— Не се притеснявайте за нас, сър, и без това си имате достатъчно неприятности.

Синът му обаче погледна предизвикателно и рече:

— Покривът капе.

Лицето на баща му стана още по-червено.

— Ще го закърпим отново, щом приберем сеното.

Тони погледна към чифлика.

— Покривът трябва да бъде препокрит отново, Хари. Ще се погрижа за това още днес. Трябваше да ми кажеш — заяви укорително.

Хари се почеса по главата, объркан от непостоянството на благородниците. Когато бе подхванал темата за течащия покрив преди, младият лорд Лам му бе казал да го закърпи.

В следващата ферма Тони се оказа обект на внимание от страна на дъщерите на арендатора й. Въпреки че и двете бяха по-млади от нея самата, те бяха доста съобразителни. Уплаши се. Беше разговаряла често с Мери и Лизи и им беше давала дрехите си, когато й станеха малки. Само да отвореше уста и щяха да я познаят. Мери я изгледа предизвикателно, сякаш имаха някаква обща тайна. Антония си помисли: „Открили са!“. Думите на момичето обаче й доставиха огромно облекчение.

— Тъз’ вечер ша ви чакам край краварника, милорд, ако искате.

Тони бе като поразена от гръм. Мери я канеше на среща. Лизи се държеше също така свойски.

— Сестра ви вече нема да са нуждай от модерните си дрехи. Ша ни ги дадете ли?

„Какво неприятно, алчно създание“ — помисли си Антония и попита:

— Къде е баща ви?

— В краварника… каза да ни ходим там, докато кравата ни са отели.

Девойката слезе от гърба на Нептун.

— Наглеждайте коня ми — нареди тя и се отправи към краварника.

— Как сти? — попита Джо Брадли. — Можити ли да ми помогнити, милорд?

Тони се стресна, но съзнаваше, че не трябва да отстъпи ужасена при вида на отелващата се крава.

— Тъз крава е много проклета. Рита кат’ катър. Ако само я хванити за задния крак и го дръпнити встрани.

На връщане усети, че настроението й се оправя. Поне веднъж бе свършила нещо полезно. Беше смаяна от факта, че всички я възприемат като Антъни. Малко по-свободно поведение и груб език и другите решаваха, че е мъж.

Докато изкачваше стълбите, за да отиде да се преоблече, се натъкна на господин Бърк.

— Току-що помогнах при отелването на една крава — заяви гордо тя.

— Много добре, милорд.

— О, между другото, имаш ли представа какво означаваше гвинеята, която ми даде Джеймс, и думите му, че това е моята печалба?

— Баща му води сметките на хиподрума. Антъни залага на конни състезания.

— Шокирана съм от подобно пилеене на пари! — възкликна девойката.

— Типични женски приказки — смъмри я икономът.

— О! В такъв случай дай гвинеята на Джеймс и му кажи, че искам да заложи пак на нещо, печалбата, от което е двайсет към едно.

— Ето това се иска от теб.

Той намигна, без да обръща внимание на вонята, която се носеше от младата му господарка.

Докато сваляше ботушите си, Тони се запита каква ли щеше да бъде реакцията на Адам Савидж, когато адвокатите му представеха сметките за поправките на фермите. После повдигна рамене. Тревогите за всяка дреболия определено бяха женска черта. Трябваше да се отърве от нея.